Ако приемем, че предложените от ПП-ДБ промени в Конституцията на Република България не са императивни, а са предложени за обществено обсъждане, искам да заявя своето несъгласие с две от предложеията. Става дума за смяната на националния празник и за въвеждането на мандатност на кметовете.
За мен периодично повтарящото се поставяне под въпрос на националния празник е свидетелство за комплекс за малоценност. Комплекс, който ни пречи да се огледаме спокойно и с чувство за достойнство в собственото си минало. Няма да кажа нищо нито ново, нито оригинално с твърдението, че идеята за нов национален празник е предизвикана от геополитическото и политическото злободневие. Онова, породено от края на Студената война и преустройството на света, в което ние извършихме преориентация от Изток на Запад.
Ясно е, че 3 март като ден на победата на Руската империя над Османската, в резултат на която е създадена модерната българска държава, е неудобен за България като член на НАТО и ЕС (по реда на присъединяването ни). А проява на комплекс за малоценност е да се откажем от неудобната дата, само защото се срамуваме/страхуваме от това, какво ще кажат новите ни съюзници.
Това са известни неща, но моята загриженост е предизвикана по-скоро от опасенията за опошляване/политизиране на празника 24 май и неговата роля в българската история и българското общество.
Ще започна с нещо добре познато още от училище. Думите на Черноризец Храбър от „За буквите”: „…ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий“. И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз”.
Да, ние знаем кои братя са създали азбуката, но знаем също така, че те са създали глаголицата, а кирилицата, която следва графично гръцката азбука, е създадена от техните ученици в българската държава. Знаем също така, че сме помогнали кирилицата да стане писменост и на част от другите славяни, с което сме създали възможност тя да стане международна и световна (но не самите ние, а благодарение на Русия – ох, пак тази лоша Русия!). Днес, когато за съжаление имаме все по-малко поводи да се гордеем с родината си, писмеността е една от сигурните основи за гордост на българите.
Проблемът обаче е в това, че благодарение на политиците ни ние вече се отказахме от общославянския характер на писмеността, или както е записано сега в предложението, празникът остава само на „българското слово, просвета и културата”. А с отказа от глаголицата и подчертаването само на кирилицата (както е в предложението) се отказваме и от делото на светите братя Кирил и Методий. И всичко това е направено от политиците, които виждат в празничната система на държавата шанс да решат по-краткосрочни или по-дългосрочни свои проблеми.
Докато българският народ още от преди Освобождението от 1878 г. искрено празнува, обича и благоговее пред светлия празник 24 май. И не търси никакви политически дивиденти нито от името му, нито начина на отбелязването му.
Затова искам за пореден път за призова: Политици, оставете на мира всенародния празник на писмеността! Не го политизирайте, като го обявите за официален национален празник, на който в центъра на вниманието по закон трябва да бъдете вие! Имате всички останали дни на разположение, не посягайте на този!
Второто ми несъгласие е свързано с предложението за ограничаване на мандатите на кметовете. Вече се чуха гласове защо се ограничават мандатите само на част от избираемите личности. Защо, например, ограничението не се отнася до всички кметове, а не само тези на общините, или защо не се отнася и за депутатите.
Но моето несъгласие върви в друга посока. Изразих съмнението си в ефективността на това ограничение, още когато БСП въведе трите мандата (12 години) за своите депутати. Определих това решение като грешка, защото то демонстрира отношение към политиката като средство за обогатяване („софра” или „баница”), а не като към професионална политическа дейност, в която освен умението да се печелят гласовете на хората, се изисква знания, познаване на законите, на законодателния процес и т.н.
В още по-голяма степен това важи за кметовете, защото те са мажоритарно избирани и управляват живота на немалко хора. Ако не върши добре своята работа, кметът би трябвало да загуби поста си още на следващите избори – това е демократичната процедура. А ако управлява добре, задължително ли трябва да бъде сменян на определен период от време? И ако лошите кметове не бъдат отхвърляни от обществото, дали това се дължи на липсата на мандатност, или на други проблеми в обществото ни: например на недобро функциониране на демократичните процедури, мафиотизация, поставяне на големи общности в зависимости и т.н. Но трябва да е ясно, че тези проблеми няма да се решат с въвеждането на мандати, а това само ще залъже хората и ще им попречи да разберат истинските причини за лошия си живот.
И ще посоча чуждестранни примери, без които в България май просто не можем. Ето два. Вили Бранд освен, че е оглавявал ГСДП 23 години и е бил канцлер от 1969 до 1975 г., е бил и кмет на Западен Берлин цели 9 години – от 1957 до 1966 г. Конрад Аденауер на свой ред огравява ХДС 16 години, канцлер е 14 години, но е бил и кмет на Кьолн 16+ години: от 1917 до 1933 г., когато е отстранен от нацистите, и отново през 1945 г. Така че проблемът не е в мандатите на кметовете, а в уменията им да управляват ефективно в полза на гражданите.
А при нас проблемът е във функционирането на демокрацията, но и в уменията на хората като гласоподаватели да защитават своите права. Това е нещо, което може да се научи, най-вече чрез упражняване на демократичните процедури.
