През отминаващата седмица – на 4 април, само два дни след поредните парламентарни избори у нас с далечен от лявата алтернатива и от здравия разум резултат, в Клуб Журналист” на СБЖ, се състоя представянето на новия сборник, издаден от ИК „Изток-Запад” под заглавието „Що е социализъм и има ли той почва у нас? 130 години по-късно”.
Заглавието е търсена препратка към класическия труд на бащата на българския социализъм Димитър Благоев. Съставители са двама авторитетни учени с леви възгледи – историчката проф. Искра Баева и философът проф. Димитър Денков, и двамата преподаватели в СУ „Св. Кл. Охридски”.
Книгата съдържа 14 глави (научни статии) от автори с различни виждния по темата на изследването. Наименованията на главите и имената, които стоят зад тях, са показателни: „Що е социализъм и има ли той почва у нас” (дискусия с участието на доц. Бернард Мунтян, проф. Любен Николов и проф. Петър-Емил Митев, състояла се през 1990 г.); „Утопия ли е социализмът?” (Мария/Мая Тодорова); „XXI век: край или ново начало на човечеството” (Даниела Пенкова); „Препъна ли се интернационализмът в глобализацията?” (Любомир Кючуков); „Към дискусията за нова програма на БСП” (Георги Пирински); „Думи за социализма и защо той днес няма почва у нас” (Хараламби Паницидис); „Що е капитализъм и има ли той почва у нас?” (Огнян Касабов); „Носителите на конкуренция и социалистическата стратегия” (Рая Апостолова); „Социализмът на XXI век – очовечаване на обществото” (Искра Баева); „Що е социализъм и кой социализъм има почва у нас?” (Христо Проданов); „Социално и гражданско: перспективи пред формалното образование в началото на XXI век” (Александра Арбаджиева); „Образованието след декади реформи – на дъното на Европа по обхват и качество” (Таня Петрова); „Социализъм или варварство – за здравето и мира” (Божин Трайков); „Миналото на съвременността: 130 години от първия български превод на Манифест на комунистическата партия” (Димитър Денков).
Клуб „Журналист” на СБЖ се оказа тесен за всички хора, проявили интерес и дошли на представянето на сборника. Събитието прерасна в оживена дискусия за съдбата на социалистическите идеи и изобщо на лявото мислене в съвременните условия у нас и в света. Включиха се много от гостите – както утвърдени през годините представители на тази политическа тенденция (като например бившият председател на НС и днешен главен редактор на също активно провеждащото дискусии за профила на левицата у нас Благоевско списание „Ново време“ Георги Пирински), така и млади хора, които търсят лявата алтернатива извън съществуващите формални политически субекти, претендиращи да се отъждествяват с нея.
В края на вечерта разговаряхме с една от двамата съставители на сборника – проф. Искра Баева. Ето какво каза тя в интервюто специално за „Барикада”.
– Проф. Баева, как се роди идеята за този сборник, репликиращ класическия труд на Димитър Благоев? Защо решихте, че е важно отново да се постави въпросът „Що е социализъм и има ли той почва у нас? 130 години по-късно”?
– Идеята за сборника дойде от проф. Димитър Денков, който е председател на Националния политически институт на БСП. Той ми предложи също да стана съставител. Идеята бе това да не се превърне в затворена в БСП дискусия, а да поканим мислители, принадлежащи към различни социални групи и обществени идеи.
Когато започнахме да правим списък на възможните автори, които да поканим, той бе доста обширен. Обърнахме се и към хора с диаметрално противоположни идеи, защото е важно и те какво мислят за социализма. Но всички до един отказаха с еднозначни реакции: „Какъв социализъм, ние никакъв социализъм не искаме!”
Над 40 души, представители на различни сектори на лявото, проявиха интерес да участват в сборника със свои статии. Както обаче често става в такива случаи, по една или друга причина не всички успяват да изпълнят добрите си намерения. Така в крайна сметка едва около една четвърт от предварително заявилите участие реално се включиха – и сега можете да видите написаното от тях в книгата.
– Може би на останалите темата се е сторила прекалено трудна?
– Признавам, че тази тема е трудна за анализиране, защото, за разликата от други идеи, идеята за социализма вече е била реализирана. Имаме един модел на социализъм зад гърба си, който е завършил с крах. И това прави много по-трудна възможността да обмисляш и да създаваш нов социален проект.
Големият проблем на левицата е, че тя много се различава от десницата, която се базира върху инстинктите, върху егоизма, върху обясненията към хората, че алчността не е нещо лошо, че ако те положи усилия, всеки може да постигне всичко, че конкуренцията е най-важната.
При социализма е съвсем друго. За да стигнеш до идеята за социализма, трябва първо да осмислиш какво представлява обществото. И ако искаш това общество да е социално справедливо, трябва да се съгласиш предварително, че си длъжен да поделиш своя интерес с интересите на другите. Защото социализмът представлява общ интерес, а общият интерес означава отказ от част от индивидуалното в името на общото. Това е трудно и изисква по-висока образованост на хората. Само хора с образование могат да осъзнаят какви са интересите на обществото. Необразованите хора много лесно попадат в мрежите на консерваторите, на индивидуалистите, които обясняват, че ако всеки защитава своя интерес, всичко ще бъде много добре. Че обществото щяло да се развива добре, ако всеки е успешен.
Само че не е така. Защото капитализмът се гради върху конкуренцията. Тя има и добри страни. Но де факто успехът на едните означава провал на другите, които стават излишни.
А идеята за социализма неслучайно възниква, след като се заражда и капитализмът, защото бързо става ясно, че такова общество е добро за малцина и лошо за мнозина. Така изпъкват идеите на онези хора, които мислят за доброто за повечето хора, за обществото като цяло – да няма големи социални разлики и да се даде на всеки възможност да се развива.
Това е може би най-важното за социализма – че той иска да създаде равна социална основа за хората. И да позволи на всеки да се развива според възможностите си, а не според средата, в която се е родил – сред аристокрацията, духовенството или селячеството.
И най-важният въпрос е можем ли да възродим този модел. В момента ни казват: в настоящия развит капитализъм, в който живеем, има равни възможности за всички. Всички получават образование, има обща образователна система. Да, обаче, ако си се родил в циганската махала или в далечно село, имаш много малка възможност да получиш образование и да стигнеш до върха. А ако си се родил в малките богаташки затворени общности и комплекси, то със сигурност не само ще успееш и ще получиш образование в чужбина, но ще ти бъде предоставено и хубаво работно място.
Каквото и да приказват сега за онзи социализъм, в който живяхме – а той действително имаше много недостатъци и не даваше политически свободи – все пак при него бяха създадени равни възможности за развитие на хората. А що се отнася до привилегиите, онези на т. нар. номенклатура, ще видим огромната разлика между техните богатства и тези на сегашната върхушка. Максимумът на номенклатурата беше да притежава кола и вила. Докато сега всеки вижда за какво става дума…
Тези въпроси са трудни, затова малцина от поканените за участие в сборника потърсиха отговори, макар че поне два пъти повече изявиха намерение да го направят. Тези, които писаха по темата, разгледаха не толкова цялото общество, колкото анализираха определени негови части. Това също е полезно. Затова намираме текстове по темата за образованието, представено, например, чрез много показателна картина, очертана в статията на Таня Петрова. В нея ясно личи как е било унищожено всеобщото образование, което имахме. В момента има само формално всеобщо образование, което съвсем не дава възможност на всички млади хора да се реализират.
– В изказванията по време на представянето на книгата много се говореше за алтернативата на капитализма. Ясни ли са параметрите ѝ?
– Първо, много е трудно в условията на съвременния капитализъм, когато отвсякъде ти обясняват, че той е безалтернативен, да се решиш да кажеш: не, не съм съгласен, има алтернатива. Това е първото предизвикателство. Второто е да очертаеш тази алтернатива.
Ще спомена една от първите статии в сборника с автор Мария Тодорова, която живее в САЩ и е по-известна като Мая Тодорова. Статията ѝ е за утопичните социалисти. Съгласна съм с нея – без утопии няма развитие. Човек трябва да си поставя цели, които са отвъд моментната реалност, за да може да вървим напред.
Струва ми се, че най-големият проблем на съвременността е увлечението по икономическия растеж. Така, както Димитър Благоев, за да отговори на въпроса „Що е социализъм и има ли той почва у нас?”, прави анализ на икономическото състояние на България, така и ние трябва да изхождаме от анализа на икономиката днес.
Според мен, най-големият проблем за бъдещето на нашето общество е робуването на високите темпове на икономическо развитие. Трябва да прекратим този подход, защото високите темпове се постигат за сметка на социалното разслоение. Ако ние искаме обществото да се развива, но така, че да използва интелектуалния потенциал на всички членове, не можем да си позволим икономиката да взема връх над обществото. Ако поставим на едната везна икономическото развитие, а на другата хората, мисля, че би трябвало да натежат хората – и това е позицията на социализма. Често пъти за сметка на икономиката, но мисля, че си струва.
Дали е толкова важно да имаме толкова бърз икономически растеж, който освен всичко друго в условията на съвременния неолиберализъм се гради върху консумацията? Консумацията означава изразходване на често пъти невъзвратими земни ресурси. Ако това е цената на високите темпове на растеж, по-добре е те да не са високи. По-добре е хем да се погрижим за природата, хем да не сме толкова алчни, хем да създадем икономика, която не разчита непременно на високи темпове, а на развитие, опряно по-скоро върху реалното производство, отколкото върху потреблението в различните му форми.
Проблемите са много. Аз не съм икономистка. Но смятам, че там е разковничето. И там трябва да се търсят възможностите за развитие на обществото, което да позволи не само на Европа и развитите държави да напредват. Те в момента изяждат ресурсите на останалия свят, защото това е техният начин на развитие. Но процесът се обръща. Ако тези ресурси бъдат изядени изцяло, за всички ще стане лошо. Моделът сега води до износ на производства извън Европа. В крайна сметка обаче Европа ще плати цената за всичко това. Даже няма и да споменавам самоубийствената война, която се води в Европа – защото и до там се стигна…
Мисля, че е време да помислим за един друг тип общество. В което не икономиката, а социалната тъкан е по-важна. Хората. Моята теза е, че социализмът означава очовечаване не обществото.
– Кои от авторите в сборника участваха в дискусията? Какви още тези бяха изразени?
– Участва Таня Петрова, журналистка от вестник „Сега”, която от години пише по проблемите на образованието. Също и дипломатът и анализатор Любомир Кючуков – той разсъждава в статията си в сборника дали е национален или интернационален социализмът. Политикът и главен редактор на сп. „Ново време“ Георги Пирински на свой ред отстояваше програмата на БСП от 2008 г. Огнян Касабов анализира характера на актуалния български капитализъм и го сравни с миналото. Христо Проданов говори за дигиталния социализъм, като каза, че дигитализацията носи нови възможности за планирането. Но в изказването си накрая директорът на издалото книгата издателство „Изток-Запад” Любен Козарев обърна внимание, че същата дигитализация води и до прекомерна индивидуализация, сиреч атомизиране на обществото, а изкуственият интелект може да направи хората излишни.
Според мен, негативен отпечатък носи и идеята за гарантирания минимален доход, която толкова се обсъжда и на която се придава социален смисъл. А всъщност тя се стреми да превърне хората в нещо като възпитаници на детската градина: да харчат предоставените им пари за забавления, да стимулират развитието на индустрията на забавленията. А не да търсят хуманно развитие на обществото.
Дискусията продължи повече от час и на никого не му беше скучно. Хората се интересуваха най-вече има ли бъдеще социализмът. Тук се бяха събрали хора, които не харесват настоящето и искат да разберат има ли алтернатива на сегашния неолиберален капитализъм. Мисля, че тази потребност беше най-важното в дискусията.
В края ѝ философът и публицист Юрий Борисов попита какъв все пак е днешният отговор на въпроса на Благоев, и също така – кой е субектът на алтернативата на капитализма. Единен отговор е трудно да се даде. Според Димитър Денков отговорите всеки търси в своята сфера, както и субект на алтернативата може и трябва да е всеки един от нас. Защото е очевидно, че сега съществуващите партийни субекти – БСП и може би Левицата – не са достатъчно ясна алтернатива. Те нямат в своите програми искането за промяна на системата, на обществото. Те са за омекотяване на противоречията в сега съществуващото общество.
Това е проблем на цялата европейска социалдемокрация. Демократичният социализъм, за който говорят, е хубаво нещо, но той не излиза извън системата на капитализма. Той е подобрение на капитализма, а не нещо ново. Това е и същността на въпроса: дали да подобряваме капитализма или да изработим нещо ново. Моята теза е, че трябва да се стремим към нещо ново. Пътят започва чрез постоянно показване на неизброимите недостатъци на капитализма.
– Как звучи Благоевият въпрос на фона на току-що отминалите избори? Резултатите им не показват ли, че в днешна България изглежда няма почва за социализъм? Къде са избирателите на лявото?
– За мен на тези избори нямаше лява алтернатива. Изборите бяха геополитически. И, със съжаление, трябва да кажа, че около 70% от българския народ избра западната геополитическа алтернатива.
– Е, 60% от избирателите въобще не гласуваха…
– Мисля, че избирателната активност беше поне 50%. Недостоверни ми изглеждат избирателните списъци, включващи 6 милиона и 560 хиляди избиратели – та цялото ни население в момента е толкова. Списъците трябва да се актуализират.
Що се отнася до онези, които не отиват да гласуват, те изобщо не свързват своя живот с политическите партии и не вярват в обществото. В състояние на аномия са. Това не е никак добра перспектива.
Факт е, че 70% от гласувалите 50% по една или друга причина избраха евроатлантическата реалност. Това ми се вижда тъжно.
От друга страна, наблюдаваме как българският народ се приспособява. Това му е основната характеристика. Приспособява се към реалностите. Пак много време се задържа силното присъствие на различните.
– Резултатите на гласуването не показват ли, че бе избрана войната?
– Да, точно така, 70% избраха провоенната алтернатива.
– Дават ли си сметка какво са избрали?
– Може би не си дават сметка, защото това, че става дума за военна алтернатива, бе отречено не само от политиците от тази тенденция, но и от всички анализатори. Бе атакуван с обвинения в „путинизъм” и президентът, който се опита да предупреди за пътя към войната. Пропагандата е много силно оръжие и много повсеместно. Липсват медии на национално ниво, които да дават друга гледна точка, с много малки изключения.
Има някои журналисти и медии, които оказват влияние и все пак представят алтернатива, но тя е само геополитическа. Идейната я няма. Няма лява алтернатива. Дори БСП се занимава с неща, които не влизат в арсенала на лявото. Да, има и сайтове като „Барикада” или „Диверсия”, които са леви, но те са слабо познати в обществото.
– Очевидно днешната алтернатива се свежда до избора между войната и мира. Политическото сякаш изчезна изобщо.
– Точно така – на преден план излезе изборът война или мир. Никой не говори за политическа алтернатива. И това е продължение на налаганата в течение на над 30 години теза за безалтернативност на капитализма.
Ще припомня, че Жельо Желев веднъж се оплака как, след като споменал за капитализъм в началото на 90-те, телефоните на ул. „Раковски” 134 се зачервили от протести на хора от СДС, които се възмущавали: откъде-накъде капитализъм, ние не искаме никакъв капитализъм. Сега е съвсем различно.
Направила съм си труда да питам млади хора, родени през този век, какво разбират под капитлизъм, и всички те имат положително отношение към него.
– С какво го асоциират – с демокрацията?
– Повече с пазарната икономика. Демокрацията даже не я споменават. Наблягат на пазарната икономика, която осигурявала достатъчно блага. За 30 години се е променило съзнанието, като капитализмът се утвърди като безалтернативна реалност. Затова ни е толкова трудно, когато в нашите ограничени среди се опитваме да развием алтернативата на капитализма с поглед към социализма.
Но пък е радостно, че в този сборник като автори, а и на дискусията при представянето му присъстват млади хора. Може би една трета от дошлите бяха млади. Имаше мои бивши студенти, докторанти. Малко са. Повечето са историци, които се занимават със социализма. Но все пак ги има и те се вълнуват, търсят алтернативата.
Вярно, има и такива, които са се изморили да вървят все против течението и хората да ги гледат „като изкопаемо”. Тежко е.
Все пак продължаваме тази борба, която не е за нас, а за бъдещите поколения. Затова и сборникът ни не може просто да си стои на рафта като поредната книга, поредното академично занимание. Трябва да се превърне в тема за дискусии на различни места.
Не съм оптимистка. Но всеки трябва да прави каквото може. Ние сме субектът, както каза проф. Денков. Всеки от нас е субект на идеята за социализма.
