В Истанбул, в квартал „Бааджилар“, където се строи разклонение на метрото, турският президент Реджеп Ердоган държи реч и казва неща, които вече никого не учудват в последните дни: „Дойде съобщение, че на самолета на външния ни министър, който отивал в Холандия, са му забранили да кацне. Помислете само: външен министър отива да се срещне с наши съграждани и получава отказ да кацне. Холандия, ако иска да подскочи веднъж, ако иска два пъти, но да знае, че моите съграждани там ще развалят тяхната игра и то още на 16 април. Колкото искате упражнявайте натиск, колкото искате хранете терористите във вашата държава, но всичко това ще се обърне срещу вас. Ние ще го започнем след 16 април несъмнено. Да видим тогава вашите самолети как ще дойдат в Турция!“.
Само да напомним – 16 април е датата, на която в Турция ще има референдум по въпроса дали да се разширят драстично президентските пълномощия. И заради това Анкара тръгна да изпраща ударно свои големци на
предизборна агитация сред турските общности в Западна Европа.
А западноевропейските държави взеха да отказват разрешения за такива прояви и дори изобщо допускане на подобни емисари на своя територия. Особено категорична е Холандия, където днес, 15 март, се провеждат инфарктни парламентарни избори с висок риск от пробив на ксенофобската Партия на свободата на Герт Вилдерс.
Връщайки се към цитираната реч на Ердоган, трябва да добавим, че явно кризата през последната година в туристическия бизнес в Турция, който осигурява поне 10% от БВП на страната, го кара да прецизира бързо приказките си. Уточнява, че заканата му касаела само самолетите с дипломати, а не пътуванията на граждани. Емоциите не са овладени, но бързата реакция е на политик, който си дава сметка за ролята на икономическия фактор. В същото време очевидно съзнателно погазва всякаква коректност в тона към холандските управляващи, за които сипе: „Те са страхливци, те са остатъци от нацизма, те са фашисти“.
Преди Холандия на мушката на гнева беше Германия, а след това и Швеция, Австрия, Дания… Правителствата и местните власти от тези страни решиха, че „трябва да има ясни граници, ако турски министри искат да водят кампании сред турската диаспора за референдума на 16 април“, както се изрази германският вътрешен министър Томас де Мезиер. А в Дания премиерът Ларс Льоке Расмусен дори призова турския премиер Бинали Йълдъръм да отложи планирано за март посещение в Копенхаген заради напрежението, което се получи в отношенията между Холандия и Турция. Расмусен е убеден, че „това посещение не трябва да се случва в светлината на настоящите атаки от страна на Турция към Холандия“. Както се казва, европейска солидарност в действие…
Последните местни и чужди социологически проучвания дават основание да се смята, че
резултатът от турския референдум ще е „на кантар”.
Явно опасенията от неблагоприятен изход за амбициите на Ердоган да си осигури по-широки и от султанските пълномощия форсира напъна да се търсят гласове „за“ и от традиционно консервативните и верни на корените си турски гастарбайтери – с всички произлезли от това проблеми със западните правителства.
В Германия турските избиратели са 1,4 милиона. 40% от тях гласуваха на последните турски избори и 75% от отишлите до урните са били за Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган.
Но има и още една важна изборна роля за турските общности в Германия, Холандия и другите европейски страни – за кого ще гласуват онези турци, които имат съответното местно гражданство и така да влияят върху резултатите от всеки тамошен вот. Това винаги е връзвало ръцете на политиците в Европа, когато иде време за избори.
Отделно са геополитическите ориентации и икономически интереси. Едва ли е случайно, че в Германия напоследък в медии и сред обществото се води дискусия дали наистина живеещите там турци са „Петата колона“ на Ердоган в страната. Че те оказват влияние върху вътрешни работи, в това няма съмнение. Приема се, че това е коз, който Турция в стратегически план винаги може да използва.
Сега обаче от Анкара се сипят фрази като „В Европа нацизмът все още е жив“ или „Холандия се държи като бананова република“. А пък турският външен министър Мевлют Чавушоглу се заканва от френския град Мец, където получи разрешение от френските власти да участва в митинг в подкрепа на „да”-то за турския референдум:
„Ако ти направиш една вражеска крачка към мен, аз ще направя две към теб.“
Впрочем, Франция, където живеят милиони мюсюлмани и съществена част от тях са и турски граждани, е взела решение да не напряга допълнително обстановката преди собствените си президентски избори. Явно уморена от конфликти, терористични атаки и страх сред населението, това е единствената западноевропейска страна в момента, която стои малко встрани от реакциите на Берлин, Хага, Виена, Стокхолм, Копенхаген и т.н. Които пък прилагат йезуитски ходове, за да отказват провеждане на турски срещи, митинги и агитации с участие на представители на управляващата ПСР. Вадят се някакви изисквания за пожарна безопасност, опасения за сигурността на участниците или изтекъл срок на договор за наем на зала за събития като в Швеция, където на 12 март е трябвало зам.-председателят на ПСР Мехди Екер да призовава за гласуване с „да“ своите съграждани там.
Изведнъж се припомни, че „независимо от европейското правило за свободно изразяване съществува т. 10 от споразумение за гражданските права в Европа, където това право при необходимост може да се пренебрегне и да се забраняват кампании, които произхождат от други държави“. Поне това е заявила проф. Ове Бринг, преподавател по международно право в Стокхолм. А говорителят на външното министерство в Швеция е посочил, че „всеки има право да говори и провежда срещи, ако има разрешение за това.“ Едва ли е потърсено предварително разрешение и едва ли е била налице покана за посещение.
На целия този фон е логичен въпросът защо му е на Ердоган да гневи по този начин Европа точно сега? Дали окончателно е загубил интерес към членството в ЕС, защото нови глави в този процес не са отваряни? Защо Холандия втвърди тона си към Турция и не се извини, както я призова многократно Ердоган, след като турският министър на семейството и социалната политика Фатма Бетюл Саян Кая бе обявена за „нежелан чужденец“ и я изведоха с полицейски автомобил от страната към границата с Германия? Холандският премиер Рюте дори заяви:
„Аз съм за смекчаване на напрежението, но няма да се извиня, вие луди ли сте?“.
На свой ред холандският външен министър Берт Кундерс също е категоричен: „Вариантът за извинение не стои. Ако няма резултат в диалога с Турция, готови сме да се вземат по-сериозни мерки“.
В реакцията си турският външен министър Чавушоолу се позовава на Виенската конвенция за дипломатическите отношения и натяква: „Пречат ни да влезем на наша територия като генералното консулство в Ротердам и трябва да им искаме сметка затова“. Но нима не е нарушение на същата Виенска конвенция, когато турски министър призовава живеещи в Турция наши съграждани, имащи и български паспорти, да гласуват в наши избори за определена партия? Всеизвестно е, че тази партия беше акуширана от Анкара с активното участие на турския посланик в София Сюлейман Гьокче. Подозренията са, че същите методи са използвани например при създаването на албанската „Беса“ в Македония, която успя да събере гласове за 5 депутати на извънредните избори там на 11 декември.
„Какво лошо съм направил на Холандия аз, за да процедира така?“ пита Чавушоолу. България също може да зададе подобен въпрос към Турция, защото няма как да ѝ е направила нещо лошо, та да предизвиква намеса във вътрешни дела. А тази намеса не е от вчера. Този път поне имаше съответна реакция, макар и сравнително мека съгласно дипломатическите правила. Преценено е, че не е в интерес на двете страни да се усложняват отношения до ниво „обявяване на персона нонграта“ или, не дай си Боже, скъсване на дипломатически отношения.
Западна Европа също не затваря съвсем вратата, независимо от емоционалните реакции на поредица политици от двете страни в конфликтната ситуация. Ясно е, че Ердоган преиграва и съзнателно търси сблъсък и ескалация на напрежението в сложен за Турция момент. Че той страда от мания за величие, не е тайна, но никак не си е загубил ума. Явно трябва да изнесе вътрешните си проблеми извън страната, защото настроенията са противоречиви и разделението между „да“ и „не“ по всички проблеми сред населението отслабва устоите на държавата. Чистките и насилието след т.нар. опит за преврат създадоха чувството, че Турция се отдалечава от светските устои, от демокрацията, в която и Ердоган се кълнеше в началото на своето 15-годишно управление. Сега има възможност да заяви пред турците – вижте, и в Европа няма демокрация, забраняват изяви, нарушават права…
Нужен му е наистина образ на враг, върху който да се упражнява
с националистически слова. Така не само ще увеличи подкрепата за себе си, не само ще обедини турците около личността си, но и ще получи отзвук в цяла Европа.
Самата Европа всъщност едва ли някога искрено е желаела да приеме Анкара сред членовете на ЕС. Та това са 80 милиона души с различен манталитет и религия, каквито и сладки приказки да се редят за сътрудничество и каквито и споразумения да се сключват. Турция е огромен пазар и търговските отношения натежават, когато на везните се поставят например слова за „европейски ценности“.
Но сега Ердоган сигурно е преценил като узрял момента Турция да посочи, че няма интерес от ЕС и да демонстрира за пореден път, че може да играе сполучливо играта на баланс и лавиране в геополитиката. Често се казва, че „обръщането на палачинката“ е негов специалитет. Но не бива да се забравя, че това занимание е до време. В един момент тиганът загаря. Така и светът днес вече е различен, промените се носят във въздуха и самонадценяването не е добър съветник.
В същото време, независимо от гневната реторика не Ердоган, Европейският съюз едва ли би искал да усложни до такава степен отношенията с Анкара, че да остави ниша за руски, китайски или други интереси на турска територия. Неотдавнашното посещението на Ердоган в Москва няма как да е лишено от връзка с реакциите в Западна Европа. Не са случайни и въпросите, които турските журналисти са задавали на своя президент в самолета на връщане от срещите с Путин. Например – дали има идея за отлагане на датата на референдума и дали ще има извънредни избори? Във въздуха витае несигурност, независимо, че отговорите са отрицателни.
Консервативните турци харесват твърди лидери,
изпитват преклонение пред харизмата на силни политици и остават верни на „Турция над всичко“ до гроб. Според турски медии в Истанбул редовите турци упорито повтарят, че „ние не сме по-долу от тях“ и „те трябва да знаят силата ни“. Точно на това разчита Ердоган. Европа си затвори очите пред изграждането на 87 хиляди джамии на територията Турция през последните години и не реагира на плавната ислямизация на страната за сметка на снишаването на светските хора.
Но в момента, в който на едно място се реагира на провокацията със забрадената министърка, изпратена да агитира за референдума в Европа в момент, когато там обществата са настръхнали от антиислямски настроения, беше готов поводът Ердоган да обяви, че европейците са ислямофоби и не са онези демократи, за които се представят. И това при положение, че за Турция ЕС е най-големият търговски партньор, че е силно зависима от германските инвестиции, че има над 6 хиляди дъщерни фирми на германски концерни, че германските туристи са сред най-многобройните по турското крайбрежие и че турската икономика е в упадък, а турската лира отдавна се срива. В такава ситуация да нападнеш Меркел, която е подкрепила Холандия в реакциите ѝ спрямо Анкара, с думи като „вие не сте по-различна от тях“, си е направо предизвикателство. А да казваш, че Холандия извършва „държавен терор“ като не допуска чужди агитации на своя територия и че „ние посочихме ясно възхода на национализма и фашизма в Европа“ е повече от недопустимо.
Дали наистина Ердоган разчита, че разполага с противовес – споразуменията с Москва,
които са налице? Това ли е онзи стратегически съюз, който ще компенсира замразените отношения с ЕС? Наистина ли смята, че така ще е в състояние да замени една ориентация с друга, или просто играе своята си регионална игра, за да излезе от изолацията, в която постави страната си? Защото не си струва само за няколко процента повече за даден референдум да рискува влошаване на отношения с Европа. Та той знае как се правят избори и няколко процента не са проблем за реализиране.
В същото време очевидно играят роля и други сметки. В Холандия има например около 1 милион мюсюлмани, от които 400 хиляди са турци. Чрез тях и при настояване за кампания около турския референдум Анкара имаше възможност да влияе и върху вътрешната предизборна обстановка в тази страна преди днешния парламентарен вот там. Ако крайнодесният Герт Вилдерс, убеден антиислямист, спечели достатъчно гласове в Холандия, това може да повлече крак и за изборите във Франция през април, и за вога в Германия през септември. Това в Турция го наричат „предизвестие за пролетта на родолюбците в Европа“ като правят аналогия с т.нар. арабска пролет. Известно е, че дори и да спечели, Вилдерс няма да бъде в състояние да състави правителство, защото всички останали партии са срещу него. Но ще бъде индикатор за събития в Европа, които предстоят. Националистическите лозунги на Вилдерс и колегите му от крайнодесния спектър в Европа вече са в речника и на традиционните партии, а това определено не е по вкуса на Анкара.
Турция разчита общо на 2,9 млн турски избиратели в чужбина, а Холандия е на 3-то място по брой брой жители от тази категория. Ердоган гонеше , както се казва, с един куршум два заека – хем да получи гласове за твоя си референдум, хем да разположи свои хора сред политическия спектър в Европа. В Холандия също има малка партия (подобна на ДОСТ у нас или на „Беса” в Македония), за която казват, че разполага със своите 1.2%. Очевидно Анкара има сметка да агитира холандските турци да гласуват за нея. Защото според изборните правила в страната 0.67% дават 1 депутатско място. „Стратегическа дълбочина“ , няма спор…
Напрежението не е стихнало. Викат се посланици, протестира се пред тях, искат се извинения,
затваря се въздушно пространство за военни и дипломати, замразяват се военни споразумения, Германия насочва поглед към Йордания, за да изведе евентуално там свои военни от турската база Инджирлик и т.н. Заплахи идват и от двете страни на барикадата.
На този фон САЩ запазват мълчание. Москва дипломатично призовава за „конструктивна деескалация на напрежението“. НАТО в лицето на генсека си Столтенберг използва същата формулировка – за туширане на напрежението. Все пак всички страни, участващи във врявата, са членки на НАТО.
Остава най-важният въпрос, а именно – дали изборите и референдумът ще решат проблемите, възникнали вследствие скандалните изказвания и влошените отношения между Турция и ред страни от ЕС? Ще останат ли сътресенията трайни? Ако Ердоган спечели на 16 април, това ще осигури ли политическото му дълголетие по начин, по който това ще му хареса? Ще има ли възможност действително да се тушира напрежението? Засега остава чувството, че Ердоган се надценява и че ЕС, колкото е да е омаломощен от кризи, има повече механизми за въздействие. Достатъчно е да се погледнат данните от търговско-икономическите връзки дори само между Турция и Германия.
България пък е редно да си зададе въпроса, дали при тази обстановка членството ѝ в ЕС ще е онзи плюс, който ще ѝ даде смелост да постави ребром въпроса за намесата във вътрешните ни дела от страна на Анкара. Нашият проблем, разбира се, е малко по-различен от европейския. Защото там спорят дали има право Турция да си изнася министрите на чужда територия да правят агитации сред свои съграждани, а тук се намесват пряко в наши вътрешни избори чрез определена партия, като агитират за нея. Май на всички ни идва в повече унижението да виждаме, че Турция от години ни е отредила ролята на пешка в своята си шахматна игра в региона. Става дума за достойнство и национални интереси. Европа доказва, че когато ножът ѝ опре в кокъла, тя може да действа екипно и да отстоява свои ценности и правила. Ще се справим ли и ние? Ще ни подкрепи ли Брюксел?
