Балканско-Черноморският епицентър на трансконтиненталните съперничества

Географското разположение на България изисква висока степен на външнополитическа съобразителност и своевременни реакции на базата на предварително разработени стратегии, доктрини и сценарии. Добрата външна политика е превантивна грижа за предотвратяване на проблеми и кризи, а ние очевидно я нямаме.

Корицата на сп. „Ново време“, бр. 11-12, 2019 г.

„Барикада“ предлага анализ на експерта по международна сигурност СИМЕОН НИКОЛОВ, публикуван в брой 11-12 за 2019 г. на списание „НОВО ВРЕМЕ“.  То е основано през 1897 г. от Димитър Благоев като „месечен преглед на умствения и обществения живот“. Списанието продължава да излиза и до днес, публикувайки статии и анализи от изтъкнати учени, експерти, общественици, журналисти.

 

Динамичните международни процеси все повече изтласкват Балканския и Черноморския регион от периферията към един от центровете на геополитическите интереси на останалия свят.

Разглеждането на Балканско-Черноморския регион като едно цяло отдавна се наложи сред международната експертна общност не само поради географски и геостратегически причини, но и заради сходни характеристики. Нещо повече, заедно с него военностратегическото значение на Източното Средиземноморие и влиянието на богатия на природни ресурси Черноморско-Каспийски регион неизбежно формират може би единствен по рода си в света възел, в който се преплитат интересите на великите сили, на близки и далечни международни играчи, които в значителна степен определят сигурността и стабилността на държавите в него. В международните отношения обаче регионите са само условно обособени пространства. Те са обединявани от общи кризисни процеси, интереси и влияния на външни фактори и институции, търсещи решаване на техните проблеми.
Геополитическият подход към тях може да даде най-вярната картина във всички нейни нюанси и взаимозависимости. Разглеждането на такива региони като периферия от великите сили и международните икономически и военни организации е контрапродуктивно, защото те генерират и конфликтен потенциал, който може да наруши създадени баланси или значително да навреди на самите тях.

Обективната оценка на такива сложни региони изисква да се вземат предвид съвременните външни условия, които влияят на тяхното състояние и развитие.

На първо място това е процесът на трансформация на световния ред, преминаване към многополюсна система и промяна на баланси и зависимости в света. Защото големите играчи на международната сцена използват своя геополитически, икономически и военен потенциал и надмощие, за да извоюват предимства в надпреварата за ресурси, технологични постижения и изгодни позиции в утрешния световен ред.

На второ място, огромно негативно влияние върху сигурността има постепенното дългогодишно разрушаване на международната правна система, оттегляне от международни договори, които осигуряваха известна предсказуемост, стратегическа стабилност и взаимен контрол и предприемане на действия, включително и военни, без да се зачитат международното право и норми. Силно намалява реалната роля на международни организации като ООН, а през органите за вземане на решения се прокарват и налагат неизгодни и дори разрушителни за останалия свят проекти, какъвто е например Глобалният пакт за миграция или манипулативни действия на Организацията за забрана на химическите оръжия в подкрепа на определени дезинформационни кампании. Или саботирането от страните членки на НАТО и ЕС на предложения от ООН Договор за забрана на ядреното оръжие, което свидетелства за двоен стандарт и лицемерна политика, водеща единствено до намаляване прага на евентуално използване на ядреното оръжие.

На трето място, последствията от тази политика на надпревара за по-голяма военна мощ, влияние и налагане на воля на чужди държави и региони, водят дотам, че многобройните инициативи за политически, икономически и военен контрол и сътрудничество, които съществуваха в Черноморския регион, но и на Балканите, се заменят от по-голяма милитаризация и външна намеса. Този военен вектор освен на североизточния фланг на НАТО е най-силно изразен и в процес на нарастване и в  Черноморския регион и на Балканите. Всички събития след произнесената от бившия помощник държавен секретар на САЩ Виктория Нюланд фраза за „пояса от фронтови страни от Балтика до Турция“ са много логични и доказват замисъла да бъдем фронтова зона за бъдещи военни действия срещу Русия.

На четвърто място, наложените търговски и хибридни войни в цялото си многообразие неизбежно имат отрицателно въздействие върху региони, съставени от страни на различно ниво на икономическо и обществено развитие. Конфронтационната политика на САЩ и Великобритания срещу Русия и Китай и мобилизирането на партньорите им за общи действия срещу тях в икономическата и енергийната сфера определено влизат в колизия с интересите им.

Всичко това не може да не допринася за нарушаване на стратегическата стабилност, което се отразява и върху Балканско-Черноморския регион. Изводът е, че светът става по-непредсказуем и по-комплексен. Очертава се нов световен ред, който ще се състои от повече властови центрове. Въпросът е дали това ще стане по мирен път, или ще премине през унищожителния огън на военните действия.

Динамичните международни процеси все повече изтласкват Балканския и Черноморския регион от периферия към един от центровете на гео­политическите интереси на останалия свят. Не е само географското положение, което го прави мост между Европа и Азия. Той е същевременно и външна граница на НАТО и ЕС, от което произтичат съответните изводи и аргументи. Икономическият му потенциал и източниците на природни ресурси особено в Черноморско-Каспийския регион, както и ролята на минаващите през него енергийни и транспортни трасета като част и от новия „Път на коприната“, привличат вниманието на много страни и мултинационални компании, превръщат го в обект на разисквания, стратегии и планове на много страни и организации като НАТО и Европейския съюз.

За по-доброто разбиране на отношението на ключовите международни играчи към Балканско-Черноморския регион е полезно да се сравнят техните

стратегии и доктрини

и последните корекции в тях. Видно е, че геополитическото съперничество между САЩ и Русия се дължи и на чувствително нарасналото значение на Черноморския регион, особено след събитията в Украйна през 2014 г., както и ролята на Балканите като предмостие към него и тилов район на „фронтовата зона“.

ЕС изпусна стратегическата инициатива, когато в началото на мандата на последната Комисия обяви отлагане на разширяването със страни от Западните Балкани. От една страна, това е правилно поради неподготвеността на страните кандидатки, но от друга страна, опции за приемането им биха били от ключово значение за запазване на стабилността и перспективата за европейското им развитие и това е коригирано с последните инициативи от 2018 и 2019 година.

Балканският регион отдавна не е периферия. Карта: GraphicMaps.com

ЕС не е последователен в политиката си за ускорена интеграция на страните от Западните Балкани. Европа има двойствена реторика. Зад оптимистичните внушения винаги има неуважителни, донякъде заслужени оценки за корупция, фасадна демокрация, привидна стабилност, опасения от мигранти. Липсва достатъчно доверие и разбиране в дълбочина. По отношение на сигурността и отбраната в стратегическите документи може да се направи изводът, че залегналите формулировки в тях не са достатъчни сами по себе си да променят кардинално факторите, определящи несигурността в региона.

Една от причините е, че зад общите постановки няма конкретни виждания как да се постигне съответната цел на място. Формулираните в Стратегията на ЕС за Западните Балкани акценти за убедителни реформи и „помирение“ не кореспондират например със ситуацията на задънена улица в Босна и Херцеговина, що се касае за действително помирение, напротив, бошняшките мюсюлмани говорят за възможно връщане към гореща война. Логично в балканските държави настъпи известно нарастване на скептицизма по отношение на европейската интеграция и демократичното развитие.

Докато преди десетина години одобрението за ЕС във всички балкански страни се движеше между 70 и 80%, сега е силно намаляло. В рамките на проведено допитване в Западните Балкани от „Балканбарометър“ се оказва, че  28% от запитаните не вярват вече, че ще бъдат приети в ЕС, а само 42% оценяват като положителен стремежа към членство в Съюза. В Сърбия само 25% считат, че демокрацията е най-добрата форма на управление, 28% – че при определени условия недемократичните форми на управление биха били по-подходящи, а 43% твърдят, че им е напълно безразлично. Подобни данни дават основание за коментарите, че има една постоянна ерозия на демократичното развитие на региона.

Променената среда за сигурност предизвика специално разглеждане на проблемите на Балканите на срещата на НАТО на върха през юли 2018 г. В декларацията от срещата е подчертано, че  регионът има „стратегическо значение за НАТО“. Политиката на „отворени врати“ съгласно Чл.10 от Вашингтонския договор е потвърдена за целия регион. Следва приемането на Черна гора и Македония. С приемането на Черна гора НАТО затваря бреговите граници и възможността Русия да изгради евентуално своя база в този дял на Средиземно море, каквито сигнали има преди това.

Разработени са поредица от планове за действие, които обхващат всички държави, включително и Сърбия  (План за действие в Босна и Херцеговина и Македония, Механизми за сътрудничество в рамките на „Партньорство за мир“, Евроатлантическо сътрудничество, Индивидуален план за Сърбия и др.)

Обществената подкрепа за НАТО е най-висока в Македония непосредствено преди приемането ѝ – 83%. На другия полюс е Сърбия, в която евентуално членство в НАТО се отхвърля  с 65%, докато само 12% подкрепят такова. Негативно се оценява и влиянието на САЩ – 52%. Подобни негативни мнения има в Република Сръбска и в Босна и Херцеговина. При босненците и хърватите в БиХ подкрепата за НАТО е очаквано висока.

Стратегията на САЩ за Черноморския регион акцентира върху воен­ното присъствие, американско и на НАТО. Това важи в пълна степен и за Балканския регион, към който стратегическите интереси на САЩ невинаги съвпадат с тези на Европейския съюз. САЩ целят ограничаване влиянието на Русия и превръщане на региона в плацдарм, а Брюксел търси сигурност за себе си.

Освен военния аспект, важно направление за Вашингтон е подчиняването на енергийната политика на страните на американските интереси, недопускайки руски газови проекти. Особено внимание се обръща на контрола върху държавните ръководства, какъвто е случаят с Албания, Украйна и някои други страни, подготовка на бъдещи ръководители и агентура за влияние. Мерките на САЩ достигат и до определяне насоките на образованието в съответните страни.

Американската агенция за международно развитие (USAID) разработи също своя стратегия за Балканите и в края на юни 2019 г. представи „План за действие за блокиране вредното влияние на Кремъл“ с няколко основни цели, между които защита от дезинформация, намаляване европейската зависимост от природен газ и намаляване на търговията на ЕС с Русия. „RAND Corporation“, която съветва Белия дом и Пентагона, че няма чисто военно решение за сигурността в Черно море, препоръчва усилията да се съсредоточат в информационни и хибридни операции, в икономически проекти, в противовъздушната и бреговата отбрана на Румъния и България, както и в засилване на отбранителните способности на армиите на Украйна и Грузия.

Актуално е искането на Конгреса на САЩ Пентагонът да изготви Стратегия за противодействие на Русия в Черно море. Съдържащият се в това искане аргумент за необходимост от съвместна работа със съюзници и партньори за такова противодействие и приписване на Москва на опити да „насърчава злонамерени действия на Балканите и в други части на Европа“ означава, че на практика Вашингтон ще изиска от цитираните в документа съюзници и партньори, а сред тях със сигурност Румъния и България, нови ангажименти и няма съмнение, че те ще са от военен характер.

В предложената от Атлантическия съвет на САЩ нова американска стратегия за региона, макар и неофициална, като идея на неправителствена организация, се залага „историческо възраждане на американо-сръбския съюз“, постоянно военно присъствие в Югоизточна Европа и укрепване способностите да влияят върху развитието на събитията.

САЩ оказват натиск не само върху Прищина и Белград, но и върху ЕС, като го поставят в крайно унизителна ситуация, давайки да се разбере, че ще искат от Брюксел фактически да оттегли влиянието си от Балканите след обезценяване ролята на решенията на СС на ООН и съответните му документи. Брюксел ще трябва да избере начин да запази авторитета си, особено след подсказаното намерение за искане да съкрати помощите за Белград, ако сръбската страна не приеме американския план, и заплахата за санкции, което е нов момент.

Освен това конкретните неофициални предложения към Белград свидетелстват, че Вашингтон не си дава сметка за реакцията на населението в Сърбия и нереалистичността на плановете в този исторически момент да предлага привилегировано военно партньорство на Сърбия. Нереалистичността на американските виждания във военен аспект проличава и  в плановете за общи военни структури между Сърбия и Косово и изграждане на военна база в сръбския град Поникве, където Пентагонът да разположи дългосрочно свои сили и с това да държи под контрол ситуацията в съседна Република Сръбска, демонстрирайки американската подкрепа за териториалната цялост на Босна и Херцеговина и попълвайки военностратегическия си пояс от Хърватия, Косово до Македония.

Черноморският регион става все по-невралгичен. Карта: European Commission

Руската външнополитическа стратегия съдържа известни различия в Черноморския регион и на Балканите. В първия тя се съсредоточава върху военностратегическите аспекти на сигурността и отбраната, които ще разгледаме отделно, а във втория – на икономическо влияние и укрепване на една цивилизационна ос, културен инструмент на влияние с цел сплотяване на страните, които имат обща религия и езикова култура. Общовалидна и за двата подрегиона е руската енергийна стратегия, която проправя път към осигуряване пазари и влияние в Централна и Западна Европа.

И в двата случая няма елементи на агресивност и териториални претенции, каквито представи се опитват да насаждат някои крайно русофобски среди. Разбира се, че руското разузнаване следи внимателно обстановката в света и в региона, така както правим и всички ние от НАТО и ЕС. При пряка заплаха за Русия от военната активност в Черно море и увеличаване на военния потенциал по източните ѝ граници, активността на руското разузнаване е нещо нормално и очаквано. Но когато се използва този факт, тотално се премълчава разузнавателната активност на САЩ. Например на Балканите е изграден разузнавателен център с огромен персонал.

В подкрепата на западнобалканските страни от Русия често има повече реторика, отколкото реални стъпки. Т.нар. търговски стокообмен със Сърбия е 10 пъти по-нисък от този с Австрия. Въпреки това желанието да ограничи разширяването на НАТО на Изток определено съществува. С това се обясняват и преекспонираните от медиите последни споразумения за руско-сръбско военно сътрудничество, съдържащи проекти за придобиване на руско въоръжение. Ролята на Русия на Балканите се свързва и с факта, че тя би могла да забави нарастващото влияние на Турция и Саудитска Арабия и пълзящото ислямизиране на региона.

Като всяка страна и Русия има своите интереси и има за цел положително представяне на политиките си по света. Някои политолози говорят за т.нар. мека сила, прилагана от Русия, други приравняват същата с „хибридни методи“. Но истината е, че ако „Россътрудничество“ е представено в 80 държави по света, то организациите на Сорос са стотици, някои от фондациите на Германия имат представителства в повече страни, отколкото посолства има германското МВнР. А привежданият пример с „Гласът на Русия“ не е нищо ново, това е първата радиостанция, която излъчва в международен мащаб още от 1929 г. и оформя имиджа на Русия по света. Разбира се, не трябва да се подценяват тенденциозните коментари и фалшивите новини.

Ако сравним всички фактори, които се борят за влияние в Балканския регион, на второ място след САЩ трябва да поставим Турция, а не Русия. Турция работи постоянно и упорито за постигане на дългосрочни цели, без да крие, че те се свеждат до увеличаване на турското влияние чрез мюсюлманския фактор и разширяване на икономическото присъствие на Балканите чрез създаване на бъдещи зависимости. Тази солидарност с мюсюлманското население на Балканите се подчертава от всички турски политици след подписаната още през 1994 г. декларация от турския и пакистанския премиер (Тансу Чилер и Бенямин Бхуто). Помнят се думите на Давутоглу, че бошняците могат да разчитат на Турция и на военна защита, както и тези на Ердоган през 2013 г. в Баня Лука: „Ние бяхме тук, ние сме тук и ще бъдем завинаги тук.“ Рядко в речите на президента Ердоган днес липсва  напомнянето за османската епоха като „златна“ за региона.

В турската външна политика се забелязват опасения от евентуална ос Сърбия – България – Гърция, което предопределя подходите към тези страни от ухажване до заплахи (срещу Гърция). Резултатите от посещението на Ердоган в Сърбия на 07/08. 10.2019 г., при което бяха подписани 9 споразумения, илюстрират добре насоките на турските амбиции.

Новата турска „стратегия“ се базира на много нови оценки и прогнози. „Стратегическата дълбочина“ на Ахмет Давутоглу (публикувана и на български, но не и на английски или немски език) е насочена не само към всички съседни територии, а към глобални действия. След 2003 г.
Турция активира меката си сила – влияние чрез стимулиране на инвестиции, подкрепа на политически партии и НПО и турско-ислямската служба по религиозните въпроси Дианет, подчинена пряко на президента. Тя всъщност е инструмент и в ръцете на турското разузнаване и контраразузнаване. Тази структура има бюджет от 2 млрд евро. Най-силно е турското влияние в мюсюлманския сръбски Санджак, Нови пазар и в Босна и Херцеговина. В края на декември 2018 г. в Македония се проведе дори празник на турския език (а не на българския).

Концепцията на „Стратегическа дълбочина“ се оказа по-успешна в сферата на геоикономиката. Тя преследва целта да превърне Турция в център на енергийното разпределение между Европа, Близкия изток и Централна Азия. Страната стана изключително важна за енергийните доставки. Който иска енергийните трасета да заобиколят Русия и Иран, неизбежно трябва да мине през Турция. Недалновидната политика на управляващите в България доведе до това, че вместо да получаваме газ пряко от Русия, ще получаваме същия руски газ от Турция, което е нова зависимост както от обстановката в нашата съседка и политиката на Анкара, така и от бъдещите отношения между Турция и Русия.

В стратегически ресурс е превърната т.нар. политика за водата. Турция контролира почти цялата река Ефрат и над 50% от водата на р. Тигрис и с това – жизнените артерии на Ирак и Сирия.

Стратегията за „максимизиране влиянието на Турция“ се пренасочва в политическото поведение на управляващите. Тя си позволява да изнудва ЕС срещу 6 млрд. евро, използвайки ситуацията около мигрантската криза, да диктува условия, а днес дори и да заплашва, че ще пусне бежанците да тръгнат към Европа.

Турция проведе две военни операции в Сирия, а на 9.10.2019 г. започна трета, без разрешение на СС на ООН, в нарушение на международното право, и фактически окупира сирийски провинции, като прогони местното кюрдско  население и засели тези райони с тюрки и семейства на джихадисти от 42 организации, с чиято помощ извърши военното си нахлуване. Това поведение на Анкара показва, че при сегашния диктаторски режим страната не може да се ползва с международно доверие и от нея може да се очаква всичко. Красноречив пример за това са и провокационните действия спрямо Гърция, нарушенията на териториалните води и въздушното пространство, както и военните заплахи срещу разработката на газовото находище край Кипър.

Последните събития обаче, показват, че турската външна политика и намерения са по-амбициозни, отколкото позволяват собствените ѝ възможности.

Геостратегически партньорства и съперничества
в сферата на сигурността

Русия – Турция

Радикалната промяна на средата за сигурност в света и региона обяснява редица от причините за руско-турското партньорство през последните години. Погрешно е обаче да се смята, че началото датира от неуспешния опит за преврат, който се проведе в Турция на 15 юли, когато Москва изрази силна подкрепа за турското правителство, докато официалните реакции на съюзниците на Турция за НАТО бяха неочаквано колебливи и смесени. Още след разпадането на Съветския съюз през 1991 г. двете държави работиха заедно, за да запазят привилегирования си статус в Черно море и изградиха редица регионални механизми.

Решаващ момент за Анкара е предприемането на  инициативите за Сирия. Русия, от друга страна, се нуждае от сътрудничеството на Турция като важен регионален участник, за да осигури дългосрочните си геополитически интереси в Близкия изток и Черно море след събитията в Украйна и Сирия.

Неясно защо, коментаторите днес пренебрегват напълно турската оценка, че нарастващото напрежение между НАТО и Русия също отслабва усилията на Турция да следва политика на баланс в Черно море.

Днешна Турция живее с идеята да възвърне имперското си величие, а империите не правят съюзи с други империи. Погрешно е да се определя съюзът и с Русия по някои въпроси като стратегически. Двете страни имат различия по отношение на конфликтите в Черноморския регион като Нагорни Карабах, а руските компромиси в Сирия спрямо политиката на Анкара и сътрудничеството ѝ с джихадистите са „на ръба“ на възможното. В същото време развиващите се военни отношения на Русия с Армения са основна грижа за Анкара, докато Москва е притеснена от засилените стратегически връзки на Турция с правителствата на Украйна и Грузия.

САЩ – Турция

Сериозното влошаване на отношенията със САЩ настъпват след опита за преврат в Турция през 2016 г. поради съмнения за съпричастност на американската страна към подготовката на преврата. Подкрепата на кюрдските милиции от САЩ в борбата срещу „Ислямска държава“ остава като едно от основните обвинения на Анкара срещу Вашингтон.

Реакцията на САЩ за сделката на Турция с Русия за закупуване на ПВО-системата С-400 не е само заради риска радарите да разкрият уязвими точки в електрониката на самолетите F-35. Редица страни в региона на Близкия изток и Азия също заявяват интерес към тази руска система, а това ще промени коренно баланса на силите и оперирането на американската и израелската авиация и евентуални ракетни удари от американски самолетоносачи. Анкара ще загуби обаче не само предплатените
1,4 млрд. долара, но и прекратяване производството на 935 части за самолета от 27 турски фирми.

Икономическите санкции на САЩ също сериозно разклатиха доверието на Анкара в задокеанския ѝ партньор.

НАТО –Турция

Турция винаги е била труден партньор в НАТО и недоволството от нея датира много преди опита за преврат в страната. Геостратегическото положение на Турция и наличните бази и центрове на НАТО и САЩ обаче са твърде важни за Алианса, което обяснява подкрепата на генералния секретар Столтенберг за политиката на Ердоган. Въпреки това, в средите на НАТО скептицизмът по отношение на турското членство достига нови върхове през лятото на 2018 година. От друга страна, и Турция вижда изгода в участието си в Алианса, което се изразява в заемането на командни и управленски длъжности от нови хора след опита за преврат преди три години. Тази взаимна изгода между НАТО и Турция позволява търсене на компромиси. Със сигурност Турция ще продължи да повишава цената си за участието си в този военен съюз.

Украйна и Косово

Украйна е най-яркият пример за външна намеса и създаване на необратима промяна в геостратегически план. Очертаващите се понастоящем три сценария на развитие клонят по-скоро към замразяване на конфликта и вътрешна нестабилност. Мащабна война не би си позволила нито една от страните. Но както изострянето на вътрешнополитическата обстановка от крайните националистически сили, така и въоръжаването на армията от САЩ и дейността от съветническия персонал във въоръжените сили от 11 държави членки на НАТО ще продължат и в бъдеще.

На второ място бихме поставили решението на противоречията между Сърбия и Косово, които в голяма степен са зависими също от намеса на външни фактори.

Румънските националисти поддържат сърбите в Косовския конфликт. Тревожното е, дали Румъния няма да е следващата цел на външна намеса, а Трансилвания – следващото Косово.

Китайските геоикономически
и геополитически интереси

От 6-те икономически  коридора на най-мащабния съвременен проект на планетата „Новият път на коприната“ с финансов ресурс от над 1 трилион долара един преминава през Турция и Балканите, а вторият — през Южен Кавказ към Русия. В тази връзка китайските инвестиции играят все по-голяма икономическа и политическа роля  в Централна и Източна Европа, включително и на Балканите.

Регионалната рамка за сътрудничество „16 плюс 1“ обединява 11 източноевропейски и 5 балкански държави. Преди 3 години Китай насочи към тях 75 млрд. долара в инвестиции и за придобиване на обекти.

Стратегическите цели на китайските инвестиции на Балканите са по-различни от тези в Централна Европа, но все пак създават финансови и икономически зависимости, които се отразяват върху политическото и икономическото влияние на ЕС в този регион и на европейската политика към Китай.

Аргументите, обясняващи европейското безпокойство, са, че в създадения по вина на Брюксел вакуум и обществено разочарование в страни от Балканите поради неподготвеността на някои прибързано приети и отлагане приемането на други за след 2025 г., навлизат Китай и Русия. Те разкриват пред тях нови икономически и външнополитически опции, които целят отслабване на геополитическото влияние на ЕС. Истината е, че вследствие на грешките на ЕС този вакуум се запълва и от Турция и Саудитска Арабия. Не се коментира и другата възможна теза, че безпокойството в Брюксел идва просто от конкуренцията, която предизвиква китайското инвестиционно нахлуване.

Втората теза на Брюксел е, че неслучайно китайските инвестиции в по-голямата си част са насочени към най-малките и икономически слаби балкански държави. Например от 9,4 млрд. долара през 2017 г., инвестирани в 16-те европейски държави от „16 плюс 1“, половината са отишли в балканските държави – Албания, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора и Сърбия.

Днес Китай упражнява контрол върху 2/3 от гръцкото пристанище в Пирея, едно от най-важните в Европа, чрез китайския държавен концерн COSCO Shipping. Китай финансира в Сърбия високоскоростна жп линия от трансбалканската жп мрежа чрез кредит, покриващ 85% от разходите. Тези жп артерии пък са свързани с пристанището в Пирея.

Китай контролира две трети от гръцкото пристанище Пирея. Снимка: Ново време

Балканите стават важен мост и транспортен коридор за стоки и продукти, транспортирани през Пирея, Централна Азия и Турция за Европа. Китай форсира подобни инфраструктурни проекти между регионални държави и Югоизточна Европа със стратегически интереси, което всъщност било задължение на ЕС.

Друго безпокойство на Брюксел се поражда от китайски инвестиции в нови ТЕЦ на въглища, въпреки че такива са оспорвани в ЕС заради политиката за опазване на климата. (Такава с мощност 500 мегавата стартира в Косово със срок за въвеждане в експлоатация през 2023 г.) Но Китай инвестира и в големи вятърни електроцентрали в девет европейски страни, което би трябвало да се приветства.

Напоследък е прокламиран и „дигитален път на коприната“, предвиждащ големи инвестиции в интернет инфраструктури и интернет платформи, като не се изключва партньорство с Русия. Това би направило възможно китайската цензура да излезе извън границите на Китай, смятат в Брюксел.

Китайските инвестиции на Балканите служат не само за политико-икономически цели, а в крайна сметка за укрепване на геополитическо влияние и контрол на икономиката и външната политика на партньорите от инициативата. Финансират се и нерентабилни проекти, които на първо време не обещават финансова печалба, но дългосрочно придобиват смисъл както от икономическа, така и от политическа гледна точка. При това немалко инвестиционни проекти се определят главно по политически и по-малко по икономически съображения.

От китайска гледна точка инвестициите подпомагат икономиките на балканските държави, създават работни места и свързват с инфраструктурни проекти страни от региона. Стимулира се както регионалното сътрудничество, така и свързването в мрежа с други страни членки. Но новите икономически и финансови зависимости на балканските държави от Китай позволяват на Пекин да се противопостави на някои критики на ЕС. Така например на срещата на върха Азия–Европа (ASEM) Унгария, Хърватия и Гърция отказаха да подпишат обща критична декларация на ЕС относно китайските претенции в Южно Китайско море. През 2017 г. след придобиване на пристанище Пирея от китайски концерн Гърция блокира доклад в ООН, критикуващ нарушаването на правата на човека в Китай. В Брюксел смятат, че Китай тласка умишлено много държави чрез политиката си на задлъжняване, кредити, финансови помощи и др. към финансова зависимост, за да извлича след това икономически и политически ползи.

Международният валутен фонд, макар и да подкрепя Китай, предупреди много държави да не се впускат в рискови и скъпи китайски инвестиционни проекти, защото никога няма да могат да  изплатят задължения­та си. Според доклад на Washington Center for Global Development осем страни, между които и Черна гора, още сега имат огромни трудности да изпълняват задълженията си. От 1674 инвестиционни проекта 234 (14%) и 32% от всички инвестиционни проекти в 66 държави, присъединили се към китайската инициатива „Нов път на коприната“, имат  финансово-икономически проблеми.

Въпреки че Русия одобрява концепцията за китайски инвестиции, Пекин изключва досега евентуално членство на Москва в мрежата за сътрудничество в Централна и Източна Европа „16 плюс 1“. В този смисъл с опита си да упражнява стратегическо влияние на Балканите, Китай е също по-скоро стратегически конкурент в зона, коята се приема от някои все още за зона за влияние на Москва.

Военностратегически аспекти
в интересите и плановете на страните на НАТО

Съществува мнение, че който контролира или доминира в Черно море, може лесно да проектира сила в посока на Европейския континент, главно на Балканите и в Централна Европа, но също така и в Източното Средиземноморие, както и в Южен Кавказ и Северния Близък изток.

Черноморският регион е югоизточният фланг на Алианса. При евентуална война САЩ предвиждат прехвърляне на въоръжени сили на североизточния фланг, но това не означава, че югоизточният фланг е второстепенен. Напротив, той трябва да осигури подхода на американските сили, които, след като акостират на гръцки пристанища, преминават през България в североизточна посока и това вече бе проиграно във военни учения.

Нови формирования ще се създават на румънска и българска територия на базата на съществуващи мирновременни обекти с общо командване в Румъния. Освен противоракетните установки в Девеселу, Румъния, жизненоважна за НАТО е способността да оперират свободно в Черно море включително с кораби, въоръжени също с ракетите от системата „Ейджис“. Те са ограничени обаче от Конвенцията от Монтрьо. Тя въвежда изисквания за преминаването през Босфора и присъствието в Черно море на военни кораби за не повече от 21 дни, да не са над 15 000 т, като едновременно да могат да преминат не повече от девет военни съда с общ тонаж най-много 30 000 тона.

Украински коментатори са най-усърдни в усилията да измислят начин за преодоляване на тази пречка: от американски кораби под украински флаг до получаване на концесия на нечий бряг за примерно 50 години, на който да се постави американското знаме, което ще им даде право да влизат без ограничения в Черно море. Друго предложение, застъпвано най-вече от Вашингтон, е военните кораби на страните от НАТО, които нямат съприкосновение с Черно море, да се поставят под  румънски, български или турски флаг, за да се заобикалят ограниченията на режима на Монтрьо. Най-реалистично обаче може да се окаже съвсем друго решение: ако Турция завърши изкуствения канал, северно от Истанбул, с параметри, подходящи за големи кораби. Защото конвенцията от Монтрьо важи само за естествени проливи.

От военнооперативна гледна точка обаче в това затворено море трудно би могла да се развърне военноморска операция на големи международни формирования. Всеки квадратен метър и морски съд е под контрола на руските и турските ВМС и може да бъде поразен от руските военноморски платформи в рамките до 3–4 минути, независимо дали това ще е с ракета „Калибър“ или друго оръжие.

Русия

Черно море позволява излаз на Русия през Босфора в Средиземно море и е първа отбранителна линия при евентуален военен конфликт. Намеренията на САЩ преди 2014 г. да построят военноморска база на украинския бряг имат за цел да отнемат на Русия именно това стратегическо предимство. Когато в началото на 2014 г. американска военноморска групировка в Средиземно море е приведена в повишена бойна готовност, а от Турция е поискано разрешение за преминаване през Босфора, Русия потопи няколко украински кораба, за да блокира подстъпи към украински пристанища и съкрати значително срока за провеждане на референдума в Крим.

Днес няма сериозен военен или политик, който да вярва, че Крим може да бъде върнат на Украйна. Такава жертва от руска страна хипотетично би била мислима само ако следващият рубеж за защита е самата Москва.

Днес няма сериозен военен или политик, който да вярва, че Крим може да бъде върнат на Украйна. Снимка: Ново време

НАТО

За ключов елемент от мерките на НАТО се смята т. нар. предно присъствие по източните граници, дефинирано като „превантивно възпиране на потенциално използване на сила при овладяване на кризи“. В интерес на истината, преди срещата на НАТО в Уелс военната организация нямаше обновени военновременни планове и мерки за североизточния си фланг и запълването на тази празнина изглеждаше логична за всяка уважаваща себе си военна структура и отделна страна. Разполагането на въоръжени сили и провеждането на все по-мащабни учения обаче отдавна прехвърлиха границата на отбранителния си характер и увеличиха сериозно напрежението. Ако оставим настрана региона на балтийските страни, по-близо до  нас това „предно присъствие“ се изразява в разполагането на една международна бригада и един дивизионен щаб в Румъния и постоянно присъствие на бойни кораби на страните от НАТО в Черно море. (България участва по време на учения съвместно с бригадата в Румъния.) Парадоксалното е, че независимо от видимото усложняване на ситуацията и рисковите моменти вследствие на преувеличаване на това предно присъствие и военната активност, коментатори, включително и български, продължават да го аргументират като „мярка за известно намаляване на ескалацията и предотвратяване на конфронтация“.

Успехът на разработената от НАТО стратегия за присъствие в Черно море обаче зависи от тясното сътрудничество на трите държави членки на НАТО в региона: Румъния, България и Турция.

САЩ

Военните възможности на САЩ се базират на разположения в Средиземно море Шести американски флот, най-голямата база Кемп–Бондслит в Косово, противоракетната отбрана с ракети система „Ейджис“ в базата Девеселу в Румъния, до българската граница, военното им присъствие в Турция и Гърция и периодично изпращаните бойни кораби в Черно море,  които нямат нищо общо със сигурността на САЩ и са мотивирани от други съображения.

Военноморските сили на САЩ преустройват украинската военноморска база Очаков на Черно море вече втора година. Съществуващите кейове ще бъдат подсилени и разширени, ще бъдат построени нови плаващи докове и корабостроителница за ремонт, а около базата ще бъдат поставени предпазни мрежи. Най-същественото ще бъдат два модерни центъра за морски операции, от които украинският флот и НАТО също ще могат да координират дейността си в Черно море. Американски „наблюдатели“ ще бъдат изпращани в оперативните центрове, когато военните кораби на американския флот са в тези води.

Намерението на САЩ  да използват армейския тренировъчен полигон Криволак в Македония, който е най-големият на Балканите (22,546 ха), ще даде възможност за разполагане на този полигон за БЛС (дронове), които в зависимост от обсега, скоростта и предназначението – бойни или разузнавателни, използвайки и българското въздушно пространство, ще  могат да заменят ракетите с малък и среден обсег и ще обхванат района на Черно море и на Източното Средиземноморие.

След влошаване на отношенията между САЩ и Турция през 2016 г. Вашингтон видимо активизира военното си сътрудничество с Гърция и военното си присъствие в гръцки бази и пристанища. На тайни преговори, за които стана известно през август 2019 г., се разширява споразумението за военно сътрудничество и то е подписано на 4.10.2019 г., включително за базата в Крит (способна да приема самолетоносачи), чието ползване се увеличава за срок до десет години, за военновъздушната база Лариса, където вече са разположени американските дронове MQ-9 Reaper и многоцелеви изтребители F-22 Raptor, за армейски бази в Стефановикио в Магнезия и пристанището на Александруполис. Ако успеят да се договорят за изграждане на военновъздушна база на остров Крапотос, американците възнамеряват да разположат там самолети F-22 Raptor и да разгърнат ПВО системата „Пейтриът“. Според гръцки коментатори, САЩ целят да включат Гърция в плана си за т.нар. фронтови държави, които ще имат „сдържаща роля“, като Полша и Израел.

Плановете на САЩ да приватизират стратегически важното пристанище Александруполис е от голяма важност за действията им към Русия и Балканите. Това е една от възловите точки на газопровода между Гърция и България и Трансадриатическия газопровод. Разположен близо до контролирания от Турция пролив на Дарданелите, Александруполис свързва Егейско и Средиземно море с Черно море. Слагайки ръка на това пристанище, НАТО и САЩ могат да прехвърлят сили на Балканите само за броени часове и с лекота да спрат търговията на Русия през Черно море с останалия свят, блокирайки Дарданелите.

Усилване на милитаризацията на Балканите поражда твърденията за превръщане на региона в плацдарм или поне придатък на буфера от фронтови държави от Балтика до Турция по формулировката на госпожа Нюланд.

Милитаризирането на Балканите обаче е едно, а съвсем друго е готовността на гражданите на тези страни да се бият за страните си. На Балканите българите показват най-ниска готовност – 25%, турците – най–висока – 73%. Между тях се нареждат Босна – 55%, Сърбия – 46%, Румъния и Македония – по 38%. В Европа ние се нареждаме на предпоследно място с Австрия и Германия – 21% и 18%. В света най-голяма готовност да защитят родината си имат мароканците – 94%, афганистанците – 76%, САЩ – 72%, украинците – 62%, руснаците 59%, а най-ниска – японците – 11% (Днните са от световно проучване на REDIT).

Турция

Свидетелство за преследване на по-широки геополитически замисли на Турция, въпреки влошаващото се финансово положение, е изпращането още миналата година на въоръжени сили в Катар, където се оформя първата турска база на чужда територия с капацитет до 3000 души, както и започналата тази година дейност по друга база в Червено море, Судан, където се очаква вероятно следващ конфликт. Тоест, Турция прави заявка за голямата игра във важен за международното корабоплаване стратегически район, където и САЩ, Франция, Италия и дори Япония имат военно присъствие на „вратата“ към Червено море. Саудитска Арабия, обаче е силно обезпокоена от очертаващия се триъгълник Катар – Иран –Турция или т.нар. според началника на ГЩ на Израел „шиитска дъга“, а британското разузнаване говори за ос на „Мюсюлмански братя“, Катар и Турция.

Балансът на силите в Черно море

Русия и Турция са двете доминиращи военни сили в Черно море. В далечното минало то се е разглеждало дори главно като „турско езеро“. Турция загуби своето военноморско предимство след 2014 г. Президентът Ердоган, макар днес да се представя за приятел на Путин, само няколко седмици преди срещата на НАТО на върха във Варшава поиска да се въведат мерки за противодействие на развитието, превърнало Черно море в „руско езеро“.

След присъединяването на Крим към Руската федерация чувствително се повишава качеството на руския военноморски потенциал. Но реалното съотношение на силите до този момент е, общо взето, следното: ВМС на НАТО разполагат с личен състав от 59 000 (Турция – 48 000, Румъния – 7100, България – 4100), докато този на руската страна е 11 000 души; фрегатите от трите натовски страни са 23, а от Русия – 2 бр.; подводниците от Турция –13, и Румъния –1, докато от руска страна са 5 бр.; корветите от нашите три страни са общо 15, а от Русия – 11; ракетните катери от наша страна – 27 (като 21 са на Турция и 6 на Румъния), а Русия е с 6 ракетни катера. В морската авиация Русия има предимство – 78 летателни средства, срещу 43 на трите натовските  държави. Следователно до този момент няма основание да се говори за надмощие и заплаха от руска страна.

До 2020 г. обаче се очаква Черноморският флот  да получи 30 нови кораба, включително шест патрулни кораба от клас „Биков“, три допълнителни фрегати от клас „Адмирал Григорович“ и девет малки управляеми корвети Project 21631. Само до края на 2019 г. ще постъпят на въоръжение във ВМС 18 нови кораба. От две години в Черно море са въведени три нови усъвършенствани военни кораба, въоръжени  с крилати ракети „Калибър“. Подводният флот се е увеличил с две подводници.

Силата на руската страна обаче е в двата нови дивизиона за ПВО със зенитноракетни системи „С 400 Триумф“, ракетните комплекси „Панцир С1“ и бреговите ракетни дивизиони „Бастион“ и „Бал“. „Бастион“ са въоръжени с ракети „Яхонт“ с обсег 300 км. Руската страна значително укрепи и своите военновъздушни сили в Крим, разполагайки 10 бомбардировача Tu22M3 Backfire заедно с патрулни самолети и такива за борба с кораби.

Модернизацията на руския Черноморски флот се аргументира не само с рязко повишената активност на кораби от страните членки на НАТО и САЩ в Черно море, но и със Сирия, защото новото въоръжение позволява да се нанасят удари по обекти в Сирия както от Каспийско, така и от Черно море, което е доказано на практика с изключителната точност на попаденията.

След събитията в Украйна и Крим НАТО увеличи броя на военните кораби, подменяйки ги на ротационен принцип заради ограниченията на Конвенцията от Монтрьо. За да реализира стратегическите си решения, след провокацията в Керченския пролив на задържаните украински плавателни съдове, Алиансът прие „Черноморски пакет“ от мерки, способстващи за още по-голямо увеличаване на военното присъствие и контрол в Черно море. Генерал Бен Ходжес предложи да бъде открита регионална щабквартира на НАТО в Румъния, както и да се укрепи украинската база Бердянск на северния бряг на  Азовско море.

Освен постоянното присъствие на военни кораби и разузнавателни полети на авиацията НАТО увеличи броя и обхвата на военните учения в Черно море. Например в ежегодното военноморско учение „Морски бриз“ през 2019 г. участват 33 кораба, 26 самолета и над 3000 души личен състав от САЩ, Украйна и още 17 други страни членки. В Грузия се проведе многонационалното военно учение „Agile Spirit-2019“ с участието на над 3000 души личен състав от 14 държави, включително и България.

Русия действа и тук, както на Североизточния фланг на НАТО – постфактум, като „в отговор“ организира също свои учения и контролира всяко движение на корабите на Алианса. Голямото струпване на въоръжени сили и бойна техника рязко увеличава риска от случайни и неволни инциденти, сблъсък или рязко изостряне на напрежението, които могат да възпламенят  обстановката в региона.

Турция обяви изграждането на нова военноморска база в стратегически важния източен край на Черно море, на 40 км от Трабзон и 40 км от границата с Грузия. Това ще е 9-ата турска военноморска база и 3-ата в Черно море след Синоп и Самсун. Трябва да се има предвид, че Турция поставя акцента на своето военноморско присъствие в Средиземно море, а не в Черно море. Турция споделя недоволството на НАТО от въвежданите от руската страна т.нар. зони за ограничаване на достъпа и възпиране (anti-access and area denial, A2/AD), което пречело на военните учения на пакта. Загрижеността на Анкара се аргументира с факта, че докато Русия създава едновременно такива в Кавказ, Сирия и Крим, Турция се намира точно в пресечната точка на тези три сфери A2/ AD и те покриват голяма част от турската територия. Подобна сфера е създадена и в Калининград след дислоцирането там на ракетите „Искандер–М“. По този повод руски генерал реагира емоционално: „Те какво искат, и на наша територия ли да провеждат военните си учения?“

Ако Турция придобие ядрено оръжие, за което Ердоган за пореден път постави въпроса дори в ООН през септември 2019 г., ще се промени балансът на силите и в Балканско-Черноморския регион. Още от есента на 2014 г. има разузнавателните данни, че Анкара работи тайно върху програма за създаване на ядрена бомба. Косвено потвърждение за намеренията на Турция е отказът ѝ от доставка на ядрено гориво и от връщане на използваното вече такова от двете нови ядрени централи, строящи се от Русия и Япония. Единствената възможна причина да се задържат т.нар. ядрени пръчки, е намерението да се използват за други цели, а те могат да бъдат само военни. Турция има собствена програма за междуконтинентални балистични ракети. Решението е взето през 2012 г. Подготовката за производство на ракети с далечен обсег на действие е в ход и първата такава ракета ще се появи през 2021 г.

Икономически и енергийни аспекти
в съперничествата на международните играчи

Черноморският регион е ключов транзитен коридор за енергийни ресурси. Същевременно е и пресечна точка на комуникационните линии между Европа и Близкия изток, от Източните Балкани до Южен Кавказ. Сигурността на тези линии е от решаващо значение за търговията и просперитета на региона и съседните страни.

САЩ и ЕС положиха много усилия азербайджанският газ да заобиколи Русия през Грузия и Турция.

Изборът на ястребите във Вашингтон на икономическата война като геополитическо оръжие, при това налагано ултимативно както срещу съперници, така и срещу съюзници, пряко засяга страните от Балканско-Черноморския регион. Ако тази икономическа война отиде твърде далеч, може да се ускори разпадът на дългогодишни стратегически съюзи от миналия век. Въздействието на този ултимативен подход на САЩ не е само върху икономическите загуби. Фактът, че търговски условия се диктуват отвън и не съответстват на визията и реториката на една нова Турция например, подкопава сериозно авторитета и политиката на Ердоган във вътрешен план. Това може да има и положителни последици, ако допринесе за увеличаване влиянието на демократичните и проевропейските сили в Турция срещу диктатора. Санкциите срещу ЕС и европейските държави повдига и друг въпрос: дали САЩ биха могли да запазят геостратегически военен съюз без да има политически такъв?

Интересен момент през настоящата 2019 г. е, че както в Западна Европа, така и в Русия се зараждат идеи за нов модел за урегулиране на конкуренцията между Русия и Запада, за да се отвори път за решение. Според Кремъл това може да се реализира чрез съвместни действия със западната дипломация, а не срещу нея; чрез коалиции (напр. в Молдова) от прозападни и проруски партии; чрез официално намаляване на геополотическата конкуренция; чрез възобновяване на западната икономическа помощ, премахване на икономическите санкции и др. Последното, изглежда, Кремъл иска да замени срещу компромиси по договаряне бъдещето на украинския Донбас за сметка на Украйна, „нормализиране“ на отношенията на Русия със Запада и начало на изграждане на „нова архитектура на сигурността“. Берлин и Париж демонстрираха своя интерес към „нормализиране“ отношенията с Москва и първият резултат е възстановяване участието на Русия в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа.

Заявлението на френския президент Емануел Макрон от септември 2019 г. за изграждане система от „концентрични кръгове“ на европейската интеграция и намекът му за обща концепция за сигурност с Русия, за съжаление не са особено реалистични и са породени по-скоро от двупосочните му опасения – от САЩ и от Русия.

Икономическите проекти често са под въпрос или се бавят не само от недостатъчния интерес на външни инвеститори, но и от слабите бюджети на съответните страни. Така например само за модернизиране на основната Трансевропейска транспортна мрежа (TEN-T) на територията на шестте държави в района на Западните Балкани са необходими над 20 млрд. евро. Затова е логично очакванията да са насочени към Европейския съюз.

Регионално сътрудничество

Решаването на конфликтите и противопоставянето на намесата на външни фактори в Балканско-Черноморския регион може в голяма степен да се осъществи чрез активно регионално сътрудничество. През 1996 г. България стартира Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа (ПСЮИЕ), Съветът за регионално сътрудничество стана наследник на Пакта за стабилност за Югоизточна Европа, в Черноморския регион възникнаха полезни проекти. Множеството инициативи обаче постепенно избледняха и загубиха темпа си.

По някои нови програми, като предложената от Европейската комисия програма в областта на цифровите технологии за Западните Балкани под Българското председателство на Съвета на ЕС, не се появи почти нищо относно реализацията им.

Все още има потенциал в Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество, в която членуват 12 страни, с 20 работни групи в различни направления, чието председателство България прие за шест месеца от 1 януари 2019 г.

Операцията „Черноморска хармония“, инициирана през 2004 г. от Турция, към която по-късно се присъединиха Русия и други черноморски държави, може да се разглежда най-вече като отговор на плановете на НАТО да разшири военното си влияние в Черно море.

През февруари 2019 г. по време на Конференцията по сигурността в Мюнхен бе засегната идеята за разработване на комплексен подход за Черноморския регион.

На среща в Букурещ на 21 май 2019 г. седем страни от Черноморския басейн: България, Грузия, Молдова, Румъния, Русия, Турция и Украйна приеха министерска декларация, с която одобриха един нов инструмент за бъдещото развитие на многостранното си сътрудничество, наречен „Общ морски дневен ред за Черно море“. По този повод българският дипломат Радослав Деянов споделя: „Приетият Общ морски дневен ред структурира макрорегионалното сътрудничество в Черноморието по начин, който улеснява политическата, методологическата и финансовата помощ, която ЕС може да оказва за подпомагане на сътрудничеството между черноморските страни“. Независимо дали и кога Съветът на ЕС ще одобри разработен в Европейската комисия проект за „макрорегионална стратегия на ЕС“ за Черно море, приетите в Букурещ нови методи и форми на сътрудничество на практика превръщат този „геополитически сложен“ регион в „макрорегион на ЕС“, където се прилагат утвърдените европейски методи и форми на ефективно сътрудничество.

Българското дипломатическо дружество неведнъж през годините е излизало с предложения и инициативи, но с изключение на едно от тях – за Черноморска синергия, лансирано на наша конференция в сътрудничество с фондация „Фридрих Еберт“, която го разпространи в Германия, Франция и до ЕК в Брюксел, обикновено такива не намират прием сред българските управляващи.

Забавното идва след това, когато български политици ни уверяват колко полезна била тази идея „на Брюксел“.

Членовете на УС на Българското дипломатическо дружество Любомир Кючуков и Бисерка Бенишева представиха например предложението си за Черноморски дневен ред на ЕС. Отново на съвместна конференция с фондация „Фридрих Еберт“ българският евродепутат Георги Пирински още тогава представи идеята за създаване на Черноморски еврорегион, която да стане част от политическите инициативи на Българското председателство на ЕС.

Заключение

Само формиране на максимално възможни единни стратегически политики от държавите в региона би позволило да не се допусне Балканите  да бъдат превърнати в буфер, а Черно море – в милитаризирана фронтова зона. Това налага да се разработят конкретни сценарии за възможно развитие. Въз основа на тях да се предложат съответните инициативи, например за създаване на Зона за забрана за разполагане на ядрено оръжие и ракети със среден и малък обсег.

Важно е да не се допуска разцепление на Балканите, включително и чрез размиване границите на регионалното сътрудничество, което дава възможност на външни сили да привнасят такова разделение отвън. Сигурността не може да бъде внасяна отвън, а трябва да бъде гарантирана отвътре, т.е. от местните народи и крайбрежните държави. Способността да изградим общи ценности е най-голямата гаранция за сигурно и стабилно бъдеще. Т.е. трябва да засилим регионализацията в политиката, икономиката и сигурността. Необходима ни е стратегия, която да осигурява устойчива рамка на интегрирани политики и съгласувано развитие на региона. Ако страните не решат сами проблемите си, а търсят силни външни партньори (Албания – САЩ, Сърбия – Русия), тогава на Балканите би могло наистина да се стигне и до военен сблъск.

В ЕК трябва да се отстоява позицията и да се внушава, че на Балканите не им е необходим посредник в лицето на Брюксел, а главен актьор, който да не се поддава на външен натиск, а да зачита интересите ни.

Въпросът е дали Европа прави всичко по силите си различните интереси на външни фактори, особено Турция, САЩ, Саудитска Арабия, да не застрашават ориентирането и развитието на Западните Балкани в европейска посока. Новоизбраната ЕК би могла да преразгледа досегашната политика към Балканите, приоритет в която да стане превръщането на Балканите в регион на ЕС на ХХI век.

Географското разположение на България изисква висока степен на външнополитическа съобразителност и своевременни реакции на базата на предварително разработени стратегии, доктрини и сценарии. Академичната общност и Българското дипломатическо дружество от години настояват за приемане на Външнополитическа стратегия и въпреки че анкетите показват над 60% одобрение на идеята, това не се случва.

Дискусионен е въпросът за баланса между поддържането на съюзнически задължения и защита на националните интереси. България е член на ЕС вече над 12 години и през 2019 г. тя все още не разполагаше с национална морска стратегия, независимо че морската експертна общност у нас поставя този проблем повече от четвърт век и лансира редица практико-приложни инициативи, на които държавното ръководство не обръща необходимото внимание.

Вярно е, че няма прости отговори на сложни въпроси. Но страната ни трябва да развие стратегическа култура. Добрата външна политика е превантивна грижа за предотвратяване на проблеми и кризи, а ние очевидно я нямаме. Нещо повече, практиката показва, че не сме дорасли за сложното съчетаване на политика, дипломация, икономика и военни средства. Последното е нужно, защото без военни способности, но за свои, а не за чужди интереси, дипломацията остава безсилна. Безспорно е, че безгръбначната политика спрямо големи и малки партньори и липсата на визия, надхвърляща хоризонта на мандата на управляващите, са огромна пречка. Необходима е промяна на управленския модел и стила на ръководство.

 

 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар