Съдържанието на тази статия представлява съкратен вариант на петия доклад от съвместен проект между „Барикада“ и Фондация „Фридрих Еберт“ – България, който си поставя за цел да бъде запълнена празнината в обществения и медийния дискурс по значими въпроси, които страдат от липса на достатъчно внимание или пък умишлено биват пренебрегнати. Проектът е озаглавен „Социално-икономически барометър“ и в рамките на неговото реализиране ежемесечно ще бъдат публикувани 10 авторски анализа на екипа на „Барикада“ по различни теми, както и 10 интервюта с експерти и анализатори, посветени на конкретната тема. Пълният текст на доклада можете да прочетете на сайта на Фондация „Фридрих Еберт“ – България. Тема на петия анализ е разглеждането на въпроса за баланса между интересите на работниците и работодателите и доколко това разделение се прави от политическите формации, които се готвят да управляват. Автор е Мирена Филипова. Очаквайте в следващите дни и интервю по темата на петия доклад със Страхил Делийски.
Отвъд най-актуалния в обществото въпрос – ще успее ли да се създаде редовно правителство и какво парламентарно мнозинство ще застане зад него – пред българската политическа система стоят няколко по-дългосрочни въпроса, свързани с представителностат на направения избор. Струва си да бъде поставен акцент върху една възможна причина за ниското желание за участие в изборите, а оттам и за ниската представителност – систематичният отказ (или невъзможност) на основните политическите формации да политизират по същество обществените проблеми и да изпълнят със съдържание понятието „политическа партия“. Терминът „партия“ идва от латинското pars/partis и означава част или клон, а съвременните политически партии водят началото си от 19-ти век, възникнали вследствие на въвеждането на всеобщото избирателно право. Партиите се раждат, за да обединят в себе си стремежа за защита на определени интереси – например интересите на „аристократите“ и „роялистите“ от една страна или на работническата класа и трудещите се маси от друга страна.
Различните групи във всяко едно общество имат различни интереси, като много често тези интереси не само не се припокриват, а дори си противоречат. Смисълът на създаването на политическа партия е именно в легалната защита на определени интереси през търсене на парламентарно представителство за този сегмент (част/клон) от обществото и създаване на порядки и закони, които улесняват тяхното съществуване и подобряват начина им на живот.
С развитието на модерните общества и усложняването на света, в който живеем, фундаменталните механизми на демокрацията логично също се усложняват и днес е по-трудно да пречупваме твърде опростено своя анализ за българските политически партии през подобни класически постулати за техния смисъл и цели. От друга страна, състоянието на обществото ни и нивото на разслоение в него ни дават основание да се завърнем към основополагащия въпрос за всяка една политическа партия – какви хора обединява и чии интереси защитава тя?
Изхождайки от най-голямото и важно разделение в класическата политическа теория – разделението между труда и капитала – струва си да обърнем внимание на въпроса дали и доколко потенциалното следващо парламентарно мнозинство на първо място прави разлика между хората на труда, работниците, служителите, самонаетите и техните интереси, от една страна, и собствениците на капитал, от друга. На второ място, ако съответната формация си дава сметка за различните интереси на тези две групи от обществото – чии интереси ще защитава?
Тези въпроси са ключови, ако си поставим за цел да развием политическия дебат до ново измерение отвъд общоприетите през последните две десетилетия клишета. За съжаление, от много време насам, интересите на двете страни във всяко едно трудовоправно отношение, не се разглеждат като различни. С минимални изключения и нюанси, политическите партии в България отдавна предлагат подход, при който онова, което е добре за работодателя, е задължително добре и за работника. Подобно схващане е дълбоко порочно и погрешно – ако беше меродавно, вероятно изобщо нямаше да възникнат синдикалните структури и работнически обединения в исторически план, работническите движения и партии, стотици протести, стачки и дори няколко революции, в корена на които са именно отношенията между труда и капитала.
С уговорката, че българската политическа действителност има потенциала да роди немислими политически коалиции, обект на настоящия анализ ще бъде най-вероятния сценарий за следващо управление на страната – някакъв вид парламентарно обединение между „Има такъв народ“, „Демократична България“ и „Изправи се! Мутри вън!“.
„Изправи се! Ние идваме“
Най-малката от трите формации, които се очаква да изградят основното политическо „тяло“ на следващото управление, е формацията около Мая Манолова – „Изправи се! Ние идваме!“. Бившата зам.-председателката на Народното събрание от БСП, която натрупа сериозен личен актив като омбудсман, без съмнение е лидерът, за когото в най-голяма степен може да се предположи, че познава същината на често противоречащите си интереси между работници и служители в дадена компания или сектор, от една страна, и собствениците на тези компании, от друга страна. Като омбудсман Манолова участва активно в няколко класически казуса, свързани с пряко ощетяване на интересите на работниците от страна на техните работодатели – такива бяха случаите със служителите на „Пикадили“[1], които търсеха своите неизплатени от шефовете им заплати с години. Сходни бяха ситуациите с шивачки от Кюстендил и миньори от „Оброчище“.
„В тази история могат да се видят всички пробойни в българското законодателство и цялата нагласа на наглите работодатели. Как работници се продават заедно с инвентара на едно предприятие, как ръководството на фирмата се крие от тях, как не им плаща заплати, не внася осигуровки, не им прекратява трудовите договори, не могат да се снабдят със справки. И как държавата също я няма, за да подкрепи със своите действия работниците, така че да има справедливост“, коментира през 2017-та година Мая Манолова след среща с ограбените работници от „Пикадили“. Въпросното изказване е кулминация на линията, заета тогава от Манолова като омбудсман, като трябва да бъде признато, че благодарение и на нея – но най-вече на активните протести на ощетени работници – дори се стигна до положителни законодателни промени в полза на ощетени по този начин работници и служители.
Години по-късно, вече като лидер на движение „ИзправиСе.БГ“, Мая Манолова е смекчила значително тона и в програмата на формацията са забравени констатациите за „наглите работодатели“, които „продават като инвентар“ своите работници, но все пак предизборният документ на „Изправи се.БГ“ може да бъде определен като разпознаващ в най-голяма степен (сред разглежданите формации) интересите на работниците и бизнеса като отделни субекти – поне донякъде и поне понякога.
В раздел „Енергетика“ на тяхната програма е адресиран важен проблем, свързан с доходите на заетите в Маришкия басейн. Коалицията предвижда „приемане на Национална програма за комплекса „Марица – Изток“, която да гарантира запазване на работните места или преобразуването им в такива с по-добри условия на труд и по-високи възнаграждения“.
В раздел „Справедлива социална политика“ се предвижда създаване на Национална програма „Работа за всеки“, която се предвижда да обхване 200 000 души, „работещи в микро-, семейния и малкия бизнес“. Целева група ще са „малки фирми, в които по програмата работодателят ще може да наеме до 50% допълнително работници на пълно или съкратено работно време“, като се предвижда „държавата да заплаща минимална работна заплата и осигуровки на всяко допълнително новооткрито работно място за срок до 12 месеца и със задължение работникът да бъде запазен на работа още поне 6 месеца след това“.
ИСБНИ предвиждат и създаване на Национална програма „Вече съм активен” за хора между 18 и 65 години, която да обхване около 160 хиляди души, които нито работят, нито учат, нито имат каквато и да е трудова активност. „Програмата ще се развие със социалните партньори и ще субсидира квалификацията и всяко новооткрито работно място и осигуровка на български гражданин от тази целева група за срок от 12 месеца“, обещават от коалицията.
В раздел „Труд и човешки капитал“ е записано, че се предвиждат „целенасочени политики за задържане на работници, завърнали се от чужбина вследствие на пандемията от COVID-19 и икономическата криза“, но единствената конкретна спомената мярка е „строителство на детски ясли и градини“ същевременно се предвижда и „внос на работници и специалисти от трети страни за нуждите на българската икономика“ – изключително спорна политика, която се гради изцяло върху схващането за „икономиката“ като прерогатив на работодателите, които страдат от „липса на работа ръка“. Това схващане е обект на критични изследвания, като например докладът „Криза на кадрите: дефицит на работна ръка или на достойно заплащане?“ на Ваня Григорова, която доказва, че е много по-коректно да се говори за липса на желание за заплащане на достойни заплати от страна на родния бизнес, отколкото за липса на кадри. За съжаление, основните политически формации у нас не успяват да надскочат наложилото се клише, дори в миналото, какъвто е случаят на Манолова, да са се сблъсквали с редица конкретни примери защо „кадрите“ напускат страната ни.
Предвижда се и мярка „България е моето вкъщи” на стойност 200 млн. лв. за 50 000 сезонни работници, по която държавата ще плаща за наемането на работа на сезонни работници в България от български работодатели, както и на такива, които искат да наемат български сезонни работници, връщащи се от чужбина. Държавата ще заплаща възнаграждение и осигуровки на всяко новооткрито сезонно работно място в селското стопанство, услугите и други сезонни дейности. Липсват повече подробности как точно ще бъде гарантирано достойно заплащане за самите работници, мерки срещу експлоатацията и механизми, за които да бъде ясно, че ще облагодетелстват работниците, а не работодателите, на които ще бъдат раздадени парите.
Нито веднъж в програмата на „Изправи се.БГ“ не се открива думата „експлоатация“, използвана в смисъл на трудова експлоатация, въпреки опита на Манолова с подобни казуси в миналото. Не се предвиждат и никакви мерки, насочени към повече овластяване на работниците – промяна в закона, уреждащ правото на стачка, насърчаване на сключването на колективни трудови договори, мерки срещу опитите да се забранява и преследва синдикализацията и т.н., като за сметка на това за по-силната страна – тази на работодателите – не липсват обещания за стимули и облекчения.
И ако при „Изправи се! Ние идваме“ става дума по-скоро за липса на ясно осъзнаване и разграничаване на различните интереси при двете страни на трудовоправните отношения, то при останалите две формации, които се очаква да изграждат гръбнака на следващото парламентарно мнозинство, ситуацията е по-различна: програмите и публичните изявления на „Демократична България“ и „Има такъв народ“ са до голяма степен в открита защита на интересите на капитала.
„Демократична България“
Откровено дясно-либертариански са обещанията на коалицията „Демократична България“ по отношение на работещите хора, които не присъстват като обект в тяхната програма, за сметка на предприемачите и бизнесмените. Както може да се очаква, при тази формация също не се отваря и дума за право на стачка, повече права на сдружаване, по-силна роля на работническите обединения и т.н., за сметка на десетки споменавания на интересите на „бизнеса“, при които в най-добрия случай се приема априори, че „каквото е добро за работодателите, е добро и за работниците“.
Вместо това „Демократична България“ обещава, че „ще обърне трудовата политика към малкия и средния бизнес“ и добавят, че предвиждат да предложат „нов Кодекс на труда, отчитащ нуждите на бизнеса и работещите от уредба на трудовите отношения, адекватна за времето, в което живеем“. Подобни инициативи не липсват отдавна и винаги са свързани с желание за подриване на трудови права на работещите. Почти всички изменения на КТ, на които сме свидетели през последните години, винаги са били в посока отнемане на досега съществуващи права[2][3] на работещите за сметка на повече сила в ръцете на „бизнеса“.
От „Демократична България“ не крият, че новият им Кодекс на труда ще почива на същия възглед: „Ще насърчим гъвкавите форми на заетост като почасовата работа, работата от вкъщи, плаващото работно време и временната заетост“, обещават от коалицията между „Да, България“, ДСБ и „Зелено движение“, ставайки поредните, които настояват за допълнително „огъвкавяване“ на условията за труд. Темата за „гъвкавостта“ на труда изисква отделно внимание.
