Семейството на големия венесуелски журналист и бивш вицепрезидент на страната в периода 2002-2007 г. Хосе Висенте Ранхел извести в Туитър, че той е починал от сърдечен удар на 91-годишна възраст. Новината бе тиражирана и от много венесуелски, латиноамерикански и световни медии.
Освен вицепрезидент, Ранхел е бил също външен министър на Венесуела през 1999-2001 г., както и военен министър от 2001 до 2002 г. – първия цивилен военен министър в историята на страната.
Три пъти се е кандидатирал за президент на Венесуела – през 1973, 1978 и 1983 г.
Ранхел е играл активна обществена роля в страната си в продължение на около 70 години. Голяма част от дейността му е журналистическа, винаги с ясна социална позиция.
Роден е на 10 юли 1929 г. в столицата Каракас. Изявява се политически още като студент по право, когато се противопоставя на военния преврат, свалил от власт през 1948 г. демократично избрания президент и известен писател Ромуло Галиегос.
Военните власти изключват от университета, хвърят в затвора, а накрая и експулсират от страната младия опозиционер Ранхел, който емигрира в Чили. Там се жени за чилийската скулпторка Ана Авалос. В семейството се раждат син и дъщеря, като синът в момента е кмет на важна община в Каракас.
През 50-те Хуан Висенте Ранхел продължава учението си първо в Чили, а после в Испания – в университетите в Саламанка и в Сантяго де Компостела, където се дипломира като магистър по право.
Връща се във Венесуела през 1958 г., след падането на диктатурата на Маркос Перес Хименес. Оттогава нататък е избиран за депутат в пет последователни парламента от различни, но винаги леви партии – от Републиканското демократично действие, Комунистическата партия, Движението към социализъм (MAS) и Изборното движение на народа.
Съчетава депутатството си и с адвокатска дейност, водейки дела срещу нарушения на човешките права.
При първите си две кандидатирания за президент – през 197 и 1978 г., Ранхел го прави от името на партията MAS, ръководена от неговия тогавашен приятел и съмишленик Теодоро Петкоф, също легендарна фигура във венесуелската политика и журналистика.
Петкоф е от българо-полски произход – син е на емигрирало във Венесуела през 30-те години семейство на българин и полска еврейка с комунистически убеждения. Заедно с брат си Любен участва във венесуелското партизанско движение през 60-те и записва в историята на страната умопомрачителни епизоди с бягства от затвори, станали по-късно сюжети за филми.
През 70-те Теодоро Петкоф преминава на умерени социалдемократически позиции, а през 80-те влиза в правителството на неолиберала Рафаел Калдера и започва да внедрява рецептите на МВФ. След края на министерския си мандат се посвещава на журналистиката, като по-късно става остър критик на президента Уго Чавес. Петкоф почина през 2018 г.
Старият му приятел Хосе Висенте Ранхел се разминава политически с него още през 80-те, оставайки на много по-леви позиции. От началото на 90-те предпочита да ги изразява и отстоява като журналист, изоставяйки депутатството.
И именно като журналист печели особено голяма популярност със своя ярко индивидуален стил, с публицистичната си пристрастност и с острите си критики към неолибералната политика на правителствата на президентите Карлос Андрес Перес и Рафаел Калдера (част от чийто екип става бившият му приятел Теодоро Петкоф).
Ранхел използва многобройни медийни трибуни през 90-те. Изявява се и с ударни журналистически разобличения в ефира на „Унион Радио”, и с коментарни колонки в най-популярните ежедневници като „Ел Универсал”, „Панорама”, „Ел Информадор”, „Ла Тарде”, „Ел Рехионал” и други.
Освен това лично оглавява седмичника Qué pasa en Venezuela („Какво става във Венесула”), а също и всекидневниците „Ла Расон” и „Кларин”.
Но най-голяма аудитория събира с телевизионното си предаване, наречено „С Хосе Висенте днес”, по новия по онова време тв канал „Телевен”. Това е много персонифицирано политическо, коментарно, критично предаване, което върви в нетипичен предиобеден час в неделя, но въпреки това за кратко време става най-гледаното в страната.
И именно в тази своя програма през 1992 г. прави първото голямо интервю на младия по онова време подполковник Уго Чавес, намиращ се в затвора. Извършил неуспешен опит за преврат срещу нетърпимото за повечето венесуелци тогавашно управление на Карлос Андрес Перес, Чавес е пратен зад решетките след потушаването на метежа.
Интервюто на Ранхел дава гласност на идеите на Чавес. Става ясно, че затворникът не е поредният брутален превратаджия, а има ясна идейна концепция за необходими социални промени в страната. И че вече е решил да избере за тази цел демократичния път.
След импийчмънт на уличения в корупция и избягал от страната Карлос Андрес Перес, сменилият го начело на държавата Рафаел Калдера през 1994 г. реабилитира и освобождава Чавес, който оттам-нататък разгръща своя политически проект, довел го и до победа в президентските избори през 1998 г.
До последната президентска кампания на вече тежко болния Чавес през 2012 г. Ранхел му прави общо 18 интервюта, които издава и в отделна книга. Затова някои го наричат и „хроникьора на Чавес”.
Щом Чавес поема президентския пост през 1999-та, той кани Ранхел в своя екип и го прави външен министър. Опира се на неговата богата култура, информираност и комуникативност при осъществяването на обиколки из държавите членки на ОПЕК и координирането с тях на свиването на производството на петрол. Мярката води до скок в цените на „черното злато” и съответно до осигуряване по този начин на средства за мащабни социални програми във Венесуела.
През 2001 г. Чавес прехвърля Ранхел на друг ключов пост – прави го първия цивилен военен министър в историята на страната. Когато през април 2002 г. срещу Чавес е извършен опит за преврат, Ранхел става решаваща фигура в удържането на армията на страната на законния президент.
След потушаването на пуча Чавес го прави вицепрезидент. Ранхел остава на този втори в държавата пост до 2007 г. Когато изтича 5-годишният му мандат, Ранхел получава като признание за заслугите си реплика на сабята на националния герой Симон Боливар – възможно най-почетното отличие във Венесуела.
След това той окончателно се оттегля от активната политика и се завръща към журналистиката, възстановявайки предаването си „С Хосе Висенте днес”, което отново става много популярно.
Ранхел започва да пише и издава и свои книги разследвания за важни политически периоди във Венесуела. Такава е например книгата му „Черното досие”, в която събира огромна фактология около бруталните нарушения на човешките права в страната през 60-те и 70-те години на ХХ век. Издава още „Време за истини”, „Социализъм и демокрация”, „Прилагането на правосъдие във Венесуела” и др.
Най-много нашумява излязлата му през 2012-та книга със споменатите му 18 интервюта с Чавес. Тя е озаглавена „От Яре до Мирафлорес, все същият размирник”. Яре е затворът, в който е Чавес през 1992-ра, а Мирафлорес е кварталът с президентския дворец в Каракас. Интервютата в книгата наистина дават един пълен и подробен портрет на цялата житейска, идейна и политическа траектория на Чавес от бунта през 1992-ра до президентския пост.
Ранхел на два пъти е носител на националната журналистическа награда на Венесуела, а през 2015 г. е удостоен и със специалното национално журналистическо отличие на името на Симон Боливар. Макар и на преклонна възраст, той до последно публикуваше и в печата, правеше и в ефира свои коментари и анализи на политическата ситуация във и около Венесуела. Големият му интелект, култура и авторитет го превърнаха в един от най-въздействащите умове и гласове на чавизма през последния над четвърт век.
Във връзка с кончината на Хосе Висенте Ранхел с коментари на скръб и почит излязоха всички водещи ръководители на Венесуела начело с президента Николас Мадуро, който определи в Туитър отишлия си политик и журналист като „пример за постоянна борба за идеалите на справедливостта и равенството”.
