През 2010 г. външнополитическата доктрина на Турция за „нулеви проблеми“ беше чудото на Средиземноморието и Близкия изток.
Под ръководството на Реджеп Тайип Ердоган страната използваше дипломация и търговия, за да развие сърдечни – или поне учтиви – отношения, не само със съседните държави и близката чужбина, но и по целия свят. Самият Ердоган бе винаги приветстван на масата на международните разговори, където лидерите на великите сили търсеха неговия съвет и компания.
Десет години по-късно, външнополитическата обстановка на Турция може по-точно да бъде описана като „само проблеми“. Анкара използва груба сила и също толкова груба реторика, а не дипломация, за да запази влиянието си.
Турция се намира в различна степен на конфронтация с почти всички страни, с които споделя наземна или морска граница в Средиземно Море: Гърция, Сирия, Израел, Кипър, Ирак, Армения и Египет. Анкара е в конфликт и с по-далечни сили като Франция, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства.
Във време, в което световните сили сякаш не могат да се споразумеят за нищо, всички тези държави са постигнали почти единодушие, че Ердоган е опасен размирник.
В последно време агресивният турски президент е обект на остри атаки дори от страна на тези сили, които досега претегляха внимателно реакциите си срещу него. Държавният департамент на САЩ заяви, че “осъжда” решението на Турция да поднови спорните си геоложки проучвания в Източното Средиземноморие, и призова Анкара “да прекрати калкулираните си провокации”. Използваният тук език е един от най-острите, които администрацията на Тръмп е използвала срещу Ердоган, който по принцип се радва на близки отношения с обитателя на Белия дом.
Междувременно руският президент Владимир Путин, когото Ердоган е определял като „добър приятел“, гледа мрачно на ролята му в кавказкия конфликт, където Турция ентусиазирано подкрепя Азербайджан срещу Армения. Кремъл обвинява Анкара, че “налива масло в огъня” на тлеещия от десетилетия конфликт за Нагорни Карабах. Договореното с посредничеството на Москва примирие не сложи край на боевете.
Други източници на критика са по-предсказуеми. Френският президент Еманюел Макрон, който първо изригна срещу Ердоган заради намесата на Турция в либийската гражданска война (гърнето среща похлупака), сега добави и поведението на Анкара в Източното Средиземноморие и Кавказ към списъка си с възражения. Германският канцлер Ангела Меркел, която отблъскваше по-широките европейски призиви за наказание на Турция, се оказва в неудобно положение след възобновяването на турските проучвания в спорните води. Това със сигурност би било всичко друго, но не и благоприятно за бъдещото развитие на отношенията между ЕС и Турция“, каза нейният говорител.
И сякаш това не бе достатъчно, осъждане дойде и от някои неочаквани посоки, като например Индия, чиито власти не бяха очаровани от коментарите на Ердоган относно Кашмир пред общото събрание на ООН. “Турция трябва да се научи да зачита суверенитета на другите държави и да разсъждава върху собствените си политики по-задълбочено “, изсумтя постоянният представител на Ню Делхи в ООН.
Въпросът как точно протича това свободно падане на турската външна политика е добре документиран. Повечето конфликти на Анкара са избор на Ердоган. Той лесно можеше да избегне затъване в либийската гражданска война или конфликта в Кавказ, или да сдържи изказванията си за Кашмир. При всеки един от тези случаи той реши да влезе с рогата напред.
Въпросът “защо” се стигна до това е по-труден. Тези, които търсят доктринерско обяснение на авантюризма на Ердоган могат да избират между нео-османизъм, турски етно-национализъм и ислямизъм. Други сочат към геополитиката: Турция, казват те, маневрира в пространството на възникващия многополюсен ред, в който вижда себе си като средна световна сила, с икономически и културен обхват, който да отговаря на този статут, както и необходимите военни мускули. Погледнато в тази светлина, агресивната външна политика служи за утвърждаване на права.
Други обаче фокусират обясненията си върху по-тесни търговски мотиви, като борбата за въглеводородни ресурси и търсенето на нови пазари. Има ги и аргументите относно вътрешната политика, които посочват, че рейтингът на одобрение на Ердоган спада на фона на задълбочаващите се икономически проблеми, а развяването на турското знаме в чужбина разсейва вниманието на народа.
Във всички тези обяснения има немалка доза истина. Но ако търсите обединяваща теория за външната политика на Ердоган, то тя е такава: Турският президент прави каквото прави, защото му се разминава.
Независимо дали във вътрешната политика или в регионалната търговия, той не е платил значителна цена за авантюризма си.
Цената в турската кръв е забележително ниска, не на последно място защото голяма част от боевете се извършват от чуждестранни наемници, вербувани от бойните полета в Сирия. Ако има някакво директно турско присъствие на либийските или кавказките фронтови линии, то е във въздуха – и демонстрира процъфтяващите способности на страната да води военни действия с безпилотни летателни апарати.
Що се отнася до турския бюджет, разходите вероятно ще са значителни, но Ердоган разполага с някои достоверни аргументи, че това ще бъде компенсирано от икономическите ползи от интервенциите. С намесата си в Либия, например, Анкара се надява да получи сделки за инфраструктурни проекти на стойност 18 млрд. долара, както и нови възможности за разработка на петролни и газови находища. Морските маневри в Източното Средиземноморие целят да заявят турските претенции върху огромни запаси от природен газ, както и да демонстрират силата на военноморския флот. И икономическите връзки с Азербайджан пък се засилват чрез продажбата на турско военно оборудване.
В чисто търговско отношение, потенциалната печалба от тези набези далеч надхвърля всякакви изгубени възможности с, да речем, Гърция, Армения или Египет, които не са значими търговски партньори на Турция. Турският бизнес се оплаква, че е изтласкан от саудитския пазар поради враждебността между Анкара и Рияд, но броят на засегнатите е сравнително малък. (Забележително е, че двустранната търговия с Израел се задържа въпреки раздора между Ердоган и премиера Бенямин Нетаняху).
В контраст с това, антагонистите на Турция сред големите сили имат огромни икономически лостове за влияние, но не са склонни да ги използват. В Европейския съюз – който е най-големият и важен търговски партньор на Турция – дипломатите обичат да говорят за „подход на моркова и тоягата“ към Анкара, но те започват да осъзнават, че това не работи. Проблемът е, че те не желаят да използват тоягата.
Въпреки многократните призиви на Макрон за икономически санкции, ЕС все още не е събрал необходимата колективна воля за изпълнение на заплахите си да накаже Турция. Това колебание може да бъде обяснено само частично с контра-заплахите на Ердоган да отприщи бежанска вълна в западна посока. Правилата на ЕС за налагане на санкции са твърде тромави, за да може групата да ги използва като оръжие.
Това не е проблем за администрацията на Тръмп, която раздава санкции като бонбони. Американският президент обаче е доста сдържан, когато стане въпрос да ги използва срещу Турция. Когато все пак е налагал такива, ефектът им бе като леко плясване през ръцете, а Тръмп побърза да ги вдигне.
Най-трайните дисциплинарни действия, предприети от САЩ срещу Турция, са спирането на покупката на самолети F-35 и участието в тяхното производство. Въпреки това Ердоган не се отказа от покупката и инсталирането на руски ПВО системи С-400. Тръмп пренебрегна настояването и от двете партии в Конгреса за по-строги мерки.
Без пълномащабна подкрепа от САЩ, НАТО не би наложило наказание на непослушната си членка. Ердоган може да отхвърля опасенията на алианса, без да се страхува от изключването на Турция.
Това оставя Русия като единствената друга сила, която може би е способна да противодейства на турската агресия. Азеро-арменската война е вторият театър след Либия, на който Ердоган застава на пътя на целите на Путин. (Двамата имат някои общи интереси, макар и не винаги обща цел, в третия: Сирия).
Руският лидер толерираше самонадеяността на Ердоган в името на по-голямата цел на Москва да подкопава НАТО и да раздалечава Турция от Запада. На свой ред турският президент внимаваше да не насочва острия си език към Русия – учтивост, която той не проявява към нито един западен лидер, който го засегне. Последният път, когато двамата се изправиха един срещу друг – есента на 2015 г., когато Турция свали руски изтребител до границата със Сирия – Путин, използвайки подобна на ердогановата реторика, нарече случилото се “коварно забиване на нож в гърба” и обяви икономически контрамерки. В крайна сметка Ердоган отстъпи и дори поднесе писмено извинение.
При конфликта в Кавказ Ердоган отново избягва да се заяжда с Путин, но посочи поименно Русия в атаките си срещу международната общност, която според него помага на арменците. Освен това Турция за пръв път се намесва в това, което Москва счита за своя сфера на влияние: Кавказ е по-близо до Русия – не смо географски, но също така в историческо, културно, стратегическо и икономическо отношение – отколкото Сирия или Либия.
Това обяснява позицията на Москва, че Ердоган “хвърля масло в огъня”. Но това все пак не е същия език като “коварно забиване на нож в гърба”. Още повече, че това не дойде от устата на Путин, нито бе съпроводено със заплахи за санкции. Москва не е – или по не все още – склонна да отправи сериозно предупреждение към Турция.
За Ердоган липсата на флаг означава зелен флаг: той вижда сдържаността на Москва като разрешение да преследва дневния си ред.
В Кавказ, както и на другите места, тези му усилия са опортюнистични, и целите му се нагласят така, че да отговорят на обстоятелствата. Погледнат отдалеч, авантюризмът на Ердоган не се вписва в никоя кохерентна доктрина, или поне не колкото бе старата “нула проблеми”. Вместо да следва систематичен план на действие, той си го съставя в движение.
В резултат на това доктрината на Ердоган представлява нещо различно в зависимост от гледната точка – нещо като външнополитически Рашонмон.
Тя е нео-османска, доколкото много от местата, които привличат вниманието на Ердоган, са част от някогашната империя. Ердоган чести използва османска символика и овкусява речите си с призиви към някогашната слава. Но неговият авантюризъм не следва картата на света, който някога е бил управляван от Истанбул. Не е имало набези към Източна Европа, Балканите или Грузия, които са били от по-интегрална част от империята, отколкото да речем Либия. Освен това той изглежда напълно щастлив да съжителства със заклетите врагове на османците, персите.
По същия начин религиозните мотиви за авантюризма на Ердоган често биват надценявани. Той е открит ислямист, способен е да завърта реториката си около цитати от религиозни текстове и изразява солидарност с мюсюлманите в чужди страни. Той също така е положил много усилия за подкрепа на Мюсюлмански братя, и особено на Хамас. Според някои от критиците му всичко се свежда до стремежа да се превърне в лидер на мюсюлманския свят.
Но ако човек погледне по-отблизо, ще види вярата по-скоро като инструмент, отколкото като мотив във външнополитическите действия на Ердоган. Тук също опортюнизмът е по-добро обяснение, отколкото догматизма. Срещата с лидер на Хамас е лесен начин да се натрие носа на Израел. Повдигането на въпроса за Кашмир в ООН е удобен начин да се угоди на Пакистан, особено в момент, в който министър-председателят Имран Хан е изпаднал в противоречия с традиционния съюзник на страната си, Саудитска Арабия.
Етнонационализъм? Ако човек се напрегне, може да различи някаква връзка между събитията в Кавказ и древните връзки между днешните турци и азери, но обединяващата сила на петролопроводите и газопроводите, свързващи Азербайджан и Турция, е много по-силен аргумент.
Въглеводородите са поне толкова дебели, колкото кръвните линии, и свързват повече от точките, които формират очертанията на турската външна политика, отколкото повечето други теории. Като цяло икономиката предлага по-последователно обяснение за международния подход на Ердоган – още от началото на властта му през 2003 г. В разгара на периода с “нула проблеми”, той рядко пътуваше в чужбина без антураж от бизнесмени, а успехите се измерваха в подписани договори.
Икономиката обаче не обяснява всичко. В края на краищата, лидер, воден единствено от търговски съображения, би бил по-склонен да е в добри отношения с Индия, а не с Пакистан, например. Би било по-вероятно да намира общи каузи със Саудитска Арабия и ОАЕ, вместо да се репчи на техните лидери. И може би бил по-предпазлив в отношението си към най-големия търговски партньор на страната му.
Това оставя аргументите за вътрешната политика, според които Ердоган използва отстояването на “заслуженото място на Турция в световния ред”, за да укрепва подкрепата сред електоралната си база на фона на икономическите проблеми. Външната политика осигурява единственият лъч светлина в управлението на президента, и рейтингът му за одобрение наистина се повиши през последните седмици, въпреки обезценяването на турската лира.
Но ако това наистина е основната мотивация за агресивните набези на Ердоган в чужбина, тогава всички ние трябва да се готвим за повече от същото, тъй като икономиката, засегната от коронавируса, само ще се влошава. Докато има възможност да създава проблеми при пълна безнаказаност, президентът на Турция няма да се спре.