Както посочва икономистът Даниела Пенкова, в модерния новговор отдавна разполагаме с редица евфемизми относно икономическата ни система, а един от тях е именно „гъвкавост на трудовия пазар“. Тя цитира обширно изследване от 2006 г. на Агенцията за икономически анализи и прогнози, които дават определение на термина: „Гъвкав пазар на труда е този, при който фирмите могат лесно и евтино да променят количеството труд, което използват, включително и чрез промяна на отработените от персонала часове“. Това означава да се премахнат законите, които „евентуално биха затруднили работодателите при избора им на оптималното използвано количество работно време“. Тоест, работникът трябва да работи колкото му кажат и когато му кажат, без значение дали става дума за 1 или 15 часа на ден.
„Гъвкавостта на работната заплата да дава възможност на предприемачите да адаптират разходите си за труд“. С други думи, те не бива да се сблъскват с наложени от закона изисквания за минимална заплата, нито да подписват с работниците някаква уговорка за твърдо заплащане.
„Гъвкавостта на фирмите включва способността на оперативното им ръководство при съществуващите условия да променят организацията на труд, да използват външни изпълнители с нестандартно работно време и т.н.“. Това дава възможност дадена дейност да бъде възложена на външни изпълнители, ако това ще излезе по-евтино на работодателя, вместо да плати на работниците си.
„Гъвкавостта на работната сила е способността на лицата, заети или търсещи работа, да се адаптират към променящите се условия на трудовия пазар. Това се отнася до мобилността на работната сила в териториален и професионален план (промяна на квалификацията)“ – твърдение, което едва ли има нужда от допълнително обяснение защо това би означавало допълнителна тежка вреда за работниците и служителите за сметка на компаниите, които извличат печалба от техния труд.
„Има такъв народ“
В раздел „Икономика“ в програмата на „Има такъв народ“ е дадено обещанието за „постигане на последователно и устойчиво икономическо развитие“, като се пояснява и защо това е необходимо: „Българската икономика е все още изоставаща и дълбоко фрагментирана, в сравнение с тези на държавите от ЕС. Това разделение наред с неадекватните държавни политики насочени към бизнеса водят до драстично намаляване на конкурентоспособността на местните производители и до липса на благоприятна среда за развитие на малките и средни предприятия“. А на въпроса „как“ това ще се промени, от ИТН са откровени как виждат процесите: стимулиране на предприятията, осигуряване на „благоприятна законова рамка“, подобряване на „бизнес средата“, публично-частни партньорства, „създаване на инструментариум за предприемачество“, насърчаване на start-up компании, като и обичайно „привличане на кадри от чужбина“.
В допълнение, според експертите на „Има такъв народ“, социалното неравенството в България ще бъде преодоляно като нискодоходните групи се захванат с бизнес, като от партията обещават в тази връзка „създаване на справедлив достъп до базови ресурси за стартиране на бизнес и премахване на административните тежести“. Отново, както и при другите формации, не присъства никакъв поглед върху проблема с трудовата експлоатация, баланса между интереса на работници и служители и техните работодатели, необходимостта от повече овластяване на първите и т.н.
Но всички личащи от програмата на партията възгледи относно разглеждания проблем бледнеят пред онова, което партията представи като фигура на министър-председател, за когото стана ясно, макар и оттеглен по-късно, че е писал и самата програма.
„През целия си живот като публична личност от 1997-ма година насам съм определял себе си като десен реформаторски икономист и вероятно съм по-голям реформатор от много хора, които искат да се наричат десни“, призна Николай Василев, обявил се за „свобода за бизнеса“. Василев е един от най-ревностните апологети на дясно-либертарианския подход и възглед към процесите в икономиката и държавността изобщо, а по-подробни примери могат да бъдат открити и в доклада „Неслучващият се данъчен разговор в България и неговите пороци“[4].
При публичното представяне на своите идеи, Николай Василев изреди само няколко от подготвени 300-те мерки за “модернизация” на икономиката в плана си, но те бяха предостатъчни, за да се придобие представа как си представя бившият кадър на НДСВ икономиката – намаляване на плоските данъчни ставки, орязване на публични разходи, балансирани бюджети и приватизации – мерки, които изцяло поддържат настоящото статукво и повтарят цялостната политика, водена в България в последните десетилетия. Политика, която поддържа мястото на страната ни в лошия край на практически всички статистики – от неравенство в доходите, риск от бедност и социално изключване, брой на хора, живеещи под прага на бедността и в тежки материални лишения, заплащане и покупателна способност, просрочени плащания за комунални услуги, до смърт от лечими заболявания, раждаемост и смъртност и т.н. и т.н. Същевременно страната ни се откроява на фона на ЕС и като фактически единствената без някаква форма на необлагаем минимум върху доходите и диференцирани ставки на ДДС – и колкото и да се повтарят заклинания за корупция, съдебна реформа, електронно управление и други, потискащите социално-икономически показатели са поне частично, ако не и напълно резултат от социално-икономическите политики. Задушаващите остеритетни мерки биха били още по-опустошителни в момент, в който икономическата и социална система вече са изстискани от все още продължаващата криза.
Редно е да се отбележи, че и трите разгледани формации са за запазване на настоящия плосък данъчен модел с ниски приходи от корпоративен данък и натоварване на потреблението и нискодоходните групи през практически регресивна данъчно-осигурителна система. Единствената добра новина е, че между тях съществува известен консенсус (поне на програмно ниво, тъй като предложеният за премиер Николай Василев е противник на тази идея) за нуждата от въвеждане поне на необлагаем минимум за доходите от труд.
Заслужава си да бъдат маркирани още няколко липсващи в програмите на ИТН, ДБ и ИСБНИ по отношение на баланса между интересите на труда и капитала. На първо място това е проблемът с големия брой фатални трудови злополуки в България, по които страната ни е сред лидерите в ЕС и всяка седмица губи по двама души, които загиват в опит да изкарват честно своята прехрана. Този проблем изобщо не присъства в нито една от програмите им и в тази връзка не можем да очакваме положителни промени в тази насока, а оттам и в черната статистика. Една единствена формация („Изправи се! Ние идваме!“) споменава в своята програма необходимостта от повишаване на законовата ставка за полагане на нощен труд, макар да не предлага конкретен размер на увеличението.
Трудно подобряване на ситуацията може да се очаква и в резултат на засилване на синдикалната дейност в България, поне доколкото тя зависи от законовата уредба, касаещи синдикализма. Не се предвижда никакво насърчаване на колективните трудови договори или синдикализацията изобщо, не присъстват никакви обещания за политики, свързани с уреждане на правото на стачка, където българското законодателство страда от сериозни дефицити спрямо други европейски държави.
Този факт важи за всички парламентарни партии, но си заслужава да бъде отбелязан изрично по отношение на партиите, дошли на крилете на протеста от миналото лято, които имаха сериозни претенции към синдикалните конфедерации по време на летните протести, но не са заложили в програмите си промени, които да позволяват правото на „национална стачка“, каквато в момента не е възможна.
Вместо това, програмите им са наситени с обещания и отстъпки към работодателите, а работниците почти не съществуват като субект. Не се предвиждат и образователни промени, свързани с по-добро познаване на трудовите права от страна на бъдещите поколения, като изглежда продължава да се презюмира, че е възможно всички те да станат предприемачи и бизнесмени, а не работници и служители.
[1] https://baricada.org/2017/08/04/manolova-sreshta-pikadili/
[2] https://baricada.org/2020/10/28/protest-ns/
[3] https://baricada.org/2017/05/11/komisiq-po-licemerie/
[4] https://bulgaria.fes.de/fileadmin/user_upload/documents/publications/2021/Nesluchvashtijat_se_danachen_razgovor_v_Bulgaria_WEB_BG.pdf
