“И много добри условия се създават сега за митингова демокрация… Сега всеки ден, всеки час има материал за митингова демонстрация”.
Думите на Тодор Живков от преди тридесетина години имат запазено място в демократично – протестния фолклор. Минахме през „град на истината“, „голата истина“, голи гърди, бял роял и контрапротести на протестите, за да стигнем до 12.12.2018. Денят, в който и Камарата на строителите в България решиха да оставят своя диря в съкровищницата на народното ни протестотворчество.
Протест срещу опозицията или манифестация в защита на властта? Който и от двата варианта да изберем става въпрос за следното. Група милионери „изкарват“ на улицата „своите“ работници, за да покажат, че имат проблем с желанието на опозицията да се направи независима проверка на тяхната дейност. Хора, които дължат милионите си най-вече на разполагането с публични средства посредством интимни отношения с властта, са обидени от общосподеляното обществено притеснение, че се строи некачествено, но за сметка на това корупционно. И за да няма никакво съмнение в смисъла на упражнението, в края на деня правителството обяви, че ще даде извънредно (без каквато и да било обществена или политическа санкция) нови 1.7 милиарда публични средства на същите тези хора в името на обществения интерес и икономическия растеж.
Подобни шеги на съдбата на пръв поглед изглеждат нелепи, парадоксални, а на ценителите на политическата чистота дори неморални. Но не, не са. Те са логичният израз на вътрешноприсъщи за неолибералната държава механизми за разпределение на публичен ресурс. Като добавим към това, че тази държава е в периферията на системата на глобално разпределение на труда, то тогава картината започва не само да изглежда логична, но и единствено възможна.
Неолибералната държава предполага минимален обхват на държавния сектор и замяна на публичната собственост и контрол с частно предприемачество и управление. Постоянният процес на маркетизация (комерсализация, комодификация) е центриран около все по-голямото включване на частния капитал и пазарните механизми в сферата на инфраструктурата и публичните услуги. В този смисъл едрият капитал не е просто част от карето за белот на премиера, а ключовата структурна единица в неолибералното преразпределение на публичния ресурс. Да му „дадеш“ не е услуга по български, а системно политическо задължение.
Другата ключова характеристика на неолибералната държава е трансформирането на целите, стратегиите и структурата на публичните институции по образа на корпоративния бизнес модел. „Държавата е фирма” и от тази гледната точка нейните цели се изместват от социален прогрес и човешко развитие към ефикасност, продуктивност и икономически растеж. Ние вече не сме пациенти, ученици, студенти, безработни – ние сме клиенти. Ние не сме граждани, които следва да търсим сметка за онова, което се случва в държавата. Ние сме индивидуални потребители на услуги, които подчинената на интересите на бизнеса държава ни предлага. Това, че на определени потребители на услуги нещо не им изнася си е техен проблем – други потребители на услуги са доволни. Все пак неолибералната държава не е комунистическа, та да огрее всеки. В този смисъл всеки може да протестира колкото си иска, но бизнесът винаги ще намери достатъчно „доволни“ за една манифестация в защита на управлението.
В ролята на „доволните“ от властта почти винаги се оказват работници и служители на милионери, партньори на държавата. Човек ще остане с впечатлението, че шефовете имат ексклузивни права върху мислите, чувствата емоциите и живота на своите подчинени. И няма да сбърка фатално. Подобни отношения между работодател и работник напълно хармонизират с неолибералния етос. Работникът не е човек, нежели пък гражданин – той е инструмент за произвеждане на икономически растеж. Нормалните заплати, осигуровките, отпуските и болничните са прът в колелото на неолибералния прогрес.
В условията на неолиберална държава подобни сюжети като този от вчера ще продължават да се случват. Решаването на проблеми от системен характер (какъвто е този) няма да се случи със замяна на сегашните българските капиталисти с други, с по-висок интелектуален капацитет и чувство за благоприличие. Ще се случи само, ако преосмислим основанията на неолибералната държава – икономически индивидуализъм, доминиране на частния интерес и тотална маркетизация на публичния живот. Това означава да започнем сериозен разговор за спиране на политиките на остеритет, за преразпределителните функции на държавата и ролята на публичния сектор, за прогресивно данъчно облагане и пр. Разговор, който между другото започнаха да водят дори и неолиберални институции като МВФ и Световната банка.
