Социалната държава, в различните ѝ версии, е чествана като едно от най-големите постижения на работническото движение в Западна Европа. И това не е изненадващо: социалната държава представлява голям напредък в цялостните условия на живот и труд на хората. Здравето, продължителността на живота и социалното осигуряване се развиха изключително много за относително кратък период след възникването на социалната държава през ХХ век.
През последните няколко десетилетия обаче социалните институции и услуги са подложени на засилващ се натиск. Въпросът сега е дали социалната държава ще преживее настоящия десен политически проект – неолибералната офанзива. По този въпрос възгледите се различават значително, както в рамките на работното движение, така и извън него. Някои твърдят, че основните институции на социалната държава са непокътнати, и че дерегулациите и корекциите, които се извършват след началото на 80-те, всъщност са необходими, за да да бъде адаптирана социалната държава към новата епоха.
Други, включително аз, се придържат към мнението, че социалната държава е подложена на огромен натиск и атаки от мощни икономически и политически сили. Важни политически регулаторни мерки бяха премахнати, обществените пенсионни системи бяха отслабени, достъпът до социалните институции бе стеснен, универсалните схеми за подпомагане бяха подменени с такива, поставящи редица условия, финансовият принос, искан от потребителите на социални услуги, се увеличи по размер и обхват, а частните икономически интереси нахлуха в ключови области. С други думи, самото съществуване на социалната държава е застрашено.
Дискусиите около кризата на социалната държава обаче често са малко опростенчески. Цялата концепция за социална държава често се обсъжда без да се взема предвид нейния социален и исторически произход и властовите отношения, които изобщо са я направили възможна. Ако искаме наистина да разберем потенциала и перспективите пред социалната държава е необходимо по-задълбоченото изследване на този конкретен социален модел.
Възходът на организирания труд
Нека първо изясним нещо: качеството и нивото на социалните услуги са въпрос на икономическа, социална и политическа власт. Появата на синдикалното движение, в съюз с други популярни движения, и тяхната продължила десетилетия борба срещу капитала и бизнес интересите, създадоха нови властови отношения чрез пазарни регулации, обществена собственост и демократичен контрол върху основната инфраструктура. Това ни осигури универсална, висококачествена социална защита и обществени услуги.
Социалната държава обаче е резултат и от много специфично историческо развитие, което завърши с институционализиран класов компромис. Краят на XIX и началото на XX век са доминирани от социални конфронтации в индустриализираните капиталистически страни. В онези години както общите стачки и локаутите, така и използването на полиция и военна сила срещу работниците са нещо обичайно. При тези сблъсъци са ранени и убити много хора – особено в Скандинавия, която в днешно време е считана за най-социално мирната част на света.
Въпреки репресиите, трудовите организации стават по-силни, постепенно се налагат в социалната борба и все по-често започват да представляват заплаха за интересите на капитала. Този процес се затвърди след като голяма част от движението се обърна политически към социализма като средство за прекратяване на капиталистическата експлоатация, прекъсвайки старите си съюзи с либерализма. Изискванията за по-системни промени нараснаха в съответствие с това, и така подготвиха почвата за класовия компромис.
Важна характеристика в по-широкия политически контекст бе съществуването на конкурентна икономическа система в Съветския съюз и Източна Европа. Както посочва историкът Ерик Хобсбаум, това бе от ключово значение за да бъдат накарани капиталистите на Запад да приемат нуждата от споразумение с работническите организации. Важно е да се отбележи, че социалната държава никога не е била изрична цел на работническото движение, преди да бъде създадена. Заявената цел, разбира се, бе социализъм. Страхът от социализма бе това, което накара капитала да отстъпи – страх, който се засили след Руската революция, достигайки пика си в междувоенния период и Втората световна война, когато социалистите и комунистите поеха водеща роля в борбата срещу фашизма, и в обществата се разви консенсус в полза на социална промяна.
30-те години на XX век бяха период на исторически икономически кризи и бедност. През 40-те последваха масови кланета, които разкъсаха обществата за втори път в рамките на век. След тях политиката започна да се формира от популярните искания за мир, социална сигурност, пълна заетост и политически контрол върху икономиката. Това беше фонът, на който бе постигнато споразумението Бретън Уудс, което залегна в основата на следвоенния икономически ред: нерегулираният, кризисен капитализъм трябваше да приключи, защото в противен случай балансът на силите означаваше, че самият капитализъм може да падне. Под кейнсианския модел на регулиран капитализъм бе създадена институционалната и икономическа основа на социалната държава.
