В категории:България / Интервюта

Китодар Тодоров: Пагубно е да си безразличен

Актьорът Китодар Тодоров говори пред „Барикада“ за това как вижда промяната и кои са качествата, необходими за създаването на една по-добра алтернативна система.

Човек никога не трябва да се отчайва, защото така прави промяната невъзможна и бетонира статуквото, смята Китодар Тодоров.

– Здравей, Кито! Сред хората си най-известен със своите доста забавни и оригинални клипове. Но освен това се снимаш и във филми. Работиш ли по нов проект и как виждаш ситуацията с българското кино?

– Ситуацията с българското кино със сигурност се подобрява. Излизат все повече български филми, има участие във фестивали. Всъщност, много от новите ни филми са хубави. Например, аз много харесвам „Слава“, „Каръци“, а и други родни филми, излезли през последните години. Нивото е много по-добро от това, което бе през 90-те. Що се отнася за мен, в момента работя над един италиански проект.

– Във видеата си, особено в настоящия сезон на „Петък точно в пет“, малко или много наблягаш на социалното. На загубеното в прехода. Загубената библиотека, станала фитнес център. Загубата на „местния нормален“. Загубеният живот на седемте козленца, дори загубената свобода… Какво загубихме през последните 20-тина години?

– Едно от нещата са междучовешките взаимоотношения, но според мен това е световна тенденция. Ще ви дам един пример. Аз, като играч на DOTA, си спомням как в началото, да кажем преди около 5-6 години, когато влезеш в DOTA и всеки пишеше по едно „hi“, „have fun“, „good luck“ и така нататък. Това изведнъж изчезна, което е много странно. Но мястото на „hi“ и „have fun“ не остана празно – там се настани агресията. Така че това са глобални процеси, България в крайна сметка е част от света. Ние не можем да се променим изключително много спрямо останалите. Или пък можем, но за тази цел трябва да има диктатура или пък да стане чудо, което не е невъзможно. Доколкото имам познания за скандинавските страни, там май чудото се е случило. Това може да се каже дори и за Етиопия, която въпреки мизерията си е една достойна страна.

България не е изключение от останалата част на света. И ние сме част от развитието на човечеството, което винаги става в някаква посока. Така че този преход е много условен. От друга страна, той не е условен, защото една система се смени и отидохме в друга система. И това няма как да не мине през някакви катаклизми. С един университетски преподавател сме си говорили, че България няма шанса да изкара дълго време без такива катаклизми. И това е голям проблем. Той казва, че на 50-тина години винаги има промяна на режима, а тази промяна води до изкореняване на всичко старо и хайде – всичко отначало. Така става, че след 50-тина години винаги започваме от нулата.

Но на мен ми прави впечатление и друго. Без значение какъв е режимът в България, тук е винаги някакъв вид анархия. Тоест, дори и да е много строг и тежък режимът, след първите няколко години българите винаги са успявали да правят каквото си искат.

Но в нашата си анархия хората са намирали винаги начин да дръпнат напред. Имало е предприемчив дух и по турското робство, и когато сме били съюзници на Германия, и по времето на комунизма, и въобще винаги. През всичките тези режими са се намирали хора, които правилно да използват момента и да направят нещо добро не само за себе си, но и за България. Сещам се за един пример от комунизма – тогава е имало хора, които по един много предприемчив начин са успели да използват народните пари и да създадат огромни фирми за строителство по цяла Африка и Близкия Изток или пък са правели фирми за транспортни услуги, а дори и за риболов. Тоест, в България, тази малка страничка, дори в някаква форма на народна власт – българинът е успял да развие предприемчивия си дух и това да е полезно и за него, и за останалите. Оказва се, че тук такива хора има много често… българинът успява, стига да няма срив и понеже винаги има срив, едни хора рязко обедняват, а други също така рязко искат пък да забогатеят. А това винаги води до страшни катаклизми, за период от 10-20 години.

Непрестанната смяна на законите е много неприятна. По-добре да има лоши закони, но да знаеш, че тези закони ще действат още 100 години, па макар и лоши. И щом знаеш това, то можеш да се ориентираш как точно да си направиш своите си неща, спрямо тези лоши закони – това е много по-добре, отколкото всеки път да се правят промени, постоянно всичко да се изменя и ти да живееш в несигурност. Аз смятам, че една Англия, със своите непроменяеми закони, някак си е по-добре. Така човек по-добре може да се ориентира, хем да не пречи на закона, хем и законът да не пречи на него. Тук това липсва, постоянно някой казва колко е важно да променим това, да махнем онова, да вмъкнем еди-кое си… Ако например днес си купя нещо за преработка, например на мляко, то утре този уред може да изисква някой си документ, който аз ще мога да получа изключително трудно или пък трябва да платя някъде нещо. Това е по повод за честата смяна на членовете в закона.

От друга страна излиза, че все пак ние сме към края на десетилетния период катаклизми, нещо, което аз го виждам. Виждам как все повече се получават малки промени. Все повече хора искат да се чувстват по-добре, да им е по-чисто. Когато това стане критична маса, се случва и промяната. Засега тези неща са по-видими в по-големите градове за съжаление, но това ще се разрасне и ще обхване всички ни.

Всички помним как шофьорите масово не спираха по пешеходните пътеки, особено в столицата. Всички помним как хората масово си хвърляха боклука през прозореца и под блоковете беше някаква страшна мизерия. Е, това вече не е така. И не е така, не защото има някакъв закон, забрана или задължение – това се случи, защото хората го поискаха и то се случи. Промяната се случи, когато всички я поискахме.

Все пак в прехода има и положителни неща. Може да се пътува свободно, да се отиде в Гърция, примерно. Всеки, който отиде до Гърция или до Сърбия, или до където и да е, може да донесе нещо, което ще е в полза на България. Аз смятам, че хората, които имигрират, имат потенциала да се превърнат в новите ни възрожденци. Те ще дойдат с нови идеи, с идеи за това как нещата да работят по-добре, как да се появят неща, които сега липсват или пък не са ни съвсем ясни. Има множество, най-различни идеи за това как да се подобрят нещата. Аз, например, се запознах с един човек, няма да му казвам името, който иска да въведе бизнес метод за борба с корупцията. А това е добре, най-малкото заради факта, че се появяват все повече хора, които искат да направят неща не само за себе си, а и изобщо за България. Въпросът е да няма катаклизъм, поне не и скоро и съм убеден, че ще има някаква положителна промяна.

То и сега има промяна. Нека си спомним за 90-те. Тогава пак бе анархизъм, но анархизъм в лошия смисъл на думата. Престъпността беше масова, всички крадяхме, всички лъжехме, всеки искаше да е в далаверата… всички участвахме в Престъплението. Един успя да открадне бормашина, друг милиарди, но съучастници бяхме всички. Сега е по-различно. Пак ги има същите неща, но те са по-фини, а и доста хора не искат да участват в тях. Има и ново поколение, което дай Боже да е по-морално, но промяна ще има, убеден съм. Аз лично съм почитател на еволюционните процеси, а не на революционните. Хубавите неща стават бавно, а ако има търпение човек, то желанието ще се осъществи.

Въобще смятам, че рано или късно България може да бъде една хубава страна. Тя и сега си е, но може да е още по-хубава, по-устроена и без мизерията, която в момента я има – особено в някои части на страната. Без тази нищета в образованието, което е голям проблем. Без нищетата в здравеопазването, в изкуството и изобщо – тези неща трябва да бъдат променени. И те ще бъдат променени, стига да го желаем и да имаме търпение.

Трябва да даваме личен пример. Това с личния пример за мен е най-важното. Ако дадеш правилния пример с поведението си, а не с говоренето си, то това ще даде повод и на другите да се замислят, че алтернативата е възможна. Че нормалността е възможна.

– Ти говориш за промяната, но доста хора говорят за печалбата…

– Големият проблем е, че българинът чака да бъде включен в някаква далавера. Все се чака да ти се усмихне късметът и по някакъв начин да се включиш в играта. А играта може да е свързана както с разпределянето на някакви еврофондове, така и с търкането на някакви билетчета.

Ние трябва да имаме някакво старание, трябва да започнем да работим, ама да работим с отношението, че това, което се прави, е важно. Важно не само за него и за неговата печалба, но и изобщо за всички. Тук това го няма и ние се тровим в егоистичното си желание за печалба. През 90-те това беше толкова силно, свръхсилно. Сега това малко или много е понамаляло.

През 90-те бяхме готови да разредим безалкохолната напитка с огромно количество вода, тя да стане невкусна, но да се спечелят бързо много пари. Тази лакомия е голям проблем.

– А в цялото това нещо къде е „Местният нормален“? Има ли място за него?

– Всеки човек всъщност е Местният нормален. Всеки е такъв дълбоко в себе си – убеден съм в това – всеки човек е добър. Просто различни страсти ни карат да правим неща, които не трябва да правим. Лакомията. Суетата. Прелюбодейството, ако щеш. Всички страсти в момент на слабост ни карат да правим гнусотии.

– А „Местният нормален“ вреден или безвреден е за системата?

– Какво е системата? Нали тя трябва в крайна сметка да работи за човека – това трябва да е функцията ѝ. Какво е системата – не е ли тя наше изобретение, което по идея трябва да ни бъде в полза? Дори такъв е и гражданският договор между народа и царя, които един на друг да си помагат…

– Обаче много пъти това не се получава…

Ами да. Но нека се замислим и друго – как народът да роди цар, който да не е алчен, като целият народ е такъв? Няма как да искаме правителство, което да е различно от нас. Промяната може да стане не от горе, а от долу. Ако всички бъдем по-морални, ако имаме стремеж към по-високи ценности, то един ден няма как да не се родят и нормални политици. Сигурен съм в това – ако народът прави това, което трябва да прави – то и политиката ще се промени.

– Искаш да кажеш, че човек трябва да е по-отговорен?

– Да. Човек трябва да е по-отговорен и към себе си, и към обществото, в което живее. И ако всеки един човек се старае да бъде по-отговорен, това ще доведе до промяна.

Нека вземем за пример Финландия. Преди 150 години е била по-зле от нас – по-бедно, по-трудно за живот. Имало е едни хора, които са били дървари в боровите гори, а други са се изхранвали с лов… И тези хора – заедно – са решили да живеят един по-добър начин на живот. И те са били под две робства – шведско и руско. Знам, че шведите буквално са ги били отсвирили и не са им обръщали никакво внимание – те са смятали тая земя за нещо, което е абсолютно безсмислено, но и което е добре да е тяхно. Но какъв е крайният резултат – тази никаква земя, с тези хора, живеещи не особено добре и под чужди владичества – тази земя се е променила. Променила се е драстично. Така че може. Промяната е възможна, ако всички станем по-отговорни и я пожелаем.

Човек има нужда от по-висша идея. Да знае, че е слаб, но въпреки това може да се пребори. Човек трябва постоянно да се бори със себе си и с лошите си неща, които има – трябва да се опитва да ги махне. Човек не трябва да се отчайва. Отчаянието е най-гадното нещо. Отчаянието е прекият път към ада. То винаги е пагубно. Докато надеждата е винаги много важна.

Човек има нужда от по-висша идея, в която да вярва най-искрено и най-истински. Идея, която да го кара да прави добрини и Добро. Аз съм православен християнин. Християнството ми помага да правя добрини. То ми дава мотивация да правя добри неща, дори понякога насила, но в името на това, че трябва да се правят добри неща. А добри неща трябва да се правят наистина!

Правят ли се добрини и добри неща, то винаги има надежда. Надежда за промяна към по-добро и надежда за прошка.

– Героят в „разУМНАТА ПРОМЯНА“ е „отговорник“…

– Той е отговорник, който казва НЕ…

– Има ли такъв във всеки един от нас?

Да, във всеки един от нас има. Човекът, който смята, че държавата ни е виновна, че все някой ни е виновен. Но не и ние. Това е не поемане на отговорност.

Ние, първо, нямаме самочувствието, че можем да променим нещата. Второ, отчаяни сме – че нищо и никога не може да се направи в тази обречена страна. В много хора има отчаяние. А това отчаяние води до една непоклатима омраза – каквото и да се направи, то е зло. Отчаянието води и до завист. Ето, Гришата и да спечели, той е просто един човек, който ще гушне едни милиони и така – това е едно много грешно мислене. Отчаянието води до много лоши неща, но освен всичко друго – и до безотговорност.

– Ако е възможна друга, по-справедлива, алтернативна система, то коя е ценността или ценностите, които трябва да са водещи в нея?

От моя гледна точка, аз като православен християнин смятам, че ако всички бяхме истински вярващи, то системата би била много по-добра. Защо? Защото в православието едно от основните неща е да обичаш.

Ако ние подхождаме с любов към хората – независимо от всичко. Ако ние подхождаме с разбиране към хората и възможност за прошка към тях. Можеш ли да простиш – можеш да продължиш напред. Ако не простиш, тогава зацикляш на едно място и започваш да се въртиш във водовъртежа на омразата.

Ние не обичаме хората. Не казвам, че ги мразим – но не ги обичаме. Често има една безразличност в нас, а това е пагубно не само за нас, но и за човечеството.

Често в малките селца, в които дори няма система, нещо се е запазило. Там хората без система живеят по-човешки. Там, ако не помогнеш на другия човек, ако не го вземеш например с колата си, за да измине оставащите километри, то ти го обричаш този човек на страдание, а може би дори и на смърт. Там отговорността става голяма – и то не отговорността към себе си, а отговорността към другия.

Ако изходим от гледната точка на православието, то ние всички сме по образ и подобие на Бога – мразейки човека, независимо кой човек, в такъв случай ние мразим Бога. Но ако пък обичаме човека, значи обичаме и Бога. Апостол Павел е казал нещо гениално – „Ако щеш да имаш вяра, която може да обърне планини, но любов нямаш ли – нищо си нямал.“

Каквото ще да си правил на този свят, колкото и знания да си имал, колкото и неща да си притежавал, то ако ти не си обичал хората, за какво ти е било всичко това? Ако аз живея в разкош и съм абсолютно сам, качествен ли животът ми? Ако аз сега си говоря с теб, но после говоря зад гърба ти какъв глупак си, нормално ли е това? Готино ли е?

Ако ние живеем по-откровено и с искрена любов, без да искаме нещо в замяна. Ако наистина подхождаме поне с уважение към хората, ако бъдем по-добри и отговорни, то смятам, че системата сама ще се трансформира и ще стане по-справедлива и правилна. Ако всички сме по-човечни, искрени и добри, то такива ще са и политиците ни.

Тук обаче идва другият тънък момент. Всяка система се базира на някаква идеология, на някакви идеали. А тези идеали не могат да бъдат уеднаквени за всички. Затова системата трябва да е по-семпла и с по-общи правила. Всяко усложняване на системата води до възможност за повече грешки. Много е важно всеки да има възможността за избор. Не бива да лишаваме никого от него. Много е важно и моралът да не се налага – почне ли той да се налага отгоре, става диктатура. Няма как всички да са единомислещи, а в една диктатура хората с различно мнение са преследвани и това е проблем.

И най-добрите идеали и идеологии, когато са ставали държавна политика, са водели до диктатура и страдания. Така е станало и с християнството – когато то е станало държавно. Една религия, която проповядва любов, започва да се използва с цел омраза. Същото е и с исляма, същото е и дори с будизма. Същото е с комунизма и въобще с всичките идеологии и религии.

Има и още един тънък момент – човек е готов да извърши най-зверските неща, ако чувства, че правдата е зад гърба му. Окрилян от чувството, че зад гърба му е Истината и Правдата – човек може да извърши страшни грозотии. Тогава хората от противниковата страна се превръщат в животни, и този, зад когото уж е правдата, се отнася с тях като със животни…

Трябва да се подхожда винаги с любов, независимо от качествата на отсрещната страна, независимо от възгледите на другия, независимо от миналото му и въобще независимо от всичко.

Но ако трябва да завърша за системата, то ще кажа, че надежда има. България винаги е била анархистична страна, а в тази анархия ние винаги имаме възможността да градим нещата по своя воля. И това е велико. По наша воля да направим неща, полезни за нас и за всички ни. И всичко това малко по малко се случва. Така че аз съм оптимист и то голям.

________________

Всеки, който харесва клиповете на Китодар, може да го подкрепи в Patreon.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар