През 1990 г. канадският историк Майкъл Игнатиев, пишейки за Великден във в. „Обзървър“, отбелязва, че „светските общества никога не са успели да осигурят алтернативи на религиозните ритуали“. Той изтъква, че Френската революция „може да е превърнала поданиците в граждани, може да е поставила liberté, égalité и fraternité на входа на всяко училище и да е разтурила манастирите, но с изключение на 14 юли, тя никога не е нанесла удар върху стария християнски календар“.
Темата на тази статия е може би единствената неоспорима диря, направена от светско движение в християнския или в който и да е друг официален календар – празник, установен не в една или две страни, а през въпросната 1990 г. официално в 107 държави. Нещо повече, това е празник, установен не от властта на правителства или завоеватели, а от едно напълно неофициално движение на бедни мъже и жени. Говоря за Първи май, или по-точно за Първи май, международния празник на работническото движение, чиято официална стогодишнина би трябвало да беше отбелязана през 1990 г..
“Би трябвало да бъде“ е точната фраза, тъй като освен историците, малцина проявяват интерес към тази тема, дори онези социалистически партии, които са наследници на участващите в учредителните конгреси на Втория интернационал през 1889 г., където се призовава за едновременна международна работническа демонстрация в подкрепа на закон за ограничаване на работния ден до осем часа, която да се проведе на 1 май 1890 г. Това важи дори за онези партии, които действително са били представени на конгресите от 1889 г. и които все още съществуват. Тези партии на Втория интернационал или техните наследници днес осигуряват правителствата или основните опозиции почти навсякъде в Европа на запад от онова, което се е самоопределяло като регион на „реално съществуващия социализъм“. Можеше да се очаква, че те ще проявят по-голяма гордост или дори само по-голям интерес към своето минало.
Най-силната политическа реакция във Великобритания на стогодишнината от Първи май дойде от сър Джон Хакет, бивш генерал, който призова за премахване на Първи май, който той изглежда смяташе за някакво съветско изобретение. Според него официалният празник не би трябвало да оцелее след падането на международния комунизъм. Прозиходът на официалното отбелязване на Първи май в страните от Западна Европа обаче е точно обратното на болшевишки или дори социалдемократически. Той води началото си от антисоциалистически настроените политици, които, осъзнавайки колко дълбоки са корените на Първи май в почвата на западната работническа класа, са искали да се противопоставят на привлекателността на работническите и социалистическите движения, като кооптират техния празник и го превърнат в нещо друго. Ще цитирам едно френско парламентарно предложение от април 1920 г., подкрепено от 41 депутати, които не са обединени от нищо друго, освен че не са социалисти:
“Този празник не трябва да съдържа никакъв елемент на завист и омраза [кодовата дума за класова борба]. Всички класи, ако все още може да се каже, че съществуват класи, и всички производителни сили на нацията трябва да се побратимят, вдъхновени от една и съща идея и един и същ идеал.”
Тези, които преди създаването на Европейската общност стигнаха най-далеч в кооптирането на Първи май, бяха от крайната десница, а не от левицата. Правителството на Хитлер е първото след СССР, което превръща Първи май в официален национален празник на труда. Правителството на маршал Петен във Виши обявява Първи май за „Празник на труда и съгласието“, като се твърди, че е вдъхновено от фалангисткия Първи май в Испания на Франко, където маршалът е бил изпълнен с възхищение посланик.
Всъщност Европейската икономическа общност, която превърна Първи май в официален празник, беше орган, съставен, въпреки възгледите на г-жа Тачър по този въпрос, не от социалистически, а от предимно антисоциалистически правителства. Официалните първомайски празници на западните страни бяха признание за необходимостта от примиряване с традицията на неофициалните първомайски празници и откъсването им от работническите движения, класовото съзнание и класовата борба. Но как стана така, че тази традиция беше толкова силна, че дори нейните врагове смятаха, че трябва да я превземат, дори докато подобно на Хитлер, Франко и Петен, те унищожаваха социалистическото работническо движение?
Бърз възход
Необикновеното в развитието на тази институция е, че то е било непреднамерено и непланирано. В този смисъл тя е не толкова “ изобретена традиция“, колкото внезапно възникнала. Непосредственият произход на Първи май като официален ден на труда не се оспорва. Това е резолюцията, приета от един от двата съперничещи си учредителни конгреса на Интернационала – марксисткия – в Париж през юли 1889 г., в годината на стогодишнината от Френската революция. В нея се призовава за международна демонстрация на работниците в същия ден, на която те да поставят пред съответните държавни и други органи искането за законен осемчасов работен ден. И тъй като Американската федерация на труда вече е решила да проведе такава демонстрация на 1 май 1890 г., този ден е трябвало да бъде избран за международната демонстрация. По ирония на съдбата, в самите САЩ Първи май никога не успява да се утвърди, както става другаде, най-малкото защото вече съществува все по-официален държавен празник на труда – Денят на труда,отбелязван в първия понеделник на септември.
