В категории:Анализи / България / Избрано

Не 3, а 10 дни болнични трябва да плащат работодателите

След като бизнес организациите и правителството твърдят, че искат да се доближим до Европа – ето им една европейска практика

Ето колко дни от временната нетрудоспособност се покриват от работодателя в страните от ЕС.

През 2010 г. беше въведено задължението за работодателя да изплаща първите три дни от обезщетението за болест на своите работници, а НОИ да започва изплащанията от 4-тия ден нататък. Съвсем очаквано за българската реалност, оттогава работодателите не спират да се опитват да се освободят от тази „тежест“ под предлог, че това е била само временна мярка.1

По този повод Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ) през септември 2019 г. предложи да се въведе период на изчакване при изплащане на болничните, при който работниците да не получават своите обезщетения в дните, непокрити от НОИ. От АИКБ оправдават тези си претенции, позовавайки се на „практиката в Европейския съюз“. Финансовият министър Владислав Горанов им приглася, повтаряйки, че „в две трети от Европа е така“.2

След като миналата седмица ГEРБ и коалиционните им партньори от „Обединени патриоти“ се договориха първият ден от болничните да не се заплаща вече от работодателите и следователно работниците да не получават обезщетение за него, председателят на АИКБ Васил Велев коментира, че „тази мярка не е достатъчно решителна“. И продължава: „Това предложение изобщо не е оригинално. Във всички страни от Южна Европа е така!“. Велев гарнира това си твърдение с карта на Европейския съюз, в която са отбелязани 14 държави с неплатени първи болнични дни и призовава: „Кажете една страна от Южна Европа, където не е така!“.

Веднага ще ви кажем, г-н Велев! С помощта на набор от преводачи и юристи, Инициативата „Хората преди печалбите“ направи проверка, от която стана ясно, че вашите и на министър Горанов твърдения не отговарят на реалността. Нито „в две трети от Европейския съюз“, нито „във всички страни от Южна Европа“ е така.

Ще започна с уточнението, че „период на изчакване“ е англосаксонски термин, който определя момента, от който осигурените лица започват да получават обезщетения от осигурителните фондове. Но в течение на годините в много от държавите са приети разнообразни правила, чрез които този „период на изчакване“ бива заплатен от работодателите, за да не остават работниците без покритие от осигурителните рискове. Не всички работници са покрити от тези правила, но в масовия случай е така.

Нека видим страните, за които АИКБ твърди, че първите дни от болничния не се заплащат. Става въпрос за:

1. Швеция. Първите 14 дни пълната надница се плаща от работодателя, после от държавата. В карта на АИКБ е написано, че не се плащат от 1 до 90 дни. Това обаче не се отнася за наетите лица, а за самонаетите. Самоосигуряващите се могат да изберат период, в който да не получават болнични, и съответно плащат по-ниски осигуровки. Това е политика за намаляване на данъчно-осигурителните задължения за малките фирми.

2. Австрия. Работодателят плаща 6 до 8 седмици на 100% и още 4 седмици на 50%. Ако болничният е издаден за повече от 11 дни, на работодателя се възстановява 50-75% от сумата, която е платил.

3. Холандия. Принципът е работодателят да плаща от първия ден между 70 и 100% от надницата. Освен това върху него лежи тежестта при 2 години непрекъснат болничен! Всяка година излизат нови правила, които постановяват дали и каква част от тези суми може да си възстанови. Законът обаче допуска изключения, ако се подпише договор да не се заплащат първите до два дни, но при условие в същия договор да се предвиди допълнителен платен отпуск.

4. Чехия. Работодателят плаща първите 14 дни. До 1.7.2019 е плащал от 4 до 14 ден, без първите три, но вече плаща и тях.

5. Франция. Работодателят плаща първите 3 дни, но не по закон, а по Колективен трудов договор. Има 712 браншови КТД, които покриват 3/4 от заетите в частния сектор. След първите дни, осигурителният институт изплаща по 50% от доходите, а работодателят покрива разликата до 100 или 90%, според трудовия договор. Вероятно АИКБ са включили в списъка си Франция, защото там не се изплаща първия ден болнични на държавните служители, но за сметка на това те разполагат с множество привилегии, включително по-дълга годишна платена отпуска.

6. Малта. Работодателят заплаща първите 3 дни по 100%, след което болничните се поемат от осигурителният институт. Доплаща и 20 дни обезщетенията от осигурителния институт до размера на пълната заплата, ако работникът попада под закона Professional offices wages council wage regulation order или 15 дни, ако работникът не попада под него. В Колективни трудови договори може да бъде предвидено доплащането да е с по-дълъг срок.

7. Гърция. Първите три дни се плащат от работодателя, след това от осигурителния институт. Ако болничният е издаден за повече от 3 дни, още от първия започва да плаща осигурителният институт. Работодателят продължава да доплаща след първите три дни разликата между обезщетението от фонда и пълната заплата.

8. Италия. Според чл. 2110 от Гражданския кодекс, работодателите са задължени да изплащат всички обезщетения, които не се покриват от осигурителния институт INPS. Те не само, че заплащат първите 3 дни от болничните, но плащат в продължение на 180 дни! Имат правото обаче да си възстановят голяма част от обезщетенията чрез опрощаване на бъдещите им вноски към осигурителния институт. Има само едно изключение, при което не са длъжни да заплатят обезщетението за първите 3 дни: когато работникът в една година боледува над 4 пъти за периоди, по-кратки от 12 дни.

Карта, публикувана от в-к „24 часа“ въз основа на данни от АИКБ

Всичко на всичко общо 5 държави от картата на АИКБ не предвиждат изплащане на първите дни от болничните, и те са следните: Естония, Латвия, Кипър, Ирландия и Португалия. Струва си да им обърнем специално внимание, за да разберем каква логика стои зад подобна практика.

Естония и Латвия прилагат интересна тактика, за която нашите работодатели мълчат. В Латвия не се заплаща първият ден, но след това работодателят плаща цели 9 дни обезщетения! В първите 2 дни покриват 75%, а в следващите 7 дни – 80% от доходите. У нас работодателите плащат 3 дни само по 70%. В Естония пък не се заплащат първите три дни, но работодателят заплаща следващите 5. Освен това там работодателят поема всички здравни осигуровки на работника, а не само тези за Общо заболяване и майчинство (ОЗМ). Осигуреното лице не плаща никакви здравни осигуровки. Става въпрос за 13% върху доходите, от които работниците са освободени и са изцяло за сметка на работодателите. Що се отнася до данъчния оазис Кипър и до Ирландия, те са първенци по прилагането на неолиберални политики (каквато е и тази, натоварваща работниците и изцяло в интерес на капитала), като и двете държави бяха изпаднали в несъстоятелност само преди няколко години. Наистина ли точно Кипър и Ирландия трябва да ни бъдат пример за подражание?

Накрая, Португалия, която е особен случай. Първо, неплащането на първите 3 дни болнични не важи за постъпване в болница, дневни операции, туберколоза и след раждане. Второ, голяма част от работниците в Португалия са покрити от колективни трудови договори между синдикати и работодатели, които им гарантират изплащането на тези дни, по подобие на Франция и Испания. За жалост, за Португалия за момента не открихме официалната статистика за дела на работниците, защитени от тези договори. Възможно е след като я получим, Португалия също да излезе от списъка. Не винаги е достатъчно да се цитира закон, допускащ някакви изключения. Необходимо е да се погледне и реалната ситуация в страните – допълнителните правила и статистиките. Не е правилно да се цитират изключенията и да се представят като общоприета практика.

Тук трябва да направим още едно уточнение – работодателите не бяха включили в картата си Великобритания, въпреки че там първите три дни не се заплащат (Велев заяви във фейсбук профила си, че там не се плащат първите 7 дни, което е невярно!). Не знам дали са го направили заради предстоящото ѝ излизане от ЕС, или защото са се страхували някой да не се досети и да им припомни, че там работодателите заплащат болничните в продължение на… 28 седмици! Наистина ли българските работодатели искат да приложим подобна практика, или по-скоро смятат да размятат тоягата, а моркова да задържат за себе си?

И така, не само, че твърденията на министър Горанов и работодателите се оказаха погрешни що се отнася до изредените държави, но ако ще следваме европейските практики, е добре да обсъдим още няколко неща, за които те не споменават. От години работодателите се опитват да се освободят от „тежестта“ на първите три дни, като някои от тях биха искали работниците да не получават никакви обезщетения в този период (АИКБ), а други – като например Българската стопанска камара,3 предпочитат плащанията да се прехвърлят към НОИ. Но прехвърлянето на плащанията към НОИ също е проблем за обществото. Вярно е, че се плащат осигурителни вноски, но също така е вярно, че те са крайно недостатъчни, за да покриват нуждите на осигуряваните. Ако погледнем практиката в Европа, ще видим, че навсякъде работодателите плащат определен брой дни от болничния, а в няколко случая доплащат през целия период на боледуване обезщетенията, отпускани от осигурителните институти.

Общо в 25 от 28-те държавни на Европейския съюз работодателите заплащат определен брой дни. От тези 25, единствено в България, Малта и Литва се плащат само първите 3 дни, като в Малта и Литва плащат 100% от надницата, а у нас – 70. Отново се оказваме с най-малката тежест върху работодателите. Във Франция и Гърция работодателите също плащат първите 3 дни вместо осигурителния институт, но там трябва да доплащат разликата между обезщетението, отпуснато след това от него, и размера на пълната заплата (или почти) за целия период на болестта.

В Естония, Латвия, Финландия и Словакия работодателите плащат между 5 и 10 дни. В Испания, Чехия, Швеция и Унгария – между 11 и 15 дни. Дания, Белгия, Полша и Словения – между 30 и 33 дни. Германия и Хърватия – месец и половина. Австрия и Люксембург 2-3 месеца, а Италия, Холандия и Великобритания – над 5 месеца. Единствено в Кипър, Ирландия и Португалия законът не ги задължава да плащат. Може би е време да направим точно обратното на исканията на работодателските организации и да накараме хората, които най-много се възползват от прочутия растеж на БВП, да поемат най-сетне собствената си отговорност и да свалят една част от тежестта от плещите на работниците и държавата. С подобен икономически растеж, с какъвто се хвали родният бизнес, не е ли време той да започне да плаща поне 10 дни болнични?

Накрая си струва да обсъдим още две неща, за които работодателите постоянно говорят. Неведнъж ни се казва, че осигурителното бреме трябва да „бъде поделено поравно“ между работниците и работодателите. Днес то е 40% за работника и 60% за работодателя. Мине, не мине някой месец, и чуваме Велев да обяснява, че то трябвало да стане в съотношение 50 на 50. И понеже Велев напоследък изглежда много загрижен как да се приближим към европейските практики, си направихме труда да проверим какви са те. Ето и резултатите по отношение на осигуровките за общо заболяване и майчинство:

Само в 4 държави съществува разпределение 50 на 50 и те са Германия, Люксембург, Португалия и Словакия. Ще се въздържа да коментирам Португалия и Словакия, но държа да отбележа, че у нас заплатите са доста по-различни от тези в Германия и Люксембург. Вероятно, когато ги настигнем, и за българския работник няма да бъде проблем да си подели тежестта с работодателя. Но дали наистина това трябва да се прави сега? Още по-важен факт: в 11 от 28-те държави работниците не плащат НИКАКВИ ОСИГУРОВКИ за общо заболяване и майчинство! А в други 5 разпределението е с по-голяма тежест върху работодателя, отколкото у нас (тоест, над 60% за работодателя). В останалите разпределението е като у нас – 40 на 60, или близо до тези стойности.

Един от големите проблеми с недостига на средства в НОИ идва и от факта, че у нас е приет максимален осигурителен доход от 3000 лв. Това позволява на хората с високи доходи да не плащат осигурителни вноски за частта от доходите си над тази сума и превръща осигурителната ни система в регресивна (богатите плащат по-малко от бедните). Затова проверихме в колко от държавите в ЕС съществува подобен максимален праг. Резултатът е потресаващ:

В 16 от 28-те държава изобщо не съществува максимален осигурителен доход за фондовете за общо заболяване и майчинство! И както видяхме по-горе, в повечето от тях вноските се правят единствено от работодателите. Ако те бяха действително загрижени за дефицита на НОИ, защо тогава не предложиха да следваме ТАЗИ европейска практика и да премахнем максималния осигурителен праг? Тогава действително средствата биха били повече и бихме могли по-добре да покриваме нуждите на осигурителната ни система.

В обобщение, ако желаем да се приближим към европейските стандарти, то трябва спешно да направим три неща:

Първо, вместо да прехвърлят тежестта на първите дни от болничния към работниците или НОИ, работодателите в България трябва да започнат да заплащат обезщетенията за повече дни – поне 10. Такава е и масовата практика в Европа – в 15 държави се плащат над 10 дни, а в още 5 – между 5 и 10 дни.

Второ, да се освободят работниците от заплащането на осигуровки за общо заболяване и майчинство и то да се прехвърли изцяло към работодателите (или поне да се прехвърли по-голяма тежест към тях).

Трето, да се премахне максималния осигурителен доход.

За жалост, вместо към Европа, вървим в точно обратната посока.

1 През 2013 г. е обнародвано в бр. 99 на Държавен вестник решение, с което 3-дневното заплащане на обезщетенията от страна на работодателя става постоянно. http://dv.parliament.bg/DVWeb/fileUploadShowing.jsp?&idFileAtt=124721&allowCache=true&openDirectly=false

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар