В последната седмица България се намира в рядко срещана ситуация. Атаката на ръководената от Иван Гешев прокуратура срещу президента Румен Радев и акцията на Христо Иванов и съпартийците му от „Демократична България“ на плажа край резиденцията на Ахмед Доган в парк „Росенец“, в комбинация с дълго трупаното недоволство от правителството в края на третата година от мандата му, доведоха до многохилядни протести, обединили огромна маса от хора с различни и дори противоположни възгледи по редица въпроси.
По улиците на София и други градове рамо до рамо шестват симпатизанти и членове на партии и политически течения, които в друга ситуация биха били ревностни врагове, каквито вероятно скоро отново ще бъдат. Но днес искането за оставка на кабинета на Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев им позволява да загърбят различията си. За колко време, на каква цена, при какви условия? С напредването на протеста и неговите успехи или провали, тези въпроси ще стоят все по-осезаемо.
Засега едно е сигурно – искането за оставка на Борисов и Гешев се споделя напълно от всички, в това число от представителите на различни течения, организации и колективи в лявото пространство извън БСП, с които „Барикада“ разговаря. Но за повечето от тях двете оставки са само първа и начална стъпка към необходимата промяна, макар и задължително условие.
„В българското общество от дълго време се трупа огромно напрежение заради все по-безочливото поведение на управляващите от ГЕРБ и т.нар. патриоти, които вече дори не крият, че с политиката си облагодетелстват тесни олигархични кръгове“, казва Огнян Касабов – преподавател по философия в Софийския университет и част от Колектив за обществени интервенции.
Според него здравната, икономическа и екзистенциална криза, предизвикана от пандемията, само е изострила нещата и рано или всичко това е щяло да избухне. Нещо повече – такива избухвания ще има отново и отново в следващите месеци – още по-масово и по-неудържимо.
А в подобна ситуация искрата може да бъде запалена от нещо малко и незначително – каквото по същество е „хитрата ПР акция на Христо Иванов на плажа Росенец“, казва Касабов. „Но тази акция отключи последващото нахлуване на прокуратурата в президентството, което гражданите разпознаха като това, което е – въплъщение на институционалния разпад, в който силата на закона се използва като инструмент за налагането на частни интереси“, казва той.
Подобен е и същинският смисъл на пърформанса около т.нар. сараи: протест срещу приватизирането на нещо публично, каквото по конституция са плажовете в България, при това под охраната на репресивния апарат на държавата, анализира Касабов, но не крие и своето разочарование от факта, че организаторите на тази акция засега не успяват да надхвърлят предварително зададената от самите тях рамка:
„За жалост не личи „Демократична България“ да осъзнават този смисъл на стореното от самите тях – реториката им бързо се върна в обичайното русло срещу отделни хора – Ахмед Доган, Делян Пеевски.
Росица Кратункова от колектива на списание „Диверсия“ споделя възгледа, че основните организатори на протестите са фокусирани само върху част от проблема – олигархичният кръг около Доган и Пеевски, но засега протестът не успява да отиде отвъд тези персони.
„Едва ли има човек в страната, било то ляв или десен, който да е съгласен с днешната ситуация, в която страната буквално е задният двор на група олигарси, където правилото е да се прави ремонт на ремонта и да си раздават едни публични пари помежду им“, признава тя.
Според нея отсъства всякакво желание у политическия елит да се прави нещо за общото, а всички основни проекти и социални програми са с европейски пари по различните оперативни програми, които също се използват, за да обогатяват същия този елит. „Слабо известен факт е, че най-големият земеделски бос, Светлозар Дичевски, например е получил съвсем законно цели 11 милиона евро от Общата селскостопанска политика през 2019 г. Но това не вълнува днешните протести“, споделя Кратункова.
Тя не крие големите си съмнения, че идеите за „съдебна реформа“, осъществена от Народно събрание, в което са представени само интересите на икономическите елити, не е онази промяна, от която се нуждае обществото ни.
Според Огнян Касабов исканията на протестите неизбежно трябва рано или късно да се върнат към тяхната същинска основа: елиминирането на идеята за обществен интерес от българската политика през последните десетилетия. Интересите на бизнеса по дефиниция не могат да бъдат такива, казва той и посочва, че работодателските организации са подкрепили правителството срещу протестите.
„Ако в дъното на всичко е „мафията“, то значи огромната част от българския бизнес е „мафия“. Нищо чудно, че преди две години същите хора наричаха протестите в защита на Пирин „зелен рекет“. Защото това е, което те искат – да заграбят колкото може повече природа и евтина работна ръка, с която да строят сараи – на Росенец или в Дубай“.
И призовава преди да променяме конституцията, да се замислим защо тя не се спазва. В преамбюлът ѝ е записано, че България е не само демократична и правова, но също така и социална държава. На практика България е антисоциална държава от твърде дълго време, а в последните години и особено месеци е изпаднала в небивала социална криза, казва той. Същевременно намира за впечатляващо, че ефектите от пандемията все още отсъстват от нашите протести, въпреки че от Балканите до САЩ хората се надигат, възмутени от начина, по който политическите и икономическите елити се възползват от кризата, отнела живота, здравето и препитанието на огромни маси хора.
