В категории:Общество

Автоматизираните мечти на комунизма

Технологичният сектор процъфтява в комунистическа България, като същото важи и за научната фантастика, задаваща някои важни философски въпроси.

Фрагмент от корицата на „Петият закон“

Виктор Петров, Aeon

Полицейският доклад би объркал и най-опитния детектив. Известен писател, убит в пълен с посетители ресторант в Южна Дакота; оръжието на престъплението – просто прегръдка. И един убиец без мотив, който изглежда истински разстроен от извършеното. Този странен случай обаче не може да бъде намерен из криминалните хроники на някой местен американски вестник, а в българска научно-фантастична история от началото на 80-те години на миналия век. Обяснението по този начин става по-логично – убиецът е робот.

Жанрът процъфтява в малката България през последните две десетилетия на социализма, а страната се превръща в най-големия производител на закони за роботи на глава от населението, допълвайки известните три на Айзък Азимов с още два канонични, както и с 96 сатирични. Писатели като Никола Кесаровски (написал фантастичната мистерия от началото на текста) и Любен Дилов се занимават с въпроси, опитващи се да установят къде стоят границите между човека и машината, между мозъка и компютъра. Безпокойството на тяхната литература през този период отразява едно общество, заето с технологии и кибернетика, един неочакван бастион на информационното общество, възникнало от двете страни на Желязната завеса през 70-те години на миналия век.

Едно от нещата, донесени ни от компютърната революция, бе сигурността, че индустриалното общество се променя или дори е на път да бъде завършено. Както заявява американският социолог Даниел Бел през 1973 г., в новото общество „от значение не е силата на мускулите или енергията, а информацията“, където новите специалисти ще произвеждат нематериални блага. Информацията поставя превес на знанието и силата на мозъка, както и на човешката креативност. Този нов ред би променил не само икономиките на развитите страни, но самата същност на това, какво е да бъдеш работник в него и съответно какво е да си човек в един свят на мислещи машини. Британският социолог Франк Уебстър задълба в тази промяната, когато през 2004 г. заяви, че продукцията на новия човек е свързана с „промяна в образ, връзка или възприятие“. Това предполага и промяна в себевъзприемането на човека – той вече не е просто работник, извършващ ръчен труд, а е в симбиоза със собствените си умни инструменти и цифрови дисплеи.

Комунистическите партии от Източна Европа също се опитали да се справят с този нов въпрос. Утопичният социален ред, който обещават на хората от Берлин до Владивосток, се основава на твърдението, че пролетарските общества ще използват технологията до пълния ѝ потенциал, в услуга на всички работещи хора. Буржоазното информационно общество ще отчужди работниците още повече от собствения им труд, превръщайки ги в играчки на управляващите класи; но социалистическото информационно общество ще освободи Човека от робския труд, ще освободи творческия му потенциал и ще му даде възможност да „ловува сутрин … и да критикува след вечеря“, както пише Карл Маркс през 1845 г. Въпреки това, социалистическото общество и неговите интелектуалци предвиждат много от проблемите, които все още са пред нас днес. Какво би правил един човек в свят без труд, където цялото мислене се извършва от машините?

Фрагмент от корицата на „Атомният човек“, Любен Дилов

Всъщност, не е толкова странно, че подобни въпроси и идеи са предизвикали оживен дебат в България. През 80-те години на миналия век малката балканската държава е „Силициевата долина“ на Източния блок, където се намират най-авангардните фабрики, произвеждащи процесори, твърди дискове, флопи дискове и промишлени роботи.

Наричат страната „Япония на Балканите“, защото произвежда почти половината от всички изчислителни устройства и периферни устройства в Източния блок. Самият Кесаровски е математик по образование, работил в електронната индустрия. Той е един от над 200 000 души, произвеждащи електроника в страна с население малко над 8 милиона, втората по големина група от работници в промишлеността. Партията тръби за своето постижение по цял свят, горда от превръщането на една малка аграрна и изостанала държава в част от авангарда на информационното общество в рамките на едно поколение.

Десетилетия по-рано, през 1944 година, когато Червената армия прекосява Дунав, а българските комунисти вземат властта в София, България е предимно земеделски производител, а нейният тютюн успокоява немските войници из окупирана Европа. И както същите тези цигари преминават в джобовете на съветските войници и граждани, така и обществото се премества от земята към градовете, а милиони хора се стичат към новопостроените работнически блокове и фабрики.

През 60-те години на миналия век България е старателно преобразена от ударната индустриализация. Недостатъците като лошото състояние на жилищата или недостатъчна градска инфраструктура не са достатъчно фрапантни, за да отнемат блясъка на огромното постижение, каквото е социалистическата модернизация. Усещането за оптимизъм обзема мнозина в едно общество, което вече произвежда машини, коли, кораби. В търсене на допълнителни приходи, Партията решава да се фокусира върху електрониката, като стока на бъдещето и като ниша, която все още не е запълнена от нито една комунистическа страна. Компютри и електроника се правят навсякъде в Източния блок, но нито една страна не ги произвежда масово, а регионът изостава от капиталистическите си конкуренти.

Българите излизат една крачка пред останалите си социалистически съюзници, заради близки контакти с японски фирми и масирана кампания за промишлен шпионаж. Докато българските инженери подписват договори с Fujitsu, агентите на външното разузнаване кръстосват Съединените щати и Европа в търсене на най-новата ембаргова електроника, която да купят, копират или откраднат. През 1977 г. цяла фабрика на IBM за магнитни дискове, базирана в Португалия, е закупена от фирма-параван и изпратена в България. По време на конференции и изложения българите научават множество тайни от своите колеги, чрез проста размяна на информация и каталози. В България, чрез обратно инженерство учените пресъздават, понякога дори подобряват, тогавашната електроника, а градовете, някога произвеждали предимно тютюн, сега снабдяват милиони потребители с компютри.

Някои от тези потребители бяха в в самата България. Несъвършена и на парче, автоматиката все пак навлиза в магазините на фабриките, складовете и офисите. След като страната започва да произвежда роботи и персонални компютри през 80-те години на миналия век, все повече ръчна работа се извършва от „стоманени мускули“ и все повече офиси и услуги се компютризират. Самата партия уверено обявява, че комунизмът ще бъде изграден чрез „кибернетизация“. Компютрите в българските заводи щели да предоставят точна информация за икономиката, след което да пращат тази информация в София, позволявайки перфектно планиране. Начинът за решаване на проблеми като недостига на стоки, лошото счетоводство и отклоняването на средства е да се автоматизира събирането на данни, вземането на решения и цялата администрация на икономиката. Всичко това трябвало да стане чрез огромна компютърна мрежа, която да обхване цяла България и да свърже дори и най-малката кооперативна ферма с централните компютри в столицата. По подобни планове бленуват и в останалите социалистически страни, като най-известен е мащабният ОГАС в Съветския съюз. Чрез перфектната обратна връзка, заявява планът, българският социализъм ще функционира като завършен организъм.

Освен това, заявява Партията, щом роботите и компютрите поемат задачите на склонния към грешки работник, то качеството неизменно ще се подобри. Социалистическата икономика бива затрупана от проблеми, свързани с качеството на продуктите, а ръководството категорично поставя вината за това върху самите работници. „Роботизацията ще въведе промени в ролята на субективния фактор в качеството на продукцията. Тя вече няма да бъде обусловена от психо-физическите и физиологичните способности на човека, а от заложените програми и възможностите на машините“, прогласяват от Политбюро, уверени, че Социалистическият човек не е подходящ да бъде перфектният работник, какъвто е роботът.

Българските инженери и кибернетиците, първокласни специалисти по тази нова технология, все повече се притесняват за значението на всичко това. В кулите от слонова кост на места като Института по техническа кибернетика и роботика в София те пишат подробни статии за роботизираното движение, разпознаването на образи, алгоритмите за планиране. Те провеждат експерименти и изграждат лаборатории, за да тестват как да усъвършенстват интерфейса „човек-машина“ – от дизайна на перфектния офис, който би намалил напрежението в очите на служителите, до бъдещето съчетаване на човешкото и машинното зрение. Все по-често те виждат хората като киборги – социалистическата икономика ги смесва с машини, с които трябва да работят или дори да приемат нареждания от тях.

Натоварени със задачите по създаването на такива киборги и теорията зад тях, много от тези технически интелектуалци започват да се тревожат за ефекта им върху хората като цяло. Техните дебати прескачат стените на лабораториите, за да се озоват на страниците на водещото философско списание в страната, както и на научнопопулярни списания и вестници с имена като „Космос“ и „Орбита“, насочени както към тийнейджъри, така и към възрастни.

Българския читател все повече и повече става свидетел на дебати за това какво ще бъде човечеството в тази нова епоха. Някои, като философа Митьо Янков, твърдят, че това, което разделя човека от животните, е способността му да променя и оформя природата. В продължение на хиляди години той е правил това чрез физически средства и своите собствени мускули. Но индустриалната революция започва промяна в самата природа на човека, чиято кулминация е информационната революция – човечеството вече не е работник, а “губернатор“, господар на природата, а средствата за производство вече не са машини или мускули, а човешкият мозък.

По този начин, човек по-скоро ще създава, отколкото да произвежда. Българските инженери се оказват впримчени в голямата културна политика, която се развихря в страната в края на 70-те и началото на 80-те години под егидата на Людмила Живкова, министър на културата и дъщеря на лидера на държавата. Заинтересувана от теософия, източна мистика и индийска философия, тя също говори за нуждата от нов човек, който да бъде многообразен и наистина творчески, задвижван от идеалите на естетиката и красотата.

Компютрите обещават да помогнат в това начинание, като позволят на този нов човек да обуздае информационното претоварване на съвременния свят и да използва всичкото натрупано през вековете знание, оформяйки се по този начин като нов ренесансов човек. Силата, отприщена от науката, би позволила на човечеството да се издигне до нови висини, но и да поеме нови морални отговорности. Новият кибернетичен човек, твърди философът Виктор Стойчев, трябва да се стреми да бъде по-скоро Салиери, отколкото Моцарт. Докато австрийският гений е един на милиард, истинска приумица на природата, то неговият италиански немезис го доближава и му съперничи с безпощадно постоянство – той разбиваа големите задачи на множество малки и чрез трудолюбие и упорство усвоява елементите, съставляващи един музикален гений. Салиери показва пътя към истинската креативност, вместо да чака дара на капризната природа. Той не е тъжна фигура, казва Стойчев, а носител на нова форма на изкуство и съвършенство – съвършенство чрез труд, майсторство чрез подбор на подходящата информация. Той е истинският постижим гений, който всеки Социалистически човек би могъл да бъде, стига да вложи умствени усилия в тази нова епоха.

Фрагмент от корицата на „Съдът на поколенията“, Любомир Николов, Георги Георгиев

Такъв хвалебствен език е свидетелство за присъщ оптимизъм, който не съответства на действителността. С навлизането на компютрите на работното място, психолозите установили нарастващата тревога сред трудещите се. Тези машини не пришпорвали креативността, а често я задушавали. Директорите ги използвали, за да наблюдават работниците си, които на свой ред се страхуват, че скоро ще бъдат отживелица. Започват да изпъкват психологични и физиологични проблеми, свързани с напрежението, от тревожност до пристрастеност. Човекът започва да става зависим от същите тези машини, от които се страхува и които го потискат, докато тези, които обичат тези нови инструменти, падат в капана на съновиденията си и губят връзка с реалността, предупреждава докладите от края на 80-те години. Българските деца имат задължителни уроци по информатика от 1984 г., а все повече политици и инженери се чудят за ефекта от това. Макар тази „втора грамотност“ да е от ключово значение за новия свят, не падат ли все повече и повече деца в тази нова форма на зависимост?

Децата също четат научнофантастичните истории, занимаващи се с тези проблеми. Дилов, една от най-изявените фигури в българската научна фантастика, нашумява покрай своя роман „Пътят на Икар“ (1974). В него човечеството е поело към звездите, благодарение на издълбан астероид, превърнат в дом на поколение с единствена цел – да изследва Вселената. Главният протагонист – Зенон Белов – е първото дете, родено на Икар, истински гражданин на астероида.

Преломният момент в романа е свързан със съдебния процес срещу един учен, който създава дете-киборг, програмирайки го да играе и да учи, убеден, че склонността на хората към игри ни позволява да правим нововъведения и да се развиваме като индивиди. Но такива експерименти са забранени, тъй като роботите са позволени единствено като помощници, а не подражатели на хората. Още по-лошо, функциите на мозъчните вълни на малкия киборг са идентични с тези на учения, който на практика е опитал и да се клонира. Детето е убито, а неговият създател замразен. По този начин се достига до критична точка, в която обществото на астероида трябва да обсъди дали може да допусне промени в своите строги правила. Първородният човек на Икар, Зенон, вижда, че това е дебат, който той е обречен да изгуби.

Книгата е предупреждение срещу управлението на експертите, които може да са страхотни в поддържането на обществото, но често не му позволяват да направи необходимите скокове напред. Докато Икар лети, хората му не прогресират значително, докато няколко аутсайдери – включително роден на астероида човек, който следователно не може да бъде удовлетворен от новост, която за него е целият му живот – не разтърсват нещата.

В допълнение към това е и технологичната тревожност – какво е да си човек, когато си заобиколен от машини? Така Дилов измисля Четвъртия закон за роботиката, за да допълни прословутите три на Азимов. Той гласи, че „Роботът е длъжен при всички обстоятелства да се легитимира като робот“. Това е реакция на науката към желанието на роботиката да придава на творбите си все по-човешки качества и външен вид, правейки ги подчинени на своите функции – често копиращи формите на животни или насекоми. Зенон размишлява върху взаимодействието на хората с роботите, които започват от най-ранна възраст, давайки на детето власт над машината от самото начало. Това подкопава нашето доверие в самите машини, от които зависим. Хората се нуждаят от разграничение от роботите, те трябва да знаят, че винаги държат властта и не могат да бъдат излъгани. За Дилов безпокойството се отнася до границите на човечеството, поне в настоящия му стадий – изпълнени със страх, хората все още не могат да третират нищо друго, включително своите машини, като равни.

И накрая, идва времето на Кесаровски. Той е популяризатор на науката, който често пише компютърни ръководства за деца, както и есета, които възхваляват информационните технологии като средство за решение на бъдещи проблеми. Това е отразено в неговите кратки разкази, три от които са публикувани в колекцията „Петият закон на роботиката“ (1983). В първата, той изследва една визия на човешкото тяло като кибернетична машина. Учен, търсещ доказателство за извънземно съзнание, го намира – в собствените си кръвни клетки. Дешифрирайки съобщенията, заложени от извънземният разум, ученият се опитва да декодира какво всъщност означават техните описания на обществото, той постепенно започва да гледа на собственото си тяло като на вид робот. Визията на Кесаровски за вграждане на кибернетичните машини – костенурки до безкрая надолу и нагоре – е белег за неговата подготовка като един от специалистите на режима. Той е по-оптимистичен писател от Дилов.

Все пак предупреждението на Кесаровски за човечеството се проявява в „Петият закон на роботиката“, най-известната му история. Тя вече е достигнала до доста широка аудитория, особено сред младите хора, когато е издадена на части в популярното комикс списание „Дъга“. В историята за убиец робот, с която започва и настоящия текст, роботът не знае, че е робот. По този начин той е нарушава както Първия закон на роботиката на Азимов (роботът не трябва да наранява човек), така и Четвъртия закон на Дилов. В разказа на Кесаровски Петият закон гласи, че „Роботът трябва да знае, че е робот“. С напредването на новелата ние се изправяме пред един киборг, който съчетава най-добрите страни на човешкия и машинния ум, държейки човечеството като заложник на собствените му оръжия. Макар тази история, подобна на „Терминатор“, да изглежда като клише сега, тя завършва обнадеждаващо, с „робот психолог“, припомнящ думите на Христос към Петър, че той ще го предаде три пъти – и все пак на този камък ще може да построи своята църква. За Кесаровски компютрите и роботите съдържат в себе си опасност, но и надежда, която човек може да открие, стига да проумее, че той самият е вид робот. Едва тогава човек би осъзнал, че може единствено да спечели от машинните сили, което да му позволи да направи следващата стъпка в историческия прогрес.

Склонността на българските автори да създават закони на роботиката става обект на пародия за друг български автор – Любомир Николов. В своята история „Сто и първият закон на роботиката“ (1989), един писател е намерен мъртъв, докато работи върху едноименната си история, според която роботът никога не трябва да пада от покрив. Самият той е убит от робот, който просто не желае да научава повече закони, а това довежда до последния такъв: „Всеки, който се опитва да учи един простичък робот на нов закон, трябва незабавно да се накаже, като бъде бит по главата с цялата колекция от произведения на Азимов (200 тома)“.

Българските роботи представляваха и опасност, и надежда за бъдещето. Социализмът обеща да сложи край на безсмисления труд, но в крайна сметка възпроизведе много от тревогите, които все още са с нас днес в нашия непрекъснато автоматизиращ се свят. Все още не сме намерили онова, което човек може, а машината – не. Но, както Кесаровски, може би нямаме нужда да се страхуваме от този нов свят толкова много, нито пък да се отказваме от своята резервираност към обещанието за по-добър и по-лесен свят.

Фрагмент от корицата на „Без сенки“, Атанас Наковски
"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар