В категории:Общество

Защо левицата продължава да губи и… как можем да победим

Отхвърлянето на неолиберализма и елиминирането на капитализма изискват нещо повече от добри идеи и силна воля. Пред лицето на толкова много ненужни страдания и несправедливост няма по-смислен начин да прекараме времето си от организирането за радикална социална трансформация.

Корицата на сп. „Ново време“, бр. 7-8, 2020

„Барикада“ предлага анализ на американския анализатор ЕРИК БЛАНК, публикуван в брой 7-8 за 2020 г. на списание „НОВО ВРЕМЕ“. То е основано през 1897 г. от Димитър Благоев като „месечен преглед на умствения и обществения живот“. Списанието продължава да излиза и до днес, публикувайки статии и анализи от изтъкнати учени, експерти, общественици, журналисти.

Да бъдеш социалист е трудно и скоро това няма да се промени. Но ако искаме да започнем да печелим, социалистите трябва да се поучим от неот­давнашните поражения на СИРИЗА в Гърция, на Джеръми Корбин във Великобритания и на Бърни Сандърс в САЩ, както и от провалите на социалдемокрацията през ХХ век и намаляващата значимост на ленинизма.

Никога не е лесно да си социалист. Но в последно време левите загубиха някои особено огорчаващи битки. Въпреки че Джеръми Корбин и Бърни Сандърс успяха да повишат политическите очаквания и да възродят социалистическата левица, в собствените им страни и извън тях поражението им остави активистите в шок и в търсене на отговори.

За онези, които се опитват да разберат как стигнахме дотук и къде трябва да отидем, книгата „Социалистическото предизвикателство днес“ (Haymarket 2020) е важна отправна точка. Тя отхвърля всеки фалшив оптимизъм и е полезна именно с това, че обяснява защо е толкова трудно да бъдеш социалист. Трезво идентифицира пречките пред една антикапиталистическа трансформация и така предоставя на социалистите стратегическа карта към победата.

Шествията с червени знамена продължават да са масови из много страни по света. Снимка: The Clinic

Левицата: възход, упадък и прераждане

Книгата започва с бурната история на социалистическото движение. Сегашната ни криза, твърдят авторите, отразява ограниченията на двете основни леви стратегии на ХХ век: социалдемокрацията и ленинизма.

Ленинизмът имаше много достойни за уважение страни, включително (в най-добрата си форма) акцентът върху организираната борба срещу капиталистическата класа, стремежът да се изгради единство на работническата класа отвъд националните граници и „разбирането, че социалистическото икономическо планиране изисква капиталът да се отнеме от капитала“. Голяма част от тези достойнства обаче бяха засенчени от ужасите на сталинизма и от склонността да се правят генерални обобщения за социалистическата стратегия на базата на специфичния руски опит. Демократичният социализъм днес би трябвало да „обхваща всичко положително от комунистическата идея“, като отхвърля антидемократичните практики, както и неоправданата вяра, че въстание за „унищожаване на държавата“ е възможно в развити капиталистически демокрации.

Но при малкото, оставащо от наследството от 1917 година,  „основното предизвикателство“ пред социалистите днес е да избегнат другата клопка, в която левите бяха изпаднали през миналия век: „социалдемократизирането“.

От началото на ХХ век успешната борба на работническото движение за избирателни и други демократични права породи парадоксалната склонност на масовите работнически организации – и по-специално на техните ръководства – да се вместват в капиталистическото статукво. Това се видя ясно през 1914 г., когато социалистическите лидери в цяла Европа застанаха зад ръководителите на своите държави при обявяването на световната война.

През следващите десетилетия колаборацията с властта продължи да  потиска класовата борба. В профсъюзите и в социалистическите партии по целия свят усилията за повишаване капацитета на редовите работници и за организиране на по-широката работническа класа претърпяха неуспех.

На фона на безизходицата, в която бяха изпаднали социалдемокрацията и комунизмът, през 70-те години се появиха политически течения, които се опитаха да намерят нов път, за да се избегнат слабостите и на двете. За тези леви в социалдемократическите партии и за мислители като Андре Горц, Тони Бен, Ралф Милибанд и Никола Пулантас борбата срещу капиталистите можеше и трябваше да се води не само на улиците и на  работните места, но и вътре в държавата.

За съжаление тези демократични социалисти, отстояващи такъв нов път, не успяха в достатъчна степен да преодолеят доминиращите лидери и традиции, така че да се противопоставят ефективно на международната неолиберална офанзива, започнала през 80-те години. Резултатите са ни познати: профсъюзите бяха разрушени, социалната държава беше смачкана, работата стана по-несигурна, а организациите на работническата класа станаха по-раздробени и деморализирани.

През последните четири десетилетия на отстъпление социалните движения периодично се обявяват против войната, расовото и половото потисничество, глобализацията и влошаването на околната среда. Но без здрави професионални съюзи и без сплотяващата сила на социалистическите партии, повечето от тези протести идват и си отиват, без да постигнат исканията си, нито да променят значително баланса на силите между нас и милиардерите.

Приспособявайки се към този цикъл на движенията, голяма част от маргинализираните и анархистично настроени леви напълно изоставиха електоралната политика. Новата мантра стана „променете света, без да взимате властта“. За съжаление, игнорирането на капиталистическата държава се оказа неефективен начин тя да бъде победена. С този тип безплодни „движения“ беше подготвена почвата за нов подход.

Гръцката трагедия

След  Голямата рецесия и последвалото в световен мащаб изригване на улични протести и окупации, насочени срещу строгите икономии през 2011 г., радикално настроените най-накрая започнаха да сменят посоката „от протест към политика“.

Книгата „Социалистическото предизвикателство днес“ утвърждава, че от 2014 г. насам лявата политика се характеризира с това, че сменя подхода си за „противодействие на капиталистическата глобализация“ – от „улиците към държавата“. През този забележително кратък период левицата сложи край на десетилетията на социална маргинализация и на политиките единствено чрез улицата, за да се превърне в сериозен претендент за правителствената власт.

Класовата политика се завърна в политическия мейнстрийм – това е значително историческо развитие, което вероятно ще даде плодове в следващите години и десетилетия. Но както отбелязва синдикалният лидер Андрю Мъри, „тази нова политика е по-скоро политика към класата, отколкото политика в класата“, доколкото не излиза „от органични институции на самата класа“. С други думи, въпреки че днешната левица се стреми да противопостави работниците на капиталистите, тя все още няма дълбоки връзки с организациите и общностите на работническата класа.

Изграждането на такива основи е особено трудно поради отстъплението на организираното работническо движение през последните десетилетия. Профсъюзното членство и броят на стачките бележат исторически най-ниските си нива в англоезичния свят, а това поставя демократичните социалисти в ситуация да се борят с милиардерите с една вързана ръка.

Отчитайки този противоречив контекст, „Социалистическото предизвикателство днес“ се фокусира върху силните страни и ограниченията на три случая: СИРИЗА в Гърция, Корбин в Обединеното кралство и Сандърс в САЩ. Основната теза на авторите е проста: преодоляването на неолиберализма и преминаването към социализъм изисква разрастване и трансформиране на работническата класа, както и демократизиране на държавата чрез насърчаване на социалната активност. Без тези промени не можем да победим.

Опитът на Гърция е показателен. Вълна от стачки, окупации и протес­ти след 2010 г. подготви почвата за изборната победа на СИРИЗА през януари 2015 г.  Получила мандат от народа да сложи край на унищожителните строги икономии, наложени от Тройката (Европейската централна банка, Европейската комисия и Международния валутен фонд), партията рязко повиши надеждите сред гръцките работници и международната левица. Въпреки това, през юли същата година нейните лидери вече подписваха „трети меморандум“ с ангажимент да въведат тези същите политики, които бяха избрани да отменят.

Панич, Гиндин и Махер твърдят, че ако разглеждаме това просто като капитулация и предателство от страна на ръководството на Алексис Ципрас, ще пропуснем по-дълбоките политически корени на поражението. Проблемът не е и в това, че лидерите на СИРИЗА не обмислиха сериоз­но „план Б“, с който да отхвърлят всички мерки за строги икономии, да напуснат еврозоната и да приемат алтернативна валута. Преди да дойде на власт, ръководството на практика се отказа от заявения си ангажимент за укрепване на потенциала на работническата класа.

Алексис Ципрас и неговата СИРИЗА не съумяха да се справят с тежестта на многото възлагани на тях надежди в Гърция. Снимка: Wikimedia Commons

Малко внимание беше обърнато на това кои ще останат в партията за организационна работа в обществото. Нарастването на броя на партийните членове изобщо не беше пропорционално на степента на електоралния пробив. Дори когато се присъединяваха нови, радикално настроени активисти, ръководството правеше твърде малко, за да подкрепи хората от партийния апарат, които искаха да развият капацитета на тези активисти, за да превърнат партийните структури в център на живота на работническата класа и стратегически да се ангажират с тях ‒ за предпочитане във връзка с мрежите за солидарност при планирането на алтернативни форми на производство и потребление. Всичко това показва колко далеч беше СИРИЗА от скъсване с ограниченията на социалдемокрацията.

Пропуснатите възможности за стимулиране и  организиране на работническата класа станаха особено остри, след като СИРИЗА пое властта. Авторите цитират активиста на партията Андреас Карицис, който твърди, че нито ръководството на партията,  нито – също толкова важно – нейните радикални критици са предложили конкретни планове за това как да се мобилизира широка обществена енергия за реализацията на прогресивни политики.

Преодоляването на антидемократичните институционални пречки изисква трансформиране на държавата чрез обвързването ѝ с обществени начинания и с тяхното разрастване: „десетките новосъздадени комисии възпроизведоха неясни политически конфронтации, вместо да начертаят конкретни планове по сектори за преодоляване на пречките и за преструктуриране на държавните функции и институции в демократична насока“. Сред многото такива възможности например беше Министерството на образованието да превърне училищата в „обществени центрове“, за да подкрепи усилията на местни активисти и да предложи образование или техническо обучение на съседи, както и на родители.

При положение че  масовите движения и работническите организации в Гърция се оказаха относително демобилизирани – а и при международната изолация на правителството поради твърде неблагоприятното съотношение на силите навън – няма нищо изненадващо в това, че в крайна сметка Ципрас се преклони пред Тройката. Отбелязването на този контекст не оправдава решенията на ръководството на СИРИЗА. Но това ни предлага поучителен стратегически урок. Не е достатъчно да се спечелят изборите: за да изпълни своята програма, едно  ляво правителство трябва да се опре на масови работнически движения и да насърчава такива движения. Както и да се бори за демократизиране на държавата.

Движенията на Корбин и Сандърс

Без активни работнически организации, способни да вдъхновят милио­ни трудещи се и да изградят нов политически здрав разум, възможностите на социалистите са ограничени. Както демонстрира „Социалистическото предизвикателство днес“, социалистите в Обединеното кралство спореха по този въпрос много преди поражението на Корбин през 2019 г. да направи това съвсем очевидно.

Въпреки че радикално настроените спечелиха най-високия пост в Лейбъристката партия през 2015 г., голяма част от парламентарното крило на лейбъристите, местните кадри и профсъюзната база останаха непроменени. Всъщност наскоро изтекъл доклад от 850 страници разкрива колко активно през последните пет години десните лидери на лейбъристите са се опитвали да подкопаят Корбин отвътре.

Напливът на млади хора, организирани главно около движението Momentum, по един възхитителен начин тласна към нови посоки. За сравнително неопитни активисти обаче задачата беше трудна. По мнението на Том Блекбърн, член на Лейбъристката партия от Солфорд,  предизвикателството беше „активно да се насърчава народната подкрепа за една радикална политическа алтернатива, а не да се приема, че има достатъчна, но скрита, подкрепа, която само чака да бъде потърсена“. Тъй като ангажирането с корбинизма в различните региони и сред отделните поколения беше доста неравномерно, трябваше да се работи много търпеливо, за да се спечели мнозинството от работническата класа.

Нужни бяха инициативи и отдолу, и от страна на Корбин за напредъка на този изключително амбициозен проект, обяснимо довел до сблъсък с дългогодишни партийни функционери и умерени депутати от Лейбъристката партия. Изтъквайки необходимостта от „яснота и честност за мащаба на задачата, която стои пред новата лейбъристка левица, както и за естеството на тази задача“, Блекбърн призова за възстановяване на „активната агитационна работа на Лейбъристката партия в средите на работническата класа, с цел да се демократизират структурите за изработване на политики и за привличане на следващото поколение леви кадри, кандидати и активисти“.

Сред многото припокриващи се причини за загубата на Корбин в края на 2019 г. като най-съществена се очертава отсъствието на силно работническо движение. Особено в постиндустриалните региони, където десетилетните поражения и стопяването на силната Лейбъристка партия или на профсъюзните структури оставиха трудовите хора твърде примирени и разединени, за да откликнат на амбициозното послание на Корбин. Доброволците, които чукаха на вратите на избирателите, бяха посрещани с разбираем скептицизъм, че лейбъристите ще могат да изпълнят обещания­та си. Няколкото кратки години вътрешна и външна кампания се оказаха недостатъчни, за да демонстрират една осъществима алтернатива.

Отсъствието на силно работническо движение лиши от фундамент линията на Джереми Корбин. Снимка: Wikimedia Commons

Поражението на лейбъристите през 2019 г. подчерта границите на това, което може да се постигне без фундаментални промени в самата партия. Много малко такива промени бяха постигнати през годините на Корбин, по-специално по отношение на прякото участие в борбите на ниво общност и на работното място, а също и в насърчаването на социал­ните и политическите мрежи за създаване на връзки между различните работнически общности и работни места.

Огромното нарастване на членската маса през годините на Корбин  стана най-вече чрез присъединяване на национално ниво, а не чрез местни партийни организации. И малцина от новоприетите, включително от активистите на Momentum, вземаха участие в редовните местни партийни събрания.

Дори Корбин да беше спечелил изборите, слабото  работническо движение и вътрешната опозиция на умерените лейбъристки депутати щяха да продължат да бъдат сериозно препятствие в борбата с изключително мощната капиталистическа класа. Както показа гръцкият опит, по-лошо от загубата на избори е да победиш и да бъдеш принуден да прилагаш политиките на своите опоненти.

Възраждащото се демократично социалистическо движение в САЩ отразява същите основни предимства и ограничения, каквито отличават и аналозите му в чужбина. Кандидатирането на Бърни Сандърс през 2016 и 2020 г. беше повратно за политическата култура на страната. То регистрира драматично отдалечаване от центристкия, прокорпоративен либерализъм на фигури като Хилари Клинтън и Джо Байдън. Панич, Гиндин и Махер отбелязват, че превръщайки „класовото неравенство в централна тема на политическата кампания по начин, който се стреми да обхване и преодолее расовите и половите разделения, за да изгради една по-сплотена класова сила“, Бърни направи безценна услуга на обезсърчената американска левица.

Един възрастен сенатор от Върмонт възвърна легитимността на социализма и възстанови класовия подход в политиката в огромен мащаб: „Сандърс откри пътя за новия социалистически дискурс. Президентската му кампания беше насочена не само към това да спечели изборите, но и към изграждане на дълготрайно движение на работническата класа“. Едно от забележителните постижения е експлозивният растеж на партия­та „Демократични социалисти на Америка“. Новите демократични социалисти на Америка поеха задачата да се борят за трансформиране на организационните структури на труда, например поемайки ключова ръководна роля и подкрепа в много от стачките на учителите от 2018 г. насам.

Бърни Сандърс възвърна легитимността на социализма и възстанови класовия подход в политиката в огромен мащаб. Снимка: Wikimedia Commons

Без съмнение кампаниите на Бърни имаха и сериозни пропуски. Авторите например посочват донкихотовското му усилие да „си върне“ Демократическата партия. Това погълна енергия и ресурси, които биха били по-полезни за изграждането на устойчив независим политически апарат. Отстояването на нашата независимост от върхушката на Демократическата партия и поддържането на  доброволци извън рамките на изборния цикъл изисква членство в силни демократични организации – и в крайна сметка своя собствена партия.

Публикувана през януари 2020 г., книгата „Социалистическото предизвикателство днес“ не анализира пряко причините за скорошното поражение на Бърни. Анализът обаче насочва ясно към големия урок: при липсата на съживено работническо движение е изключително трудно Бърни да спечели национални избори, камо ли да реализира програмата си, ако бъде избран. Също като в Обединеното кралство, твърде много региони и слоеве от работническата класа остават примирени с политиката както обикновено.

Твърденията, че Бърни би спечелил, ако беше избегнал тази или онази тактическа грешка, изключително много подценяват силата на нашите опоненти и необходимостта от по-добра организация от наша страна. Авторите стигат до заключението, че няма бързо решение, което да преодолее социологическата разнородност на настоящата радикализация или да възстанови мощно работническо движение:

Преодоляването на тази криза на работническата класа не е толкова въпрос на по-добри политики или по-добри тактики. То е преди всичко организационно предизвикателство, което да съдейства на  новите процеси на класово формиране, заложени в многостранните измерения на живота на работниците, който обхваща толкова много идентичности и общности.

Как би могло да изглежда това занапред? Представете си, че успеем  да преобразуваме нашите профсъюзи така, че те да са в състояние да вдигат стачки в цялата страна, да организират успешно милиони работници от Amazon, Walmart и Whole Foods и да водят битки срещу расовата дискриминация, глобалното затопляне и за жилищни права. Едно такова възродено работническо движение би могло активно да подкрепя стотиците новоизбрани демократични социалисти в местни, държавни и национални служби, ангажирани да допринесат за реални подобрения в живота на работническата класа. Това не само би повишило колективните ни очаквания, но и най-накрая бихме имали организационния капацитет да започнем да превръщаме мечтите си в реалност.

