Франция и нейната Социална сигурност

Франция – напреднала социална държава! Това е обичайното мнение на изток от падналата Берлинска стена. Някои мои познати от бившия соцблок дори са споделяли впечатление, че във Франция скоро ще “достигнат комунизма”.

Но въпреки това френският народ не спира да стачкува и протестира. Защо, чудят се някои? Срещу какво пак недоволстват французи и французойки? Отговорът изисква поглед на събитията и процесите, изградили социалния стереотип на френската държава, на това, как се развиват социалните идеи на нейните граждани и управляващи.

Краят на Втората световна война бележи началото на период на възраждане на целия европейски континент. Във Франция този период се отличава с едно събитие в световната социална еволюция, една „аномалия“ в човешката история, която ражда нов модел за социална защита – така наречената Социална сигурност (Sécurité Sociale).

Вдъхновен от либертарните мислители на комунизма, основният принцип на този френски модел е „от всекиго според способностите, всекиму според нуждите“ ¹⁾Либертарният комунизъм е популяризиран главно от Пьотр Кропоткин в края на 19 и началото на 20 век и определя комунистическото общество като хоризонтално и бездържавно. Френската дума либертар е предложена от Жозеф Дежак в опозиция на либералите, определящи се като анархисти (или безвластници). Дежак се противопоставя по този начин на мизогинията на Прудон, когото определя като либерал, а не анархист. Анархизмът е характеризиран като социална философия, отхвърляща всякакъв тип доминация и потисничество. Мизогинията и либерализмът, свъразни с упражняването на доминация, не спадат към анархо-теченията. .

Френският модел на социална защита понякога се обяснява като смесица от германския модел на Бисмарк и английския на Бевъридж.

И наистина, по подобие на социалната система на Бисмарк, зараждащата се Sécurité Sociale е задължителна, управлявана съвместно от работници и работодатели, финансирана от вноски, пропорционални на заплатите. Но за разлика от германския модел, получените услуги и плащания не са пропорционални на вноските, и работниците са водещи в управлението ѝ. Френската Социална сигурност не се управлява от приходоносните цели на застрахователните дружества, а наследява по-скоро нестопанската цел на корпоративните „Общества за взаимопомощ“ ²⁾На френски „Sociétés de secours mutuel“, а по-късно „Mutuelle“ – това са организации за взаимопомощ между членовете им, с цел облекчаване на ситуации  като болест, увреждане, злополуки, безработица, смърт или пенсиониране.. Но за разлика от тях има универсален характер и  отхвърля корпоративната логика.

Но „Френският модел“ не е и точно универсален по подобие на този на Бевъридж. Той не е изграден на обгрижващия принцип на социално подпомагане и „държавно милосърдие“. Солидарните му основи гарантират неговата автономия, но независимостта му от държавната власт е относителна и по-късно ще се окаже не толкова солидна.

Ако законите от 1945 г., поставящи основите на френското социално осигуряване, носят клеймото на държавния апарат, това е защото този комунистически модел на социална закрила е предмет на дълги преговори между членовете на „Националния съвет на съпротивата“ (CNR) – синдикалисти, комунисти и социалисти от една страна, а от друга – християндемократи,  католически консерватори и магнати патриоти, не толкова склонни към ново преразпределение на трудовите богатства. Следователно условията за създаване на Социалната сигурност се договарят в рамките на съвет, съставен от мъже – нито една жена не участва в преговорите – с разновидни политически убеждения и несъвместими икономически изгоди. След едногодишни преговори във военни условия и в нелегалност, сключването на споразумение става възможно единствено благодарение на националния протекционизъм от нацистка Германия и търсенето на решение за възстановяване на Френската държава.  Правят се отстъпки, за да се осъществи този национален  проект.

Преговорите водят до подписване на общото споразумение „Дни на радост“, включващо социален компонент – „La Sécurité sociale“. Създадена, за да покрие „рисковете на живота“ – болест, злополуки и неработоспособност, семейни нужди, старост, днес системата „La Sécu“, както я наричат французите ³⁾„La Sécu“ е съкращение от Sécurité sociale, използвано в ежедневната реч. Но най-често терминът се свежда единствено до Здравната каса. Голяма част от френското население не е запознато с историята и организацията на институцията. , е разделена на 5 клона – счетоводен,  представляван от Счетоводните съюзи за осигурителни вноски (URSSAF), клон „Болест“ с Общинските здравноосигурителни каси (CPAM), клон „Трудова злополука и професионална болест„, Общинските каси за семейни обезщетения (Caf) и  клон „Старост”, отговарящ за пенсиите.

Разбира се, това не е първата институция за социално осигуряване във Франция. Преди войната частните застрахователни компании и Корпоративните взаимоспомагателни дружества (известни също като Общества за взаимопомощ) са трайно установени във Франция и то още от средата на 17-ти век.

Но „La Sécu“ администрира рисковете от живота по различен начин. 

Тя събира в обща каса финансовите осигуровки на всички работнически организации.  Осигуровките  включват част от заплатата на работещия, наричана още „работни вноски“, но също така част от производствената печалба, договорена със собствениците на фирми и предприятия и обоснована от работните рискове и неравното преразпределение на печалбата. Двете вноски съставляват „социализираната заплата“, наричана също „социални вноски“ и се използват за покриване на семейните и  здравните нужди, злополука и старост на работещите, безработните и семействата им.

През 1945 г. управлението на осигуровките е поверено на една-единствена институция, организирана от Каси за социална сигурност и Каси за семейни надбавки и единна заплата ⁴⁾Кодексът от 1945 г. предвижда дейността на „органите, отговорни за управлението на семейните надбавки и единната заплата“ да е на „на временна основа“ и само за „преходния период“.  По-късно наречена Главно управление на Социалната сигурност, около две трети от администраторите ѝ са представители на работещите а една трета – на собствениците на предприятия ⁵⁾Разпределението при създаването на Sécurité sociale е следното : Национална каса : 46% работници срещу 54% работодатели и държава; Регионален фонд: 67% (14 работници и 2 синдикалисти) срещу 33% (8 работодатели); Първични средства: 67% работници срещу 33% работодатели + 2 практикуващи; CAF – 50% наети работници, 17% самостоятелно заети лица, 33% работодатели). Така работниците имат мажоритарно представителство.

Преразпределението на средствата е въз основа на здравните нужди и семейния контекст, а не на сумата, която индивидът внася в касата. Изключение прави пенсията, която се изчислява върху индивидуалната социализирана работна заплата. Високите заплати на определени професии или квалификации гарантират на едно малцинство по-щастлив „пенсионен хоризонт“, но това несправедливо неравенство е компенсирано донякъде от надбавките за труд в тежки условия, характерни за други професии.

Законът за социалното осигуряване от 1945 г. остава вратичка за „разширяване на полето за действие на Социалната сигурност с нови категории рискове, обезщетения и потребители, които не са предвидени от действащите текстове“ ⁶⁾Член 111 алинея 2 .

Търсенето на „златна среда“ не е оптимално, но изглежда добър ход. 

Администрацията и управлението на френското социално осигуряване представляват значително отклонение от задължителните системи за социална закрила, известни по онова време. Тук е необходимо да отбележим фундаменталната му разлика от социалната система на СССР и другите социалистически държави, която е напълно интегрирана, администрирана и управлявана от държавните апарати.

Легализирано с държавна наредба, но администрирано и управлявано от самите работници, френското Социално осигуряване не е държавна институция. Изградена на принципа на солидарността, La Sécu не e и благотворителната помощ за „бедни“ и „прекаризирани“ на Бевъридж. Покритието на риска не зависи от размера на вноските, договорени и частично финансирани от собствениците на капитала и не е индивидуално осигуряване. Тук не става дума и за модела на Бисмарк.

През ноември 1945 г. новият министър на Министерството на труда – комунистът и синдикалист  Амброаз Кроаза – играе важна роля в прилагането на това ново законодателство. А на 24 април 1947 г., изборите за администратори на Социалната сигурност „отдават Кесаревото Кесарю, а Божието Богу“: най-влиятелният работнически синдикат на Франция по онова време – Всеобщата конфедерация на труда (CGT), печели тези избори и използва клоновете и членовете си, за да изгради може би първата институция в историята на човечеството, която отначало има всички предпоставки да се развие и определи като „комунистическа“ – либертарна, независима от държавните  апарати и изградена на солидарна основа.

Пречки пред „достигането на комунизма“

Този нов социален и солидарен модел обаче не се нрави на всички французи. Той се сблъсква с недоволството на собствениците на Осигурителни и застрахователни дружества и техните  по-платежоспособни членове – занаятчии, търговци, либерални работници, които не намират индивидуален интерес в тази голяма обща каса, която трябва да си поделят с нископлатените работници. Така старите корпоративни застраховки и тези създадени по времето на „Трудовата харта“ на правителството от Виши, като например Осигурителният нотариален фонд ⁷⁾Застрахователното дружество и пенсионен фонд на нотариусите., успяват да наложат своите искания за независимост от Социалната сигурност.

Освен това между 1947 и 1950 г. са създадени под натиска на корпорациите и с подкрепата на френската държава Земеделското социално осигуряване (MSA), Занаятчийската осигурителна каса (CANCAVA), Автономната национална Организация за пенсионно осигуряване на Индустриалците и Търговците (ORGANIC), Националната каса за пенсионно осигуряване на свободните професии (CNAVPL) и др. По този начин солидарността заема съвсем различна насока, ограничавайки се само между професии от една и съща сфера на дейност и давайки възможност на Обществата на взаимопомощ да си проправят път в социалното пространство.

През 1947 г. са подписани Междупрофесионалните колективни трудови договори, които позволяват на ръководните кадри да се ползват от допълнителна пенсия (AGIRC), пропорционална на индивидуалните вноски, както в бисмаркския модел, и така се открива нова вратичка за предефиниране на принципа за солидарност, този път в самите рамки на La Sécu –  разделение на вноските на ръководните кадри от тези на работниците.

Веднага след влизането в сила на този модел са предприети различни реформи, които оказват структурен натиск върху младата Sécurité sociale. 

Със Закон от 30 юли 1956 г. правителството въвежда понятието „социален минимум“ в Социалната сигурност, което допринася за репутацията и като „благотворителен фонд“. Годините и политическите речи продължават и до днес да подхранват стигматизацията на „подпомаганите“ от тези социални минимуми и приравняването на институцията със „социално подпомагане“.

Но без колебание бихме могли да кажем, че използваната от управляващите реторика не се основава на никакво статистическо изследване или проучване върху ползвателите на социален минимум. Ако разгледаме публикуваните от Изследователката статистическа агенция (DREES)  данни, ще открием с учудване, че тези минимуми засягат основно работещото население със „скромни доходи“, най-често работници от малцинствата и жени, които при равни квалификации и опит получават по-ниско заплащане на час, едночленни семейства (вдовици с дете или разведени), пенсионери, но и млади хора. Мнозина от „подпомаганите“ са представители на тази част от работническата класа, изнасяща най-мъчителната и трудна работа – гледачи на възрастни хора, чистачи, сервитьори, индустриални и селскостопански работници, но дори и земеделски стопани и църковни служители. Данните показват също, че свободните професии и ръководните кадри, изглежда, не са засегнати от бедността (те представляват по-малко от 2% от подпомаганите със социален минимум). Често се забравя, че тези минимуми засягат и лицата с увреждания, както и работници, станали инвалиди вследствие на трудова злополука.

Сред тези „подпомагани“ работещи са дори и служители на Социалната сигурност, които, трудейки се на пълен работен ден, не достигат минималната работна заплата. При тях заплатата е на точкова система, но стойността на „точката“, за разлика от минималната заплата и инфлацията, не се е увеличила от 2008 г. насам.

През последните десетилетия френските първичен и вторичен сектори намаляват в полза на третичния сектор. Падането на Берлинската стена и преходът на социалистическите държави към либерална пазарна икономика позволиха изграждането на пазар за нископлатен квалифициран труд. Развитието на прекаризацията на изток от „Падналата стена“ гарантира на амбициозните френски предприемачи достъп до тази работна сила, а колониалната традиция им дава нужния опит.

Дали тази еволюция на Социалната сигурност щеше да намери почва без помощта на „визионерите“ индустриални собственици и тяхната „жандармерийска“ държава ⁸⁾функциите на “жандармерийската държава” се ограничават до защита на собствеността в съответствие с принципите на политическия либерализъм.)? 

През 60-те години La Sécurité sociale постепенно губи своята независимост от държавата В ранните ѝ години, работниците гласуват главно за администрирането ѝ от работниците-синдикалисти  от Всеобщата конфедерация на труда (CGT). Но с  увеличаването на покупателната способност на трудещите се, за което La Sécu е основния „виновник“, а и при промяната в конюнктурата, се променя и изборът на администратори. Влиянието на CGT в администрацията на Социалната сигурност постепенно намалява и оставя повече място на други работнически  профсъюзи (католическите CFTC, демократите от CFDT, и отцепилият се от CGT новосформиран синдикат FO). Решенията, взети в управителните съвети, ще засилят позицията на държавата като настойник на Kасите на петте клона. От този момент  правителствата могат да определят насоките на управление на Социалната сигурност,  да назначават главните директори на централните каси, да гласуват годишно Закон за финансиране на Социалната сигурност (LFSS) и да контролират социалните разходи, сумите и естеството на вноските.

Във всекидневните си речи държавните власти се придържат към терминологията на собствениците на капитала, и социалните вноски се преименуват на „социална тежест“. Колективното съзнание вече не ги възприема като „социализирана работна заплата“, гарант за висок жизнен стандарт и баланс срещу натрупването на капитали, а като „тежест“.  „Тежест“, която планът Евин – Дюрию на социалистическото правителство на Рокард (1990) ще замени с данък за „социален принос“ и ще приспадне от чистата заплата за получаване, за да намали фирмените вноски. От 90-те години делът на социалните вноски във финансирането на социалното осигуряване все повече намалява в полза на данъците и спада от 80% в началото на 90-те години на 60% през 2017 г. и на 53% през 2020 г. ⁹⁾По данни на Отдела за изследвания, проучвания, оценка и статистика (DREES) на Здравното и социалното министерства..

За да „подобри пазара на труда и избегне безработицата“, държавата вече може да си присвои правото да освободи от социалноосигурителни вноски големите предприятия и фирми, защото „цената на френския труд вече не е конкурентоспособна и привлекателна“ за тях. Но така или иначе подписаните споразумения не включват гаранции и въпреки получената привилегия, предприятията уволняват или дори затварят френските си промишлени предприятия. Такъв е например случая с ArcelorMittal, познат на българския читател с покупката на “Кремиковци”, която води и до закриването му. Тази държавна политика, разбира се, води до спад на социалните приходи и се налага да бъдат разгледани други решения, за да се компенсират липсващите суми в  пенсионните и здравни каси.

Наредба № 96-50 от 24 януари 1996 г. на дясното правителство на Жупе, създава Фонд за амортизация на социалния дълг (CADES). Първоначално  за период от 13 години, но и до днес CADES все още съществува. Целта на фонда е да бъде погасен натрупания дълг към касите на Социалната сигурност. Дълг, натрупан благодарение на държавните реформи от освободените от „социална тежест“ предприятия. Последователните правителства предписват този „социален дълг“ на системата на Социална сигурност. Но Фондът се захранва от данъците за социален принос с цел издаване на облигации на международния пазар.  Съответно облигациите се издават и в чуждестранна валута. През 2015 г. фондът стартира емисия облигации от 3 милиарда юана, най-голямата емисия в китайска валута от некитайски емитент. Както всяка облигация, тези на CADES са подвластни на рисковете и закономерностите на финансовите пазари. Днес френският „социален дълг“ се използва като  централен аргумент за реформиране на Социалната сигурност.

През 2003 г. реформите на дясното правителство на Фийон проправят път за спестовните пенсионни фондове на частните застрахователни дружества. На финансовия пазар процъфтяват новите индивидуални пенсионни продукти (PERP, PERCO). Тези продукти дават избор на служителите със спестовен капацитет да десоциализират част от заплатите си в лични и номинативни спестявания. Ако не го сторят, работните им вноски за La Sécu ще се изчисляват върху цялата им работна заплата, макар и в рамките на определен годишен таван ¹⁰⁾Таванът за социално осигуряване се определя ежегодно и определя максималната сума за базата за изчисляване на вноските. Възнаграждението, надвишаващо тази сума годишно, се отчита за вноски само в рамките на този таван..  Разбира се, двете спестовни системи не са сравними, защото ако La Sécu гарантира доживотна заплата въз основа на социализиран приход (тоест поддържан от работещото население), продължителността и размерите на допълнителните пенсии, придобити от посочените по-горе спестовни книжа, зависят от общата спестена сума, от вариациите на лихвения процент на финансовите пазари, но и от инфлацията.  Тук трябва да се отбележи, че неравенството във възнаграждението на различните професии и квалификации позволява само на една малка част от работещите да спестяват в тези фондове. Със законите „Фийон“ и „Мадлен“ неравенствата се увеличават не само през активния период, но и след пенсиониране. Дълги години и благодарение на Социалната сигурност, Франция беше държавата с най-нисък процент на бедност между пенсионерите. Но днес много наблюдатели предупреждават за експлозията на социалните неравенства в страната.

Спадът на постъпленията в социалните каси е очаквано придружен от намаляване на основата на оценка на обезщетенията. Здравното покритие постепенно намалява от 100% на 70% за ползване на лекарски услуги, от 70% на 40% за лекарства с рецепта, а друга част от лекарства вече дори не се изплащат от касата. Процентът на дневното заплащане при майчинство се намалява от 90% на 84%, създават се ограничени финансови пакети за болничен престой. А при пенсионните каси периодът на вноските и излизането в пенсионна възраст се увеличава. Това води от друга страна до нарастване на безработицата, тъй като броят на работните места не се увеличава, а дори намалява.  Застаряващите работници се превръщат в безработни и така до пенсия, а непълния трудов стаж води до спад на пенсията. Увеличаването на безработицата насърчава частните инициативи, но конкуренцията на либералното развитие често ги довежда до неуспех и фалит.

Реформата от 2004 г., въведена от здравния министър Филип Дуст-Блази, отваря пътя към задължителното допълнително здравно осигуряване. От 2005 г. частните застрахователни дружества със стопанска цел играят ролята на допълнителна застраховка наравно с Обществата за взаимопомощ (с нестопанска цел) – упражняват пряка намеса в управлението на Sécurité sociale и участват в преговорите със здравните специалисти.

Посочените по-горе реформи представляват само малка част от законите, кодексите и директивите, променящи същността на френския социален модел. Някои от законите, приети преди 1990 г., имат за цел да засилят финансирането му – увеличения на ставките на социалните вноски, допълнителен данък върху продукти, вредни за здравето… Увеличението на вноските обаче не отговаря на икономическия растеж на страната, нито е в съответствие с натрупването на капитали и богатства. Гласуват се данъци върху продукти, вредни за здравето, с цел покриване на част от свързаните с тях разходи за здравеопазване. Но събраните от държавата данъци никога не са напълно изплатени на Социалната сигурност. Прокарваните реформи дават възможност постепенно, но устойчиво да се увеличи делът на разходите на работещите и да се намалят вноските на фирми и предприятия.

Накратко, крехката френска Sécurité sociale, замислена първоначално в либертарна насока, в крайна сметка  поема по пътя на либералния икономически модел. А първоначалния модел за солидарност и равноправие, независим от политическите ориентации на държавата и нейните правителства и плутокрация, довежда в наши дни до една все по-скъпа за потребителите социална система. Финансираният от работещите дял непрекъснато нараства, за да покрие отстъпките, които министри и депутати правят за трупащите капитали, лобисти и олигарси.

Какво е бъдещето за социалната държава във Франция?

Френските правителства от последните 10 години продължават и ускоряват процеса на либералната трансформация на системата за социална сигурност.

В клон “Старост” новите закони адаптират пенсионното осигуряване по схема на управление на инвестиционните компании. Тази реформа е подтикната от американския инвестиционен фонд BlackRock въз основа на проучване („Global Investor Pulse 2017“), изготвено (според френския сайт на BlackRock) от самите тях и в сътрудничество с Органа за контрол на финансовия пазар (AMF).

BlackRock не крие лобистките си дейности и интереси във Франция и дори ги декларира пред Върховния орган за прозрачност на обществения живот. На уебсайтът им настоящата Главна директорка на BlackRock за Франция, Белгия и Люксембург  Естел Кастр споделя, че целта им във Франция е „една и съща навсякъде по света, а именно, да помогне на все повече хора да увеличат спестяванията си“ чрез капитализация. Посланието е ясно – това засяга само  платежоспособните. Но единствените пенсионни спестявания на нископлатения служител са социалните му вноски. Какво ще промени тази т.нар „пенсионна реформа“ за този служител? Какво ще се случи с фирмените вноски, ще се превърнат ли те в заплата или ще бъдат напълно премахнати от „тежестта“ на заплатите и прехвърлени към печалбите на фирмите?

В сценарият на BlackRock гарантираната днес пенсия на La Sécu чрез междупоколенчествена и междупрофесионална солидарност, няма ли да зависи от състоянието на финансовите пазари и от точковата стойност, която ще се използва за изчисляването на пенсията? И ако днешната Sécurité sociale е организация с нестопанска цел, бъдещият ѝ приемник няма ли да приспадне от спестяванията част за възнаграждението на своите служители, мениджъри и акционери? И ако инфлацията почука на вратата, каква ще бъде последицата за стойността на точката?

Как се развива Здравното осигуряване във Франция?  От влизането в сила на „допълнителното здравно осигуряване“, La Sécu управлява само „задължителната здравна осигуровка“ и държавната помощ за бедни. На този фон на френският президент Еманюел Макрон  му хрумна нова велика идея – „La Grande Sécu“ (Великата Сигурност) Край на разделението – една единствена здравна осигуровка и право на избор на застрахователното дружество – частно или La Sécu,  по германски модел.

По-невидими за френските граждани директиви дават нова насока за Социалната сигурност и допълват текущата пенсионна реформа. Основната цел за управление е „намаляване на разходите“. Бившият социален министър Оливие Веран дава нова мисия на Междуведомствения генерален инспекторат на социалния сектор (IGAS) чиято цел е „да проучи и предложи начини за усъвършенстване на Социалното осигуряване в междусекторно управление“, за да „оправдае мобилизирането на допълнителни икономии на управление“.

Писмото настоява на първо място да се предложи преразглеждане на „потребителските отношения и териториалната имплантация“, тъй като е необходимо да се анализират нуждите на териториалната имплантацията, в следствие на развитието на цифровата технология. Министърът изисква „препоръки, обосноваващи преместването на бюрата за обществени услуги на големите градове, и инсталирането им в предградски зони или селски райони“. С други думи, преместване им в райони предлагащи бюра с по-ниски наеми, без значение недостъпността им с обществени транспорт,  насърчаване на използването на електронни услуги, без значение дали те отговарят на нуждите на потребителя. Интернет портали трябва да изместят приемните бюра за здравни, пенсионни и семейни услуги. А информационните системи на различните клонове трябва да бъдат обединени, функциите им също… Една единствена дирекция следва е достатъчна за различните клонове (здравен, пенсионен…) и каси (Генералната, на Земеделските работници и т.н.).

Но ИТ услугите не трябва да се ограничават само до нуждите на потребителите на социално осигуряване. Те трябва да се развиват в духа на справедливата „здравна конкуренция“. За целта Националната здравноосигурителна каса трябва да допринесе за разработването на Платформа за здравни данни (наричана още Център за здравни данни), като предоставя на разположение „анонимизираните“ здравни данни на своите 55 милиона потребители (повече от 80% от населението на Франция). По този начин тези данни ще бъдат предоставени на всички здравни партньори. Частната застрахователната компания Malakoff Méderic вече използва тези данни за проучване на здравните разходи. С каква цел? Възможно ли е това проучване да ориентира здравноосигурителната оферта на частни застрахователни компании, като Malakoff Mederic? И да повлияе на преоценката на застрахователните премии според консумацията, местопребиваването, жизнения стандарт и здравното състояние на потребителя?

В този „контекст на съкращаване на служителите на касите и развитие на дистанционни услуги“, пише министър Веран, следва да се наложи ограничаване на разходите за офисни помещения. Насоката е – по-малко персонал независимо от качеството на услугата и удовлетвореността на потребителите. А приемните бюра трябва да се заменят с телефонни разговори, писма и имейли, независимо от яснотата на отговорите. Дистанционната работа също е средство за икономии, работното място се премества в дома на служителя, но в какви условия? Спалните помещения се превръщат за някои в място за работа, все повече офисни работници страдат от липса на социален контакт, чувство за обезценка на дейността им и ненужност.

Като се има предвид неуспехът на преговорите за нова класификация на служителите на Социалната сигурност и отказът на профсъюзите да подпишат споразумение за изравняване на заплатите към по-ниски нива, министър Веран изиска в писмото „препоръки за предоставяне на средства на мениджърите за преговаряне [на заплащането] в ограничена финансова рамка“.

Тези директиви, както и Законите за финансиране на социалното осигуряване контролират социалните разходи, без да обосноват избраната насока или обосновавайки я с „липса на средства“ и „социални измами“. Тези два аргумента се оказват обаче чисто хипотетични. Често насочени срещу населението от мигрантски произход, те не изхождат от статистическо проучване ¹¹⁾Малкото проучвания, извършени a posteriori, по заявка на Сената и Сметната палата, опровергават хипотезите за социални измами. и данни, които да валидират такива хипотези. В същото време измамите със социалноосигурителни вноски до голяма степен отсъстват от сцената на разисквания. Както често се получава, много по-лесно е да се удари по по-слабия – служителят, който би злоупотребил с отпуск по болест, бабата, на която лекарят е предписал безплатен аналгин, мъртъвци от чужд произход, които се били възползвали от медицински обезщетения или продължавали да получават пенсии.

Няма публикуван анализ на данни, който да доказва предполагаемата измама. Но това няма да попречи на генералния директор на здравното осигуряване Томас Фатом да назове „серийния убиец на дневни надбавки“, който той открива в лицето на осигуряващия се работник. Този тъжен анекдот ми напомня за друга реална ситуация – тази на овдовяла колежка и самотна майка, болна от рак на гърдата, която след многобройни имейли и безуспешни телефонни обаждания, се наложи да се довлече до касата, за да докаже състоянието си и ѝ бъдат изплатени болничните! Генералният директор на здравното осигуряване сигурно забрави, че премии насърчават практикуващите във Франция лекари да не предписват болнични, че дирекцията за измами на Националната здравна каса съвестно оптимизира алгоритмите си за наблюдение на отпуските по болест.

Има ли директива, която поставя под въпрос естеството на разходите, разпределението на ресурсите, качеството на медицинските грижи, фармацевтичните политики, ролята на превенцията? Кой закон налага здравна превенция или прилагането на фармацевтичен контрол (да припомним тук многобройните фармацевтични скандали – Médiator, Distilbène, Vioxx, Diane 35), за да се подобри управлението на общественото здраве и намалят неговите разходи?

Фармацевтичното управление явно не е на дневния ред. Сякаш големите фармацевтични френски компании не са изградили просперитета си благодарение именно на фундаменталните изследвания на обществената изследователска дейност и на приложните открития на обществените лаборатории. Какво би попречило на френската държава да организира обществено разпространение на фармацевтичните продукти? И дори да развие обществена фармацевтична индустрия с нестопанска цел, на принципа на социална защита, и извън пазарния принцип на акционерското дружество? Вместо това, статистиците на здравното осигуряване произвеждат при поискване и безплатно потребителски проучвания за маркетинговите  нужди на частните фармацевтични индустрии.

В ранните си години Здравните каси разработват силна политика на здравна превенция в училищата, университетите, работните места. И в днешно време Националната здравноосигурителна каса разполага с пълния портфейл здравни данни, необходим за разработване на съответен план за превенция. В ерата на устойчивото развитие, здравословното хранене не е ли условие за профилактика на заболяванията? Не трябва ли Здравната каса да включи в панела си от услуги стратегия и превенция за здравословно хранене, вместо да подсигурява печалбата на Фармацевтичната индустрия и частните здравни клиники?

В дигиталната ера на устойчиви климатични промени, дигиталните инвестиции са основната здравна политика на френската държава – виртуални пространства заменят приемните, дистанционни медицински грижи във виртуално пространство, платформа за здравни данни ще бъде предоставена на частни социални партньори – фармацевтични индустрии,  застрахователни и маркетингови компании, а бъдещата биометрична здравна карта на цена двойно по-скъпа от тази на обявената хипотетична измама ще гарантира идентичността на потребителя…

Какво пречи да се изготви план за по-равноправно разпределение на пенсиите? Възможно ли е изискванията за осигурителен стаж и възраст да включват нови критерии като например продължителността на живота в различните професионални и социални категории? Капиталът, натрупан от лични инвестиции в частните пенсионни фондове, разликите в материалното наследство не бива ли да бъдат включени в изчисляването на пенсионните премии?  Дали да не изчислим също размерът на разходите за пенсии на работници по отношение на тези за ръководни кадри, вземайки предвид продължителността на пенсионния им живот и живот в добро здраве? В каква пропорция вноските на тези две категории покриват пенсиите им? И не на последно място, в една социална пенсионна система, не е ли по справедливо нивото на социална полезност на работната дейност да се включи в изчисляването на периодите даващи право на пенсия? Не намерих отговор в изследванията и статистическите доклади на социалните каси.  Най-вероятно такива въпроси не касаят годишните одити на Сметната палата ¹²⁾Всяка година Сметната палата на Франция одитира Клоновете на Социалната сигурност..