В началото на миналата година българският бизнес се притесни, че страната губи райския си статут в рамките на ЕС, след като Унгария понижи ставката на корпоративния си данък до 9%, изпреварвайки ни в „едно от най-важните предимства за привличане на инвеститори”. Естествено, по това време дори Българската търговско-промишлена палата трябва отдавна да е знаела, че това не е никакво предимство, просто понеже преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) се сринаха едновременно с икономическата криза и намаляването на данъците за бизнеса, но така и не се възстановиха, след като кризата отмина, противно на тенденцията в Европа.
При 9 млрд. евро през 2007 г. те се свиха до 1-1.5 млрд. след 2010 с изключение на 2015, когато се повишиха до 2.5 млрд. Актуалните данни на БНБ показват, че през миналата година те са спаднали до „рекордните” 950 млн. евро. Тези данни за 2017 г. могат да претърпят корекция в следващите месеци, но не и тенденцията, която ясно ни показва, че ниският корпоративен и плоският подоходен данък не действат неустоимо на транснационалните корпорации.
Нещата са дори по-лоши от това. Тези дни консултантската компания „Ърнст енд Янг” публикува годишния си доклад, измерващ „привлекателността” на страните за инвеститорите, който отчита само реализираните проекти и създадените работни места. Грубо казано, това са реалните инвестиции, които БНБ не може да отличи от финансовите и счетоводни операции, направени от компаниите. Колко значителна е разликата можем да разберем, когато видим, че според него най-много работни места у нас са създали немски, британски и американски инвестиции, а по данни на Народната банка от Германия са дошли едва 130 млн. евро (Холандия е лидер с 800), а от Обединеното кралство и САЩ дори са се оттеглили по около 60 млн. евро.
Според доклада, ПЧИ са довели до реализацията на 33 проекта и 2739 работни места (0.09% от броя на заетите в страната), като и по двата показателя има спад спрямо предходната година. Това отрежда на страната 29-то място в Европа, непосредствено зад Украйна, която доскоро беше във война и все още не контролира територията си, така че за нея е трудно да се каже кои инвестиции са чуждестранни, и кои окупационни.
По-важното в случая е, че България се намира в негативна тенденция, която е точно обратната на тази в Европа, радваща се на рекорден брой проекти в резултат от ПЧИ.
Точно половината от тях, заедно с 30% от работните места, са реализирани във Великобритания, Германия и Франция, които далеч не залагат на ниските данъци, за да привличат инвеститори. Напоследък Великобритания наистина намали корпоративния си данък до 19%, а Франция на Макрон също се готви да го смъкне от сегашните 33 до 25%, но и двете страни продължават да поддържат прогресивни подоходни данъци (45%/49% за най-високите доходи), каквито според българските телеикономисти би трябвало отдавна да са разгонили всички богати хора и техните бизнеси. Впрочем, в един напълно неразбираем за местната икономическа мисъл анализ, МВФ препоръчва още по-прогресивно облагане на най-богатия 1% от населението, което според финансовата институция би намалило неравенството без да застраши растежа.
Защо богатите хора на Запад не слушат архитектите на съвременната българската данъчна система и не се втурват насам, където заедно с компаниите си могат да не плащат почти нищо? Защото колкото и да обичат да не плащат данъци, те все пак предпочитат да изкарват повече пари и някак понасят бремето да връщат част от тях (когато не могат да го избегнат) на обществото, което е направило успеха им възможен.
Ако погледнем седемте предложения на „Ърнст енд Янг”, базирани на интервюта с изпълнителните директори на транснационални корпорации, за подобряване на бизнес климата, ще видим, че намаляването на данъците не е сред тях, а напротив – повечето от тях изискват сериозни държавни инвестиции, които трябва да се платят някак.
За половината от директорите „топ приоритет” е осигуряването на инфраструктура и технологии на световно ниво. Не че в Европа няма такива, но „някои страни, които наскоро са се присъединили към ЕС, изпитват недостиг на качество, надеждност и дори проста наличност в някои ключови области”.
„Инвестирайте в умения и приветствайте новодошлите таланти” също звучи като съвет, от който България особено се нуждае, на фона на отлива на висококвалифицирани кадри, принудил дори Иван Кръстев, един от идейните архитекти на прехода, да шокира Бойко Борисов и бизнеса със закъснялото откритие, че моделът „ниски данъци-ниски заплати” за привличане на инвестиции всъщност гони способните, а с тях и инвестициите.
Естествено, докладът препоръчва и да се привличат квалифицирани имигранти, като за целта се очаква ЕС и страните-членки да „обезвредят национализма”. Това е твърде закъснял съвет за България, за още няколко страни в Европа и – отново – за Иван Кръстев.
Въпросът сега е колко още време ще отнеме на България да се откаже от настоящия провален модел на икономическо развитие, да обложи печалбите поне на средноевропейски нива, да въведе прогресивно облагане на доходите и да започне да инвестира сериозно в инфраструктура, дигитализация, образование, здравеопазване и социална сигурност. Тогава може би ще спрем да гоним талантите към държави, които им предлагат всичко това. Ако не е твърде късно.