Заключение

В момента левите са в плен на злощастен Параграф 22. Въпреки че отново сме в политическия мейнстрийм, ние все още нямаме необходимата сила, за да спечелят национални избори в САЩ или в Обединеното кралство. И, както показва гръцкият опит, дори когато сме достатъчно силни, за да бъдем избрани, не сме разполагали с капацитета да отхвърлим неолиберализма.

Тези изборни поражения и разбити надежди на свой ред се отразяват обратно върху нас – деморализират доброволците, убиват инерцията ни и възпрепятстват проекта за изграждане на силна левица с корени в едно съживено работническо движение. Има реална опасност ограниченията на това пренасочване от „протест към политика“ да накарат активистите да загубят надежда или да потърсят стратегически преки пътища.

За щастие има изход от този порочен кръг. Възприемането на дългосрочната стратегия, предложена в „Социалистическото предизвикателство днес“, ще даде възможност на нашето движение да овладее неизбежните възходи и падения. Вместо да се поддават на отчаянието или след всеки неуспех „да изхвърлят бебето с мръсната вода“, демократичните социалисти могат да продължат да трупат мощ, като съчетават електоралната работа, свързана с класовата борба ‒ и борбата за демократизиране на държавата ‒ с усилия за разширяване и трансформиране на работническото движение. Това е единственият ни възможен път към властта.

Този подход, наречен от авторите  „дългата война за позиции през двадесет и първи век“, е необходимо, но със сигурност недостатъчно  условие за победа. Отхвърлянето на неолиберализма и елиминирането на капитализма изискват нещо повече от добри идеи и силна воля. Най-различни фактори, включително икономически кризи, спонтанни протестни вълни, масови надигания и вдъхновяващи примери от чужбина, са извън нашия контрол. Но за да бъдат оползотворявани тези възможности, когато те възникнат, се изискват ясен стратегически хоризонт и левица, която е достатъчно силна,  за да насочи хода на събитията.

Да бъдеш социалист, в близко бъдеще няма да стане по-малко трудно. Нашите противници са твърде мощни, за да разчитаме на някакви сигурни рецепти за краткосрочен успех. Но победата е възможна, ако се въоръжим с уроците от миналото, както и със здравословна доза търпение и решителност.

Междувременно се научете да обичате самата борба. Пред лицето на толкова много ненужни страдания и несправедливост няма по-смислен начин да прекараме времето си от това да се организираме за радикална социална трансформация. Както пише младият Карл Маркс през 1835 г. „Ако сме си избрали такава позиция в живота, от която можем  повече от всичко да работим за човечеството, никакво бреме не може да ни огъне, защото това е жертва в името на всички; тогава няма да изпитваме никаква жалка, ограничена, егоистична радост, а нашето щастие ще принадлежи на милиони, нашите дела ще имат тогава тих, но вечно действен живот, и над праха ни горещи сълзи ще пролеят благородни хора.“

 

Източник: Списание „Якобин“, 12.05.2020
https://jacobinmag.com/2020/05/the-socialist-challenge-today-corbyn-sanders

Превод Ана Борисова

 

Антикорбинистите в Лейбъристката партия са работили за загуба на изборите през 2017 г.

Изтекъл в медиите вътрешен доклад показва, че дясното крило на партията е предпочитало консерваторите да останат на власт, отколкото левицата да затвърди позициите си

Докладът свидетелства, че сътрудници на Лейбъристката партия, противопоставящи се на Джереми Корбин, са работили за загуба по време на парламентарните избори във Великобритания през 2017 г. с надежда лошият резултат да доведе до смяната му като лидер. Докладът от 860 страници не е официално публикуван, но съдържанието му първо бе оповестено в Independent и други британски медии, след което целият документ изтече в интернет. Той е изготвен към края на мандата на Корбин и партията потвърди, че документът е автентичен, но не е ясно кой го е поръчал и изготвил.

Описаните в документа тактики на антикорбинистите са включвали насочване на ресурси към кандидати, свързани с дясното крило на партията, отказ да се споделя информация с кабинета на лидера, както и „висене в офиса, без да се прави нищо“ през месеците на предизборната кампания. Антикорбинистите постоянно са наричали различни хора, включително свои колеги, които смятали за недостатъчно опозиционни на ръководството, „троти“ – съкратено от троцкисти. Дори някои от хората, които сами ругаели „тротите“, зад гърба им също били наричани „троти“, защото не ги считали за достатъчно критични към левицата.

 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар