Ханс Модров е известен като последният „комунистически” министър-председател на Германската демократична република. Роден е през 1928 г. в провинция Померания, намираща се в днешна Полша. В края на Втората световна война за кратко служи в националната милиция Фолкщурм, в резултат на което става военнопленник на съветската армия. След войната за кратко работи като машинист, след което се ориентира към политическа кариера в Германската единна социалистическа партия (ГЕСП). ОТ 1957 до 1990 г. е член на Народната палата на ГДР, а от 1967 до 1989 г. е част от Централния комитет на ГЕСП. От 1973 г. е първи секретар на окръжния комитет на ГЕСП в Дрезден. На 13 ноември 1989 г., само четири дни след падането на Берлинската стена, той поема поста министър-председател след оставката на Вили Щоф. В началото на декември генералният секретар на ГЕСП Егон Кренц също подава оставка и Модров се оказва фактически ръководител на държавата. След обединението на Германия Модров служи като член на Бундестага (1990-1994 г.) и Европейския парламент (1999-2004 г.) от Партията на демократичния социализъм, наследила ГЕСП. От 2007-ма е член на „съвета на старейшините“ на Левицата (Die Linke). След напускането на активната политика Модров пише редица книги за своя политически опит, марксистките си политически възгледи и разочарованието му от разпадането на Източния блок.
Разговорът е проведен от Борис Попиванов на 8 април 2021 г.
- Г-н Модров, изминаха 10 години, откакто представихте своята книга „Перестройката, както аз я виждам” пред българската публика. По онова време, за което се разказва в книгата ви, края на 80-те, в ГДР имаше ли изобщо интерес към режима на Живков – като положителен или отрицателен пример?
Отношенията между ГДР и България носеха отпечатъка на Георги Димитров. Българският комунист бе „героят от Лайпциг“ – по време на забележителния процес по палежа на Райхстага той осуетява намерението на немските фашисти да осъдят международното комунистическо движение като средище на подпалвачи и заговорници. (Впрочем в същата съдебна зала, в която понастоящем заседава Федералният административен съд, през 2018 г. се проведе моят съдебен процес срещу Федералната разузнавателна служба. Съдиите признаха иска ми и наредиха на службата да ми предаде досиетата, които бе събирала за мен.) В смелата си реч през 1933 г. Димитров впечатляващо разобличава Херман Гьоринг и Йозеф Гьобелс, тогава двамата най-важни мъже в нацисткия Райх след Хитлер, и ги уличава в лъжа. Българският антифашист и комунист Георги Димитров е трябвало да бъде оправдан. Като генерален секретар на Комунистическия интернационал в Москва малко по-късно той работи в тясно сътрудничество с немските комунисти, които ще играят важна роля в ГДР, като например президента Вилхелм Пик или държавния и партиен ръководител Валтер Улбрихт. Наследникът на Улбрихт Ерих Хонекер, който бе от друго поколение (независимо че бе на възрастта на Живков), нямаше по мои наблюдения толкова сърдечна връзка с наследника на Димитров Тодор Живков, каквато имаха Пик или Улбрихт не само с Димитров, но и с Живков, който бе на власт в София още от 1954 г. Това съответно се отразяваше и на връзките между двете партии и двете държави. Отношенията в края на 80-те години бяха делово-прагматични, а с оглед на икономическата тежест на България в социалистическия лагер – и не непременно първостепенни.
Това може би обяснява и факта, че в споменатата книга за перестройката на България и на Тодор Живков не е отделено много място. Разбира се, интересът към България сред гражданите на ГДР въпреки всичко бе значителен – заради Бургас като любима дестинация за почивка, а и заради чушките, пъпешите, овчето сирене и виното, селскостопански продукти, които винаги са се радвали на голямо търсене в универсалните магазини в ГДР. Ваканцията на Черно море често служеше и за семейни срещи между немци. А тъй като Народна република България спазваше стриктно сключените в рамките на Варшавския договор споразумения за защита на границите, нямаше опасност от незаконно преминаване в държавите-членки на НАТО Гърция и Турция.
Самият аз бях за пръв път в България през 1950 и 1952 г. като младежки функционер и тогава създадох първите си контакти. През 1976 г. – вече от три години работех като първи секретар на окръжния комитет на ГЕСП в Дрезден – окръга ни посети Тодор Живков, който преди това бе участвал в IX-ия конгрес на ГЕСП в Берлин. Заедно с него разгледахме селскостопански производствен кооператив. След това посещение Живков предложи на Хонекер да се установят партньорски връзки между окръзите Дрезден и Силистра в Североизточна България. Това бе осъществено.
Моят местен партньор, с когото бързо станахме приятели, бе Георги Кардашев – симпатичен, креативен и уверен в себе си другар. Той многократно ме молеше за съвети. Ръководството в София му бе дало задача да превърне на практика целия окръг в гигантски аграрно-промишлен комплекс. Двамата се уговорихме нашият комбинат „Фортшрит“ в Нойщат, Саксония, да му помогне в това. Открихме машинно-тракторна станция със земеделска станция и в замяна получихме възможност да тестваме и усъвършенстваме на около пет хиляди хектара царевични ниви комбайни и друга селскостопанска техника, за да можем с тези машини да усвояваме нови пазари за комбината. От това конструктивно партньорство, което не бе типично за отношенията между социалистическите държави, печелеха и двете страни.
- Във вашите политически разговори някога ставало ли е дума за Възродителния процес в България в края на 80-те години – масовата кампания за преименуване на българските турци?
Не. Не мога да си спомня за среща с български политици, в която да е ставало дума за започналите в средата на 80-те години усилия за интегриране на турското малцинство, при което на българите с турски корени бяха давани български имена и им забраняваха определени мюсюлмански ритуали. ГДР по принцип не се намесваше във вътрешните работи на другите държави, независимо дали това бяха съюзници или противници. В района на Дрезден живееше националното малцинство на лужишките сърби. Никога не ни е хрумвала идеята да им забраняваме да говорят езика си или да им отнемаме имената. Напротив, ние ги подкрепяхме и стимулирахме в техните етнически аспирации – политически, икономически и културни.
- Наскоро бившият съветски лидер Михаил Горбачов навърши 90 години. В свое интервю по повод на юбилея той твърди, че без да се започне с политическа реформа не са били възможни икономически промени при социализма. Съгласен ли сте с него? Коя смятате, че беше най-голямата грешка на Горбачов?
Естествено без политическа реформа не е възможна и реформа в икономиката. Въпросът обаче е как точно ще се промени надстройката, т.е. политическата система. Перестройката − противно на това, което внушаваше − не бе преустройство, а разрушаване. Това ще рече, че на практика отдавна закъснелите промени в политическата система на Съветския съюз, а съответно и в КПСС, се извършиха без формулиране на конкретни стратегически цели. Горбачов и неговите съратници знаеха какво искат да премахнат, но не и какво да изградят в бъдеще на негово място. Нещата оставаха в мъглата на приказките. С това обаче те стартираха процес, който се оказа необратим. Това бе най-голямата грешка на Горбачов. Аз не смятам, че той е дошъл с намерението, както понякога се твърди, да ликвидира социализма и Съветския съюз. Той просто не бе обмислил последствията и резултатите от своите политически решения. Възможно е в това отношение да е бил наивен. Включително и що се касае до подценяването на политическия противник в лицето на Запада. В този аспект Горбачов се оказа лековерен, а навярно и жертва на своята суета.
Моят колега Николай Рижков, който оглавяваше правителството на Съветския съюз до края му, даде по-малко снизходителна оценка. За началника си Горбачов в своите спомени той написа: „Трудно е да погледнеш дълбоко душата на един човек и да разпознаеш неговите истински намерения. Но не може да има съмнение в това, че Горбачов отдавна бе обзет от мисълта да ликвидира комунистическата партия, която го издигна, и социалистическото общество, в което израсна.“
Говоря за процес, който стана видим най-късно през лятото на 1989 г. при разговорите на върха на Варшавския договор в Букурещ и доби ускорение в началото на 1990 г. По немския въпрос Горбачов определяше курса зад гърба ни и зад гърба на своите съюзници. На 30 януари аз договорих с Горбачов в Москва тристепенен план, който очертаваше перспективите за изграждане на една военно неутрална Германия. На 8 февруари държавният секретар на САЩ Бейкър отклони в Москва идеята за неутрална Германия, а на 10 февруари федералният канцлер Кол посети Горбачов и получи неговото съгласие Обединена Германия да стане членка на НАТО. Това аз наричам предателство.
- Имаше ли сфери, в които разбирането за комунистическа идеология в ГДР се различаваше от това в другите страни от Източния блок и най-вече Съветския съюз?
Дори ретроспективно не бих говорил за „комунистическа идеология“. Партиите, даже и да се наричаха комунистически, като съветската, се основаваха върху идеите на марксизма-ленинизма, респeктивно на онова, което разбираха под този термин. Обаче се получи така, че напълно научният мироглед все повече се превръщаше в догматична обвивка и губеше своя характер на динамично развиваща се епистемология, която всъщност трябваше и можеше да дава възможност на хората да реагират гъвкаво на промяната в обществото и на световната сцена. Възникналото във времето на сталинистко управление разбиране за партията и политиката се оказа впоследствие контрапродуктивно, опитът за корекция на курса от XX-ия конгрес на КПСС през 1956 г. излезе половинчат, защото бяха коригирани само някои симптоми. Нищо не се промени в закостенялата, бюрократична природа на съветския модел. В няколко от братските партии, предимно през 60-те години, необходимостта от социални и икономически реформи бе усетена и подложена на национални обсъждания. Така например VI-ият конгрес на ГЕСП през 1963 г. представи концепция за реформи с „Новата икономическа система на планиране и управление“, а в Чехословакия с „Пражката пролет“ опитаха да дадат ново начало. Тези, както и други опити за реформи, бяха прекратени от Москва по повече или по-малко репресивен начин. Дори когато през 1985 г. в Москва Горбачов стана генерален секретар и сякаш даде на братските партии независимост, съветското ръководство продължи строго да следи никоя партия да не напуска диктуваната от него линия.
- Според някои експерти всички опити за икономически реформи в страните от Източния блок са били насочени към повече пазар и либерализация, т.е. към отдалечаване от социализма. Това означава ли, че всяка истинска реформа на социализма би довела до връщане на капитализма?
Не, според мен не значи. Никое общество, включително и социалистическото, не е статично. Ето защо понякога се случва ходът на събитията да помете съответното държавно ръководство, ако то не е разпознало знаците на времето, ако не е реагирало на промените конструктивно. В екстремни случаи това може да доведе до смяна на системата, както стана при реалния социализъм в Европа. Съветският модел на социализма се оказа неспособен да преживее изпитанията на времето. Причините за това бяха както вътрешни, така и външни.
Различно стои въпросът при социализма с китайска специфика. Там на управляващата партия се удаде успешно да съчетае хилядолетна етична и морална традиция с новите социалистически идеи, да се поучи от собствените си грешки и от грешките на другите и да направи заключения относно действията си. Да го кажа без заобикалки: Ленин напълно правилно бе разбрал, че производителността от труда „в крайна сметка е най-важното, най-главното за победата на новия обществен строй“. Ние пишехме това по плакати – и успоредно наблюдавахме как основаната на експлоатация производителност на труда при капитализма постоянно расте и се отдалечава от нас. Китайците не само рисуваха лозунги, но и действаха. Днес Китайската народна република е втората по сила икономика в света и скоро ще изпревари и САЩ. Според мен Китай не се е променил в социалистическата си същност, всеобхватните реформи не са тласнали най-населената страна назад към капитализма, защото политическото ръководство на процесите не бе изпуснато. Това лято Китайската комунистическа партия става на 100 години. Както събитието, така и съществуването на тази успешна партия имат международно значение.
- По време на вашето управление съществуваше ли единно разбиране каква идеологическа трансформация трябва да преживее ГЕСП-ПДС?
Не, такова никога не е имало. В партията бързо се развиха разнообразни течения, доминирани от различни идеи. Общо за всички тях обаче бе това, че вървяха след обществените процеси. Заедно с обществената хегемония партията бе загубила и политическото лидерство. А като министър-председател с членска книжка на ГЕСП, по-късно ПДС, аз ръководих коалиционно правителство, в чийто състав влизаха различни партии и граждански движения, т.е. аз можех само да изразявам намеренията на обществото, а не просто да правя политика за една партия. В центъра на политическите ми усилия стояха мирното развитие и гарантирането на интересите на гражданите на ГДР в процеса на обединението. Стремях се към договорна общност с Федералната република, от която да израсте конфедерация. И със съгласието на страните-победителки трябваше в перспектива да възникне една неутрална и суверенна Германия. Но тази стратегия бе зачеркната от хода на събитията, който се определяше преди всичко от САЩ. В края на краищата получихме Договора за обединение на двете германски държави и Договора „2+4“, или както мнозина казват – ФРГ колонизира Източна Германия.
- Какво от постиженията на ГДР не загуби значение след обединението на двете Германии?
На практика за една нощ на източногерманците бе наложена нова система с всички последствия от това. Запазиха същия само езика, макар че в него все повече започнаха да навлизат англицизми. Така погледнато не остана много от ГДР. В дългосрочен план обаче се оказа, че тези четиридесет години са оставили в мислите и чувствата на източногерманците повече трайни следи, отколкото би се искало на все още доминираното от западногерманци управление в областта на политиката, администрацията, съдебната система, армията, науката и икономиката. (И това се предаде и на следващите поколения.) Това например са дълбоко вкорененият антифашизъм, солидарността с потиснатите и дискриминираните, желанието за мир, отрицанието на расизма и ксенофобията, усещането за справедливост и чувството за отговорност, което идва от миналото на немския народ. Провокираната от Хитлерова Германия Втора световна война, например, унищожи 27 милиона съветски граждани. Само в немските военнопленнически лагери по варварски начини бяха убити над три милиона червеноармейци. Съветските военнопленници бяха най-голямата група жертви на немския терор след евреите. Това повечето източногерманци го знаят, те са го запечатали в себе си и поради това не могат да възприемат руснаците с такава арогантност и високомерие, с каквито Западът прави това днес. Те яростно протестират, когато немски натовски танкове отново дефилират пред руската граница. Например Съветът на старейшините на Левицата, чийто председател съм аз, увери в специално обръщение руския външен министър, че ние сме наясно с нашата отговорност. Това бе признато в Москва с декларация и публично бе оценено.
– През 19 от последните 23 години социалдемократите са участвали в управлението на Германия. Според вас, успяха ли те да сложат ляв отпечатък върху развитието на страната?
Че как иначе, много ясно! Естествено, казвам това иронично. Правителство на социалдемократите и зелените през 1999 г. извърши първата немска военна намеса след Втората световна война, военновъздушните ни сили осъществиха около 500 полета в Косово. Понастоящем няколко хиляди военни от Бундесвера участват в акции зад граница. Правителство, ръководено от ГСДП, носи отговорност за най-голямото съкращаване на социални разходи в историята на Федералната република – ще спомена само „Агенда 2010“, онзи пакет от мерки, чиито последствия ще усещаме и след десетилетия, когато принудените да работят на непълен работен ден и при ниски заплати се пенсионират. А като коалиционен партньор на консерваторите социалдемократите се погрижиха различията в обществото да се задълбочат още повече. Това може да се забележи по разпределението на богатството на всички нива, чак до социалния произход на студентите. Все по-малко млади хора от т.нар. групи в неравностойно образователно положение успяват да достигнат до висшите учебни заведения. Елитите се възпроизвеждат сами. Но не само те – и т.нар. долни слоеве също… В действителност немското единство е една двойственост. Източногерманците са изоставени, чувстват се като немци втора класа. От края на ГДР насам над три милиона са се преместили на Запад, за да намерят работа. А тези, които са останали, получават значително по-малко от своите сънародници на Запад, но плащат същите цени, наеми, данъци и социални осигуровки.
- По мнението на мнозина, краят на Студената война реши вековния конфликт между комунисти и социалдемократи в лявото политическо пространство с победа на социалдемократите. Съгласен ли сте с тази оценка?
Съвсем не. Първо аз не виждам никаква „победа на социалдемократите“ и второ – считам, че двете течения в работническото движение не са имали нито студен, нито горещ конфликт помежду си. Когато ГДР още съществуваше, политици от ГСДП редовно гостуваха на ръководството на ГЕСП, а през 1987 г. двете партии приеха общ стратегически документ: „Спорът на идеологиите и колективната сигурност“. И ние, политиците от ГЕСП, редовно ходехме „оттатък“. През септември 1989 г. аз, например, бях гост на ГСДП в Баден-Вюртемберг.
Ако социалистическите държави в Европа представляваха държавно организираното работническо движение, то линията на конфликт вървеше между тях и капиталистическия интернационал, който се бе организирал на основата на националните държави. Той бе антикомунистически и преследваше левите както в своите собствени държави, така и държавно организираните леви, т.е. социалистическите държави. Впрочем тази студена война не е приключвала. Антикомунизмът все още е господстващата идеология в буржоазно-капиталистическите държави. А антисъветизмът продължава да живее в русофобията, в дистанцирането от всички славянски народи.
- Познавате добре епохата на Студената война. Според вас има ли нова Студена война сега? По-големи или по-малки са днес заплахите за световния мир, отколкото преди 1990 г.?
Заблуда е да се счита, че Студената война е свършила през 1990 г. Тя не само продължи, но от 1990 г. по света бушуваха близо сто горещи войни. Ако се погледне остротата на стълкновенията – да вземем за пример само санкциите, които САЩ или ЕС налагат на други държави, пропагандата и нападките към народите и държавите, които не се подчиняват на диктатурата на САЩ, и т.н. – не е възможно заключение, различно от това: Студената война е навлязла в нова фаза и крие изключителна опасност за световния мир. Само за няколко години администрацията на Тръмп успя с безпримерна арогантност да разкъса изгражданата с големи усилия чрез водени в продължение на десетилетия интензивни преговори глобална мрежа от споразумения и договори. Това отново настани в международната политика недоверието и мнителността. Кой още вярва в трайността на международните споразумения, ако само за една нощ един президент може да ги отмени? Тази непредсказуемост обаче не бих свързал само с личността на Тръмп – както виждаме, неговият наследник продължава политиката на „Америка на първо място“, подлагайки я само на козметични корекции. Завръщането на националния егоизъм в политиката е опустошително. Вижте единствено световния климат. Този въпрос не може да се решава на национално ниво. Или световната общност ще работи съвместно, или заедно ще загинем в климатичната катастрофа. Или ще успеем да прекратим производството и износа на оръжия, или ще се изтребим в малки и големи войни. Или ще се научим да сключваме разумни икономически споразумения и да ги спазваме, или ще пилеем ресурси в търговски конфликти. Или ще успеем да спрем информационната война на фалшиви новини и лъжи, или подстрекаваните по този начин народи отново ще се нахвърлят един върху друг както през 1914-а… Светът стана по-несигурен след 1990 г., в това няма съмнение.
- През последните години расте влиянието на неофашистките и неонацистки идеи, движения, прояви. С какво според вас неонацизмът привлича много млади хора днес? Докъде може да стигне това?
Светът е сложен и все повече се усложнява, обществените процеси вече трудно могат да се нарекат прозрачни, а в буржоазната демокрация все по-голямо значение има правото на по-силния, по-богатия, по-напористия. Мнимият суверен, народът, e призоваван към изборната урна веднъж на четири години и заставян да вярва, че по този начин определя съдбата на страната. Избраните политици след това неспирно пораждат съмнения в способността на държавните институции, както и в своите собствени способности. Да добавим към това и загубата на доверие, причинена от корупцията. Пандемията неприкрито подхрани алчността, дори членовете на Бундестага безсрамно забогатяха от бизнеса със здравето. А доколкото знам този проблем и в България не е непознат.
Крайнодесните лидери внушават, че могат да решат всички тези проблеми. Това е демагогия, разбира се, но работи. Тя залага на невежеството, предизвикано от самите управляващи кръгове. Докъде може да стигне това? До налагането на предфашистки, националистически диктатури. Считате за изключено Марин Льо Пен да стане президент на Франция през 2022 г.? Дори за Тръмп през 2020 г. гласуваха над седемдесет милиона американци.
- В сегашния Европейски съюз има ли достатъчно условия за провеждане на по-ясни социалистически политики?
На това още Ленин е дал отговор в броя на вестник „Социалдемократ“ от 23 август 1915 г.: „От гледна точка на икономическите условия на империализма, т.е. на износа на капитал и на подялбата на света от „напредналите“ и „цивилизовани“ колониални държави, Европейските съединени щати при капитализма са или невъзможни, или реакционни“. Днес ЕС съществува. Не изглежда Ленин да е грешал.
- В светлината на глобализацията, новите технологии, пандемиите как виждате перспективите на социализма през XXI век?
Като убеден привърженик на Маркс – за чийто труд „Капиталът“ вече няма спор, че принадлежи на световното културно наследство – аз се чувствам длъжен да бъда исторически оптимист, дори и ако всички индикатори са мрачни. Но в историята винаги е имало периоди, през които хората са вярвали, че още утре светът ще свърши, че няма изход от всепроникващата криза. Сещам се за XVI век, когато е изглеждало, че настъпва краят на света. За онова безнадеждно време Фридрих Енгелс написа в „Диалектика на природата“, че това е била епоха, която „имаше нужда от титани и роди титани, титани по сила на мисълта, по страст и характер, по многостранност и ученост“. Мракът бе разкъсан от светлия Ренесанс. Не го приемайте като призив да чакаме отново да ни спасят „титани“. Но аз съм убеден, че титанът Разум ще се наложи – ако се погрижим за това. И че ще ни свърже в един съюз с всички онези, които не виждат в капитализма последната дума на историята.
