Новият роман на Милен Русков „Чамкория“ беше официално представен за първи път от писателя в Културния център на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ на 12 май. Главният герой на романа – бае Славе, е шофьор на такси, който по силата на своята професия се оказва въвлечен в някои от най-мрачните събития на своето време.
Романът се позиционира в 20-те години на миналия век в България, които според Русков са най-интересното време в историята на България след Възраждането. „Това са изключително драматични и мрачни години, които сами по себе си представляват страхотен сюжет“, обясни писателят мотивацията си да се захвана с роман именно посветен на това време.
Славе Желязков е социалдемократ, голям почитател на Димо Казасов, когото непрекъснато цитира с възхищение. Често разсъждава на глас с убеждението, но и с някои съмнения, че именно „широкият социализъм“ е онова, от което се нуждае България. Същевременно героят ежедневно комуникира както с членове и симпатизанти на Военния съюз, Демократическия сговор и ВМРО, така и с Единния фронт на земеделци, комунисти и анархисти. Именно приятелството му с един от тях го въвлича в събития с непредсказуем край. Като „шефьор“ на такси и на омнибус от София до Чамкория, бае Славе се среща лично дори с Цар Борис покрай атентата срещу царя при Арабаконак.
Героят на романа е шофьорът от снимката, която по-късно се превръща в корица на книгата. Тя е открита случайно от Русков в сайта lostbulgaria.com и още щом я видял, в съзнанието му хрумнал много смешен монолог на този шофьор. Русков веднага го записал на хартия, както винаги първоначално пише своите книги, а след това постепенно започнал да изгражда целия му образ.
Русков обясни, че е искал да напише книга, която да представи панорамно грамадния сблъсък, който тече в България през 20-те години. Това време има сюжет, за разлика например от 40-те години, защото има сериозен сблъсък, разменят се удари като на боксов мач между комунистите и армията.
„В книгата ми има много герои, обстоятелства, места, подробности. Много дребни минисюжети и случки. Това става за сметка на известно разпиляване на фокуса и за сметка на обема“, призна Русков. Новият четвърти роман на автора след „Джобна енциклопедия на мистериите“, „Захвърлен в природата“ и „Възвишение“ отново е издаден от „Жанет 45“, но излиза в два тома. Първият том е малко над 400 страници, а вторият – малко над 200.
„Винаги съм смятал, че да напишеш книга над 500 страници в днешно време е естетически неуспех. През 19-ти век това не е било така, но днес говори, че нещо в нея не е достатъчно събрано. Възможно е случаят с „Чамкория“ да е такъв, но просто не успях да я съкратя повече“, обясни Русков, като посочи, че първоначалният вариант на романа е бил в 700 страници и е трябвало да бъде съкратен с 1/4, но това се е оказало невъзможно заради осезаемата според него загубата на качество.
На въпрос на „Барикада“ дали се притеснява от реакция на романа в политически смисъл, от обвинения в „ревизионизъм“ или недостатъчно „осъждане“ на една от страните в конфликта, Русков отвърна, че тази мисъл му е минавала през главата, но той никога не се съобразява с подобни неща. „Пиша това, което според мен трябва да се напише. Кой как ще го възприема общо взето не ме интересува. Пиша това, което според мен е хубаво, отива на героя, истина е. Понякога трите неща не могат да се съпоставят – не всичко, което отива на този герой, е хубаво“.
Русков обясни, че в края на краищата важното е да напишеш хубава, майсторска книга, защото книга не би трябвало да се пише от днес за утре. „Аз съм писал тази книга четири години, но не за да преживее тя още толкова. Моята цел е да напиша книга, която ще ме надживее с много. Човек не трябва да прави никакви компромиси с художествения идеал и със съвестта си, защото става дума за дългосрочно начинание. Конюнктурите се менят – днес е едно, утре друго, но за да може една книга да мине през всички тези променящи се конюнктури, тя трябва да има интегритет и качества“, обясни той.
На премиерата присъства и режисьорът Виктор Божинов, който филмира най-успешния роман на Русков до този момент – „Възвишение“. Той постави въпроса как точно става технически съкращаването на един роман, а писателят с усмивка отговори, че това най-често се случва на изключително механичен принцип.
„Решавам да излъжа себе си и си казвам – ако съкратя всяко пето изречение, книгата ще намалее с 25%. Започвам да чета и стигам до петото изречение, но виждам, че точно него не мога да съкратя, затова поглеждам към четвъртото или шестото. Ако мога – съкращавам. Звучи смешно, но съм пробвал всякакви начини да съкращавам книгите си и ви уверявам, че механичният принцип е единственият, който действително работи. Ако решиш да съкращаваш „умно“ и със сложен замисъл, то на третата страница просто преставаш да съкращаваш“, обясни той.
Ако се отнемат късове от панорамата на 20-те години, изградена в романа, тя започва да се губи, а ако се съкращава стилистично, книгата става дискурсивно препъната, тоест върви по-трудно. Някои изречения могат да бъдат смислово излишни, но са необходими, защото правят речта по-гладка. „Книгата е трагикомична – това е естетиката, която аз обичам. Редуват се комично и трагично, аз смятам това за най-добрата естетика и много бих се изненадвал, ако някога напиша друга книга“, обясни писателят, след което прочете два откъса – един комичен и един по-скоро трагичен.
С усмивка както от Русков, но най-вече от Виктор Божинов беше посрещнат и въпроса дали докато е писал „Чамкория“ в него е съществувала идеята за екранизация и на този роман, подобно на „Възвишение“. Авторът отговори положително, като посочи, че тази книга е дори по-сценична от предишната.
Подобно на „Възвишение“, в „Чамкория“ Русков също експериментира с езика. Книгата е написана на типичен за 20-те години на миналия век софийски жаргон. „Аз смятам, че героят трябва да говори на езика на съответното време и място, защото това създава много силна атмосфера, придава духа на времето по неподражаем начин. Използвал съм софийски жаргон, но по екав, защото доколкото мога да се ориентирам по тогавашните вестници, тогава се е говорило екаво – навсякъде, където има ятова гласна, се пише „е“ – бел, хлеб и т.н. Струва ми се, че кореняците софиянци и до ден днешен си говорят така“.
Не премиерата присъства и доскорошният служебен министър на културата Рашко Младенов, който не скри своето възхищение от езика на книгата и съжали хората, които не познават този жаргон, тъй като по думите му тяхното усещане ще бъде съвсем различно. „Когато зачетох книгата, словото просто потече. Това е друга музика. Това четиво, четено от човек, който знае този жаргон, дава друга музика в съзнанието. Съжалявам за хората, които знаят само литературния език, защото те ще четат друга книга – жалко е, че не могат да я прочетат в цялата и прелест“, каза Младенов.
Русков обясни, че чувството му за ритъм на фразата през цялото време е работило с преметнато ударение – ходИл, направИл и т.н. и книгата би трябвало да се чете така, за да бъде по-мелодична и ритмична за читателя. Писателят обясни, че е изкушен да експериментира с езика, защото в един момент книжовният език започва да звучи клиширано и скучно. Първите му две книги са на книжовен език, поради което за третата и четвъртата решава да промени стила – така звучи по-свежо и приятно, а освен това е принос за българската литература, защото е голяма рядкост, счита Русков. „Следващата си книга вече ще напиша отново на книжовен език, няма да продължавам с това“, подчерта все пак той.
„Моята цел беше да напиша колкото се може по-хубава книга. Смятам, че написах хубава книга или във всеки случай – направих каквото можах. Надявам се да бъде добре приета и съм почти сигурен, че ще бъде така. Дали ще бъде тълкувана вярно или невярно, с течение на времето това ще си дойде на мястото“, добави той в отговор на въпрос дали се притеснява, че е възможно дискусиите около романа да се съсредоточат например единствено в неговия език, а не в сюжета и историята.
Запитан дали след две книги, които вървят в известен смисъл хронологично – Възраждането, а след това 20-те години, е възможно да отиде още по-напред – към периода след 1944 година, Русков отвърна, че трябва да мине поне 1 година, за да освободи ума си от настоящата си книга. „Всякакви въпроси за творческите ми планове стават актуални поне след година. И сега мога да отговоря, но абсолютно наизуст“, откровен бе той.
След края на официалната част, Русков дълго време разговаря с читателите си и раздава автографи върху новата си книга. Представянето в „Алма Матер“ се явява и нещо като предпремиера на романа, който е на пазара от 4 май. Нова възможност за среща с писателя ще има и по време на Пролетния панаир на книгата в НДК в края на месеца.
Предлагаме ви фотогалерия от представянето, а след нея и откъс от „Чамкория“, публикуван за първи път в литературното списание „Страница“ и в официалния сайт на автора.
***
А през целото това време моят човек е бил от другата страна! Направо се облещих, като ми каза това.
– Да – вика той, – атентатът в Арабаконак беше наша работа. Това беше най-големото ни начинание. Но за съжаление нещата там се оплескаха. Иначе щехме да променим историята на България!
Аз го питах защо са искали да убият Царя, а той отговори:
– Никога не сме искали да убиваме Царя. Искахме да го заловим жив. Да го вземем за заложник. Ако искахме да го убием, щехме да го направим. Това е много по-лесно. Хвърляш една бомба пред колата и после откриваш огън по всички в нея. Наред с другите щехме да убием и Царя. Но това никога не ни е било цел. Работата беше по-сложна и точно затова и не стана.
– Гледай ти! – учудих се аз. – Всички разправяха, че сте искали да убиете Царя. Цанков говореше това по вестниците. Че сте искали да убиете Царя, после комунистите да взривят „Света Неделя” и да избият правителството, и така целата държава да бъде обезглавена и вие да вземете властта.
– Остави го Цанков! – вика моят човек. – Той не ги разбира тия работи. Плещи глупости! Ако бехме убили Царя, него щеха да го опеят в „Александър Невски”. А взрива е бил в „Света Неделя”. Никакво правителство не можеше да бъде избито в „Александър Невски”. За да се направи капан на правителството, е требвала некоя високопоставена жертва, но не най-високопоставената, понеже нея щеха да я опеят на друго место. Помисли малко.
– Да – кимнах аз, – така е.
– Впрочем ние не знаехме за атентата в църквата – продължи той. – Беха ни казали само да заловим Царя и да го държим за заложник. Мислехме, че работата е малко като с детето на министър Русев. Да хванем некого и срещу освобождението му да искаме освобождаването на политическите затворници. А тя работата била много по-дебела.
– В смисъл? – попитах аз.
– Това беше идея на комунистите – отвърна той. – Те се беха свързали с Икономов. Може би чрез Яко Доросиев. Двамата беха от Копривщица и се познаваха. А Яко беше голема клечка при комунистите. Беше в ръководството на Военния център на Б.К.П.-то и в това на Ч.К.-то. Там, където издават присъдите – поясни той. – Ч.К.-то. Изобщо Яко се занимаваше с мръсната работа. Но не ми се верва Икономов да е разбрал за атентата от него, понеже Яко го застреляха две седмици преди това при провала на улица „Русалка”.
– Сещам се. Когато Марко Фридман избегал.
– Именно – кимна той. – Нема как Яко Доросиев да е знаел две седмици предварително, че Царя ще ходи на лов за глухари на Връбница. Тъй че некой друг от големите началства на комунистите беше казал на Икономов. Така и не разбрах кой. Може и самия Коста Янков да е бил. Във всеки случай комунистите некак разбрали, че Царя е отишъл на лов при Арабаконак, и беха съобщили на Икономов. С изричната заръка непременно да гледа да залови Царя жив и да го вземе за заложник. А това им е требвало, както после се досетихме, заради атентата в „Света Неделя”. Сметали са, че като избият правителството и в същото време държат за заложник Царя, много по-лесно ще бъдат удовлетворени всичките им искания. А разбира се са си правели и обратната сметка. Понеже тия работи са рисковани, никога не можеш да си сигурен какво ще стане. Ако атентата в църквата не успее, както и стана, но те държат за заложник Царя, властта нема да смее да ги преследва толкова ожесточено. Така си връзват гащите. Вариант А, вариант Бе. И в двата случая е големо предимство да държиш Царя. Тъй че на тех Царя им требваше жив, и такава беше и нашата задача. Требваше да го уловим жив. Иначе не би имало смисъл. Е, ако при престрелката го бехме убили, здраве да е! Но целта ни беше да го хванем жив.
– А защо не успехте? – попитах аз.
– Героя провали работата – отвърна Алекси. – Изобщо той през целото време беше като не на себе си. В нощта на 13-ти спахме на паметника на Арабаконак. Имаше един много студен, направо бръснещ ветър от север. Сигурно затова и Царя не беше уловил нищо, понеже след нападението не намерихме нито един глухар в колата му. А ние прочее легнахме да спим нея нощ от южната страна на паметника, пó на завет. Героя през целото време ставаше, ходеше да пуши, върви напред-назад. Изобщо изглеждаше напрегнат. Като некой новак направо. Икономов даже му каза: „Спокойно, да не ти е за първи път. Какво ти става?” А Героя отговори: „От ветъра е. Не мога да спя при такъв ветър. Много шуми гората, дърветата скърцат. Пък и тоя паметник ми действува особено.” Ходил ли си на паметника? – попита ме моят човек.
– Не – изненадах се аз. – Само съм минавал отдоле.
– Наистина е особен – поклати глава той. – Искам да кажа, че човек се чувствува много особено там. Тоя стар паметник… Още руснаците са го строили. И наистина е хубав. С руския императорски герб отгоре. Двуглавия орел. Под него Георгиевския кръст. А отдолу има надпис: „В царствование российскаго императора Александра II”, и прочие. Това е точно от южната страна. Където ние спахме.
– Мани го паметника – казах аз. – Давай нататък.
И той ми разправи. Те направили засада на крутия завой близо до билото на прохода, на оная висока стръмнина, която навремето строителите са изрезали в ската, за да се разшири радиусът на завоя. Трима души застанали на една тесна площадка между некакви ниски храсти на стръмнината, Икономов заел позиция на самия ѝ връх, а Героя требвало да изскочи иззад завоя с парабел в ръка и да спре колата. Когато Царят се задал с „Щаера”, към 9 и нещо, той така и направил. Изскочил иззад завоя и извикал „Стой!” Но много рано, колата на Царя още не била навлезла достатъчно в завоя, била твърде далеч. И не стига това, ами като извикал „Стой!”, Героя почнал и да стреля с парабела. Това объркало всички планове на засададжиите. Колата на Царя дала назад и от там открили огън. При това положение вече и атентаторите открили огън. Икономов хвърлил от върха на стръмнината две бомби-бухалки. Колата на Царя, като давала назад, се блъснала в един телеграфен стълб и се обърнала в канавката. Шефьора избегал, като прекосил шоссето и се хвърлил в стръмния дол от другата страна на пътя, където в дъното минава една малка рекичка. Ротмистърът и Делчо Илчев се укрили зад колата и започнали да стрелят от там с карабините си. А Царя побегнал по ската покрай канавката надоле по шоссето, откъдето идех аз с омнибуса и се мъчех да обърнем. Като видели какво става, тия приятели решили все пак да застрелят Царя, но това се оказало невъзможно, понеже той тичал по самия край на стръмния скат, точно от техната страна, и така се оказал под такъв остър ъгъл към тех, че те престанали и да го виждат.
– Ако беше прекосил шосето – каза моят човек, – беше заминал! Илчев се опита така да прекоси шосето и да се укрие от другата страна, и тогава Икономов го намери с един куршум.
Питах го за ловеца Котев. Той каза, че него го уцелили още в колата. Не знаел кой го е убил. Но не смути, усетих го. Какво странно положение беше това! Ние се намирахме в къщата на Котев, в развъдника на Царя. Тук Джина беше намерил убежище. Направо като игра на дявола!
– Беше стигнал до Царя – напомних му аз. – Как му провървело, защото не се опитал да пресече шоссето. А Илчев се опитал и твоя другар Икономов го уцелил.
– Да, точно така – отвърна той. – Но и на ротмистъра му провърве. Издебна подходящия момент, когато всички се бехме обърнали към Героя, който до тогава беше залегнал на пътя, по едно време се изправи, стреля по колата и се затича към нас на ската. Точно в тоя момент ротмистъра притича през шосето. Имаше един момент да премине и той го уцели. После легна от другата страна, откъм дола, и от там продължи да стреля по нас. А Царя се измъкна. Заради ротмистъра и Илчев не можахме веднага да тръгнем да го гоним. А после се появи и ти с омнибуса и работата пропадна. Бехме много ядосани. Икономов викаше на Героя: „Как можа да изскочиш толкова рано на шосето! И защо почна да стреляш? Какво очакваш да направят, като почнеш да стреляш?” А Героя само повтаряше: „Съжалявам много! Съжалявам много! Моя е вината!” Икономов се държеше за главата и викаше: „Направо не мога да повервам, че с тебе ми се е случило такова нещо!” Но какво да се прави, станалото – станало. Като избега Царя, ротмистъра също изчезна. Спре да стреля и се спусна надолу в дола. Ние отидохме до колата, взехме оттам ловната пушка на Царя, бинокъла му – много хубав бинокъл с инкрустирани на него инициали, после го намериха у Икономов, като го застреля полицията. Намерихме в колата и три хубави нови жълти мушами против дъжд и една раница, пълна с храна. Намерихме и легитимациите на Котев и Илчев, така разбрахме кого сме убили. После Героя прочете всички броеве на списание „Природа” и „Ловец”, заради статиите на Илчев в тех. Казваше, че статиите му били много хубави. Особено некакви статии за прелетните птици. А Нешо Тумангелов, сигурно го знаеш…
– Вестниците гърмеха с него – казах аз. – „Бандата на Тумангелов”.
– Да – кимна той. – Те мислят, че той ни е бил началник. Идиоти!… Та Тумангелов, който също беше с нас и е наистина много опак човек, веднъж му каза: „Ти си виновен! Заради тебе убихме тоя буболечкар!” Защото нали Делчо Илчев бил ентомолог, занимавал се с насекоми. Пък отгоре на всичко се оказа и съмишленик на земледелците. Като Тумангелов. Той и това натякна на Героя. От тогава двамата не можеха да се понасят.
– Каква бъркотия, Джин! – поклатих глава аз.
Той вдигна рамене.
– Ами да – каза. – Такъв е живота.
Аз не отговорих нищо.
Но ако на другите го е объркал, па дори и прекратил, то на мене атентатът в Арабаконак ми оправи живота. В смисъл вкара го в ред. Почнах да правим, каквото бех намислил, а не каквото дойде. На 15-ти си взех колата от гаража на Авторемонтната работилница, заредих я с бензин и масло и отидех на „Св. Неделя”. Седим си на пиацата с открития си омнибус. Не че се надевам некой да ме наеме, а така, да ѝ свикнем на колата, да се почувствувам като у дома си в нея. Мине се не мине, правим едно кръгче около „Св. Неделя”, даже до Орлов мост ходих и обратно, ей така на собствени разноски, за свой кеф. Абе „Шевролетът” си е „Шевролет” и големото си е големо! Че изкарам така, рекох си, още полвин месец, разрешителното ми за омнибусната линия е издадено, но първо требва да пуснем реклами из вестниците, че ще открием линията от 1-ви май, па и малко съобщения да разлепим по таблата. Като разглеждах колоните със съобщения, за да си изберем най-подходящата, при Халите ми падна погледа върху една реклама на цигарите „Картел”. Ей, как ми се допуши! Викам си: „Аз требва да се възнаградим некак за това големо премеждие, което преживех в Арабаконак, редно е по един или друг начин да отпразнувам благополучното си разминаване с тая страшна опасност.” А улиците пълни с хора, понеже Съюзът на запасните офицери организира манифестация по случай благополучното отърваване на Царя. Хората минаха през Двореца и после се пръснаха по улиците, и всеко второ захапало цигара, пуши.
Чудих се, чудих се, па си купих една кутия „Картел”. Пак пропуших цигари. „Не си вреди на здравето, и че живееш вечно!” Е, явно аз нема да живеем вечно. А е жалко от друга една страна. Колко години по-малко че живеем? Пет? Десет? Петнайсет? Сега си мислим, че ако тия години съвпаднат със старините ми, нема какво толкова да съжалевам. Какво му е толкова хубавото да живееш старини? Но не знам дали като станем на стари години, пак че мислим така. Може и да не мислим, може и да си променим мнението. Требва, казвам си, да помислим сериозно за това. Запалих една цигара и се замислих по тоя въпрос. Опитах се да си се представим като стар. Некой дедо с бастун, застанал некъде да го огрева слънцето, както аз седим сега. Какво че мислим тогава? Що за човек че бъдем аз след 20, след 30 години? Знам ли, сега това ми се види цела вечност. Струва ми се, че това време никога нема да дойде, че въобще нема такова време, а ако има, аз никога нема да го доживеем, по една или друга причина. Ами ако го доживеем? Какво че правим, когато то дойде? Какъв човек че бъдем, за какво че мислим? Никога не можеш да си представиш. Така като гледам, светът се променя коренно на 20 години. Как да си представиш какъв че бъдеш ти след 30? Не само ти, ами и светът че е съвсем друг. Само „Св. Неделя” може би че е същата. Сградите, нещата – те може и да останат същите. И Витоша отсреща. Тя че си остане същата. Реките, планините… Но аз че съм съвсем друг. Кой знае дали тогава нема да си кажем: „Ах, защо не отказах навремето цигарите! Оня ден, кога мислих за това, докато се припичах един следобед на слънчице край „Св. Неделя”, защо не отказах тогава цигарите! А сега съм вече стар и болен и не можем да направим нищо!” Хвърлих цигарата. Айде марш! Може да ги откажем пак. Че помислим после пак. Чекай сега да дръпнем колата два метра напред, че тук почна да пада сенка от кубето. Да отидем пак на слънчице, да се погреем още малко.
Привечер таман да си тръгнем, гледам един гаврош тича с вечерните вестници подръка и вика: „Декларация на нелегалната Б.К.П.! Атентата срещу Царя!” Взех си един вестник и там четем:
„Ц.К. на Б.К.П. съобщава, че никакво решение за атентат срещу царя не е взимано от негова страна и никаква заповед за подобен атентат не е давана. Вероятно инцидентът е от случаен характер. Напразно сговористко-банкерската клика, узурпирала властта и суспендирала всички политически правдини, се старае да използва случая за защита на своята удавена в кръв политика на усмирение. Основната причина за инциденти, подобни на горния, е именно тая презряна клика, която нема никакви корени в масата и се крепи изключително върху щиковете на войската.
Не омиротворение носи този режим, а разрастване на въоръжените борби с техния логичен край – масово въоръжено въстание срещу режима на банкерите съзаклятници и терористи.
15. IV. 925 Ц.К. на Б.К.П.”
Дървесния вика на Комуната:
– Комуна, кажи честно, вие ли бехте?
– Не сме ние – разправя Комуната и тупа с ръка вестника. – Па и защо изобщо мен ме питаш – вика, – като там са намерили вашия вестник? „Земледелско знаме”. На Коста Тодоров вестника. Това е ваша работа, не наша.
Оставих ги там да умуват и се прибрах вкъщи. Жената веднага ме надуши и ме пита защо миришем толко на цигари.
– Ами пропуших по случай Великден – казвам.
Понеже нали след неколко дни беше Великден, това в Страстната седмица става, във Велика среда. А тя вика:
– Сега да не вземеш и да се пропиеш по случай Гергьовден. Хубав ден Великден, още по-хубав Гергьовден!
Аз го бех забравил тоя лаф. Па той е хубав лаф, защо съм го забравил? Хубав ден Великден, още по-хубав – Гергьовден! Виж народът как е казал. Защото на Великден се пости, а на Гергьовден се яде курбан. Е това му е всичкото на народа в главата. Ама па и народът е един, мани мани!… На единия ден че е скромен и набожен и че пости, на другия ден че лапа курбан и че се налива и че пиянствува и че си дере гърлото като разпран! Какво да каже човек… После го мачкотели военните и капиталът. Верно че го мачкотят. Но па и да го мачкотят, виж го и него какъв е! Нема ни смелост в него, ни кой знае какъв морал. Верно че е народът по-чист по душа, но те и зверовете в гората са чисти по душа. Лошото е, че военните и капиталът са същите животни, но отгоре на това разполагат и с грамадна власт. Е това е лошото! Хем изедници, хем подтисници, хем в крайна сметка едни тути кванти, едни шменти капели! Банкерът Буров с разкопчения дюкян и с големото мъдруване. Недей мъдрува, закопчей си дюкяна! България спасявали от болшевизма! Да бе, да! Спасявате си вие задниците и привилегиите, вашта мамка лъжлива и престъпна! Парвенюта, дето вика Царят… Понеже тогава не знаех как стоят нещата, мина ми през ума: А дали па те самите не са гръмнали върху него? Да си намерят повод да се разправят с Единния фронт? И затова не са го убили нито него, нито ротмистъра, че е техен човек, военен… Но и тогава това не ми се верваше. Много е рисковано. Не биха направили такова нещо. Това е сложно, иска голема тънкост, требва да разделяш сухото и мокрото като по конец, това не ти е тебе като да лъжеш и да налагаш народа. Народът е прост, лесно че го излъжеш, а и нещо да сбъркаш, че застреляш още 100 души и той че си затрае. Никой не ще да е сто и първият.
Джина прочее ми е разправял как анархистите направили „допитване до народа”. Обиколили през нощта едно село с тая цел.
– Минахме – вика – по къщите, тропахме на вратниците и като излезе стопанина, питаме го дали има некой, на който иска да отмъстим от негово име. А те само дето не побегваха, като ни видеха. Който познава Стефан Иванов, защото го познава, а който не го познава, понеже ние сигурно сме изглеждали доста страшно – трима непознати и некак видимо съмнителни мъже да ти се изправят през нощта на вратата… Бехме Стефан Иванов, аз и един Гарджоолу. Обиколихме така целото село и навсекъде това питаме. Не сме чукали на всека къща, по-богатите ги заобикаляхме, понеже сметнахме, че в тех ще живеят думбази, тех нема защо да ги питаме такива неща. А некъде така и не излезе никой на вратника. Но сигурно на всека трета къща сме питали. И не намерихме ни един човек, който да поиска да отмъстим некому от негово име. Стефан беше много разочарован. Това „допитване до народа” беше негова хрумка и му се струваше много добра. А никой не пожела нищо да направим за него. После Стефан вика: „Ебем ти народа! На него всички му харесват.” След това помисли малко и каза: „Нема повече да правим допитване.” (…)
Но ето че при Арабаконак и те се провалиха. Обаче па, от друга страна, никой не се сети за тех. Комуната вика на Дървесния: „Това е ваша работа.” Пането отговаря: „Не е наша. Немаше да убиеме Делчо Илчев, той е наш човек, земледелец. Сигур вие сте биле.” Комуната отвръща: „Не, не сме ние. За какво ни е на нас да убиваме Царя? Това са вашите простотии. Затова са и толкова нескопосано направени.” И понеже мен ме хващат сто пъти да им разказвам какво съм видел, беше ми приятно, че можем да важничим, но па накрая ми писна, братче, едно и също да говорим, и си викам „Чекай да отидем до Сливенското училищно настоятелство да си вземем сливенската „Правда”, да видим Мински какви щуротии е писал в събота във вестника”. Че аз нали ходим всека седмица да си вземам от там вестника, а тая още не бех отишел. И като отидех, секретарят им Сапунджиев направо плесна с ръце и вика: „Славе, тебе сякаш Господ те изпраща в тая най-напрегната минута!” Понеже те тръгнали да ремонтират сградата на „Цар Освободител” 2 и изнасят всички мебели, разнасят ги по домовете на членовете на Сливенската дружба, докато свърши ремонта. У един оставят едно, у друг друго. И аз жужим 4 часа – от 10 до 2, от едно место на друго – тука това оставиме, там онова. Сума ти курсове направих. Понеже ние работата я вършиме по българо-сливенски, тъй да се каже: Нема да натовариме колата с целия багаж и после да караме от едно место на друго и там да разтоварваме, а първо се кара да речеме един голем дъбов гардероб, аз докато го оставим на адреса, Сапунджиев говори по телефона с некой друг там да се остави бюрото, аз като се върнем от гардероба, гледам го, че той седи пред къщата и пуши цигара, защото е времето хубаво, слънцето приятно напича, и разправя „Айде, уредихме бюрото, карай го на „Иван Шишман”, аз ще звънна сега да видим папките и масите къде да оставим”, и аз карам бюрото, а той през това време звъни за масите, и прочие. Сливенското настоятелство има пари – аз въртим курсове, то плаща. Т.е. то по начало нема пари, но в случая има. Па аз даже и намаление им направих. И като минавах вече накрая през „Иваш Шишман”, гледам пред № 39 една голема сюрия, много народ, па се сетих, че това че е за погребението на ген. Коста Георгиев, дето го застреляха на 14-ти вечерта до „Свети Седмочисленици”. Него вече комунистите го застреляха, че нали е шеф на Демократическия сговор в София. Това прочее в същия ден на атентата в Арабаконак, у вторник. А днеска в четвъртък му е погребението, в „Св. Неделя”. Гледам пред къщата и министър-председателя Цанков, тъкмо излезна от вътре и говори с некого. Аз бех решил след тия курсове със Сливенското настоятелство да си ходим вкъщи, че тъй или иначе бая пара се изкара за днеска, но си викам: „Чекай да отидем до „Св. Неделя” да позяпам малко погребението. Държавни мъже, братче, и прочее.” Понеже ги видех и други министри тука. Па и много народ се събрал. Където има много народ, аз обичам да ходим. Интересно ми е. А вкъщи какво да правим? Да се разправям с жената, най-много кокошките да гледам. Та отидех на „Св. Неделя” да чекам шествието. Първо дойдеха военните и отцепиха площада от южната страна, пред тамошния вход на църквата, съставиха пушките и чекат. По едно време се зададе и шествието. Мале, бая народ. Поне 500 души се събрали за погребението. Най-отпред до ковчега върви Цанков с неговия вечен балтон, тоя път го разкопчал, че отгоре грее едно чудесно топло слънце – много хубав ден. Най-отпред Цанков и роднините на генерала, отзад министрите – военният Вълков, вътрешният Русев, абе всичките. Само Царя го нема. Що го нема?
– Той сигурно по-късно че дойде – разправя Пането. – Специално, един вид. Това е цар, не е баба Гана от мегдана! Нема с министрите да върви.
– Я дойде, я не – вика Комуната. – Той е днеска на погребението на своите спътници от Арабаконак. Първо ше ходи на погребението на ловеца си в Бели Искър, после на това на Делчо Илчев в „Свети Седмочисленици”.
– Че дойде за генерал Георгиев – поклатих глава аз.
А през това време тълпата влиза в църквата. И пак българска работа, нема никога да я сбъркаш! Хем тия са високопоставени хора! Високопоставени или не, като стана тапа на входа, некои, за да изпреварят другите, не чекат отпред на алеята и стълбите към площадката, ами цепят отстрани през градинката, дето тъкмо я беха разкопали, прескачат през оградата ѝ и от там па рипат на площадката пред църквата, и ей ти ги на вратата! Некои от опашката им се карат, но тия не им обръщат внимание и цепят през градинката. То по тая причина отпред на входа стана чудо, всичко се блъска, хората едвам-едвам влизат. Аз че кажем, че ако това беха германци, те щеха да влезат около три пъти по-бърже, като всеки просто си стои на опашката и си чека реда. Но не, братче, Ганю е изобретателен! По едно време си викам: „Дай да се включим и аз, нема да можем да влезем, егати!” Комуната и Пане казват: „Ти си луд, къде че се буташ в тая страшна блъсканица! Дай да ходиме да ядеме кебапчета на Банята.” Но аз искам да видим опелото. Прецапах през градинката, скочих на площадката и малко по малко влезнах. Викам си: „Че бутам буржоата, хак им е!” Обаче па и буржоата яко се бутат, не са вчерашни! Хеле накрая влезнах, но вече един от последните, близо до входа останах. Едвам виждам олтара от това место. Те сложили ковчега до владишкия трон, от едната му страна застанал митрополит Стефан с един дякон, от другата страна семейството, а пред ковчега се строили, доколкото можем да видим, в първата редица министрите. Тръгна един човек – висок, слаб, в черно расо – да им раздава свещи. Това е тукашният клисар, аз съм го виждал и друг път. Но Царя го нема. И тия се бавят. Чекат ли го, какво? Голема тъпканица, мани мани, нема къде яйце да падне! Всеко те тъпче по краката, като че ли си ти некой дървен истукан. Вашта мамка, докато е жив човек, нема да си мръднете пръста за него, но когато умре, че се съберете като на разпродажба, мамка ви и хора! Много задушно, не се търпи направо, не моем да издържим тука! Не моем да останем. Че се задушим! Интересно ми е, но не моем да издържим. Язък! Бех се нагласил да видим тая служба. А па и Царя го нема. Аз исках него да го видим, да видим как изглежда след атентата. Спомням си го с разкървавения нос… Но него го нема. Само къде се разкарвах, вместо да си отидем вкъщи. Ония двамата беха прави. Какво се бутам тука? Я да излезем да изпушим една цигара и да вземем малко въздух.
На излизане пак видех голем зор, но нали вече не влизат хора, па и аз бех близо до входа, хеле измъкнах се! Ааа, че хубаво нещо бил най-обикновеният природен въздух! Поех дъх с пълни гърди и направо като новороден се почувствувах. Чист въздух, отгоре грее слънце, светъл пролетен ден, а площадът пред църквата празен, само в края му и по парапета на градинката наседали войници. Слезнах по стълбите пред входа, отидех по алеята на средата между църквата и Духовната академия отсреща и запалих една цигара. Па в същата минута ме хванаха угризенията и си викам: Гледай какъв хубав въздух, заради него излезнах от тая задушна църква, а сега сам си го тровим с тия пусти цигари! Че проявим сега воля, воля че проявим, че хвърлим тая цигара, че я стъпчем и че ги откажем веднъж завинаги!
После си викам: Не, че проявим воля утре. И утре е ден. Светът нема да се свърши до утре, не бой се! Винаги има време кога да проявиш воля: утре, вдругиден, пó вдругиден… Животът е дълъг… И как си мислим така и съм се обърнал с гръб към църквата и си пафкам с големи угризения цигарата: БА-А-АМ! Мани мани, вълната ме блъсна отзад и ме събори на земята на неколко крачки нататък. Като пиле летим! Гледай впрочем тогава как се случи: ако не бех излезнал да палим цигара, щех да си умрем вътре. Или кой знае какво щеше да ми се случи. Цигарите ми спасиха живота тогава. Ето, факт! Не бех ли излезнал заради цигарите, въпреки задухата и тъпканицата можеше да останем в църквата, и тогава бачо ти Коста Янков щеше да ми свети маслото!… Ааа, това беше нещо страшно! Посипаха ме дребни парчета камънак и мазилка като пръстта, коя лети от бомбите, сякаш с картечен огън от чакъл ме обстрелват. Некакво по-големо парче ме тресна отзад по гърба, понеже яко ме заболе. Отсреща на Духовната академия стъклата се пръснаха и част от тех се изсипаха доле връз войниците, дето си беха разставили пушките, па и пушките им изпопадаха. А тътенът беше такъв, че си викаш кой знае какво стана, аз и на фронта не съм чувал толкова силен гръм. Край тебе летят и свирят отломъци от тухли, камък и бетон от църквата, аз си покрих главата с ръце да се предпазим, и добре направих, понеже забарабаниха отзад по дланите ми едни ситни парченца дребен чакъл, сякаш град вали, а после се изсипа отгоре ни облак от бел прах, като лиснат с кофа направо. Едвам се вижда от този бел прах, като мъгла стана, но когато се изправих на колене и се обърнах към църквата, на нея ѝ се виждат очертанията под облак черен дим, който се вдигнал на едно 20 метра над южното кубе, а него самото колкото и да се вглеждам, не можем да го видим – нема го! До него вдесно големото централно кубе с разбити стъкла се килнало назад като килимявка на селски поп, южният вход затрупан от камъни, плочата върху него паднала, войниците, дето беха наседали по парапета на градинката, изпопадали в нея и по алеята, и както в един момент си даваш сметка – никой не излиза от тая църква бе, братче! Тогава вече си даваш сметка какво е станало, като ти мине тая мисъл – никой не излиза! Тя дими, пуши нагоре, надоле полвината срутена, и никой не излиза! Викам си: „Край, правителството падна! Коста Янков че вземе властта! Ония са избити вътре! Чудно какво ли че стане сега?” Междувременно войниците от почетната рота се строяват в две редици, гледат към църквата, чудят се и те какво да правят, ако питаш мен. И в тая минута от входа излезна една жена! Провре се некак между камъните, излезна и тръгна със залитане по площадката, препъва се в отломките, целата засипана от бел прах, като некое привидение! Войниците като я видеха, втурнаха се към входа, па и аз с тех. Отзад некакви хора се опитват да излезат, провират ръце и крака между камъните от падналата входна плоча, а под нея се виждат поне двама души, затиснати като лепенки едва ли не, на единия му се показват краката, на другия рамото и ръката. Кой знае дали нема некой отдолу, от който па нищо не се вижда. Подполковникът, дето командваше почетната рота, заповеда:
– Наредете се в индийска нишка и разчистете камъните от входа, от ръка на ръка!
Така и направихме. Ония отпред вземат камъните от входа и от ръка на ръка ги предават нататък, докато разчистиха проход на хората отвътре да излизат по-лесно. И те почнаха да излизат, целите в прах и мнозина в кръв по лицето, понеже камъните от купола им разбили главите. Дойдеха и други хора да помагат, първо пожарната, после и роднини, идват да си търсят близките. Настана голема бъркотия. Войниците и пожарната пробиха път и почнаха да изнасят от вътре трупове и агонизиращи, много ранени – един по-леко, друг по-тежко, – който е излезнал жив и здрав от църквата, бега в безредие по улиците, навсекъде се щукат хора, тия, дето можеха да вървят, тръгнаха към аптеката на Пенчев отсреща, там стана страшен калабалък, но мнозина са ранени и требва да се карат до болницата, товарят ги на коли и файтони, аз отидех до омнибуса и викам:
– Давайте ги тука. Че ги закарам до болницата. Само кажете коя.
Шефът на ротата дойде при мене, вика:
– Аз съм подполковник Маринополски, командир на почетния отряд. Карайте ранените към Александровската болница, там още не е пълно.
Те напират да тръгваме, братче, роднините им сиреч, но на мене омнибусът ми не е докрай пълен, може още хора да побере, казвам им „Чекайте да качиме и други ранени”, а те викат „Тръгвай, тръгвай, ще ни умре в ръцете!” И тръгвам, къде че ходим! Те плачат, мани, страшна работа! Добре че омнибусът се пълни бързо! Добре в известен смисъл. Завъртех неколко курса до Александровската болница, но много бавно, не си е работа, улиците пълни с хора, файтони и коли, всеко си върви, как си знае, бърза, не спазва нищо, па по едно време и некакви военни колони се появиха, само те липсваха, тръгнаха бежешком да овладяват кръстовищата и входно-изходните пунктове на града. Блокада! Аз свирим през целото време, па и на мене ми свирят, как не сгазих некого, и аз не знам. Е, поне щех да го закарам веднага до Александровската болница. Веднага прочее е силно казано, понеже поради тая чудовищна бъркотия аз едвам пълзим из града. По едно време, докато товарим следващата партида, тъй да се каже, от „Св. Неделя”, гледам шефа на пожарната Захарчук застанал в средата на площада и вика към файтоните и колите:
– Не карайте вече към Александровска болница. Напълнила се е. Карайте към Дивизионната. Към Дивизионната.
Добре, че карам към Дивизионната. Но тя е малко по-далече, още по-бавно се стига. През целото време си мислим: „Че вземе некой да издъхне в колата ми, хич не ми се ще!” Па некой може и да е издъхнал, знам ли. Некои ги качваха в такова състояние, че не знаеш жив ли е, умрел ли е. Той не мърда, но роднините му викат: „Жив е, жив е.” Па жив ли е, кой го знае. Понеже, неприятно ми е да го кажем, но да караш мъртви хора си е живо разхищение. Заради него нема да закараш некой, който е жив и може и да оцелее. А мъртвият заема место. Па и роднините на ранените заемат место, но искат с тех да пътуват. В мене се събудиха войнишките навици, като на фронта се чувствувам. Едни страшни работи гледам, братче! Но не се плашим, а много-много не се и трогвам. Ти почваш по друг начин да чувствуваш и разсъждаваш в такива обстоятелства. Абе като на фронта. И там бех така, карах хората. Добре поне, че тука не стрелят по мене. А иначе дума да нема, че колата ми стана на нищо. Още като я видех, направо ме сви сърцето. Прозорецът счупен от некоя отломка, вътре се посипал камънак, целата кола покрита с прах, а каросерията очукана от парчета камъни и тухли от църквата като от шрапнели. Това че струва бая пари да се поправи. Но пак сравнително леко се разминах, понеже я бех паркирал пред западния вход, точно срещу камбанарията, и там тя е останала относително незасегната. А иначе който е бил от южна страна и дори от югозапад, югоизток яко е пострадал. Един например го беха убили в бирария „Радост” на ъгъла. Ама па и той какъв карък! Некакво парче от купола, некъде колкото тухла, попаднало в бирарията, разбило прозореца, влетело вътре и ударило тоя човек по главата. И го убило! Той се води за една от жетвите. Ама че късмет! Както си пиеш бира, прас, една тухла влиза през прозореца, бам по главата, и айде бегай! Е какво е сега това, кажи ми! Некои хора просто са родени с лош късмет.
Не и аз. Аз извадих голем късмет! Първо, останах жив и здрав, понеже излезнах от църквата, и второ и колата ми остана сравнително незасегната. Ударена, но върви!
Некъде към 5 часа целата работа свърши – извозването на ранените и разчистването на църквата. Разчистването на църквата даже свърши некъде към 4 и 30, но извозването на ранените продължи още малко. В 5 часа обаче като се върнах от Дивизионната на площада, вече немаше никой ранен. Немаше и хора. Само военните стоят отпред, продължават да подреждат на отделни купчини отломките. Подполковникът вдига ръце, вика:
– Това беше. Нема други.
Оттам отидех до Авторемонтната работилница при мойте приятели, взех един маркуч и измих седалките от кръвта и прахта. До 7 часа съм си играл да мием колата. Много мръсна. Сложихме с мойте хора и друго стъкло. Изчукването че го оставим за следващите дни. Оставих колата там и се прибрах пеш. Жената и децата се беха доста притеснили, тя разправя:
– Като се забави, помислих да не ти се е случило нещо. Нали ти там стоиш… Тъкмо щех да излизам да те търся по болниците.
– Нема страшно – викам, – черен гологан се не губи!
И ѝ разказах как съм оцелел благодарение на цигарите, като излезнах да запалим една. Тя се смее. Но радостна, щастлива. Брей, мислим си, мене ме обича жена ми, това не мое да бъде! Е, по-добре с мене, отколкото без мене! Не е ли така? Така е! За пръв път от години да се почерпиме с нея. Наточих малко ракия от избата, тя нареза сланинка, седиме си на масата и си пиеме, аз си и пушим, тя нищо не казва, не възразява. Ето това е да имаш семейство! Така ако беше, аз щех да съм съвсем доволен. Щех да бъдем образцов съпруг, па и баща. Но това много редко се случва. Комунистите требва да хвърлят цела църква във въздуха, за да се случи такова нещо.