Касабов очаква това все пак да се случи през зимата, а на същото мнение е и Евгени Никитин – IT специалист и част от Автономната работническата конфедерация, който живее във Варна и протестира в Морската столица вече дни наред.
„Настоящите протести и евентуалните предсрочни избори са арена на десните партии и формации и те ще са тези, които ще капитализират общественото недоволство. Те са интересни за лявото само доколкото ще поставят фона за предстоящите социални вълнения през зимата, когато ще е и възможността лявото да се включи активно в събитията“, казва Никитин.
„Участвам в протестите. От моя синдикат АРК ходим организирано, с наша листовка и банери заедно с медицинските сестри и други хора. Въпреки това смятам, че протестите нямат нито политическия потенциал, нито енергията за някаква социална промяна. Организирани изцяло около предстоящите избори и стратегиите на опозиционните партийни централи, това, което ги прави възможни, е придържането към едно единствено искане – оставката. Надхвърляне на това искане би довело до дезинтеграция на протеста, така че протестът е обречен да остане предвидим и скучен“
Въпреки това посочва, че той и съратниците му – работници и синдикалисти – участват активно в свалянето на Борисов, тъй като, само по себе си, това ще доведе до движение в блатото и ще отпусне малко „хватката на репресиите на назначените от властта директори и приближени бизнесмени, които в несигурността на смяната на властта ще треперят за местата си и няма да си позволяват произвола, на който сме свидетели в момента“. „Това ще ни даде глътка въздух и възможност да разширим нашите организации и синдикални борби в страната“, казва Никитин.
Но в по-общ план не той очаква нищо от политическите играчи, които днес на площада се заявяват като алтернатива на властта. „Всички те си остават затворени в собствените си клишета от 2013-та за съдебни реформи и национал-популизъм, с което твърдо заявяват, че промяна е невъзможна и единственото, на което можем да се надяваме, е някаква подмяна“.
Макар да споделя голяма част от това мнение, според Росица Кратункова все пак лявото не трябва да се предава, а точно обратното – да се опитва да води диалог с „Демократична България“ и „да им показва, че нещата имат не само съдебна, но и социална и икономическа страна“.
„А и защо не да излъчи кандидат за народен представител на евентуално предстоящите предсрочни избори?“
„Моралът не пълни стомаха“
Тя не харесва и „поредното настройване срещу по-бедните български граждани“, визирайки организираният от ГЕРБ контрапротест в защита на Борисов. И съжалява, че вместо гледката на прекосили страната, за да защитават Борисов срещу 30 лв. техни сънародници да бъди ярост, че хората са принудени да правят такива саможертви, те ги укоряват, че са продажници и „еничари“, и не могат да си представят, че „моралът всъщност не пълни стомаха“.
За да опитат да отправят повече социални послания, на улицата са и хората около социалния център „Фабрика Автономия“. Петър Пиперков разказва, че той и съмишлениците му организират солидарен анти-капиталистически блок със социално-икономически послания и искания, отвъд познатото „оставка“. Изготвили са и листовка относно правата на протестиращите при арест, към кого и как могат да се обърнат, как да се пазят и др. Раздават също така и маски, тъй като смятат, че в настоящия момент е много важно да се пазим едни други и това е елементарна солидарност.
„Ако се ограничим само до оставка, това може и да смени играчите, но не и играта, а за нас именно играта е фундаменталния проблем. В действителност точно тази игра е хранителната среда на корупцията. Искаме да обърнем внимание на системните проблеми, които, дори и да се преборим с корупцията, няма да изчезнат без дълбока и коренна промяна на системата (капитализъм и представителна демокрация) – бедност, неравенство, дискриминация, експлоатация, достигаща до ниво на робски труд, заграбване и унищожаване на природата, полицейски произвол“.
Той също отчита факта, че на улицата са най-различни хора – от една страна това е добре, тъй като е демонстрация за натрупан гняв и потенциал за промяна, но от друга страна крие рискове разнородните течения да станат обект на недобросъвестни апетити от опитните политически играчи, които могат да употребят недоволството за своята предизборна кампания. Но въпреки това смята, че „мястото на всички антиавторитарни хора е на площада, ясно осъзнавайки, че част от исканията, скандиранията и идеите там са несъвместими с базовите ни ценности на справедливост, солидарност и самоуправление.“
„Криенето зад фрази като „това не са нашите протести, окупирани са от партийци/агитки/провокатори“ е проблематично по две причини. Първо, защото просто не е вярно и не само ние, но и много хора на площада (включително с плакатите си) ясно показваме, че не желаем да бъдем употребени за нечии частни, партийни, финансови интереси. Второ, защото ако се придържаме към някаква подобна криворазбрана „идеологическа чистота“, това означава никога да не направим нищо и да гледаме отстрани как проблемите се задълбочават. Допускали сме подобни грешки в миналото и не желаем да ги повтаряме“.
Пиперков съжалява, че засега не може да се реализира тяхната идея за публични открити асамблеи, в които да се изработят общи искания, целия и средства, които да доведат до истинска система промяна. Той не се съмнява, че оставка и избори рано или късно ще има, както и нов парламент, но въпросът е „какво от това“, ако дълбоките системни проблеми, от които всички страдаме и които усещаме всекидневно, не бъдат назовани, осъзнати и разрешени. „Всички помним протестите през лятото на 2013 г., какви искания имаше и съответно какви нямаше тогава, какво се случи и къде се намираме днес“, обобщава той.
Доста повече оптимизъм успява да запази докторът по социология и политология Юлия Роне, която в по-голямата част от времето си не е в България, но в момента внимателно следи и подкрепя както може протестите.
„Когато четях новините от България в последните месеци, чувствах смесица от възмущение, срам и болка, и най-лошото е, че бях свикнала с това и го приемах за нормално: умрял журналист при отходна тръба; разливане на фекални води в морето; хиляди български граждани, които се видяха принудени да берат ягоди и аспержи в чужбина по време на пандемията, защото няма как да оцелеят у дома; липсата на адекватни икономически мерки за защита на населението по време на пандемията; съсипването на природата ни с бетон и т.нар. „подпорни стени“. Всяка една от тези „новини“ сама по себе си заслужава протест.“
Роне също смята, че акцията на Христо Иванов край морето и на Иван Гешев край жълтите павета, са запалили трупано отдавна напрежение около всички тези проблеми. Засега тя одобрява начина, по който се развиват протестите, които най-следи най-вече през социалните мрежи заради недоверието си към обществената Българска национална телевизия, „Нова телевизия“ и други. „Радвам се, че протестите са мирни, че виждам толкова мои приятели с децата им там, че успяват за момента да се разграничат от всякакви опити за подклаждане на етническо напрежение, провокации и други подобни съшити с бели конци сценарии“, казва тя.
„Целта на тези протести трябва да е връщане на държавата на гражданите – не само в смисъл на върховенство на закона, но и в икономически и социален смисъл. За да се случи с това, трябва да започнем преди всичко с оставки. Трябват ни институционални промени, които да ни върнат държавата. Истината е, че нямам бегла представа кой управлява България – това, което имаме в момента, е фасадна демокрация. Но гражданите трябва да си върнат държавата и в социален и икономически смисъл. Трябва ни държава, която да инвестира в здравеопазване, за да не обрича на мизерно съществуване и, в контекста на пандемията, на смърт своите медици и медицински сестри. Трябва ни държава, която да инвестира в образование и в научна дейност, за да може високо образованите ни млади хора да остават у дома и да има повече български компании, които се занимават със софтуер, биотехнологии, производство на продукти с висока добавена стойност, вместо да емигрираме или да работим за местните клонове на чужди компании. Трябва ни държава, която има икономическа стратегия за развитие, която целенасочено развива кадрите си и ключови отрасли. Трябва ни държава, която насърчава инвестиции не с плосък данък (който и без това не работи), ами със сигурна правна среда и добре обучени кадри, които получават достойни заплати. В такава ситуация предприемачите ще печелят не от експлоатация, както сега, а защото ще участват в отрасли с по-висока добавена стойност. В момента основният износ на България са цветни метали и суровини – икономическият ни профил е като на държава от световната периферия.“
Или накратко, според Роне, трябва ни държава, която има план за своите граждани – как да ги образова, как да им позволи да разгърнат потенциала си по достоен начин и как да опази здравето им. „В момента държавата не е наша“, категорична е тя.
Според нея именно за тези неща трябва да се бори левицата – проблемите на здравеопазването, образованието, природата ни и бизнеса ни не са породени просто от корупция и липса на върховенство на закона. „Те са също толкова плод на дивия индивидуализъм и псевдо-дарвинизъм, който ни се насаждаше като висша икономическа мъдрост през последните 30 години“, казва Роне. И споделя мнението, че в момента трябва да се търси обединение, диалог и компромис.
„Подозирам, че десните ще пробват да се разграничат от левите като морално опетнени (с основание), левите ще се ядосат на десните, защото са били в правителството на ГЕРБ и нямат социална визия (пак с основание). Това ще е грешка. В случая въпросът е не кой е по-„автентично“ ляв/десен, а какво можем да направим заедно, за да подобрим нещата. Разбира се, необходимо е разграничение от всякакви престъпни лица и групи. Обединителният фактор трябва да е базисният морал. Ще е нужен диалог, такт, компромис и воля, за да се започне отначало и да свършваме с този преход. Ако пак се разиграе вариантът „трима души – чета с предател“, пак ще трябва да бягаме в чужбина. Но както пандемията показва, това може би няма да е толкова лесно в бъдеще. Не може вечно да бягаме. Трябва да оправим собствения си дом и собствената си държава. Сами сме – други няма. (Е има ги САЩ, Америка и ЕС, но тях не ги е много грижа за нас, те гледат своите си интереси и трябва да престанем да очакваме одобрение, спасение или усмивка по радиото от тях).“
„Икономическата мощ винаги ще ражда политически монопол“
Протестите подкрепя и финансистът Константин Проданов – за кратко председател на АБВ, участник в различни леви обединения и инициативи в последните години. Счита, че корупцията и олигархичните зависимости наистина до такава степен са просмукали всички нива на управление и в трите власти, че някаква промяна е наложителна, дори само заради необходимостта да убедим сами себе си като общество, че все още имаме съпротивителните сили да предизвикаме такава.
„Другият път води до незаинтересованост, апатия и спасяване по единично, което ще ни приключи като общество и нация. Някои казват, че ако протестът успее, просто ще свалим едни олигарси, за да сложим други на тяхно място – дори да се получи така, все пак едни олигарси и обслужващата ги политическа клика ще си получат заслуженото. А това не е малко!“
Въпреки това е категоричен, че обикновено протестите у нас водят предимно до ротация на олигарси, защото „социално-икономическата система у нас е такава, че целенасочено оставя огромен финансов ресурс в ръцете на малко икономически играчи – през ниските данъци за богатите и за едрия капитал, през данъчните вратички и данъчните убежища“. Този финансов ресурс след това бива използван за закупуване на политическо и медийно влияние, оттам законотворчество в полза на тези същия този едър капитал, за който няма голямо значение коя точно личност е начело на изпълнителната или съдебната власт.
Затова, това което му липсва в тези протести, са именно призивите за промяна на тази порочна система – чрез данъчна система, преразпределение, повече публични блага, връщане на естествените монополи под обществен контрол и прочее.
„Там е мястото на левите, на истинските леви, да поведат разговора именно в тази посока, а не да се оставят да ги вкарват във фалшиви разговори за това дали искат да променят геополитическата ориентация на страната или да разорят страната с теглене на дългове, или да се подвеждат, по тезата, че смяната на една или друга личност е необходимо и достатъчно условие за просперитет на държавата“.
Политологът Страхил Делийски вижда в протестите пореден израз неспособността на институционалните структури на политическата система да регулират социалните конфликти и напрежения. „Невъзможността гражданите да комуникират политически чрез институционални представители ги кара да крещят на улицата“, казва Делийски. Според него, големият въпрос е защо политическата система не работи?
„Струва ми се, че и на този протест доминира либералното схващане, в основата на което стои разбирането, че политическата и икономическата система са две различни, автономни полета на социални отношения и ако има пресичания между тях те стигат до това първото да гарантира автономността на второто. Следователно, законността, корупцията, разделението на властите и т.н. са безотносителни към икономическите отношения. Достатъчно е да сменим тези, които управляват с почтени и честни хора и проблемът ще бъде решен. Подобно рамкиране на проблема се е превърнало в мисловен навик, самоочевидност, от които трудно се излиза и за това левицата сякаш изглежда пасивна“.
Но ако предпоставим структурна и функционална връзка между икономическата и политическата система то тогава нещата започват да изглеждат доста по-различно.
„Не, не е корупция – капитализъм е. Вероятно някакъв особен, български, но капитализъм. Концентрацията на богатство (в основата на вътрешната логика на капитализма) води концентрация на власт. Борбата за демокрация е борба за социално равенство, за справедливо преразпределение на обществените блага. В този смисъл, една от целите на левицата в контекста на протестите е да се опита излезе от либералната рамка и да разкаже своята. От друга страна да си даде ясна сметка за силата и влиянието на непарламентарните политически действия. Все повече политиката се случва на улицата и организацията на равнище на социалните движения, а не на равнището на политическите партии изглежда по – ефективна форма на политическа мобилизация.“
Делийски споделя общото мнение в лявото поле, че засега „до голяма степен доминиран от градската средна класа“, а видно от повечето лозунги, нейното възмущение е „преобладаващо естетическо“. Според него основният залог е в това, дали подобна мобилизация би могла да се съчетае с мобилизация по линията на социо-икономическото възмущение, възможна ли е този път някаква „класова солидарност“ и ако да, какви са възможните мостове. „На този етап изглежда, че идеята за „общия враг“ има някакъв консолидиращ потенциал, създава контекст за общо преживяване, връзки и взаимна поносимост, но тя едва ли ще трае дълго“, посочва той.
„ГЕРБ – най-отвратителната и отровна за България партия“
Общият враг, според Жана Цонева от Колектива за обществени интервенции, сам по себе си действително е толкова вреден, че си заслужава обединението около негово премахване от властта. Тя протестира почти всеки ден, защото вижда ГЕРБ като „най-отровната за българската демокрация партия, управлявала някога“.
„За 10 години, ГЕРБ (и съюзниците им) превърнаха България в най-неравната, най-бедната, най-грозната, най-презастроената, най-мутренската страна-членка на ЕС с най-отровния въздух и най-унищожената природа, да не говорим за социалната тъкан и солидарност. Докато обръчите от фирми около ГЕРБ се угояват със субсидии и обществени поръчки, които правят градовете ни негодни за живот, а селата загиват, докато всякакви големи бизнеси получиха каквито искат облекчения в коронакризата, мнозинството хора блъскат за минимална заплата, без всякаква държавна подкрепа и все повече стават тези, които намират изход от ситуацията в съвсем буквалния смисъл на думата: напускайки страната. Дори и прословутите безплатни заеми се оказаха една партенка и изобщо не стигнаха до най-нуждаещите се“.
Според нея, дори само за да започнем разговора за бъдещето и да говорим за демокрация, разбирана в елементарния смисъл като власт на народа, като минимум ГЕРБ трябва да излезе завинаги от властта. Тази партия се е доказала като работеща единствено за мафиотите и бизнеса, а не за народа. Така че мястото на левите хора е в протеста, въпреки че няма много социални лозунги, посочва тя.
„Наша задача е да обвържем искането за оставка с по-широки проблеми. Както каза Искра Баева, в статията си „За ступора на левите“, „Какво означава призивът да не се подкрепят протестите от страна на левите хора? По същество е да не се променя нищо, ако не е в полза само на левицата.“ Аз лично се надявам на оставка и нови избори. А не на продължение на мандата на ГЕРБ, само че без Борисов, както се тиражира като вариант за изход от кризата.
Според Цонева опозицията, без в това число да се включва ДПС, трябва да потисне взаимната си погнуса и да управлява заедно, за да държат ГЕРБ далеч от властта – като санитарен минимум.
Но „истинската дълбока промяна и обновление ще дойдат, когато най-сетне се появи една автентично лява партия, която няма да се задоволява само с премахването на явното насилие от политиката и икономиката – рекета, мутренщината, мрежите от зависимости и клиентелизъм, но и скритите принуди“. Само такава формация „ще изпрати в историята партиите на прехода“, настоява Цонева.
Желанието си ГЕРБ да бъдат оттеглени от властта веднъж завинаги не крие и Ирина Алексова – адвокат и част от сдружение „Солидарна България“. Тя нарича управлението на ГЕРБ „отвратително“, както е отвратителна и закрилата над определени лица, бизнеси, партии, организации.
„Отвратително е чувството за безсилие и недосегаемост, за двоен стандарт. Отвратително е усещането, че само едни стопански субекти са покровителствени от управлението на държавата, а на други е отнеман бизнеса, но не чрез конкуренция, а чрез пряка намеса на държавата, понякога посредством действията на прокуратурата. Обществото ни изисква нормалност и когато вижда самозабравена, непризнаваща никакви правила прослойка на „богоизбрани“ политици и бизнесмени, се възмущава и иска промени“, анализира тя.
Но също споделя притесненията си, че хората протестират срещу сегашното управление, без да са достатъчно наясно какво искат след това. И подобно на всички в ляво се притеснява, че от протеста липсват социални искания – които са задължителни, без да отменя нуждата от реформа на правораздавателната система.
„Като адвокат знам колко е важна е работеща система, която раздава справедливост в разумен срок. Това обаче пряко няма да доведе до намаляване на разделението между бедни и богати, хората на площадите, като че ли, не го осъзнават. Като ляв човек, считам, че премахването на модела Борисов – Пеевски няма да реши социалните проблеми в България. Че в резултат от икономическата криза, в която сме навлезли, разделението ще се задълбочи. Надявам се, че тази криза ще даде някаква алтернатива, на хора, които могат да посочат варианти за решение“.
Алексова смята, че за по-дълбока промяна се изисква повече от „Мафията вън“ или „Мутрите вън“. И не крие съжалението си, че „благодарение“ на управлението на БСП, хората не вярват, че промяната може да дойде от ляво.
„Трябват ни нови леви политици, които не носят наследството на тридесетгодишното управление, но знаят възможностите за промяна на статутквото в полза на социално нуждаещите си хора. Лозунгът „Няма леви и десни“ е част от протеста, но не е част от решението. Възмущението ни обединява, но пътищата за разрешаване кризата са различни“.
„Доходите, глупако!“
В контекста на необходимата промяна, нуждата от промяна на схващането за лявото в обществото ни, е ключова и според икономистът и член на Икономическия и социален съвет към КНСБ Любослав Костов, който е и преподавател в УНСС.
Според Костов, който се определя като социалдемократ, левите хора у нас трябва да се стараят да убеждават младите протестиращи, че да си „ляв“ не означава да си лош човек.
Съвременните т.нар. „леви“ хора, са по-скоро социално ориентирани и мислят за благоденствието на обществото като цяло, а не за индивидуалното благополучие на всяка цена. Те са представители на т.нар. Кейнсианска икономическа школа. Именно такива хора спасяват САЩ от кризата през 1929 г. с т.нар. „Голяма Депресия“. Като пример в тази посока, мога да посоча, че през последните 10 години почти всички кандидати за Нобелова награда по икономика, са именно учени, които се занимават с изследвания върху бедността, неравенствата и икономическата политика, какъвто е и последният пример от 2019 г.
