Още след Голямата рецесия от 2008 г. Сред обществото в САЩ се наблюдава възраждане на популярността и интереса към социализма и засилване на скептицизма относно капитализма – тенденция, което се ускори след кампанията на Бърни Сандърс за президент през 2016 г. Социологическо изследване на агенция Pew от 2019 г. отчете, че 42% от анкетираните възприемат положително социализма, като тази симпатия е особено изразена сред чернокожите (65%), хората от латиноамерикански произход (52%), лицата със семеен доход под 30 000 долара (50%), както и хората между 18 и 29-годишна възраст (50%). В друго проучване на Gallup 38% от запитаните са заявили, че виждат социализма позитивно – от които над 34% се идентифицират като консерватори. От Gallup отбелязват, че хората от “милениъл” поколението са особено силни привлечени от социализма, като в тази група малко повече от анкетираните виждат социализма в положителна светлина, отколкото капитализма.
Гласоподавателите на Демократическата партия в цялата страна гледат на социализма по-положително, отколкото на капитализма, като значително мнозинство от тях са готови да гласуват за президент-социалист. Въпреки че е спорно какво точно означава термина “социализъм” за американците, нарастващият интерес провокира написването на статии, жалващи се за “проблема”, че социализма не плаши демократическите избиратели колкото другите американци. През 2018 г. Columbia Journalism Review отбелязва, че макар “радикалната левица в САЩ да се чувства енергизирана през последните години”, тя все още няма представители сред колумнистите с повечето мейнстрийм издания, като “отразяването е ограничено до текстове относно тези гласове, вместо от самите тях”.
Разглеждайки представителството на “социализма” сред стотиците коментатори в корпоративните медии в САЩ като цяло, човек лесно може да си помисли, че социалистически коментатори изобщо не съществуват.
Колумнистът на New York Times Елизабет Бруниг изглежда като единственият коментатор, нает от корпоративна медия, който се идентифицира открито като “социалист” и представя аргументи за някаква форма на социализъм в САЩ
Лорънс О’Донъл, водещ на рубриката Last Word по телевизия MSNBC, се определя като „практичен европейски социалист“ и твърди, че “днес всички сме социалисти”, защото дори хора като Бил О’Райли вече подкрепят “социалистически програми” за разширени социални осигуровки и здравеопазване. Водещият на MSNBC заявява, че е “прегърнал” този етикет като опит за балансиране на прекомерното влияние на маккартизма в САЩ, но в коментарите му е трудно да бъде различена някаква отчетливо социалистическа перспектива.
Кристал Бал, една от водещите на шоуто Rising на The Hill, критикува репликата на Тръмп, че “Америка никога няма да бъде социалистическа държава”, като фалшива дихотомия между “разграбващия капитализъм” и “каквото се случва във Венецуела”. Тази класово осъзната коментаторка описва Сандърс и други демократични социалисти като Александрия Окасио-Кортес като “хора с убедително послание и действителна визия”. Макар да изглежда, че тя не приема изрично “социалистическия” етикет като Бруниг или О’Донъл, би било оправдано да бъде описвана като демократично-социалистически коментатор, защото често говори положително за идеологията и осигурява доброжелателна платформа за социалисти в своето шоу.
Изглежда, че корпоративните медии все пак дават известна възможност на коментатори да призоват за замяна на капитализма с нова система, стига да не идентифицират себе си или тази нова система като „социалистическа“.
Колумнистката на New York Times Мишел Алекзандър не се идентифицира изрично като социалист, но е заявявала, че “трансформирането на икономическата ни система” е необходимо за постигане на “расова справедливост” и “подсигуряване на процъфтяваща демокрация”. Тя също така е цитирала одобрително фихгри като У.Е.Б. Дю Бойс, Алберт Айнщайн, Хелън Келър и Пол Робсън, които са заявявали, че САЩ “трябва да се движат към някаква форма на социализъм”. Катрина Ванден Хювел от Washington Post също не се нарича социалист, но е твърдяла, че “капитализмът е счупен”, че се нуждаем от “нова система, която да служи по-добре на общото благо”, без да описва тази нова система като “социализъм”.
Макар в началото на 90-те водещият от CNN Ван Джоунс да е бил свързан с вече несъществуващата маоистка организация Standing Together to Organize a Revolutionary Movement (STORM), най-малкото от 2000 г. насам той се идентифицира с движението за “зелен капитализъм”.
“Социализъм” само по себе си е много оспорван термин, като мнозина от самоопределящите се като социалисти в САЩ може да не считат някои или всички от изредените медийни личности за истински социалисти. Консерватизмът също обхваща широк спектър от идеологии, някои от които не са съвместими една с друга, поради което се случва самоопредлящи се като консерватори също да заклеймяват другите като недостойни или несъвместими с етикета. От консервативната публика обаче не се очаква да одобрява всички коментатори, които се определят като консерватори или говорят благосклонно за консерватизма. По същия начин, макар някои социалисти да не се удовлетворени от тези медийни фигури, все пак е от значение, че все пак има някакви коментатори, които приемат етикета “социалист” и изрично призовават за алтернативи на капитализма в САЩ.
Венецуелският опозиционер Хуан Гуайдо е заявявал, че “социалисти” като Окасио-Кортес биха били считани за социалдемократи в собствената му родина. Колумнистът на NYT Пол Кругман пък е критикувал Бърни Сандърс за това, че се представя като “социалист”, вместо като “социалдемократ”, защото така се превръща в “лесна мишена за клеветите на десницата”.
Човек може да срещне критика на капитализма в корпоративните медии, но идеологически тя не отива по-далеч от аргументите на либерални и прогресивни политици, призоваващи за намеса на държавата за справяне с провалите на пазара. Колумнисти като Мишел Голдбърг от New York Times отбелязват, че в очите на младите “капитализмът изглежда като бог, който се е провалил” поради “все по-олигархичната природа на нашата икономика”. Нейният колега Никълъс Кристоф пък осъжда това, че в страната цари “капитализъм “всеки срещу всеки” за работниците и социализъм за богатите”. Двамата влизат в графата на коментатори, които критикуват капитализма, без обаче задължително да призовават за социализъм.
Други коментатори пък нормализират социализма като твърдят, че той вече съществува в ограничена форма, защото те свързват всички държавни разходи за социални програми със социализъм. Тези хора не се застъпват за социализма, а просто твърдят, че той вече е факт в САЩ. Роджър Коен от NYT и Катрин Рампел от WP твърдят, че “Европа” е демонстрирала как “социализма и свободния пазар са съвместими” и отхвърлят противопоставянето социализъм-капитализъм като изпразнено от съдържание, тъй като “всички модерни държави имат елементи от капитализма и социализма”. Този тип анализатори излизат с аргументи, подобни на тези на О’Донъл, защитавайки някакъв социализъм, който е трудно да бъде различен от либерализма, но без да са идентифицират с този етикет като О’Донъл.
Няколко други коментатори се е случвало да хвалят социализма и да защитават фигури, които се определят като социалисти. Крис Хайс от MSNBC е защитавал Бърни Сандърс от макартиски критики и се е изказвал положително за организацията Демократични социалисти на Америка. Стефани Рул от MSNBC също има изказвания в ефир, които изглеждат като защита на демократичния социализъм, в допълнение към обясненията ѝ защо това по-желателна алтернатива на комунизма. Юджийн Робинсън от Washington Post е автор на няколко статии, призоваващи демократите да приемат по-прогресивната електорална база на партията, и е описвал „демократичния социализъм“ като нещо, което е „напълно подходящо“ за избирателния район на Окасио-Кортес. В миналото той е изразявал и подкрепя за призива на Мартин Лутър Кинг за “икономическо равенство”- за което самият Кинг е заявявал, че може да бъде наричано “демократичен социализъм”.
Подобно на Хайс и Рул, колумнисти на NYT като Джамел Боуи и Фархад Манджу са написали многобройни статии, в които изглежда хвалят свързваните със социалистите политики. Те обаче не отиват по-далеч и не приемат “социалистическия” етикет.
Когато социализмът или социалистите се обсъждат с положителен тон, или поне не с негативен тон в медиите в САЩ, това често е по линия на противопоставянето им спрямо революционните социалистически идеологии като марксизъм-ленинизъм (официална идеология на около 20% от населението на света и на най-големия геополитически съперник на САЩ). Демократичният социализъм често е представян в контраст със социалистическите държави от Глобалния Юг, независимо дали комунистически страни като Китай или Виетнам, или многопартийните системи като Венецуела или Никарагуа, които често биват представяни като оправдани цели на империализма дори в коментарите на най-левеещите анализатори е корпоративните медии. Вместо това богатите, преобладаващо бели скандинавски страни като Дания и Норвегия, често биват представяни като предпочитания социалистически идеал.
Макар един от колумнистите на Washington Post да твърди, че опитите на Тръмп и Републиканската партия да заклеймят всички представители на Демократическата партия като “социалисти” и несъвместими с “американските ценности” ще се провалят, тъй като “откритата защита на социализма вече е нормална част от политическия разговор”, е напълно очевидно, че маккартизмът все още ограничава политическия разговор в САЩ. Макар социализмът да е дискутиран все по-често, съществува огромно несъответствие между приемането му сред населението на САЩ и представителството на социалистите сред коментаторите в най-големите информационни платформи в страната. Сред служителите на корпоративните медии в САЩ почти не могат да се намерят коментатори, които да се чувстват комфортно да се определят открито като “социалисти” и да призовават за социалистическа алтернатива на капитализма.
Вероятно не е особено изненадващо, че издания, собственост на олигарси и на инвеститорската класа, са враждебни към социализма. Но когато социалистическата гледна точка на практика не може да бъде чута от тези определящи дневния ред медии, въпреки настроенията на голяма част от читателите им, е очевидно, че тези институции са предназначени да пропагандират сред населението на САЩ да приема статуквото. Дори когато политиците и политиките, често описвани като „социалистически“, се представят в положителна светлина, фактът, че тези журналисти се чувстват неудобно да прегръщат етикета, е доказателство, че маккартизмът все още упражнява изключителен въздържащ ефект върху политическото въображение и дискурс в САЩ.
