В края на 2017-та година големият американски икономист Джефри Сакс заяви в интервю за „Блумбърг“, че най-богатите хора в света водят война срещу бедните. Знаменитият професор по икономика от Колумбийския университет нарече тази война „поразителна“ и коментира, че „на фона на неравенството в доходите и голямото натрупване на богатство на върха, богатите продължат да искат още и още“. В подобен смисъл няколко месеца по-късно се изказа и Ноам Чомски, който беше още по-конкретен – според 90-годишния философ корпорациите прилагат класова война и са „марксисти наопаки“.
Разбира се, двамата големи учени визират най-вече ситуацията в САЩ, но наблюдавайки поведението на българския бизнес в последно време човек започва да се пита – какви ли думи биха използвали Сакс и Чомски, за да опишат случващото се в България?
В най-бедната страна в Европейския съюз – рекордьор по икономическо неравенство; в която над 2,1 милиона души живеят в тежки материални лишения; в която всеки четвърти човек живее под официалната линия на бедността; в която над 2,7 милиона души попадат в графата „живеещи в риск от бедност или социално изключване“; в която една трета от хората не успяват да си плащат битовите сметки навреме, а достъпът до образование и здравеопазване е затруднен – работодателските организации все по-яростно атакуват правата и интересите на огромното мнозинство от българските граждани, бранейки своя тесен егоистичен интерес.
Само в последните няколко дни представителите на бизнеса отвориха няколко големи фронта: отказът да се увеличи заплащането за нощен труд; противопоставянето на увеличението на минималната работна заплата с искане то да не важи за определени сектори; желанието за ремонт на Трудовия кодекс.
И трите им искания далеч не са нови. Добавката за нощен труд не е променяна от години, срещу ръста на МРЗ работодателските организации се обявяват последователно при приемането на бюджетите, а желанието ми за ново голямо „отваряне“ на Трудовия кодекс е стар блян, който през годините е обобщавал куп екстравагантни идеи в тяхна полза и във вреда на работниците.
Към тези три горещи „фронта“ можем да добавим, че в началото на годината работодателите успешно се пребориха за облекчен внос на чуждестранни работници от страни с по-нисък стандарт на живот, което ще задържи възнагражденията в страната и ще им позволи по-лесна експлоатация. Постоянните им оплаквания за дефицит на кадри в България не почиваха на никакви официални данни и бяха лансирани дори с фалшиви новини. Наскоро се обявиха срещу „дългото“ майчинство и срещу изплащането от тяхна страна на първите три дни от болничните. Популярна е битката им срещу добавката към заплатата за натрупан стаж и опит, а преди време остро възразиха срещу законовите промени, които им забраниха да прехвърлят закъсали фирми на клошари. Струва си да припомним и безцеремонната им атака срещу екологичните организации, наречени от тях „шепа зелени рекетьори“ , които убиват икономиката. Твърденията им, че работниците са „търтеи“, а синдикатите – „вредни“ предизвика международен отзвук, но това не им попречи да настояват и държавата да задължи студентите да работят за тях определено време и да нямат право да напускат страната.
Не бива да пропускаме и безпрецедентната манифестация на строителния бранш срещу идеята на опозицията строителството на пътища да бъде подложено на независима проверка. Преди това пък печална популярност придоби изявата им от кулоарите на Министерския съвет, когато удариха мощно рамо на опозорения вицепремиер Валери Симеонов, позволявайки си да заплашват, че „ще изкарат на улицата 20 000“ служители, сякаш говореха за чували с картофи, а не за човешки същества със свое собствено право на мнение и свободно поведение.
Само ще маркираме факта, че за робовладелското отношение на част от бизнеса свидетелстват десетките случаи на неизплатени заплати из страната, които доведоха до редица протести на ощетени работници, а мнозина от тях не се притесниха да нарекат ситуацията, в която се намират, съвсем конкретно – „робовладелски строй“. Не някое ляво издание, а омбудсманът Мая Манолова изрече думите „нагли работодатели“ по повод един от тези случаи.
Редно е се знае, че според Инспекцията по труда работодателите масово неглижират правилата за безопасност на работниците като инспекторите констатират, че почти всички трудови инциденти на строителни обекти е можело да бъдат предотвратени при спазване на изискванията за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. За миналата година живота си на работното място са загубили 94 души, а за първите 9 месеца на тази са си отишли 66 работника.
Няма дори да споменаваме най-крайните изцепки на отделни представители на бизнеса, родени покрай случаите на бити служители, истеричните им и агресивни появи в телевизионни предавания или случаите като онзи, при който служителка открила точка от трудовия си договор, гласяща, че ако прояви наглостта да забременее, дължи 700 лв. неустойка на работодателя си.
Всички тези искания идват от различни представители и официални позиции на големите работодателски организации – най-вече АИКБ, КРИБ, БСК и БТПП, които заедно са обединени в Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР). За да няма съмнение дали това наистина е „българският бизнес“, от АОБР сами са поставили на официалния си сайт информацията, че работещите в предприятия, членуващи в тази асоциация, са 82% от всички заети в България.
Минималната заплата – „убиец“ на предприемачи
От години работодателите са може би най-агресивни срещу повишаването на минималната работна заплата. Отдавна в социалните мрежи се върти въпросът кому е нужен бизнес, който не може да изплаща дори минимална заплата на свой работник. Но въпреки това историята на последното десетилетие на помни случай на повишаване на МРЗ, който да не е привидян като „убийство“ на бизнеса от страна на господата, обединени в АОБР.
Използвайки медийното си влияние, работодателите се опитват да убедят обществото, че няколко десетки лева повече към минималното възнаграждения, което навсякъде по света се получава в най-ниско квалифицираните сектори, ще доведе държавата до апокалипсис.
Пследното им хрумване е да настояват увеличението на МРЗ от 510 на 560 лева да не важи за 15 сектора, сред които хотелиерската и ресторантьорска дейност, пpoизвoдcтвo нa xляб и дpyги xpaнитeлни пpoдyĸти, пpoизвoдcтвo нa oблeĸлo и обувки и дори медико-социалните грижи, медицинските сестри, акушерките и други.
Основният аргумент на бизнеса е, че производителността на труда растяла по-бавно, отколкото възнагражденията и административното повишение на минималните възнаграждения ще доведе до фалити. Този аргумент почива на откровена манипулация, граничещата с абсолютна лъжа. По официални данни на Евростат, производителността на българския работник действително е наполовина по-ниска от средноевропейската. Същевременно обаче заплащането у нас е пет пъти по-ниско от средноевропейското. В този смисъл е нормално ръстът на заплатите да е много по-ускорен от ръста на производителността – и това трябва да бъде точно така, поне докато не се изравнят. Съвсем отделен въпрос е как се получава така, че напускайки България, българските работници се оказват с далеч по-висока производителност, както и доколко изобщо производителността зависи от работниците, а не от техните шефове, както и от условията за работа – включително технологичното оборудване – които осигуряват.
Мантрата, че минималната заплата вреди на икономическия растеж категорично се опровергава и далеч извън пределите на България, като най-популярен е случаят от американския град Сиатъл, за който редовно пише издание като „Блумбърг“.
Добавката за нощен труд не стига и за билетче
Още в началото на годината, след продължаваща твърде дълго време несправедливост, КТ „Подкрепа“ стартира кампания за повишаване на цената на нощния труд. В момента, ако работите през нощта и имате щастието работодателят ви да е коректен, по закон получавате допълнителни 0,25 лв. на час. Сметката показва, че една нощна смяна не компенсира дори цената на билет за градския транспорт в София. Този размер на добавката за нощен труд е определен още преди повече от 10 години – през 2007-ма – когато МРЗ е била 180 лева. Затова синдикатът настояват заплащането на нощния труд да бъде „вързано“ за минималната работна заплата като процент (0,5%), а не както е в момента – 0,25 лв/час.
Ако това искане беше удовлетворено, което въпреки очакванията не се случи, заплащането за час нощен труд (касаещо над 400 000 работещи), трябваше да стане 2,55 лв., или 17,85 лв. за една нощна смяна.
Макар да се съгласиха, че настоящия размер е обиден и крайно остарял, работодателите нито подкрепиха предложението на синдикатите, нито предложиха своя формула за промяна. Правителството пък лицемерно обяви, че оставя този въпрос на синдикати и работодатели – нека те се разберат помежду си. Но както правилно отбеляза икономическият съветник на КТ „Подкрепа“ Ваня Григорова – как „да се разбереш“ с някого да си намали печалбата и що за пасивна и безгръбначна позиция би могло да бъде това от страна на правителството. В резултат на случилото се, КТ „Подкрепа“ обяви, че обмисля протестни действия.
Трудовият кодекс като кутията на Пандора
На същата злополучна тристранка от 18 декември работодателите получиха светъл лъч за най-големия си блян – отварянето за „ремонт“ на Кодекса на труда. Даде им го лично министърът на труда и социалната политика, който в опит да оправдае нежеланието да реши въпроса със заплащането на нощния труд обяви, че догодина е възможна по-голяма реформа на трудовото законодателство като цяло.
„Отваряне“ на Кодекса на труда за промени обикновено означава само едно – пореден погром на трудовите права на работниците за сметка на бизнеса. Той отдавна мечтае това да се случи, а от БСК дори не крият, че готвят изцяло свой закон. Едва ли някой трябва да има съмнение, че промените ще бъдат изцяло в полза на работодателите и за сметка на техните работници.
При последната по-голяма порция поправки през 2015-та година трудовото законодателство беше разградено, за да облекчи условията за бизнеса“, като му позволи да не изпълняват „определени действия, дейности и задължения“. А ето и част от облекченията: да отпадне задължението на фирмите за предварително писмено уведомяване на Инспекцията на труда за удълженото работно време; да отпадане изискването за издаването на правилник за вътрешния трудов ред; да отпадне изискването работодателят да разработва и утвърждава правила за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд в предприятието; да отпадане закрилата на работниците при дисциплинарно уволнение и други. Промените не само отменят задължения, но дават и права. Само че – на работодателите. Например: възстановят се правата на работодателя да прекратява трудовия договор с лица, придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Впоследствие тази промяна доведе до почти насилственото уволнение на стотици училищни директори и учители в цялата страна. Между първо и второ четене, след остра реакция на синдикатите и „вътрешен катарзис“ в БСП, които са вносителите на поправките, част от собствените им, приети на първо четене предложения, са оттеглени. Други обаче влизат в сила с гласовете (и ръкоплясканията) на десните сили, докато БСП куризно моли да не бъдат гласувани.
Какво още можем да очакваме от нов ремонт на Трудовия кодекс ясно можем да видим в т.нар. „Бяла книга“ на Американската търговска камара, която през годините лобира активно пред всички политици. Камарата не се свени да предложи „въвеждането на нови модели на заетост“, които да се изразяват в „допълнение към традиционната заетост на пълен работен ден“, и да се отнасят например до заетост „на основата на конкретни задачи“. Зад тази игра на думи и сравнително сложни за невъоръжения читател термини се крие амбицията на бизнеса да си осигури далеч по-либерален режим за наемане на работници – само когато той се нуждае от тях, без да се обвързва с дългосрочни ангажименти и „архаични“ инструменти като трудов договор.
От камарата искат и „повишаване на гъвкавостта на трудовото законодателство по отношение на извънредния труд“. Ще бъде от изключителна полза, според инициаторите, ако политиците реформират трудовия кодекс в посока на „съществено увеличаване на годишния таван за часовете на полагания извънреден труд и актуализация на процедурите и дефинициите за извънреден труд по време на национални празници, съобразно актуалната икономическа реалност“. Или с други думи – ще работите до дупка, щом резултатите на фирмата не са добри. Нещо подобно направи току що Орбан в Унгария!
АТКБ настоява още и за „удължаване на периода на действие на срочните договори за над 1 година“. Съвсем чистосърдечно организацията настоява и за „подобряване на законодателната уредба в областта на процеса на освобождаване на служители“, а кошмарът за работника продължава и вън вече споменатото дългогодишно искане за „премахване на допълнителните възнаграждения, полагащи се на служителите за трудов стаж и професионален опит“.
Кога ли ще узреят гроздовете на гнева?
Още през далечната 1939-та година великият американски писател Джон Стайнбек пише своя легендарен роман „Гроздовете на гнева“, за който по-късно печели „Пулицър“. Книгата, която на български е излизала и под много сполучливото заглавие „Гневът на мравките“, е посветена на несгодите на работническата класа в САЩ, а един от най-силните цитати и единственото място в книгата, на което се споменава заглавието, гласи:
В очите на хората се отразява разрухата; в очите на гладните назрява гняв. В душите на хората се наливат и натежават гроздовете на гнева, чиято беритба скоро ще настъпи.
По повод „Гроздовете на гнева“, която е забранявана в САЩ и подложена на изгаряния, един от най-богатите производители на памук в Калифорния – Уилфорд Бенджамин Камп (сам присъствал на едно от многото изгарянията в Бейкърсфилд) заявява гръмогласно, че той и колегите му са атакувани „от една книга, която е скверна в най-крайния смисъл на тази дума“. Обединените фермери на Калифорния пък обявяват романа за „купчина лъжи“ и „комунистическа пропаганда“.
Да ви напомня на нещо?
Само преди дни председателят на Българската стопанска камара Радосвет Радев обяви куриозно, че в България имало „диктатура на пролетариата“. Нима България не е страната, в която 80% от всички работещи изкарват до 500 евро като същевременно плащат регресивно сериозен процент от своите доходи, докато най-заможните са облагодетелствани от данъчната система? Може би пролетариатът е този, който се среща из кулоарите на ЦУМ с главния прокурор? Може би пролетариатът е този, който живее безплатно в подарени от бизнеса луксозни апартаменти? Вероятно пролетариатът е този, който присъства на масата на властта по време на скъпи балове.
Въпросът е: кога ли и у нас ще узреят окончателно гроздовете на гнева? И дали, ако продължават в същия дух, работодателите няма да извикат много скоро нова люта зима на народно недоволство?
About The Author