Костов също протестира всеки ден от началото на протестите срещу Борисов и Гешев. Твърди, че всеки човек на площада има своята лична битка – едни искат просто оставка на настоящото правителство, други гледат по-далеч и търсят перспектива за следващите поколения.
„У хората има много гняв. У мен също. Като икономист от много години искам да видя конкретни икономически политики в различни сфери на нашия обществен живот, но за жалост те не се случиха. Моят протест е колкото емоционален израз на разочарованието ми, толкова и прагматичен с идеята да предизвикам дебат по определени проблеми. Искането на оставки е нормално, но трябва да има и нещо отвъд. Тези хора трябва да формулират исканията си за това в каква България искат да живеят след протестите. Като виждам толкова много хора по площадите в цяла България се чувствам много горд. До преди няколко седмици си мислех, че гражданско общество в България няма. Хората казват, че то сега се било събудило. Напротив, според мен, ние в момента формираме гражданското си общество, особено у младите. Измина цяло едно поколение от последните масови протести в България през 90-те години. Хората вече не помнят какво е било. Виждали са само снимки. Според мен сме свидетели на исторически процес в демократичната ни история и не трябва да позволим този процес да бъде опорочен. Хората наистина са гневни и искат качествена промяна“.
А относно онова, на което се надява да се случи след задължителните нови избори и промяна на състава на парламента, Любослав Костов споделя, че иска по-ускорен ръст на доходите, както на минималната работна заплата, така и на средната. Също така ограничаване на неравенствата в България, тъй като в момента 5% от българите притежават над 23 млрд. лв., което е почти 1/5 от БВП на България.
„Искам да имаме реална политика за борба с демографската катастрофа, защото България намалява на година с населението на град като Велико Търново. Искам промяна на данъчната система и въвеждането на необлагаем минимум за хората с ниски доходи. Тогава ще имаме реална конвергенция в покупателната ни способност спрямо останалите страни в ЕС, а не дивергенция. Парите от т.нар. “Recovery plan” са достатъчно много, за да можем да постигнем всичко това, ако бъдат разумно и правилно похарчени. За първи път може би в нашата най-нова история, ще разполагаме с достатъчно ресурси да реализираме каквато си поискаме политика. Много е важно да няма корупция и кражби, за да създадем нещо качествено и изградим инфраструктурата на нашето общество наново“.
Той посочва, че ако погледнем икономическите мерки на правителствата в развитите държави, ще видим че те са прокейнсиански. И е категоричен, че пазарът не е способен сам да се справи с всички предизвикателства на нашето време – дигитализация, демография, бедност, неравенства, популизъм и т.н., а ролята на държавата ще нараства все повече и сега моментът да осъзнаем това и да построим такава държава, която е готова да се справи с тези предизвикателства.
„Никой не адресира кризата с COVID-19“
На този етап българската държава категорично не е готова да отговаря на предизвикателствата не само на утрешния ден, но и днешния, счита и икономистът и преводач Даниела Пенкова.
Тя подкрепя и подкрепя напълно исканията за оставки на Бойко Борисов и Иван Гешев, но твърди, че дори да ги получим, не е ясно какво следва след тях. Пенкова твърди, че България е изправена пред два спешни за решаване проблема и изглежда, че никоя политическа сила не е формулирала възможни решения за тях – пандемията от COVID-19 като чисто медицински проблем и икономическата криза, която тя носи.
„При само 550 хоспитализирани пациенти здравните ни структури се задъхват от липса на медици и медицински консумативи. В допълнение стана ясно, че болнично лечение не е предвидено за гражданите с прекъснати здравноосигурителни права. По последните данни на НЗОК (от 2016 г.) здравно неосигурените граждани са 1,4 милиона души. Всички тези хора не могат да разчитат на здравна помощ в случай на зараза с новия коронавирус, освен ако не заплатят здравни вноски за 5 години назад. За сравнение – не съществува в Европейския съюз държава, които да изисква заплащането на 60 месеца назад, за да възстанови здравните права на своите граждани. Множество болни, нуждаещи се от хоспитализация, просто няма да имат възможност да я получат и следователно леталният изход ще е по-възможен за тях. Нито ГЕРБ, нито която и да било друга партия изобщо коментират въпроса за улесняване на достъпа до медицински грижи по време на епидемията и за промяна на абсурдното и уникално за ЕС изискване за заплащане на здравни вноски за 5 години назад, за да се възстановят здравноосигурителните права“
На второ място, според нея, новото правителство би трябвало да помисли как да подпомогне населението, като настоява, че по под „население“ няма предвид бизнеса. Мерките за подпомагане на бизнеса по никакъв начин не са осигурили заздравяване на икономиката – например, въпреки налетите ресурси в туризма, хората продължиха да предпочитат туристически дестинации в чужбина.
„Опасността, пред която сме изправени, е икономическа криза, разпалвана и поддържана от намаленото търсене. Хората нямат финансови възможности да харчат, затова държавата трябва да насочи безвъзмездни средства към тях, още повече, че опитът да се увеличи търсенето чрез заеми, се доказа като абсолютен провал. Не заеми, а безвъзмездна помощ е необходима. А за целта държавата може да запълни бюджета си, единствено облагайки с данъци онези хора, в които са парите. А коя партия не е силно зависима точно от тези хора?“
Пенкова не крие, че не е оптимист. Все още липсва истинска лява алтернатива, а единствено такава би могла да се справи с двата основни проблема, пред които сме изправени. „Но не това ме притеснява. Притеснява ме, че дори и да имаше такава, протестиращите днес на площадите едва ли биха гласували за нея. Защото все още да бъдеш идеологически „ляв“ в България не се смята за модерно и смислено. И в крайна сметка, това си остава най-големият проблем у нас“, обобщава тя.
Протестът като порнофилм?
Песимизмът си трудно скрива и социалният педагог Станислав Додов, въпреки че и той е на улицата. Подобно на Касабов и Никитин, шанс за реална социална промяна Додов също вижда най-рано през зимата, когато „сегашните лятно-вирусни тревоги вероятно ще са само позабравен сърбеж“ – и здравно, и икономически.
Според него обществото ни е „тежко обръгнало от протестно безсмислие“. Във въображението битуват какви ли не революционни форми, но отношението им с реалността е като с порнофилм, споделя Додов – „произведен е другаде, онанираме дружно, макар и всеки зад екрана си, и дълбоко в себе си знаем, че никога няма да свършим истинската работа, основно защото разбираме колко неистинска е тя за нас конкретно“.
„Така и сега участвам и подкрепям протестите, но не мога да се отърва от усещането, че всички са наясно с безплодността на усилието, а само се кефим на преживяването. Абсурдът на разминаването между преживяване и продукция се състои само и единствено в това, че ужким всеки значим политически разрив, какъвто е сегашният, би предполагал, че налице е и социален такъв. Само че редом с унищожената правовост, България е и социална пустош, постапокалиптичен пейзаж, който протестите упорито и отново замазват, вместо да посочат и избистрят. Така сега социалният разрив не е просто в посланията и исканията (то всичко било само за оставките, както си знаем вече колко безброй години, плюс антикомунизъм, че да не се отплесваме), а също и в това, че София и една сравнително демаркирана по хубост и морал класа продължава да доминира пейзажа, редом с почти еквивалентен брой ченгета. Нищо че основните потърпевши от 11 години ГЕРБ и 30 години преход не сме тези, които излизаме на ядосана разходка в интимния триъгълник на властта след работа (и тя, съответно, ни допуска).“
Тежката истина, от която до последно бягал, е, че гледаме пореден сезон на 2013, 1997 и прочие. „Пак ще свършим, но с още по-малко кеф, понеже ни писва, но нямаме идеи за друго. Скоро пак ще мърморим по неправдивия филм“, съжалява той. И настоява, че един реалистичен и траен по ефектите си протест не може без социалност.
„Правова държава без социална справедливост остава красива опаковка, която ще се продава само до следващото свършване. Не само социални искания, а социално осмисляне изобщо е необходимо. Така и жалкото състояние на БСП например, включително реакцията им на протестите (и отсъствието на такава), е ясен индикатор, че протестите у нас са вече просто красива опаковка на редови размествания до следващото задоволяване на статуквото, и на нас като негови съучастници. Помислих си го още щом се наложи полицаите да ме пуснат на протеста, като през КПП, докато на някои им проверяваха и чантите, все едно влизам на концерт. Невъзможността за стачни действия е същата индикация. А това, че БСП са най-близо до социалното може да бъде причина за безкрайно несвършване само по себе си“.
И обобщава, че подкрепя протестите, но „без вяра и смисъл“ – колкото да изпуснат напрежението. Освен ако зимата те не придобият друг заряд, тъй като „да онанираш здрав, нахранен и на топло е лесно“.
С всички дълбоки условия и тежки последици, с цялата невъзможност дори на самото понятие, за да има достоен живот и справедливост в България, няма да сработи нищо по-малко от революция. Каквото и да значи това в счупеното ни въображение.
С далеч повече оптимизъм е зареден политологът и преподавател във Великотърновския университет Иво Инджов. Той адмирира „Демократична България“ за „запалването на фитила на бунта“ и фактът, че действията им са успели да увлекат подкрепа от привърженици на различни партии и най-вече на младите хора.
„Очертава се третото правителство на Бойко Борисов да падне вследствие на разрастващи се протести, в които участниците протестират с искане за неговата оставка и оставка на Иван Гешев, като олицетворение на завладяната държава, срещу олигархията, за върховенство на закона и по-общо за „по-добър живот“, а не вследствие на вътрешни противоречия в коалицията, както си мислехме в последните години.
БСП не може, а друго ляво още няма
Тези искания, според него, са базови за гражданското недоволство в една държава, определяна или за „полуконсолидирана демокрация“; или за „завладяна държава“. Те са общият знаменател за ескалиращото недоволство на либерали, умерени десни, леви, националисти извън управлението и т.н
Все пак Инджов също признава, че като цяло „лявото“ извън БСП е трудно забележимо на улицата, а същевременно БСП се намира в дълбок социокултурен разлом с мнозинството от протестиращите млади хора. „Макар че според мен мнозина от тях имат социално мислене, те „говорят“ та съвършено различни езици с БСП, имат различни стилове на поведение и т.н.“, анализира Инджов и изразява сериозни съмнения, че БСП трудно би могла да ръководи протестът социални акценти и дори критиците на Нинова, вместо да изострят своя профил, са останали пасивни.
„Що се отнася до прогресивно левите, както аз наричам хората с леви нагласи и позиции, които се разграничават от консерватизма и демодираността на БСП, те не представляват организирана сила, дори малка. Прекалено големи индивидуалисти са, при тях преобладава академичният прочит и изказ за процесите, няма критична маса хора със синдикален или сходен бекграунд. В документите, говоренето и изявите им липсва здравословната доза политически популизъм. Всичко това обяснява защо техният глас не се чува на протестите и защо те нямат социален отпечатък“.
Но да остави такъв сериозен отпечатък се опитва и Стойо Тетевенски – част от левия феминистки колектив LevFem, Студентско общество за равенство при Софийския университет, колективът „Феминистки мобилизации“ и международната екологична мрежа на Extinction Rebellion, който също протестира активно и е част от левия блок на уличното недоволство.
Настоящата система не е безалтерантивна
Според неговия прочит, поредните корупционни скандали и безпрецедентната атака върху президентската институция са се превърнали в катализатор на общественото недоволство от безперспективността, неравенствата и чувството за ненаказаност на богатите и властимащите – солидно подкрепено от една правна и икономическа система, работеща изцяло в полза на имащите.
„С другари и съмишленици формирахме и радикален антикапиталистически блок, за да отправим единно послание срещу икономическата система на неравенствата, бедността и унищожението на природата. Вече всяка вечер участваме на протеста заедно, а всеки желаещ е добре дошъл да се присъедини. Така в последните дни наред с антикорупционните плакати бяха издигани плакати срещу полицейското насилие, расизма, социалните неравенства и капитализма. Те дават сигнал, че протестът все още запазва своята автентична функция на пространство на дискусии и заявка за системна промяна отдолу“.
Същевременно Тетевенски посочва, че има определени характеристики на протести, срещу които левите хора трябва да се борят. Често пъти протестите придобиват расистки, сексистки или хомофобски оттенък (със скандирания като „еничари“, „Бойко – к*рва“, „Бойко, п*дераст“). Техният блок им се противопоставя на тези скандирания и вярва, че в резултат те намаляват или биват заменени с други, недискриминиращи.
„Не е изненада, че започващите тези скандирания са крайнодесни активисти. Активното противопоставяне на налаганата от тях реторика е императив и позволява ангажиране на останалите присъстващи в колективното прекъсване на възпроизвеждането на омраза. Следването на линия на нетърпимост към крайнодесни прояви има и друго значение, тъй като се забелязва доста осезаемо присъствие на фашисти, докато протестът, насочен основно срещу Борисов и Гешев, няма ясно изявена насоченост срещу „Обединени патриоти“, например. И докато техният глас остава маргинализиран, важно е да не позволяваме крайнодясното да се превръща в алтернатива на статуквото – историята от Хитлер до Болсонаро показва, че капиталът разчита на фашисти да смачкат всеки опит за народен бунт“.
Стойо Тетевенски съжалява, че исканията, обявени от свикалите протеста, са родени без демократична дискусия и участие на протестиращите и те центрират корупцията като основен проблем в държавата, а същевременно десни медии възпроизвеждат тази теза, често пъти обвиняващи „народопсихологията“, БКП, Русия и пр.
И докато корупцията без съмнение е проблем, то налагането на антикорупционния дискурс служи за налагането на безалтернативност на настоящата система – ако само сменим „лошите“ капиталисти с „добри“ и „корумпираните“ политици с „честни“, основните проблеми на обществото ще бъдат разрешени, посочва Тетевенски.
„Така поставена, наложената отдясно и отгоре цел на протеста преувеличава значението на корупцията за структурните проблеми на системата, превръщащи огромното мнозинство българи в работещи бедни и маргинализирани малцинства. Фокусирането върху антикорупция по същество деполитизира мизерното състояние на огромната част от българите и го превръща в морален въпрос – и пропуска да назове идеологията, която го причинява. Нещо повече – още в исканията за затвор за управляващите и „законност“ се възпроизвежда искането за полицейщина и държавно насилие. Противопоставянето срещу насилието трябва да включва всички и да обхване борбата срещу полицейския терор, затворите, расизма и икономическото насилие“.
И обобщава, че борбата срещу несправедливостите трябва да включва „ясна борба срещу неолибералния икономически модел и капитализма като цяло, защото само такава борба може да адресира основните проблеми на недоимък и несигурност в обществото“.