Силата на капитала беше намалена в полза на политически избрани органи. Конкуренцията беше ограничена чрез политически намеси на пазара. Бе създадена рамка за капиталов контрол, като финансовият капитал стана обект на особено сериозно регулиране. Това направи възможно правителствата да провеждат политика за национално и социално развитие, без непрекъснато да се сблъскват с изнудване от страна на капитала, при което големите корпорации заплашват да се преместят в други страни с по-благоприятни условия, ако техните интереси бъдат засегнати.
Чрез силно разрастване на публичния сектор и социалната държава, голяма част от икономиката беше напълно извадена от пазара и подчинена на политически, демократични решения. Това бе най-радикалното острие на социалната държава, а общото укротяване на пазарните сили стана дори по-важно от трудовото законодателство в борбата за осигуряване на по-добри условия на труд. Този особен баланс на социалните сили направи възможна социалната държава, а не духът на компромиса сам по себе си.
Социалният договор
На по-традиционен език класовият компромис стана известен като „социален договор“. Въпреки че по същество бе продукт на следвоенната ера, най-ранните му корени могат да бъдат проследени до 30-те години, когато синдикалното движение постигна споразумения с работодателските организации в северната част на Европа – практика, която се разпространи в голяма част от Западна Европа след войната. След период, характеризиращ се с тежка конфронтация между труда и капитала, обществата влязоха във фаза на социален мир, двустранни и тристранни преговори и политики на консенсуса. Балансът на силите в рамките на този социален договор между труда и капитала бе това, което формира основата за развитие на социалната държава.
Към онзи момент международният капитализъм бе преживял над две десетилетия на стабилен и силен икономически растеж. Този растеж улесни споделянето на излишъците между труда, капитала и държавния или обществен сектор. По това време работодателите и техните организации бяха приели, че не са в състояние да победят директно синдикатите. Те трябваше да признаят представителите на работниците и да преговарят с тях. С други думи, мирното съвместно съществуване между труда и капитала се основаваше единствено на силното работническо движение – веднага след като профсъюзите отново станаха уязвими, капиталът започна да проучва стратегии за разбиване на социалния договор.
В същото време в работническото движение имаше идеологически и политически разногласия относно пътя напред. По-радикалните или революционни течения искаха да социализират собствеността и производството, докато по-умерените или реформистки течения целяха ограничаване на силата на капитала чрез регулации и реформи. Макар силата на по-радикалните елементи да бе това, което първоначално убеди капитала в нуждата от сделка, с времето умерените сили – които все повече разбираха своята функция като поддържане на социалния мир, а не борба от името на работещите – бяха тези, които започнаха да доминират социалдемократическата традиция, партии, профсъюзи и институции.
Мнозина от тези умерени започнаха да вярват, че обществото е достигнало по-високо ниво на цивилизация, че капитализмът без кризи е станал реалност; че вече няма да има масова безработица, богатство, концентрирано само в ръцете богатите и привилегированите, или мизерия сред работещите хора.
Едва ли някой въплъщава тази тенденция по-добре от лейбъриста Антъни Кросланд, който в книгата си „Бъдещето на социализма” твърди, че „традиционният капитализъм е реформиран и модифициран почти до изчезване”. Благодарение на усещащите се ползи от новите големи социални програми като Националната здравна служба във Великобритания, се създаде материална основа за тази идеология на социалното партньорство, която все още е дълбоко вкоренена в западните работнически движения.
Но компромисите бяха направени и от двете страни. За синдикалното движение социалният договор означаваше да приеме капиталистическият начин на производство, икономика, все още управлявана от частната собственост, и правото на работодателите да ръководят трудовия процес. В замяна на придобивки по отношение на социалното осигуряване и условията на труд, от синдикатите се очакваше да гарантират мир в производството и сдържаност при преговорите за заплащане. Просто казано, социалната държава и постепенното подобряване на условията на живот бяха това, което доминиращите представители на работническото движение постигнаха в замяна на отказа от по-големите си социалистически амбиции.
В ретроспекция изглежда ясно, че капиталистите са разбирали по-добре естеството на социалния договор: като примирие между воюващи страни, а не като партньорство, което може да бъде поддържано безкрайно. Те го използваха, за да спечелят време, да възпитават нови потребителски идеологии, и да потискат социалистическите настроения в работническото движение.
Въпреки това трябва да се признае, че социалният договор се радваше на огромна подкрепа от страна на работническата класа заради важните постижения по отношение на социалните облаги, заплащането и условията на труд. Това, в допълнение към широко разпространения антикомунизъм в ерата на Студената война, направи трудно да се поддържа радикален натиск към левоцентризма.
Поради тази динамика доминиращите части на работническото движение все повече възприемаха социалния прогрес като резултат не от борба, а от социален мир и сътрудничество с една отстъпчива капиталистическа класа. Това доведе до деполитизация на работническото движение и бюрократизация на неговото ръководство и персонал. Историческата роля на синдикати и социалдемократически партии бе сведена до това да администрират тази политика на класов компромис. С течение на времето това ги атрофира – те се трансформираха от масови организации на работническата класа в бюрократични посредници между труда и капитала. Това представляваше началото на края на разцвета на социалдемокрацията.
Неолибералната офанзива
След като приключи възстановяването на икономиката от Втората световна война, следвоенният икономически модел започна да се сблъсква със все повече проблеми. Стагнацията, инфлацията и свиването на печалбата станаха преобладаващи феномени. Подтикнати от тези международни кризи, капиталистическите сили преминаха в офанзива, за да възстановят рентабилността, оттегляйки се постепенно от социалния договор и прилагайки все по-конфронтационни политики. Започна ерата на неолиберализма, а политическата и идеологическа хегемония, която бизнеса получи през 80-те, бяха използвани за налагане на систематичен проект за приватизация, деиндустриализация и дерегулация.
Макар тези кризи да продължаваха с години, при различни правителства, масови протести и интервенции на МВФ, синдикалното движение в страни като Великобритания не успяваше да се адаптира. Преминаването от мир към конфронтация от страна на капитала беше неразбираемо за ръководството на движението, което не бе способно да разсъждава и действа извън рамките на консенсусно ориентираната идеология на социалния договор. Това бе демонстрирано и от неспособността му да се справи подновената дейност на обикновените работници, които се организираха сами отдолу, за да се съпротивляват на тези атаки на капитала, с които се възвестяваше началото на нова ера.
Разпадането на историческия класов компромис доведе и до политическа и идеологическа криза в социалдемокрацията. В левите среди се появиха и алтернативи: През 1971 г. шведската синдикална конфедерация LO предложи Löntagarfonderna – фондове, притежавани от работници, които биха могли да поемат значителна част от акциите на по-големите компании. Във Великобритания лейбъристът Тони Бен използва министерския си мандат, за да създаде работнически кооперации в затруднени компании, а след това предложи и по-радикални планове за демократизиране на икономиката.
Но вероятно единственото място, където имаше истински пробив, бе Франция. През 1981 г. Франсоа Митеран спечели президентските избори и реши да управлява в коалиция с Комунистическата партия. Тяхната програма, разработена през 1972 г., отразяваше левия отговор на кризите на това десетилетие: увеличение на минималната заплата, свиване на работната седмица, повече почивни дни, данък върху богатството и разширени права за работниците. Уви, този единствен анти-неолиберален експеримент не просъществува, тъй като под натиска на вътрешни и международни финансови интереси Митеран направи обратен завой към остеритет.
Повечето социалдемократически партии дори не се опитаха да отвърнат на удара. Всъщност те се адаптираха учудващо бързо към доминиращият неолиберален дневен ред, като просто предлагаха по-меки алтернативи на десните политики.
Съвкупният резултат от това бе ерозията на основата на икономиката на социалната държава: премахване на капиталовия контрол, дерегулация и либерализация на пазарите, преразпределение и концентрация на богатство, приватизация на публични услуги, съкращаване на работната сила и следващото от това нарастване на интензивността на труда, и “гъвкавост” на пазарите на труда.
Следователно това, пред което сме изправени, не представлява случайно или временно препятствие, а фундаментална промяна в развитието на нашите общества. Настъпи огромна промяна в баланса на силите между труда и капитала – този път в полза на капитала. Големите мултинационални компании бяха в челните редици на това развитие с тяхната новопостигната свобода от демократично регулиране и контрол. Консенсусните политики на социалния договор постепенно биват подменяни с икономика, чиито класови отношения започват да регресират до положение, което все повече наподобява периода преди социалната държава.
Дълго време отговорът на левицата бе да апелира за нов класов компромис. Работническото движение все още е носталгично към онази ера на постепенно подобряване на социалните условия. Искаме трудовият мир от 60-те години да се върне и отново да седнем около масата като партньори. Но трудът е слаб, капиталът знае това, и просто няма какво да стимулира този социален диалог, към който така често призоваваме. Силите, които искат да защитят обществените услуги и социалната държава, ще трябва да посрещнат атаките на капиталистическата класа с контранастъпление. Предстоят още конфронтации и е по-добре да сме подготвени.
Сега накъде?
Днешните работнически активисти трябва честно да си зададат въпроса защо сега социалната държава атакувана и подкопавана? Какво се обърка? Има някои очевидни поуки, които трябва да си извадим.
Първо, социалният договор не бе стабилно състояние на нещата. Той представляваше компромис в конкретна историческа ситуация, и основните характеристики на капиталистическата система останаха непокътнати. Нещо, което от гледна точка на работническото движение би трябвало да се счита за важен, но краткосрочен тактически компромис, се превърна в негова дългосрочна, стратегическа цел. Това беше епохална грешка, която предопредели неспособността да се противопоставим на неолибералната офанзива, както и фактическата адаптация на голяма част от нашето движение към новите условия. Вместо социалната държава да бъде виждана като стъпка към по-фундаментална социална еманципация, тя постепенно се превърна в “край на историята” – повече за нас, отколкото за тях.
Второ, идеологията на социалния договор просто беше погрешна. Може да има различни видове капитализъм, но основите му винаги остават едни и същи. При капитализма не може да има демократичен контрол над икономиката, той не може да е свободен от кризи, класовата борба не може да приключи. Тези неща са част от ДНК-то на икономическа система, основана на частната собственост, на търсенето на печалба, и на неумолимото желание на капитала да се разширява.
Трето, тъй като разбра погрешно същността на системата, работническото движение бе изненадано от неолибералната офанзива. Вместо да мобилизират работническата класа в защита на постиженията, извоювани чрез социалната държава, и да тласкат социалната борба напред, много от синдикалните и политически лидери на работническото движение минаха в отбрана. Вкопчени в идеята за социален мир и диалог, те договаряха нови и нови отстъпки, превръщайки се в част от неолибералния проект – всъщност през 90-те години социалдемократическите партии наложиха реформи, които никоя дясна партия не би могла, поради способността си да дисциплинират организирания труд.
Недостатъкът на социалната държава през ХХ век всъщност беше това, че тя не отиде достатъчно далеч. Концентрацията на частна собственост формира солидна властова база, която предотвратява всяка демократизация на икономиката – това осигурява на капитала крепост, от която могат да бъдат предприемани атаки срещу работническото движение, социалния напредък и обществените блага. Точно това наблюдаваме от 70-те години насам.
Време е да се изправим срещу неолиберализма и нарасналата сила на капитала. Няма друг начин да прекъснем цикъла. Днес все повече и повече хора осъзнават, че неолибералния модел представлява не само офанзива на капитала, но но и неговите слабости, неговата уязвимост, вулгарност и вътрешни противоречия. Капитализмът и неговите глобални институции претърпяват продължителна криза на легитимността.
В крайна сметка всичко се свежда до властта. Левите политики предполагат фундаментална промяна в баланса на силите в обществото. Основната краткосрочна цел на работното движение днес трябва да е да ограничи силата на капитала и да подложи икономиката на демократичен контрол. Това няма да бъде постигнато чрез социален диалог, партньорство, пактове, компромиси или сътрудничество, а чрез класова борба и конфронтация. Историята на социалната държава ни показва, че властта никога не отстъпва доброволно. Тя трябва да бъде принудена.
*Асбьорн Уол е синдикален съветник, писател и активист. Бил е председател на Комитета за градски транспорт на Международната федерация на транспортните работници (ITF). Автор на книгата “Възход и падение на социалната държава”, издадена през 2011 г.