Естествено, учените са изследвали произхода на тази резолюция и връзката ѝ с по-ранната история на борбата за законно осемчасово работно време в САЩ и други страни, но тези въпроси не ни засягат тук. Това, което е от значение за настоящия преглед, е как това, което резолюцията предвижда, се различава от това, което действително се е случило. Нека отбележим три факта, свързани с първоначалното предложение. Първо, призивът е просто за една-единствена международна проява. Не се предлага тя да бъде повторена, още по-малко да се превърне в редовно годишно събитие. Второ, не се предлага тя да бъде особено тържествена или ритуална, въпреки че работническите движения от всички страни са упълномощени да „осъществят тази демонстрация по начини, които се налагат от ситуацията в тяхната страна“.
Това, разбира се, е авариен изход, оставен в услуга на Германската социалдемократическа партия, която по това време все още е нелегална съгласно антисоциалистическия закон на Бисмарк. И накрая, няма никакви признаци, че тази резолюция е била възприемана като особено важна по онова време. Напротив, в съобщенията на съвременната преса тя почти не се споменава, ако изобщо се споменава, и с едно изключение (любопитно е, че става дума за буржоазен вестник), е без предложената дата. Дори официалният доклад на конгреса, публикуван от Германската социалдемократическа партия, само споменава вносителите на резолюцията и отпечатва нейния текст без никакъв коментар или видимо усещане, че това е въпрос от значение. Накратко, както си спомня Едуар Вайан, един от най-изтъкнатите и политически чувствителни делегати на конгреса, няколко години по-късно: „Кой би могъл да предвиди … бързия възход на Първи май?”
Бързият му възход и институционализиране със сигурност се дължат на изключителния успех на първите първомайски демонстрации през 1890 г., поне в Европа на запад от Руската империя и Балканите. Социалистите бяха избрали подходящия момент да основат или, ако предпочитаме, да възстановят Интернационала. Първи май съвпадна с триумфалното настъпление на работническата сила и увереност в много страни. Ще посочим само два познати примера: избухването на Новия юнионизъм във Великобритания, последвало Доковата стачка от 1889 г., и победата на социалистите в Германия, където Райхстагът отказва да продължи действието на антисоциалистическия закон на Бисмарк през януари 1890 г., в резултат на което месец по-късно Социалдемократическата партия удвоява гласовете си на парламентарните избори и получава малко под 20% от общия брой гласове. Да се постигне успех на масовите демонстрации в такъв момент не е било трудно, тъй като и мирните, и войнстващите активисти са влагали сърцето си в тях, а към тях са се присъединявали маси от обикновени работници, за да отпразнуват усещането за победа, сила, признание и надежда.
И все пак степента, в която работниците участват в тези първи демонстрации, изумява онези, които са ги призовавали да го направят – особено 300-те хиляди души, които изпълват Хайд Парк в Лондон, където за първи и последен път се състои толкова мащабна първомайска демонстрация. Защото, макар че всички социалистически партии и организации естествено са организирали митинги, само някои от тях бяха осъзнали пълния потенциал на събитието и бяха вложили всичко от самото начало. Австрийската социалдемократическа партия е изключителна с непосредственото си усещане за масовото настроение, в резултат на което, както отбелязва Фридрих Енгелс няколко седмици по-късно, „на континента именно Австрия, а в Австрия – Виена, отпразнува този празник по най-бляскав и подходящ начин“.
В някои страни местните партии и движения не се хвърлят с цялото си сърце в подготовката на първомайски шествия, защото са били, както е обичайно за лявата политика, възпрепятствани от идеологически спорове и разногласия относно легитимната форма или форми на подобни демонстрации – или от чиста предпазливост. Предвид силно нервната, дори понякога истерична реакция на правителствата, средната класа и работодателите, които заплашват с полицейски репресии, отговорните социалистически лидери често предпочитат да избягват прекалено провокативните форми на конфронтация. Такъв е случаят в Германия, където забраната на партията е отменена току-що след единадесет години нелегалност. „Имаме всички основания да държим масите под контрол по време на първомайската демонстрация“, пише партийният лидер Август Бебел до Енгелс. „Трябва да избягваме конфликти.“ Енгелс се съгласява.
