Един от повтарящите се мотиви сред неспирното и повсеместно говорене за пандемията са разсъжденията защо в Германия Covid-19 изглежда е доста по-малко смъртоносен, отколкото в съседна Италия, а и в други тежко засегнати от заразата европейски държави. Изтъкват се различни предположения – от начина, по който се правят тестове и се отчитат заразените, до по-високата антибиотична резистентност. Повечето от тях (с изключение на конспирациите за 5G мрежите, които вдъхновяват по-слабоумните потребители на 4G мрежите) вероятно обясняват в някаква степен не само текущата ситуация, но и защо в Италия грипните епидемии по принцип вземат много жертви. При търсенето на фундаментални разлики обаче сякаш най се набива на очи статистиката за разходите за здравеопазване на глава от населението. В тях Германия е изпреварвана само от несравнимо по-малката държавица Люксембург:
Разходите по този показател в Италия и Испания са наполовина по-малки от тези в Германия и дори не достигат средното ниво за Европейския съюз. Изглежда логично една по-добре финансираната и поддържана здравна система не само да е по-подготвена за извънредни ситуации, но и по принцип да „произвежда“ по-здраво население, с по-малко хронични и нелекувани състояния, при което да има по-малък риск от фатални усложнения в случай на епидемия като настоящата. (Разбира се, има значение как точно се разпределят заделените за здравеопазване пари – САЩ номинално имат най-високи разходи на глава от населението, но огромната част от тях отиват за подсигуряване на маржовете на печалба на застрахователни корпорации и други посредници, а не за „производство“ на здраве).
България редом с Румъния се намира в дъното на тази класация, което се отнася и за кажи-речи всяка друга здравна и социална статистика на ЕС. Страната ни е последна по очаквана продължителност на живота. Повечето жертви на епидемията в Италия са на години, които са статистически непостижими за голяма част от българите. България „води“ по предотвратима с превенция смъртност и различни хронични заболявания, по рискови фактори като тютюнопушене сред възрастните и по нива на доплащане за здравни услуги от пациентите. Лекарите са достатъчно само в по-богатите региони на страната. А медицинските сестри са недостатъчни навсякъде. Последното няма как да е изненадващо предвид унизителното им заплащане и тежките условия на работа. (В този ред на мисли всякаква символична подкрепа за исканията на протестиращите медицински специалисти през изминалата година щеше да е по-полезна – включително за собственото ви здраве – от позьорско пляскане по балконите сега).
Здравният профил на страната ни от 2019 г. описва достатъчно ясно отчайващото състояние на здравната ни система и би трябвало да дава достатъчно категоричен отговор с кои страни има смисъл да се сравняваме. Тъжната истина е, че здравеопазването ни няма капацитет не само за посрещане на извънредни ситуации, но и за изпълнение на предполагаемите си функции в „нормална“ ситуация. Което би трябвало да ни притеснява също толкова и през останалото време. Породената от коронавируса извънредна ситуация служи и за поредно напомняне, че всичко, което все пак функционира, е съсредоточено в София.
Здравеопазването ни обаче не е косвена жертва само на специфичното управленско безхаберие по тези ширини. То е и съвсем директна жертва на пропазарната, антисоциална и антихуманна идеологическата парадигма, която доминира управленските политики по цял свят от десетилетия. Движещата се по течението България е сред най-послушните ѝ следовници.
Рязането на живо месо от социалните системи в името на балансирания бюджет започна с фундаменталистките експерименти на Рейгън и Тачър. През 90-те се развихри в по-брутални форми из Източна Европа и Глобалния Юг благодарение на моркова и тоягата, размахвани от МВФ и Световната банка. А след кризата от 2008 г. се завърна с нова сила и на Запад под формата на още по-безмилостен остеритет. Здравеопазването престана да се счита за право и започна все повече да се превръща в луксозна стока, до която хората имат достъп според финансовите си възможности. Здравните заведения се превърнаха в търговски дружества, инвестиращи и обучаващи специалисти само в най-рентабилните си дейности, които не включват профилактика, превенция и реанимация. Общественото здравеопазване, доколкото е останало такова, е твърде изстискано от финансиране и кадри, за да запълва зейналите дупки.
Пандемията от Covid-19 обаче нямаше да държи за заложник съзнанието на толкова голяма част от човечеството, ако беше само здравен въпрос. Тя отприщи цялостна системна криза, която не подминава дори държави като Германия, които не са жертвали напълно здравеопазването си на олтара на пазара.
Как икономиката съсипа икономиката
Същата тази парадигма, която подчини човешкия живот и целите ни общества на „икономиката“, олицетворявана от обобщаващи макроикономически показатели и променливите настроения на спекулативните капиталови пазари, изведнъж се оказа съвършено неспособна да спаси икономиката от срив. Всъщност, в момента наблюдаваме как икономиката, която и без това вече се беше запътила към рецесия, става жертва точно на тези дългогодишни политики, които бяха налагани в името на нейното върховенство.
Икономиката и нуждата да се поддържа безкрайният ѝ растеж бяха единствен ориентир, приоритет, цел, аршин за полезност и обективност. Изведнъж обаче „икономиката“ се оказа уязвима заради това, че огромна част от работещите не могат да си позволят да изкарат и един месец без доходи. Защото за „икономиката“ бе по-добре работещите да са затънали в дългове и да карат от заплата до заплата – и да се чувстват несигурни в работните си места, за да може тази заплата да е възможно най-малка. В името на икономиката трудовото законодателство трябваше да е възможно най-„гъвкаво“, синдикалните организации трябваше да бъдат разбити и изпразнени от съдържание, трудовите договори да са възможно най-неангажиращи за работодателите, а най-добре изобщо да ги няма. За „доброто“ на икономиката заплатите трябваше да са възможно най-ниски, а пенсионирането – възможно най-отдалечено във времето.
Единствените ни права, които изглеждаха поне донякъде съвместими с икономиката, бяха правата ни на потребители – за предпочитане на кредит. Идеалният работник също така бе мигрант, било то вътрешен или външен, и икономиката изискваше той никога да не се чувства прекалено у дома си в града или държавата, където създава стойност за работодателите. Сега спирането на икономическата дейност заради карантините принуждава заменяемата работна ръка да предприеме масово преселение към родните си селища, което на много места лишава от смисъл мерките за „социално дистанциране“.
В името на икономиката държавата трябваше да става все по-ограничена и неангажирана, преразпределението и данъците трябваше да са все по-малки – така, че плодовете на икономическия растеж да се стичат възможно най-лесно и бързо към джобовете на малцина, докато всички останали трябваше търпеливо да чакат онзи мистериозен Годо на „просмукването“. В името на икономиката солидарността трябваше да бъде всячески подкопавана не само като практика, но дори като концепция. Трябваше да мислим за другите човеци като за конкуренция и да действаме според закона на джунглата. Естествените и логични обществени мрежи и организации за подкрепа трябваше да бъдат отхвърлени и заменени с необосновано упование в невидимата ръка на пазара и богаташката филантропия.
Всичко това ни се представяше като най-естественото, универсално, логично, еволюционно, ефективно, адаптивно и в крайна сметка безалтернативно устройство на обществото. И изведнъж цялата тази рамка напълно се разпадна под натиска на една извънредна ситуация, която, обективно погледнато, не е нито неочаквана (пандемии винаги са се случвали и ще се случват), нито пък е най-страшният възможен вариант на глобална здравна криза, който би могъл да ни сполети. Неолибералният, пропазарен икономически и политически модел се оказа напълно неспособен да се адаптира и да предложи решения, произтичащи от уж ненадминатата му логика. Изпразнените щандове с тоалетна хартия се превърнаха в трагикомичен символ на недъзите на свободния пазар, след като години наред бяха използвани като доказателство за неговото превъзходство.
Неограничаваният капитализъм не само не е част от решението – той е и основна част от проблема. Необузданият капитализъм едновременно прави подобни кризи по-вероятни, създава условия кризите да протичат по-тежко и поставя пречки пред разрешаването им. Все по-консолидиращият се фармацевтичен сектор, чиято основна грижа е възвръщаемостта за акционерите, не се чувства достатъчно финансово стимулиран да инвестира в разработка на нови антибиотици – макар че антибиотичната резистетност е една от най-големите здравни заплахи в глобален мащаб по принцип, да не говорим по време на пандемия. Подобни сметки за потенциалните печалби и разходи спъват и разработката на нови ваксини – за радост на антиваксърките в БГ МАМА и за съжаление на всички останали. Това, разбира се, не означава, че някои от печалбарите в бизнеса със здраве не се опитват да използват текущата пандемия, за да надуят счетоводния си баланс – например, като повишават драстично цените на потенциални лечения за Covid-19. Повишеното внимание върху темата изкара наяве и други показателни случки – например как цяла болнична сграда се оказва заложник на нагъл финансист-спекулант, или как плановете на властите в САЩ да осигурят голям брой евтини белодробни вентилатори е бил провален от компания, притеснена от загуба на бъдещи печалби.
Едни от малкото „положителни новини“ из медии и социални мрежи идват под формата на сателитни изображения, показващи изчистването на въздуха над индустриалните центрове в Китай и Северна Италия заради временното спиране на икономическата дейност, както и умилителни снимки на влезли в градовете диви животни, окуражени от липсата на хора. Обикновено те вървят с текстчета от сорта на „вижте как природата се възстановява, когато ги няма човеците“, а в някои случаи и мизантропски обобщения като „ние сме вирус за Земята, а коронавирусът е лечението“ (което само идва да покаже колко лесно дясно-либералната настройка на мислене може да се изроди във фашизоидност).
Само че не спирането на човешката дейност позволява на природата да поеме глътка въздух, а спирането на капиталистическата дейност – на това прекомерно производство и прекомерно консумиране в името на безкрайния икономически растеж, несъобразен не само с ограничените ресурси, крехкостта на екосистемите и милите животинчета, но и със здравето и благоденствието на хората. Онези мръсни петна, надвиснали над големите градски центрове, които се виждат на сателитните снимки „преди“, означават освен всичко друго работа и живот в нездравословна среда – всекидневно дишане на токсичен въздух, което води до респираторни заболявания като онези, представляващи рисков фактор при заразяване с Covid-19. Всъщност и без никаква пандемия замърсяването на въздуха ежегодно води до стотици хиляди „допълнителни“ смъртни случаи само в Европа. Би било в наша дългосрочна полза да не забравяме това, когато комините и ауспусите започнат да бълват отново с пълна сила.
Една друга посока, в която се развихря въображението на скучаещото фейсбучното гражданство, са ехидните коментарчета и мемета за Грета Тунберг, която, видиш ли, била надмината от някакъв си вирус. Ако обаче безхаберно отричащите климатичните промени всъщност бяха обръщали внимание какво им говорят еколози и учени, щяха да знаят, че един от многото рискове, произтичащи от унищожаването на природата, е появата на повече зарази като коронавируса. Унищожаването на хабитатите и нахлуването на хора в тях, разрушаването на баланса чрез изтребване на едни животински видове и прекомерното разпространяване на други увеличава риска от прехвърляне на нови вируси от животни към хора. Така че не е нужно някой авантюристичен китаец да изяде недопечен прилеп или още някой да прави рискови лабораторни експерименти, за да се появи болест като Covid-19. Нужно е единствено да продължаваме да не се вслушваме в предупрежденията на разбиращите – и кризи като сегашната ще се появяват съвсем естествено.
Огромните горски пожари на шест континента през миналата година и началото на тази за кратко успяха да привлекат внимание към начина, по който се самоубиваме групово. Но за твърде голяма част от хората тези реалности продължиха да са твърде виртуални. Призивите за гарантиране на дългосрочното оцеляване на природата и на самите нас станаха обект на подигравки и бяха отхвърляни с аргумента за потенциалната цена за икономиката. Само няколко месеца по-късно се водят същите спорове, но новият контекст почти изцяло е преобърнал съотношението на силите.
Вероятно най-забележителното в сегашната ситуация е това, че ни пука – защото по принцип демонстрираме умопомрачително безхаберие относно неща, които ни убиват и заплашват в много по-голяма степен от този вирус. Климатичните промени, гореспоменатото замърсяване на въздуха, лечимите болести, икономическата експлоатация, войната и гладът вземат много повече жертви, отколкото този вирус би могъл. Изглежда някак нелогично сега да ни стяга сърцето, докато гледаме кадрите на препълнени болници и слушаме лични разкази на пострадалите, при положение, че до вчера сякаш не забелязвахме изобилието от не по-малко стряскащи заплахи и потресаващи трагедии. И това се отнася дори за неща, които се случват под носа ни и в собствените ни общества, да не говорим за някои от течащите геноциди на далечни места като Мианмар, неотминаващия масов глад в части от Африка или пък изстрадалия Йемен, който е сполетян едновременно от война, епидемии и глад.
Някак неуместно звучи и това постоянно натъртване на политическите лидери, че пандемията ни поставя в извънредно състояние на война, при положение, че доста от тези държави почти неспирно участват във войни – пък било то и чрез проксита, контингенти, дронове или най-малкото като доставчици на оръжие.
През изминалите няколко месеца тези черни статистики, които бележат обичайното ни съществуване, някак цинично биват използвани като аргумент, че се паникьосваме прекомерно заради пандемията. Но ако все пак изхождаме от хуманистичната логика, че човешкият живот има стойност, въпросът не е толкова дали в момента се шашкаме излишно, а защо не се шашкаме и шокираме повече през останалото време. И защо това сякаш е първата от много припокриващи се извънредни ситуации, при която осъзнаваме, че се намираме в извънредна ситуация.
На някакво личностно ниво отговорът може би е в това, че тъй като вирусът не признава граници и социален статус, илюзорният балон за сигурност на мнозина се спука и те изведнъж осъзнаха, че всъщност не са различни от хората от телевизионните репортажи, на които обикновено се случват лошите работи.
На системно ниво обаче разликата вероятно идва от това, че останалите способи за активно или пасивно изтребление представляват интегрална част от „естествения“ икономически, политически и социален ред. Те представляват или способи за печелене на пари, или преки последствия от способите за трупане на богатство – и, разбира се, на власт, която е едновременно цел и средство на „икономиката“. Тъй като тези самоубийствени практики са фундаменти на статуквото, няма да се намери воля за глобална мобилизация в търсене на решение, а публиката по всякакъв начин ще бъде предразполагана да ги приема като рутинна и неизбежна част от живота.
Безпрецедентно голям дял от човечеството получи чудесен повод да се замисли над тези неща и да направи преоценка на дългосрочните си приоритети, докато практикува самоизолиране – но по всяка вероятност няма да го направи. Ситуацията обаче несъмнено ще обостри и ще изкара на фокус една от основните характеристики на неолибералния модел – драстичното и неспирно задълбочаващо се неравенство в богатството и доходите.
Уж простото задание „да си стоиш вкъщи“ може да изглежда като лесна, макар и досадна задача за горната средна класа, но представлява непостижим лукс и прогресивно по-кошмарен сценарий, колкото по-надолу в социалната стълбица се намираш. За реалността, в която мнозина живеят, „хоум офисът“ звучи като груба подигравка, а „виртуалното обучение“ на децата като „мисията невъзможна“, въпреки геройствата на учители и родители.
Макар вирусът да не се съобразява с класовите разделения, има далеч по-голям шанс да получиш навременно и качествено лечение, колкото по-близо до „единия процент“ се намираш. (Ако си достатъчно нагъл социопат дори можеш да „дариш“ оборудване, резервирано само за теб, а пък ако си от „политическия елит“, вероятно имаш запазено ВИП място в болниците). По-високото позициониране в социалната стълбица увеличава и вероятността да останеш здрав, защото, иронично, в голямата си част заниманията на хората с високи доходи не се оказват сред онези „жизненоважни“ професии, които трябва да продължат да работят дори по време на карантина. Освен това е очевидно (поне за всички, с изключение на Владислав Горанов),че икономическите последствия ще са за сметка най-вече за обикновените работници.
Но дори сред повечето хора от ниските класи, които по принцип са най-засегнати от проектираните недъзи на системата, говоренето за системни проблеми и класово разделение винаги е звучало твърде абстрактно. Сегашната ситуация обаче разсейва тази защитна мараня около статуквото и ще става все по-трудно хората да бъдат убеждавани, че положението им може да се обясни само и единствено с личните им решения да не се научат да пишат код или да станат предприемачи. Социалното дистанциране възпалява раните на социалното разслоение, вирусът подпалва фитила на социалната бомба със закъснител, заложена от политическите и икономически върхушки. И за последните вероятно тези последствия от пандемията представляват далеч по-голямо опасение от самата болест.
С малки изключения, светът се ръководи от десни управници – които въпреки номиналните разлики помежду си, основно по скалата либерализъм-консерватизъм, следват една и съща икономическа и социална догма. Сега им се налага спешно да прилагат точно онези политики, които през целите си кариери – и с помощта на класовите си съюзници в бизнеса, опитомените медии и платения коментариат – са отхвърляли яростно като нереалистични, прахоснически, утопични, контрапродуктивни, зловредни, противоречащи на човешката природа и икономическата логика. И не само ги прилагат, но ги прилагат в мащаб и със скорост, каквито дори най-„радикалните“ им опоненти вляво не можеха да си представят допреди месец. Правят го в отчаян опит не само да спасят подопечните им икономики и общества, но най-вече да спасят себе си и статута си на елити – като силно се надяват, че насред целия хаос и напрежение никой няма да започне да задава очевидния въпрос за състоятелността на тяхната управленска идеология (и на тях самите като нейни апологети) и извън контекста на извънредното положение.
Изведнъж се оказа, че не е невъзможно да се вземат спешни и безкомпромисни мерки, за да се гарантира дългосрочното ни физическо оцеляване, не е немислимо държавата да използва наличните ѝ инструменти за интервенции, които противоречат на пазарните догми, но са в полза на общото благо, че не е утопично или непосилно да мобилизират финансови и обществени ресурси, за да се гарантират доходите, заетостта, подслона и достъпа до обществени услуги на цялото население, че не е нужно някакъв дял от населението постоянно да бъде оставян да изпадне в месомелачката на капиталистическия „естествен отбор“, че студената логика на рентабилността не е обективна и че налагането ѝ във всяка сфера на обществените отношение не е необходим и неизбежен компромис с хуманността. Вероятно най-концентрираният пример за това рязко предефиниране на „възможното“ е как властите в Лондон откриха колко е лесно да решат проблема с бездомничеството – като настанят нуждаещите се от подслон в хотели. Очевидността на това решение и принципната липса на всякаква логика да има хора, спящи по улиците, сякаш се подчертава от обрания пример – Лас Вегас, където грижата за бездомните в условия на пандемия се свежда до разграфяване на места за спане по паркинги.
Бай Ганьо – последният айнрандовски мохикан
След като в паниката си управниците на много от „водещите“ страни са готови трижди да се отрекат от икономическата и политическата си правоверност, човек би могъл да си помисли, че сателитни държавици като нашата ще следват примера, без да му мислят много. Но тъй като тази бързо изменяща се ситуация, в която няма ясни инструкции и маркери за отчитане, все пак изисква някакво самостоятелно мислене, третото правителство на ГЕРБ изпадна в пълен ступор. Командата на Бойко Борисов просто не успява да се ориентира в свят, в който изведнъж всички предписания за „стабилност“ се оказват изпразнени от съдържание, в който балансираният бюджет, ниското преразпределение на БВП и плоските данъци нямат никакво значение и не могат да служат нито като повод за хвалби пред чужденците, нито за номинално доказателство за адекватност и отговорно управление.
Имаме самопричиненото нещастие за втора поредна глобална криза да ни управлява една и съща неадекватна и самоцелна групировка. И макар под вожда Борисов да има доста кадрови промени оттогава, действията и бездействията им засега доста напомнят тези от първия мандат на ГЕРБ. Тогавашният финансов министър Симеон Дянков първо обясняваше как почти няма да усетим кризата, а след това гарантира, че ще бъде усетена особено силно, като задържа връщането на ДДС, за да намалят изкуствено дефицита. Днес, докато повечето страни, от които уж вземаме пример – както и в много от съседните ни държави, с които се водим на един хал – започнаха да въвеждат безпрецедентни мерки за подсигуряване на оцеляването на бизнеси и работещи, първият инстинкт на нашите управници беше да мислят как да си подсигуряват бюджета чрез вземане на по-голям авансов данък за фирмите и как да се предпазват от разходи за евентуални дела в съда по правата на човека.
В абсурдните си и твърде зачестили напоследък телевизионни тиради Бойко Борисов също постоянно се върти около митовете и легендите за бюджетните дефицити и дълга, явно напълно неспособен да проумее, че в момента те не са аргумент за нищо. Дори когато в правителството все пак измъдриха някаква имитация на помощен пакет за икономиката, бакалските сметки на премиера и екипа му изглежда отново са се въртели около това бюджетният дефицит да не надмине заветните за тях, но нищо незначещи маастрихстки критерии. Макар да се води, че ръководят държава от години и дори десетилетия, в момент на криза тези образи действат сякаш не управляват реална икономика, ами са някакви ученици, които се интересуват единствено да вържат символична оценка за дипломата по балансиран бюджет – макар учителите да са им казали, че вече няма бележници.
Приетите от правителството мерки са дотолкова недостатъчни, че има риск да се окажат фактически безсмислени. Схемата за покриване на заплати „60:40“, която им се отпусна от сърцето, не покрива огромна част от засегнатите от кризата сектори. А дори при класиращите се предприятия е много вероятно за работодателя да е по на сметка да прати служителите си на борсата на труда. Тук ще се усети и често срещаният проблем с разликата между официалните заплати, върху които се плащат осигуровки, и реалното заплащане в пликче, поради който всякакви обезщетения – както и бъдещите пенсии – не осигуряват адекватен доход.
Макар навярно сред работодателите да има и такива, които биха могли да последват препоръката на Борисов и да продадат майбасите си, вероятно точно на тях няма да се налага да правят подобни жертви. Нещо ми подсказва, че бизнесите на познатите на премиера хора с майбаси ще са сред подбраните получатели на кредити и гаранции от Българската банка за развитие. Ако сме късметлии, малка част от парите на данъкоплатците може да се върнат под формата на алтруистични дарения, безкритично възхвалявани от медиите.
В същия тон са и съветите за оцеляване на Борисов към обикновените хора – а именно, да прибегнат до спестяванията си, позовавайки се на „огромни милиарди“ депозити в банките. Един по-внимателен поглед върху статистиката обаче показва, че общото нарастване идва основно от големите депозити, поради което е много вероятно най-нуждаещите се да не разполагат с излишна „мазнинка“, както се изрази премиерът. Неразполагащите с пари за черни дни биха могли да се възползват от другата щедра мярка на правителството – гаранции за безлихвени заеми, стига, разбира се, да са от онези работници, които само са пратени в неплатен отпуск, а не съкратени (което на практика най-много да послужи за успокоение на банките, ако хората наистина започнат да теглят влоговете си. Всъщност е много вероятно обявените схеми за гаранции от ББР да са замислени като начин да се прикрият или запълнят вече съществуващи пробойни в търговските банки и бизнеси, представляващи специални интереси – и това няма да се промени от спешния ПиАр със смяната на ръководството).
Нелепостта на тукашните „извънредни мерки“ става болезнено очевидна, когато се поставят в контекста на други държави, които въвеждат замразяване на плащанията по ипотеки, наеми, кредити и т.н., извършват еднократни плащания на пари на калпак на всички граждани или подготвят схеми за безусловен базов доход.
И за капак министър Горанов обяви самоосигуряващите се за „маргинали“, сякаш в пореден опит да надцака шефа си по неадекватност, както и да разсее всякаква останала заблуда, че е компетентен да ръководи икономиката. Трудно е и да не сравняваме тази плахост и пестеливост на правителството с размаха, с който раздават милиарди за политически индулгенции под формата на поръчки за самолети. Но в крайна сметка най-доброто обобщение на целия идиотизъм е, че докато навсякъде държавите хвърлят милиарди за икономическо и физическо спасяване на гражданите, то тук държавата отваря сметки за дарения, та евентуално гражданите да покрият нарасналите разходи на здравната система.
Изглежда сякаш, след като вече не върви да се представят като отличници, размахвайки бюджетния си бележник пред Меркел, единственият им останал ориентир и наръчник за действие са розовите романчета на Айн Ранд (което внася допълнителна ирония в това, че няколко от най-изявените либертарианци във властта напоследък се оказаха в затвора). Можем с голяма доза увереност да прогнозираме, че след поотминаване на здравната криза основният им приоритет ще стане орязването на бюджета за и без това недофинансирания обществен сектор. А от телевизори и придворни медии ще ни се обяснява, че цял свят ни хвали задето се изявяваме като последен мохикан на остеритета. Започнаха дори подхвърляния, че мислят за програма от МВФ, макар да сме сред страните, които са добре позиционирани да теглят заеми директно от пазара. Кредитът от МВФ със сигурност би вървял със строги и дългосрочно зловредни условия. Вероятно това е, което в крайна сметка искат нашите управници – списък с инструкции и готово оправдание с висша сила.
Избраниците ни във властта сякаш са убедени, че за политическото им бъдеще е най-добре да НЕ предприемат най-наложителните и логични действия. За голяма част от икономическите дейности, които са оставени на произвола, единственият начин все пак да оцелеят е да намерят начин да заобикалят мерките за социално дистанциране – което няма да реши икономическите проблеми, но пък ще обезсмисли мерките за социално дистанциране. Може би Бойко и командата му се надяват, че нещата просто някак си ще се оправят, ако се снишат и чакат. Че ще извадят късмет в последния момент, както стана с късните зимни валежи, които позапълниха изпразнените в резултат на безотговорното им управление язовири.
Те реагират със същото нервно безхаберие и егоцентризъм не само на развиващата се икономическа криза, но и на здравната такава. Макар мерките за социално дистанциране безспорно да са нужни, те сами по себе си не са достатъчни. Те могат да забавят разпространението на вируса и да предпазят здравните системи от претоварване, но не могат да изкоренят болестта. Подобно на разговорите за необходимите социални и икономически мерки обаче, и тези за допълнителните здравни мерки се губят насред самоцелното политическото кокошинене, в което опозицията участва наравно с правителството. В това число е и въпросът за прилагане на доказали се в страни като Южна Корея практики, като масово тестване на населението и проследяване на заболелите – то позволява по-бързо разхлабване на карантинните мерки и би изпълнило с някакво реално съдържание статистиките, с които ни заливат от ежедневните брифинги на „щаба“.
Всъщност, всички въпроси за общественото здраве в момента изглеждат като заложник на личностните вражди между група амбициозни чичаци. От началото на извънредното положение сме принудени да гледаме някаква особено долнопробна теленовела. Латиноамериканският привкус се подсилва от главния герой – лицето Венцислав Мутафчийски, което скоро след влизането си в общественото внимание замени прозвището „професор“ с „генерал“ и започна да демонстрира със съмнителен ентусиазъм колекцията си от униформи. Той става обект на люта ревност от други гологлави персонажи като Борисов и Гешев, защото за него има повече мемета. В един момент дори му спретнаха конкурентен щаб начало с негови архиврагове от миналото, който обаче оцеля само няколко епизода, без никой да разбере каква роля трябва да играе.
Авторитавид-20
Докато яростно отказват да вземат пример от положителните примери и тенденции по света, властите в България не изостават от негативните такива. Макар да не са осигурили елементарната логистика за поддържане на „социалното дистанциране“, да не говорим за икономически буфери и социални спасителни мрежи, те ентусиазирано раздават абсурдни по размер и основания глоби за ходене по улицата или в парка (но не и за масовки в храмове). Вместо да осигурят адекватни условия на труд и оборудване за болниците, пуснаха прокуратурата да сплашва лекари, позволили си да се оплачат.
Ситуации като сегашната създават благоприятна почва за събуждане на най-долните инстинкти в обществата, не на последно място – на търсенето на виновник в различния. Често тези пориви получават рамо от властите. Дали ще е Доналд Тръмп, подклаждащ предразсъдъци срещу азиатците в САЩ, или нашенските местни управници, които се юрнаха да заграждат циганските махали – все едно това би решило проблемите с тези общности, произтичащи ако не изцяло, то поне в достатъчна степен от десетилетна държавна политика, или пък липсата на такава. (Да не говорим, че най-голям проблем досега създаде не някой „етнически“ квартал, а видният работодател и предприемач Домусчиев, заради когото цяла болница беше поставена под карантина).
Навсякъде извънредното положение се използва за въвеждане или официализиране на системи за проследяване и контрол над населението. Нашата полиция не остана по-назад и си осигури безконтролен достъп до телефоните ни. На властниците надлъж и нашир им дойде дюшеш оправданието да изпразнят улиците от протестиращи – от хинду-фашиста Моди в Индия, та до лустросаното лице на корпоративното лицемерие Макрон във Франция. Неприкрити авторитари, които презират демокрацията, въпреки, че им е осигурила път от властта, получиха оправдание да я суспендират поне временно – от политическия хамелеoн Орбан до подсъдимия схемаджия Нетаняху.
Докато всички са заети да си слагат маски, вирусът на авторитаризма сваля своята. Напълно са оправдани опасенията, че в перспектива това развитие може да се окаже по-опасно от всякакви болести. Много от изразяващите такива опасения обаче насочват разсъжденията си в посока, че здравната криза е преекспонирана, хиперболизирана или дори фалшифицирана, за да се оправдае допълнителното отнемане на свободи и изпразване на демократичните институции от съдържание. Но в крайна сметка историята осигурява достатъчно примери, че елитите са напълно способни да се възползват от съвсем реална криза, за да развихрят антидемократичните си инстинкти. Дори когато – всъщност, особено когато – това е криза, за която нямат готово решение и която заплашва и самите тях. Това е условен рефлекс за всички властници, от който те се ръководят през цялото време. Извънредните ситуации само правят тези стремежи по-откровени.
Разбира се, че трябва да се противиш на тези тенденции, ако цениш правата и свободите си, независимо дали положението е „извънредно“ или не. Но ако залагаш на аргумента, че Covid-19 е еквивалентен на обикновения грип и не оправдава по-драстична реакция, рискуваш да останеш без аргумент – просто защото не е. Сезонният грип е познат – знае се какви са симптомите, как протича заболяването, какви са най-ефективните лечения, как сезонните промени влияят на разпространението, за него съществуват ваксини. За новия коронавирус тези неща все още са въпрос на хипотези и догадки, много от които противоречиви. Това е вярно, дори ако гледаме само истинските учени и се абстрахираме от океана от свободни интерпретации на случайни хора с достъп до интернет или телевизионни студия – така че не бързайте да се чувствате неуязвими заради БЦЖ ваксината или да се самолекувате с ветеринарни медикаменти за краста.
Ако оставим настрана смъртността, за която е твърде рано да бъде изчислена, това, което се знае за Covid-19 с някаква сигурност, е, че има по-дълъг инкубационен период от обикновения грип, изисква по-дълго лечение и по-голям дял от заразените се нуждаят от хоспиталзиация – като това се отнася за всички възрастови групи, а не само за „рисковите“. Повърхностното сравняване на статистики от други епидемии е безсмислено по много причини. Но в крайна сметка факторите, заради които обикновеният грип взема толкова много директни и косвени жертви по света всяка година, се свеждат до същите пробойни в здравните системи, икономическите модели и начина ни на живот, които станаха болезнено очевидни при сегашната пандемия. Това не е аргумент да приемаме негативите по-лежерно сега, а да сме по-ангажирани с поправянето им и през останалото време.
Антидемократичните напъни не правят епидемията по-малко реална, нито пък обратното. Така че, да, абсолютно трябва да се притесняваме за политическите и икономически последствия, които реакциите на тази пандемия ще имат за света. В тукашния български контекст трябва да сме много изнервени от възхода на картофоглави типажи с авторитарни наклонности и/или нездраво влечение към униформи и каскети. Но и да имаме предвид колко повече биха се развихрили те, ако се наложи да се използват онези жалки подобия на полеви болници като демонстрираната в Арена „Армеец“. Не можем да си позволим оптимистичното мислене, че сме изправени само пред един реален проблем, а останалите са димна завеса или могат да бъдат игнорирани. За собственото ни добро ще трябва да осъзнаем, че пандемията, икономическата криза и необузданият авторитаризъм са само три от най-належащите ни и неизбежно реални проблеми.
Подминат кръстопът
Кризите имат навика да ускоряват историята, а изминалите няколко месеца определено се усещат като свръхконцентрирано преживяване на събития, емоции и промени, които обикновено отнемат години. Дали цялото говорене за промени днес ще се окаже оправдано в дългосрочен план е отворен въпрос.
Може би светът ще излезе от всичко това с подновено разбиране, че не можеш да сложиш етикет с цената на здравето, защото то е общо, че не можеш да подчиняваш всичко на нечия печалба, че хората, от които зависи оцеляването на обществото са точно онези, които пазарът е оценил на минимална заплата. Може би ще се натрупа критична маса от убеденост, че има нещо много нередно в система, която поставя в дъното на социалната стълбица точно онези медици, шофьори, доставчици, работници в шивашки и хранителни цехове, служители в супермаркети и т.н., на които разчитаме в момент на криза, а на върха ѝ – индивиди, които се оказват съвършено непотребни; система, която заклещва много от нас в безсмислени работни места и ни държи на една надница от банкрута. Може да узреем за очевидната идея, че ресурсите по принцип трябва да се преразпределят с идея за всеобщото благо, а не да се насочват към джобовете на малцина под прикритието на някакъв „естествен“ закон на джунглата, което се изпарява при първото сътресение.
Може това да пречупи инерцията на антинаучния джихад, използващ иначе оправданото недоверие в институции и авторитети и иронично улесняван от високите технологии и свободната обмяна на информация и идеи.
Споделянето на „карантинното“ преживяване с толкова много и толкова различни хора по целия свят би могло да ни светне лампичката, че общите ни интереси са с пасажерите от другите каюти в трета класа на потъващия „Титаник“, а не с костюмираните контета от първа класа, които имат предимство за спасителните лодки. Да прозрем колко са паянтови и изпразнени от съдържание разделенията и ограниченията, за които ни се внушава, че трябва да ръководят живота и мисленето ни.
Възможно е жителите от „първия“ и „втория“ свят, от „глобалния Север“, да си дадат сметка, че тези временни неудобства представляват само малка частица от страданието на хората, които и без пандемии и карантини живеят под блокади и обсади. Че усещат само повърхностно и косвено какво е да не можеш да се чувстваш сигурен никъде, да се страхуваш постоянно за себе си и за близките си, и да не знаеш какво те чака през утрешния ден, което е ежедневната реалност за твърде много човешки същества. Възможно е да станат по-чувствителни към решенията на правителствата си да започнат поредната война, хуманитарна интервенция, кампания за смяна на неудобен режим или да наложат поредните санкции. Ако не поради новооткрита емпатия към населенията, които се оказват от другата страна на тези политики, то поне заради новооткритото разбиране, че не може бюджетите за война да са приоритет пред финансирането на болници и социални услуги.
Може и пресметливите елити сами да преценят, че ще е по-евтино да изградят работещи здравни и осигурителни системи, вместо панически да изливат огромни суми за извънредни мерки, когато им опре яйце на задника… или да не го направят, защото неравенството и изсмукването на ресурси не е с цел само трупане на пари, но и на власт. За тяхната аритметика е за предпочитане плебса да остане зависим от волята и щедростта им, дори от време на време това да им излиза скъпо.
Много е вероятно изтощеното и замаяно население да приеме като връщане към „нормалността“ подновяването на точно онези политики и практики, които превърнаха една епидемия в епохална криза. Безпрецедентните финансови пакети за справяне с кризата могат да се окажат просто прикритие за поредния трансфер на богатство в полза на единия процент, както се случи след кризата от 2008-ма. Вече се вижда, че лъвският дял от държавните помощи ще отиде не при обикновените граждани, а при онези корпорации, които иначе полагат всячески усилия да не плащат данъци и които използват всяка спестена от служителите и изсмукана от потребителите стотинка, за да надуват изкуствено пазарната си стойност – и съответно бонусите за мениджмънта.
Цялото ръкопляскане за хората „на фронтовата линия срещу коронавируса“ може да се окаже поредното упражнение в лицемерие, а всички придобити покрай извънредното положение социални и трудови права и гаранции да се окажат временни – защото така изисква икономиката. Крехкостта на новата парадигма и стремежа за връщане към познатите практики вече си проличава от неща като лекотата, с която ЕК изключи нископлатените сезонни работници от извънредните ограничения.
Както гласи онзи стар виц, оптимист е този, който си мисли, че не може да стане по-лошо, а реалист е онзи, който знае, че може. Твърде е вероятно да излезем от цялата ситуация само с още по-задълбочено неравенство, по-притъпени демократични рефлекси, повишена търпимост към авторитаризъм, по-голямо равнодушие към масовото следене и контрол и още по-изявена склонност към търсене на „твърда ръка“, която да ни води.
Гледайки как се справя с кризата Китай, други държави могат да си вземат поука не за способността за мобилизиране на ресурси и бърза организация, ами да си харесат системата за „социален рейтинг„, сякаш излязла от епизод на „Черното огледало“, или пък концентрационните лагери за „превъзпитаване“ на нежелано население. Наблюдавайки как лекарите от Куба се оказват на предната линия в поредна глобална здравна криза, могат да не си изведат очевидните изводи какво трябва да е отношението към здравеопазването и медиците по принцип, ами да решат, че е добра идея държавата да се управлява от двама братя в продължение на 60 години. И в морално отношение това вероятно няма да е твърде голяма крачка назад за система, чийто център са онези вездесъщи капиталови пазари, които разпродаваха панически заради перспективата за извънредни мерки за опазване на живота на хората, но рязко минаха на „зелено“, когато Тръмп заяви готовност да вдигне ограниченията предсрочно, въпреки потенциалната човешка цена и още повече, когато от надпреварата за президент отпадна единственият кандидат, настояващ всички да имат достъп до здравеопазване. Сякаш за успокояване на „пазарите“ са нужни човешки жертвоприношения.
Всички тези избори обаче стояха пред нас и много преди пандемията – и е съвсем очевидно, че отново и отново сме предпочитали да поемаме по възможно най-лошия и вреден за самите нас път. Колкото и да е забавна и създаваща надежда иронията, че десни политици, проповядващи пазарен талибанизъм, са принудени да прилагат леви политики, толкова е тъжна и отчайваща иронията в това, че малкото достоверни леви алтернативи, които биха превърнали „извънредното“ преосмисляне на приоритети в политическа норма, се оказаха надвити от враговете си и статуквото, точно когато реалността демонстрира категорично колко са актуални и нужни идеите им. Дори ако пандемията и съпътстващите я кризи подтикнат човечеството най-после да осъзнае какъв е залогът, може и да е твърде късно да тръгнем по правилната отбивка. А дори и на глобално ниво течението да започне да се обръща, тук, в България, ще потърсим „стабилност“ в някоя локва със застояла вода, докато не е станало твърде късно.
About The Author