Решаващият въпрос е дали работниците да бъдат помолени да демонстрират в работно време, т.е. да стачкуват, тъй като през 1890 г. Първи май се пада в четвъртък. По принцип предпазливите партии и силните профсъюзи – освен ако умишлено не са искали или не са се оказали въвлечени в индустриални действия, какъвто е бил планът на Американската федерация на труда – не са виждали защо трябва да излагат собствените си шии и шиите на членовете си в името на символичен жест. Поради това те се ориентират към демонстрация в първата неделя на май, а не в първия ден на месеца. Това е и британският вариант, поради което първият голям майски ден на труда там се провежда на 4 май.
Това обаче е и предпочитанието на германската партия, макар че там, за разлика от Великобритания, на практика надделява Първи май. Всъщност въпросът е официално обсъден на Международния социалистически конгрес в Брюксел през 1891 г., като британците и германците се противопоставят на французите и австрийците, но губят гласуването. Подобно на много други аспекти на Първи май, изборът на точната дата е случаен страничен продукт. В първоначалната резолюция изобщо не се споменава спирането на работата. Проблемът възниква просто защото първият Първи май се пада в делничен ден.
Предпазливостта изисква друго. Но това, което всъщност направи Първи май, е именно изборът на символа вместо практическата разумност. Именно актът на символично спиране на работата превърна Първи май в нещо повече от поредната демонстрация или дори от поредния възпоменателен повод. Именно в страните или градовете, където партиите, дори срещу колебаещите се профсъюзи, настояваха за символична стачка, Първи май наистина се превърна в централна част от живота на работническата класа и от работническата идентичност, както никога не се случи във Великобритания, въпреки блестящото му начало. Защото въздържането от работа в работен ден беше едновременно утвърждаване на властта на работническата класа – всъщност квинтесенцията на тази власт – и същността на свободата, а именно да не бъдеш принуден да работиш в пот на челото, а да избираш какво да правиш в компанията на семейството и приятелите си. По този начин той е едновременно жест на класово утвърждаване и класова борба и празник: нещо като ремарке за добрия живот, който ще настъпи след еманципацията на труда. И, разбира се, при обстоятелствата от 1890 г. това е и празник на победата, почетна обиколка на победителя около стадиона. Погледнат в тази светлина, Първи май носи със себе си богат товар от емоции и надежда.
Официализация
Това осъзнава и Виктор Адлер, когато противно на съветите на Германската социалдемократическа партия настоява австрийската партия да предизвика точно тази конфронтация, която Бебел иска да избегне. Подобно на Бебел той разпознава настроението на еуфория, на масово приобщаване, почти месианско очакване, което обхваща много работнически класи по това време. „Изборите обърнаха главите на по-слабо образованите в политическо отношение [geschult] маси. Те вярват, че трябва само да искат нещо и всичко може да бъде постигнато“, както казва Бебел.
За разлика от Бебел, Адлер все още се нуждае от мобилизиране на тези настроения, за да изгради масова партия от комбинацията от активисти и нарастващи масови симпатии. Освен това, за разлика от германците, австрийските работници все още нямат право на глас. Следователно силата на движението все още не е можела да бъде демонстрирана по електорален път. Отново скандинавците разбират мобилизиращия потенциал на прякото действие, когато след първия Първи май гласуват за повторение на демонстрацията през 1891 г., „особено ако е съчетана със спиране на работа, а не само с просто изразяване на мнение“. Самият Интернационал е на същото мнение, когато през 1891 г. гласува (против британските и германските делегати, както видяхме) за провеждане на демонстрацията на Първи май и за „прекратяване на работата навсякъде, където това не е невъзможно“.
Това не означава, че международното движение призовава за обща стачка като такава, тъй като при всички безгранични очаквания на момента организираните работници на практика осъзнават както своята сила, така и своята слабост. Дали хората трябва да стачкуват на Първи май, или може да се очаква, че ще се откажат от дневната си заплата за демонстрацията, са въпроси, широко обсъждани в кръчмите и баровете на пролетарския Хамбург, според цивилните полицаи, изпратени от Сената да слушат разговорите на работниците в този масово „червен“ град. Разбра се, че много работници няма да могат да излязат, дори и да искат. Затова железничарите изпращат телеграма до първия първомайски ден в Копенхаген, която е прочетена и приветствана: „Тъй като не можем да присъстваме на събранието поради натиска, оказван от управляващите, няма да пропуснем да подкрепим изцяло искането за осемчасов работен ден.“
Въпреки това, когато работодателите са знаели, че работниците са силни и твърдо ангажирани, те често са приемали мълчаливо, че денят може да бъде почивен. Това често се случва в Австрия. Така например, въпреки ясната инструкция на Министерството на вътрешните работи, че шествията са забранени и почивките не се разрешават, и въпреки официалното решение на работодателите да не считат Първи май за празник, а понякога дори да заменят деня преди Първи май с работен празник, Държавната фабрика за оръжия в Щайр, Горна Австрия, затваря на Първи май 1890 г. и всяка година след това. Във всеки случай в достатъчно страни се появяват достатъчно работници, за да направят движението за спиране на работа правдоподобно. В края на краищата в Копенхаген около 40 % от работниците в града действително присъстват на демонстрацията през 1890 г.
Като се има предвид този забележителен и често неочакван успех на първия Първи май, е естествено да се поиска повторение. Както вече видяхме, обединените скандинавски движения искат това през лятото на 1890 г., както и испанците. До края на годината по-голямата част от европейските партии последват примера им. Това, че празникът трябва да стане редовно годишно събитие, може би е било предложено, а може би не, първо от войнстващите работници в Тулуза, които през 1890 г. приемат резолюция в този смисъл. Но никой не е изненадан, когато конгресът на Интернационала в Брюксел през 1891 г. задължава движението да провежда ежегоден Първи май.
Както видяхме, Интернационалът решава Първи май трябва да се празнува с една-единствена демонстрация на първия ден от месеца, независимо дали този ден е делничен, за да се подчертае „истинският му характер като икономическо искане за осемчасов работен ден и утвърждаване на класовата борба“. Но това не е всичко.
Към осемчасовия работен ден се добавят поне две други искания: трудово законодателство и борба срещу войната. Въпреки че оттогава е официална част от Първи май, сам по себе си лозунгът за мир не е интегриран в популярната първомайска традиция, освен като нещо, което засилва международния характер на празника. В допълнение към разширяването на програмното съдържание на демонстрацията обаче резолюцията включва и друго нововъведение. В нея се говори за „празнуване“ на Първи май. Движението е достигнало до официалното му признаване не само като политическа дейност, но и като празник.
Това отново не е част от първоначалния план. Напротив, войнстващото крило на движението и, едва ли е необходимо да се посочва, анархистите, се противопоставят страстно на идеята за празненства на идеологическа основа. Първи май е ден за борба. Анархистите биха предпочели той да се превърне от един-единствен ден за отдих, изтръгнат от капиталистите, в голяма обща стачка, която да срине цялата система. Както често се случва, най-войнствените революционери гледат мрачно на класовата борба, което се потвърждава от иконографията на черните и сиви маси, озарени само от някое случайно червено знаме.
Анархистите предпочитат да възприемат Първи май като възпоменание за мъчениците – убитите работници при стачките за осемчасов работен ден в Чикаго през 1886 г. – „ден на скръб, а не на празник“. Там, където те са влиятелни, както в Испания, Южна Америка и Италия, мъченическият аспект на Първи май всъщност става част от празника. Сладкишите и бирата не са част от революционния план за действие. Всъщност, както показва едно скорошно изследване на анархисткия Първи май в Барселона, отказът да се угощават или дори да го наричат „Festa del Traball“, празник на труда, е една от основните му характеристики преди Републиката. По дяволите със символичните акции: или световна революция, или нищо. Някои анархисти дори отказват да насърчат първомайската стачка с мотива, че всичко, което не поставя началото на революцията, не може да бъде нищо повече от поредното реформаторско отклонение. Революционната синдикална Френска генерална конфедерация на труда (CGT) се примирява с първомайските празненства едва след Първата световна война.
Ръководителите на Втория интернационал може би са насърчавали превръщането на Първи май във фестивал, тъй като със сигурност са искали да избегнат анархистката тактика на конфронтация и естествено са предпочитали възможно най-широка основа за демонстрациите. Но идеята за класов празник, едновременно борба и добро прекарване на времето, определено не е била в съзнанието им първоначално. Откъде се е появила тя?
Празник
В началото изборът на дата със сигурност е изиграл решаваща роля. Пролетните празници са дълбоко вкоренени в ритуалния цикъл на годината в умереното северно полукълбо и всъщност самият месец май символизира обновяването на природата. В Швеция например Първи май вече е бил почти държавен празник по отколешна традиция. Между другото, това е един от проблемите при празнуването на студените майски дни в иначе войнствената Австралия. От богатият иконографски и литературен материал, с който разполагаме, е съвсем очевидно, че природата, растенията и най-вече цветята автоматично и повсеместно са били смятани за символ на празника. На най-простите селски събирания, като събранието в едно стирийско село през 1890 г., се виждат не знамена, а гирлянди от дъски с лозунги, както и музиканти. Една очарователна снимка от по-късен провинциален Първи май, също в Австрия, показва социалдемократически работници-велосипедисти, мъже и жени, които дефилират с колела и кормила, обкичени с цветя, и малко, обкичено с цветя майско дете в нещо като детска седалка, проснато между два велосипеда.
Цветя се появяват без притеснение около строгите портрети на седемте австрийски делегати на Международния конгрес през 1889 г., раздадени за първия виенски Първи май. Цветята проникват дори във войнствените митове. Във Франция разстрелът на първомайска демонстрация във Фурми през 1891 г. бива традиционно символизиран образа на осемнадесетгодишната Мария Блондо, която танцува начело на 200 младежи от двата пола, размахвайки клонче от цъфтящ глог, подарено ѝ от годеника ѝ, докато войниците не я застрелват.
В това изображение очевидно се сливат две майски традиции. Какви цветя? Първоначално, както подсказва клонката на глог, цветове, подсказващи по-скоро за пролетта, отколкото за политиката, макар че скоро движението се спира на цветя със своя цвят: рози, макове и най-вече червени карамфили. Националните стилове се различават, но цветята и другите символи на бурното развитие, младостта, обновлението и надеждата, а именно младите жени, заемат централно място. Неслучайно най-универсалните икони по този повод, възпроизвеждани отново и отново на различни езици, идват от Уолтър Крейн – особено прочутата млада жена с фригийска шапка, заобиколена от гирлянди. Британското социалистическо движение е малко и незначително. След първите няколко години неговите майски дни са маргинални. Въпреки това чрез Уилям Морис, Крейн и движението за изкуства и занаяти, вдъхновители на най-влиятелното „ново изкуство“ или art nouveau за периода, то намира точния израз на духа на времето. Британското иконографско влияние не е най-малкото доказателство за интернационализма на Първи май.
Всъщност идеята за публичен фестивал или празник на труда възниква отново спонтанно и почти веднага – несъмнено подпомогната от факта, че на немски думата feiern може да означава както „не работя“, така и „официално празнувам“. (Употребата на „играене“ като синоним на „стачкуване“, е разпространена в Англия през първата половина на века, но към неговия край вече не се използва) Във всеки случай изглежда логично в деня, когато хората не са на работа, да допълнят сутрешните политически срещи и маршове с общуване и развлечения по-късно, още повече че ролята на гостилниците и ресторантите като места за срещи на движението е толкова важна. В не една страна кръчмарите и кабаретистите са били значителна част от социалистическите активисти.
Веднага трябва да се спомене една важна последица от това. За разлика от политиката, която в онези дни е била „мъжка работа“, празниците са включвали жените и децата. Както визуалните, така и литературните източници показват присъствието и участието на жените в Първи май от самото начало. Това, което го превръща в истинска класова проява и между другото, подобно на Испания, все повече привлича работниците, които не са били политически със социалистите, е именно фактът, че той не е бил ограничен до мъжете, а е принадлежал на семействата. И на свой ред чрез Първи май жените, които сами не са били пряко на пазара на труда като наемни работници, т.е. по-голямата част от омъжените жени от работническата класа в редица страни, биват публично идентифицирани с движението и класата. Ако трудовият живот на наемен работник принадлежеше предимно на мъжете, отказът да се работи за един ден обедини възрастта и пола в работническата класа.
Работническият Великден
На практика всички редовни празници преди това са били религиозни празници, поне в Европа. Първи май споделя с християнските празници стремежа към универсалност или, казано на трудов език, към интернационализъм. Тази универсалност направи дълбоко впечатление на участниците и допринася за привлекателността на деня. Многобройните първомайски брошури, често местно производство, които са толкова ценен източник за иконографията и културната история на празника – само за дофашистка Италия са запазени 308 различни броя такива брошури – постоянно акцентират върху това. Първото първомайско списание от Болоня от 1891 г. съдържа четири материала, посветени специално на универсалността на деня. И, разбира се, аналогията с Великден или Цветница изглежда толкова очевидна, колкото и с пролетните празници от народния обичай.
Италианските социалисти, които добре осъзнават спонтанната привлекателност на новия festa del lavoro за едно предимно католическо и неграмотно население, използват термина „работнически Великден“ поне от 1892 г., а подобни аналогии стават международно актуални през втората половина на 90-те години на XIX век. Човек лесно може да разбере защо. Сходството на новото социалистическо движение с религиозно възрожденско движение с месиански очаквания, особено в първите опияняващи години, в които се чества Първи май, е очевидно.
В някои отношения това е сходство на ранните лидери, активисти и пропагандатори със свещеничеството или поне с уличните проповедници. Разполагаме с една необикновена листовка от Шарлероа, Белгия, от 1898 г., в която е възпроизведено нещо, което може да се опише единствено като първомайска проповед: друга дума не може да се използва. Тя е съставена от или от името на десет депутати и сенатори от Parti Ouvrier Belge, несъмнено атеисти до един, под съвместните епиграфи „Работници от всички страни, обединявайте се“ (Карл Маркс) и „Обичайте се един друг“ (Исус). Няколко извадки ще подскажат за настроението ѝ:
“Това е часът на пролетта и празника, когато вечната еволюция на природата засиява в своето великолепие. Подобно на природата, изпълнете се с надежда и се подгответе за Новия живот.”
След няколко пасажа с морални поучения („Уважавай себе си: Пазете се от течностите, които ви опиват, и от страстите, които ви развращават“) и социалистически насърчения, листовката завършва с пасаж за хилядолетна надежда:
“Скоро границите ще изчезнат! Скоро ще се сложи край на войните и армиите! Всеки път, когато практикувате социалистическите добродетели на солидарността и любовта, вие се приближавате към това бъдеще. И тогава, в мир и радост, ще се появи свят, в който социализмът ще възтържествува, след като социалният дълг на всички бъде правилно разбран като постигане на всестранно развитие на всеки.”
И все пак същността на новото работническо движение не е в това, че то е вяра, която често повтаря тона и стила на религиозните дискурси, а в това, че то е толкова слабо повлияно от религиозния модел дори в страни, където масите са дълбоко религиозни и потопени в църковните порядки. Нещо повече, между старата и новата вяра има малко сближаване, освен понякога (но не винаги), когато протестантството приемаше формата на неофициални и негласно опозиционни секти, а не на църкви, както в Англия. Социалистическият труд е войнстващо светско, антирелигиозно движение, което масово конвертира набожното население.
Можем да разберем и защо това е така. Социализмът и работническото движение привлякоха мъже и жени, за които като нова класа, осъзнаваща себе си като такава, нямаше подходящо място в общността, чийто традиционен израз бяха установените църкви и най-вече католическата църква. Наистина е имало селища на „аутсайдери“ – по професия, както в миньорските, протоиндустриалните или фабричните селища, по произход, като например албанците от станалото емблематично „червено“ село Piana dei Greci в Сицилия (сега Piana degli Albanesi), или обединени от някакъв друг критерий, който ги е отделял колективно от по-широкото общество. Там „движението“ може да функционира като общност и по този начин да поеме много от старите селски практики, монополизирани дотогава от религията.
Това обаче не е обичайно. Всъщност основната причина за огромния успех на Първи май е, че той се е възприемал като единствения празник, свързан изключително с работническата класа като такава, несподелен с никой друг, и освен това извоюван от самите работници. Нещо повече: това беше денят, в който онези, които обикновено са невидими, излизат на показ и поне за един ден завладяват официалното пространство на управляващите и обществото. В това отношение тържествата на британските миньори, от които най-дълго е оцеляло тържеството на миньорите от Дърам, предхождаха Първи май, но на базата на една индустрия, а не на работническата класа като цяло. В този смисъл единствената връзка между Първи май и традиционната религия е била претенцията за равни права. „Свещениците имат своите празници, умерените имат своите празници. Демократите също. Първи май е празникът на работниците от целия свят“, обявява първомайска брошура от 1891 г., отпечатана във Вогера в долината на река По.
Новият свят
Но има и друго нещо, което отдалечава движението от религията. Ключовата му дума е „нов“, както в Die Neue Zeit (Нови времена), заглавието на марксисткия теоретичен преглед на Кауцки, и както в австрийската работническа песен, която все още се свързва с Първи май и чийто рефрен звучи така: „Mit uns zieht die neue Zeit“ („Новите времена напредват с нас“). Както показва скандинавският и австрийският опит, социализмът често идва в провинцията и провинциалните градове буквално с железниците, с тези, които ги строят и обслужват, и с новите идеи и новите времена, които те носят. За разлика от другите официални празници, включително повечето от ритуалните поводи на работническото движение дотогава, Първи май не отбелязва нищо – поне за събитията извън обсега на анархисткото влияние, което, както видяхме, обича да го свързва с чикагските анархисти от 1886 г. Не ставаше дума за нищо друго освен за бъдещето, което за разлика от миналото, което нямаше какво да даде на пролетариата, освен лоши спомени. „Du passe faisons table rase“ („От миналото правим празен лист“) се пее в Интернационала неслучайно. За разлика от традиционната религия, „движението“ предлагаше не награди след смъртта, а новия Йерусалим на тази земя.
Иконографията на Първи май, която много бързо развива свои собствени образи и символика, е изцяло ориентирана към бъдещето. Какво ще донесе бъдещето изобщо не е ясно, а само че то ще бъде добро и че неизбежно ще дойде. За щастие на успеха на Първи май, поне един път напред към бъдещето превърна събитието в нещо повече от демонстрация и фестивал. През 1890 г. избирателната демокрация все още е изключително рядко срещана в Европа и искането за всеобщо избирателно право лесно се прибавя към това за осемчасов работен ден и другите първомайски лозунги. Любопитно е, че искането за всеобщо гласуване, въпреки че се превръща в неразделна част от Първи май в Австрия, Белгия, Скандинавия, Италия и другаде, докато не бъде постигнато, никога не се превръща ex officio в международна част от политическото му съдържание, подобно на осемчасовия работен ден, а по-късно и на мира. Независимо от това, където е приложимо, то става неразделна част от празника и значително допринася за неговото значение.
Всъщност практиката да се организират или заплашват с общи стачки за всеобщо избирателно право, която се развива с известен успех в Белгия, Швеция и Австрия, и което спомага за сплотяването на партиите и профсъюзите, израства от символичното спиране на работата на Първи май. Първата такава стачка е започната от белгийските миньори на 1 май 1891 г. От друга страна, профсъюзите са били много по-загрижени за шведския първомайски лозунг „по-кратко работно време и по-високи заплати“, отколкото за който и да е друг аспект на големия ден. Имало е моменти, както например в Италия, когато те са се концентрирали върху това и са оставяли дори демокрацията на други. Големите постижения на движението, включително ефективното му отстояване на демокрацията, не се основаваха на тесни икономически интереси.
Демокрацията, разбира се, е централен елемент на социалистическите работнически движения. Тя беше не само от съществено значение за неговия напредък, но и неотделима от него. Първият Първи май в Германия беше отбелязан с паметна плоча, на която от едната страна беше изобразен Карл Маркс, а от другата – Статуята на свободата. На австрийска първомайска гравюра от 1891 г. Маркс, държащ „Капиталът“, сочи отвъд морето към един от онези романтични острови, познати на съвременниците от картини със средиземноморски характер, зад които се издига първомайското слънце, което е трябвало да бъде най-трайният и силен символ на бъдещето. Лъчите му носят лозунгите на Френската революция: На много от първите първомайски значки и сувенири са изписани думите: „Свобода, равенство, братство“. Маркс е заобиколен от работници, вероятно готови да попълнят флотилията от кораби, които трябва да отплават към острова, какъвто и да е той, като на платната им е изписано: „Всеобщо и пряко избирателно право. Осемчасов работен ден и защита на работниците.“ Това е първоначалната традиция на Първи май.
Тази традиция възниква изключително бързо – в рамките на две-три години – чрез любопитна симбиоза между лозунгите на социалистическите лидери и тяхното често спонтанно тълкуване от страна на войнстващите и редовите работници. Тя се формира през първите няколко прекрасни години на внезапен разцвет на масовите работнически движения и партии, когато всеки ден се наблюдава видим растеж, когато самото съществуване на такива движения, самото утвърждаване на класата, изглежда като гаранция за бъдещ триумф. Нещо повече: то изглежда като знак за предстоящ триумф, тъй като портите на новия свят се отваряха пред работническата класа.
Въпреки това новата епоха не настъпва и Първи май, както и много други неща в работническото движение, трябваше да се регламентира и институционализира, въпреки че нещо от стария разцвет на надеждата и триумфа се върна в него през следващите години след големи борби и победи. Можем да го видим в лудите футуристични майски дни в началото на Руската революция и почти навсякъде в Европа през 1919-20 г., когато първоначалното първомайско искане за осемчасов работен ден действително е постигнато в много страни. Можем да го видим в първомайските дни на ранния Народен фронт във Франция през 1935 и 1936 г. и в освободените от окупация страни на континента след разгрома на фашизма. Все пак в повечето страни с масови социалистически работнически движения Първи май се превръща в рутина в годините преди началото на Първата Световна Война.
Любопитно е, че именно през този период на рутинизация денят придобива ритуалната си страна. По думите на един италиански историк, когато престава да се възприема като непосредствено преддверие на великата трансформация, той се превръща в „колективен обред, който изисква свои собствени литургии и божества“, като божествата обикновено се идентифицират като млади жени с развети коси и свободни костюми, които показват пътя към изгряващото слънце на все по-неясни тълпи или шествия от мъже и жени. Дали тя е Свободата, Пролетта, Младостта, Надеждата, Зората или по нещо от всичко това? Кой може да каже? В иконографско отношение тя няма универсална характеристика, освен младостта, защото дори фригийската шапка, която е изключително разпространена, или традиционните атрибути на Свободата, не се срещат винаги.
Можем да проследим тази ритуализация на деня чрез цветята, които, както видяхме, присъстват от самото начало, но към края на века стават сякаш официализирани. Така червеният карамфил придобива своя официален статут в земите на Хабсбургите и в Италия от около 1900 г., когато символиката му е специално обяснена в живия и талантлив брошурен вестник от Флоренция, наречен на негово име. (II Garofano Rosso се печата в първомайските дни до Първата световна война.) Червената роза става официална през 1911-12 г. А за жалост на неподкупните революционери, напълно неполитическата момина сълза започва да прониква в работническия Първи май в началото на 1900 г., докато се превръща в един от обичайните символи на деня.
Въпреки това великата епоха на първомайските манифестации не приключва, докато те остават както легални, т.е. способни да изкарат големи маси на улицата, така и неофициални. След като се превърнаха в празник, даден или, още по-лошо, наложен отгоре, техният характер неизбежно се промени. И тъй като обществената масова мобилизация е в основата им, те не могат да се противопоставят на нелегалността, въпреки че социалистите (по-късно комунисти) от Piana degli Albanesi се гордеят, че дори в черните дни на фашизма, на всеки първи май изпращат по няколко другари до планинския проход, където през 1893 г. местният апостол на социализма се е обърнал към тях от скалата, известна и до днес като скалата на д-р Барбато. От 1914 г. насам, и особено след 1945 г., Първи май все повече се превръща или в незаконен, или, което е по-вероятно, в официален. Само в онези сравнително редки части на третия свят, където масовите и неофициални социалистически работнически движения се развиват в условия, позволяващи процъфтяването на Първи май, има реална приемственост с по-старата традиция.
Разбира се, Първи май не е загубил старите си характеристики навсякъде. Въпреки това, дори там, където той не се свързва с падането на старите режими, които някога са били нови, както в СССР и Източна Европа, не е пресилено да се твърди, че за повечето хора дори в работническите движения думата Първи май извиква повече миналото, отколкото настоящето. Обществото, което е дало началото на Първи май, се е променило. Колко важни са днес онези малки пролетарски селски общности, които старите италианци помнят? „Ние марширувахме из селото. След това имаше обществена трапеза. Там бяха всички членове на партията и всички, които искаха да дойдат.“
Какво се е случило в индустриализирания свят с онези, които през 90-те години на XIX в. все още са могли да се разпознаят в текста на Интернационала? Както казва една възрастна италианка през 1980 г., спомняйки си за Първи май през 1920 г., „носех знамето като дванадесетгодишна текстилна работничка, току-що започнала работа във фабриката: „В днешно време всички, които ходят на работа, са дами и господа, получават всичко, което поискат.“ Какво се е случило с духа на онези първомайски проповеди за увереност в бъдещето, за вяра в похода на разума и прогреса? „Образовайте се! Училищата и курсовете, книгите и вестниците са инструменти на свободата! Пийте от извора на науката и изкуството: тогава ще станете достатъчно силни, за да постигнете справедливост.“ Какво се е случило с колективната мечта за изграждане на Йерусалим в нашата зелена и хубава земя?
И все пак, ако Първи май се е превърнал в поредния празник, ден – цитирам една френска реклама – в който човек не трябва да взима успокоително, защото не му се налага да работи, той си остава празник от особен вид. Той вече не може да бъде, по гордата фраза, „празник извън всички календари“, защото в Европа той влезе във всички календари. Всъщност той е по-широко разпространен от всички останали дни, с изключение на 25 декември и 1 януари, като далеч е изпреварил другите си религиозни съперници. Но той идва отдолу. Той е формиран от самите анонимни работещи, които чрез него се признават за единна класа, независимо от професията, езика и дори националността, като решават веднъж годишно съзнателно да не работят: да пренебрегнат моралната, политическата и икономическата принуда да се трудят. Както казва Виктор Адлер през 1893 г.: „Това е смисълът на майския празник, на почивката от работа, от който се страхуват нашите противници. Това е, което те смятат за революционно.“
Историкът се интересува от това събитие по няколко причини. От една страна, той е важен, защото помага да се обясни защо Маркс става толкова влиятелен в работническите движения, съставени от мъже и жени, които не са чували за него преди, но са разпознали призива му да осъзнаят себе си като класа и да се организират като такава. От друга страна, то е важно, защото показва историческата сила на мисълта и чувствата на обикновените хора и осветлява начина, по който мъжете и жените, които като индивиди са нечленоразделни, безсилни и нищо не значат, могат въпреки това да оставят своя отпечатък върху историята.
Но преди всичко за мнозина от нас, историци или не, това е дълбоко вълнуващо време, защото представлява това, което немският философ Ернст Блох нарича (и разглежда подробно в два обемисти тома) Принцип на надеждата: надеждата за по-добро бъдеще в един по-добър свят. Ако никой друг не си спомняше за това през 1990 г., историците бяха длъжни да го направят.
*Ерик Хобсбаум (1917-2012) е британски историк, който се занимава с възхода на индустриалния капитализъм, социализма и национализма. Сред най-известните му произведения са „Епохата на революцията“, „Епохата на капитала“, „Епохата на империята“ и „Епохата на крайностите“.
