В категории:Интервюта / Общество / Политика

Патрик Чалмърс: Проблемът е представителната демокрация, решението е журналистиката и демократичните иновации

Шотландският журналист споделя пред „Барикада“ защо напуска информационната агенция Ройтерс разочарован, какви демократични иновации го вдъхновяват да търси реформа на системата, какво означава позитивна журналистика, как разкритията на Уикилийкс и на Едуард Сноудън промениха света, дали народът винаги е прав – дори когато гласува за Тръмп и Брекзит – и още много неща

Патрик Чалмърс е шотландски журналист, който е работил за Ройтерс в продължение на 11 години (1994-2005 г.) като международен репортер, базиран в Лондон или Куала Лумпур и получаващ задачи за отразяване на събития в други места. По онова време той е пишел за околната среда, световния финансов пазар, международната търговия, икономика и политика. Разочарован от редакторските ценности на Ройтерс,  напуска агенцията и със семейството си се установява в Югозападна Франция. Там написва книгата Fraudcast News: How Bad Journalism Spoils Our Bogus Democracies („Измамни новини: Как лошата журналистика разваля нашите фалшиви демокрации“), която е биографична критика на демокрацията и журналистиката. Днес Чалмърс се занимава с журналистика на свободна практика, консултант е по въпросите на околната среда и на организациите за развитие, преподава в няколко университета в Тулуза и се бори за по-справедливи управленски системи и по-отговорна журналистика. Неговият блог е на този адрес, а алтернативният му блог Fraudcast News е достъпен тук.

„Барикада“ се свърза с Чалмърс, докато той се подготвяше за началото на период на пътувания, интервюта и видеозаписи, които в крайна сметка ще достигнат до публиката като девет документални филма за разнообразни форми на демократични иновации в различни краища на света.

Господин Чалмърс, все още звучи като голямо постижение, когато един журналист работи в Ройтерс. Вие сте били в тази новинарска агенция през 90-те години и в началото на ХХІ век. Защо я напуснахте?

Краткият отговор е, че не можех да правя там вида журналистика, който исках да реализирам. Това бе така, тъй като Ройтерс не се интересуваше от подобен вид работа, както показаха опитите ми да предлагам на редакторите идеи, отговарящи на моите разбирания.

А какъв е дългият отговор?

Той е, че до момента на напускането ми съм писал за глобалните преговори за климатичните промени, за глобалните търговски преговори, за финансовите пазари (особено за Лондонската фондова борса), а също и за глобалните стокови пазари, включително пазара на златото. Писал съм и по други въпроси, но във всеки от споменатите сектори установих, че има проблеми, свързани с начина на вземане на решение в тях. Започнах да си поставям въпроси относно тези процеси на вземане на решения и това ме отведе назад към корените на демокрацията.

Питах се какво означава демокрация. Открих, че искам да говоря с протестиращи против глобализацията, наричани на френски „алтерглобалисти“, а на английски „антиглобалисти“. Този етикет не ми харесва и не мисля, че е точен. Има хора, които не са доволни от глобалния капитализъм и начинът, по който той работи. Това бяха общности като сапатистите (революционно движение на индианците от мексиканския щат Чиапас, което носи името на героя от Мексиканската революция Емилиано Сапата, като се противопоставя на глобализацията и Северноамериканската зона за свободна търговия NAFTA – бел.ред.) в Чиапас, Мексико; като хората, които протестираха в Сиатъл през 1999 г. срещу новия кръг от глобални преговори по търговията; хора, демонстриращи срещу липсата на дейност в отговор на глобалните климатични промени; граждани, недоволни от силата на световните финансови пазари над правителствата на суверенните държави. Това бяха най-различни хора.

Момент от алтерглобалистките протести в Сиатъл през 1999 г. Снимка: Уикипедия
Момент от алтерглобалистките протести в Сиатъл през 1999 г. Снимка: Уикипедия

Като журналист в Ройтерс говорих с моите редактори и им казвах, че трябва да отразяваме по-добре тези общности, както и да пишем по-добре какво се случва с глобализацията. Предложих тези неща под много различни форми и не стигнах до никъде. Затова реших, че ще е по-добре да напусна компанията и да се опитам да разбера по-добре защо моята мечтана работа не бе всъщност работа-мечта.

Тогава Вие написвате книгата Fraudcast News: How Bad Journalism Supports Our Bogus Democracies и започвате да поддържате блога Fraudcast News. До каква степен тези Ваши проекти са Вашият отговор или решение на проблемите, с които сте се сблъскали, докато сте работили в Ройтерс и в други медии?

Бих казал, че те са едно съвсем начално решение. По-скоро те са мой опит за самоопознаване и изследване на природата на даден проблем. Това, което формулирах в заглавието на книгата – елемента с лошата журналистика, бе не само критика на професията ми, но и критика на моята собствена журналистика – на липсата на политическа дълбочина у мене. Станах много самокритичен, когато разбрах колко невеж политически съм бил като действащ журналист. Не осъзнавах проблемите на журналистиката и политическите реалности. Книгата и блогът, които споменавате, са по-скоро процес на изследване защо в крайна сметка се оказах неудовлетворен и защо напуснах това, което отвън прилича на работа мечта – международен кореспондент на Ройтерс.

Патрик Чалмърс интервюира активистка за правата на бежанците. Източник: YouTube
Патрик Чалмърс интервюира активистка за правата на бежанците. Източник: YouTube

Разбирам, че в този момент развивате проект за утвърждаване на журналистиката като средство за засилване на демокрацията. Бихте ли споделили нещо повече за този Ваш проект, който се фокусира върху някои демократични иновации – например използване на лотарии и случайно избрани граждани за дискусии по сложни политически въпроси в Австралия или гражданско участие в разпределението на бюджета в Порто Алегре, Бразилия? Какво бихте казали за иновациите, които изследвате?

С удоволствие. Пишейки книгата си, заключих че журналистите не вършим добра работа. Също така установих, че това, което наричаме, без да се замисляме, „демокрация“, въобще не е демокрация. „Демокрация“ е дума, която трябва да бъде използвана с кавички. Когато древните гърци измислят понятието, „демоскратос“ е означавало „управление на народа“. По-точен начин да се опише нашето общество обаче би бил с друга гръцка дума – олигархия. Това означава власт в ръцете на малцината, на елита. Този елит ръководи политическата система от свое име, а не от името на цялото общество. Аристотел създава преди 2500 години тези понятия – демокрация, олигархия, тирания, монархия, аристокрация. Ние живеем в система, която лековато наричаме демокрация, но всъщност става въпрос за представителна демокрация – т.е., че има периодично избори, че изпращате хора, които да ви представляват в правителството и да вземат публични решения от Ваше име. Но това не е „власт в ръцете на народа“.

Не мисля, че нашите общества са демокрации. Аз съм британец, живея във Франция. Мисля, че нито Великобритания, нито Франция не могат истински да се нарекат демокрации, т.е. страни, в които обществата и народите имат значително влияние във вземането на публични решения. Мисля, че е много по-точно да говорим за тази две държави като за олигархии.

Оттук започнах търсенията си. Разбирам, че говоря „радикални“ неща от гледна точка на обикновените хора. Но моето висше образование бе по инженерство, независимо, че никога не съм работил като инженер. Това, което инженерите правят, когато нещо не работи – например кола, е да вдигнат капака ѝ, да погледнат мотора и да кажат защо той не функционира. Погледнах политическите системи и заключих, че това, което наричаме демокрация, не работи.

Американският учен Самюъл Хънтингтън дефинира представителната демокрация като наличие на периодични свободни и честни избори, възможност всеки човек, навършил пълнолетие, да е кандидат; свобода хората да публикуват, да говорят, да се събират и да се организират (напр. да създадат политическа партия, профсъюз или някакъв вид политическо движение). Така че представителната демокрация съдържа симпатичната дума „демокрация“, но същността е, че това е правителство на представителите, а не народа.

Започнах да мисля какво наистина означава да има представители, които са избирани редовно. Ако се върнем към Древна Гърция – елините са използвали лотарии, а не избори, за да определят кой да заеме публичен пост. Много малко от заемащите тези постове в градовете държави са били определяни с избори, а не с лотария. Древните гърци са считали изборите за аристократични. Те са мислели, че изборите са облагодетелствали красивите, които могат да говорят добре, които са образовани и богати. Това са хората с най-голяма вероятност да бъдат избрани. Звучи ни познато и днес, нали?

Истината е, че изборите облагодетелстват споменатите категории хора, докато лотарията или т.нар. сортация (както я назовават учените) облагодетелства много по-представителна извадка от населението с право на глас. Преминах през всички тези различни дефиниции на демокрацията и политическите системи, за да си изясня какви са проблемите.

Веднъж поставил диагнозата – патология на политическата система, си дадох сметка, че съм журналист и искам да съм такъв. Какво трябва да правя тогава? Моят извод е, че трябва да търся примери за системи, които не са представителна демокрация. Има такива експерименти, които се извършват по света – в тях се използват лотарии. Смятам в продължение на година и половина – до края на 2018 г. или началото на 2019 г., да ходя на различни места по света, да заснемам къси филми, да издавам статии и да гледам експерименти от реалния живот, в които се вземат решения с процес, включващ лотария. Идеята е да питам хората, прилагащи този метод, защо го използват, в какво те смятат, че лотарията превъзхожда стандартните избори, може ли техният опит да бъде приложен в други части на света.

Разбирам, че ние – журналистите, сме човешки същества, така че сме субективни като всеки друг и няма обективност. Обявявам предварително усещането си, че лотариите са по-добри от изборите. Искам да изследвам идеята за лотарии като журналист и това целя с проекта си.

Мислите ли, че народът винаги е прав, дори когато гласува за Тръмп или когато поддържа Брекзит?

Това е много добър въпрос. Няма да му отговоря, но няма и да го избегна. Двата примера, дадени от Вас, са това, което учените наричат „необмислено решение“. Това понятие означава, че не е съществувала възможност да се съберат доказани факти или поне достоверна информация. Не е имало и възможност да се говори с други хора от дадено общество, за да се научат техните гледни точки и да се стигне до някакъв вид консенсус какъв би бил разумният курс на поведение. Когато протича необмислен политически процес, парите могат да насочат решението в една или друга посока, а медиите, контролирани от богати хора или подложени на натиска на рекламодателите, могат да повлияят значително на начина, по който хората гласуват.

В САЩ през последния изборен цикъл от 2016 г. са изхарчени общо 6,5 млрд. долара, пише сайтът The Open Secrets. Това е оценка колко пари е струвал изборният цикъл като разходи на кандидатите и за политически действия. Сумата е огромна. Очевидно тя идва отнякъде. Аз съм от Шотландия. Ние, шотландците, имаме репутацията на хора, които са много внимателни със своите пари. Никой по света не харчи глупаво по принцип. Всеки смята, че получава нещо срещу парите си. Така че 6,5 млрд. долара са изхарчени – какъв е резултатът?

По отношение на Брекзит важи същото, макар и сумата пари да е по-малка. Но и в този случай бе похарчено много и от двете страни на сблъсъка. Имаше и много пристрастни и неточни медии. Какво получавате тогава от хората, които се опитват да намерят смисъл в нещо, лишено от такъв, защото не могат да се установят точните факти? Как могат те да разсъждават относно едни дебати, които не създадоха доверие, а наподобяваха шоу тип „Пънч и Джуди“ (където кукли се удрят една друга и децата се заливат от смях, докато ги гледат)? В такива случаи хората решават да изключат телевизорите си и дори да не гласуват, защото виждат на екрана неща, които са се надявали, че са оставили далеч назад във времето – в училище или на игралната площадка в квартала.

Правилно ли разбирам, че само просветена група от хора може да окаже съпротива на големите финансови и бизнес интереси? От друга страна имам впечатлението, че всички демократични иновации, за които говорите във Ваша статия от 2016 г. за в. Guardian, са на местно ниво. Дали битката за демокрация е загубена на национално и наднационално ниво и народът би могъл да победи само на местно ниво?

Първо ще отговоря на втория въпрос. Отговорът ми е отрицателен. Но местното ниво е може би мястото, където нещата трябва да започнат. Когато разсъждавам за демокрацията и политическите системи, аз се връщам назад във времето. Демокрацията като понятие е на 2500 години. Вие и аз може би няма да живеем сто години. Но трябва да бъдем търпеливи. Според мен ние сме в началото на голяма промяна.

Ако погледнете много от западните демокрации, в тях има дълбоко усещане за неудовлетворение. Живея във Франция, където току-що приключиха президентските избори и има много недоволни хора. Във втория тур на тях се сблъскаха Макрон и Льо Пен. Френски политически коментатор сравни избора между тях с дилема между Юбер – таксиметровата компания, и Хитлер. С други думи, от едната страна е неолиберализмът, а от другата стоят някакъв вид фашисти.

Трябва ли да се действа само на местно ниво? Не, но за момента е по-вероятно да се действа локално, защото там такива експерименти протичат под радара. На местно ниво хората могат да създадат работещи практики и да докажат, че дадена концепция работи.

Не мисля, че само просветените могат да окажат съпротива на медиите. Аз съм оптимист по природа. Мисля, че човешките същества, независимо от техния социален произход, образование и всички други неща, които ги различават, са фундаментално мъдри. Според мен обстоятелствата ни правят повече или по-малко глупави, но не сме глупави по природа. Ако Вие вярвате като мен в демокрацията, част от тази вяра е и да се доверявате на интелигентността и глупостта на хората около вас, да приемате своите позитивни и негативни качества, но и да правите същото спрямо ближните. Тоест, трябва да има доверие. А това се случва на местно ниво, където можете да срещнете хора и да създадете отношения с тях.

Може би не отговорих на Вашия предишен въпрос напълно – дали народът е прав. По отношение на Брекзит не бих заклеймил лично някой сънародник защо е гласувал за Брекзит или за оставане на Обединеното кралство в ЕС. Има легитимни аргументи и от двете страни. В сблъсъка на Тръмп срещу Клинтън не бих осъдил някого за подкрепата му за Хилари Клинтън или за Доналд Тръмп. Хората, които ще се стремя да критикувам като журналист, са политиците, търсещи избирането си. Често те знаят много добре какво правят. Когато Тръмп говори за мексиканците като за изнасилвачи и всичко останало, той осъзнава отлично какво прави. Аз ще порицая Доналд Тръмп, но няма да съдя хората, които гласуват за него. Няма да се отнеса към тях с превъзходство и ще търся по-добри системи на общуване, които насърчават диалога.

Споменахте Франция, където бях изненадан да науча, че четири милиона бюлетини са били подадени съзнателно невалидни. Известни ли са ви демократични иновации и търсения сред французите в момента?

Не бих се произнесъл като експерт. Току-що видях графика от една от френските медии – France 24. Тя показва, че 25,4% са се въздържали от вот. 3% по някакъв начин са развалили бюлетината и тя не е зачетена за валидна. А празни бюлетини са пуснали 8,49% от избирателите.

Не е нужно да коментирате самия факт. Просто го дадох като контекст. Това, което има значение е дали французите търсят алтернативи извън текущата партийна система.

Бих отговорил утвърдително. Един от кандидатите – Меланшон, предлагаше система за случайно селектиране за неговия процес по реформа на конституцията. Няма да коментирам в детайли програмата на никого от кандидатите, защото не съм голям фен на изборите. Нямам и право да гласувам на френските президентски избори. Франция е само една от страните в света и е просто мястото, където живея. Но знам, че политическата иновация е отворена тема във Франция. Има много неудовлетворение от конвенционалната политика и хората търсят алтернативи.

Вие се вълнувате от две основни теми – демокрацията и журналистиката, така че бих искал да дискутирам повече с вас темата за журналистиката. Четейки книгата Ви, останах с впечатлението, че сте сътрудничили известно време на различни леви медии – като The Z Magazine в САЩ. Също забелязах, че споменавате Indymedia и UnderCurrents, които бяха известни медии на алтерглобалисткото движение. Но не съм чул нищо от или за тях от много време. Спомням си, че когато алтерглобалисткото движение бе във възход, левите хора и левите медии често атакуваха представата че „Няма алтернатива“ (TINA). Какви алтернативи предлагат днес, повече от петнайсет години по-късно, левите медии в САЩ, Великобритания и Франция?

Никога не съм работил за The Z Magazine. Участвал съм в едноседмично обучение в The Z Media Institute през 2005 г. Отидох в този институт и прекарах много полезна седмица, учейки медийна критика. Посетих го след работата ми в конвенционална медия – Ройтерс. В The Z Media Institute преминах през една радикална и критична медийна организация и участвах в събитие заедно с още няколко десетки души.

Не твърдя, че съм направил много за Indymedia. Веднъж писах репортаж за тях. През 2009 г. бях в Копенхаген на конференцията за климатичните промени. Писал съм за тази история в книгата си. Тогава участвах в гражданско неподчинение в качеството си на журналист. Бях напръскан със сълзотворен газ и отделен от групата протестиращи заедно с други хора след намеса на полицията. Направих това като упражнение, за да разбера какво представлява гражданското неподчинение. Още тогава мислех, че политиката и журналистиката не работят. Затова и разбирах защо хората прибягват до гражданско неподчинение. Включих се в протеста, за да видя кой го прави и какво представлява. Именно от този протест предавах за Indymedia.

Протестно шествие в Копенхаген по време на конференцията за климатичните промени през 2009 г. Снимка: Уикипедия
Протестно шествие в Копенхаген по време на конференцията за климатичните промени през 2009 г. Снимка: Уикипедия

Работих с хора, които са били тясно свързани с UnderCurrents, когато бях в Лондон през 2011-2012 г. за девет месеца. Тогава свърших нещо за организация, наречена visionOntv. Те са група от хора, които изследват как се създава алтернативна медия. Изводът ми е, че това е много трудно начинание.

В момента се занимавам с нещо, наречено „журналистика на решенията“, „конструктивна журналистика“ или „позитивна журналистика“. Идеята при всички тези три версии на едно и също нещо е, че като репортер ти не трябва само да критикуваш даден проблем. Освен критика, редно е да предложиш и решения.

Моят проект от девет къси филма е проект за „журналистика на решенията“. Проблемът е представителната демокрация. По мое мнение тя не работи и наподобява някакъв вид ходещо зомби, което всеки момент ще падне. Възможно решение би могло да бъде механизъм за вземане на публични решения, базиран на лотария. Няма само да критикувам и да казвам, че представителната демокрация не става за нищо. Ще кажа: „Това нещо не работи. То е системен проблем, а не проблем на личността. Има други системи, с които се правят експерименти и при които могат да се вземат публични решения по един много по-справедлив, честен и отговорен към околната среда начин.“

Когато говорим за журналистика, понякога това, което „Уикилийкс” или Едуард Снаудън правят, е интерпретирано като нов етап в журналистиката. Как гледате на техните разкрития? Те наистина ли промениха света?

Едуард Сноудън и Джулиан Асандж определено промениха света. Бих поставил и двамата в жанра разследваща журналистика. Те разкриха на света неизвестна преди информация. Позволиха да узнаем със сигурност неща, за които преди са циркулирали само слухове – например по отношение на техниките за масово подслушване. Преди тези разкрития в активистките кръгове, където се движех, имаше разговори за това, че трябва да се изважда батерията от телефона, за да не бъдеш шпиониран, за да не се записва разговора дистанционно или да не се активират камерите от дистанция. Тогава имаше различни отговори на тези призиви – от „Ти си смахнат“, през „Нелепо е“ до „Ще извадя батерията“.

Едуард Сноудън. Снимка: Уикипедия
Едуард Сноудън. Снимка: Уикипедия

Сноудън обаче направи много повече. Той ни накара да осъзнаем, че историите за масово подслушване са всъщност много по-сериозни от това, за което сме си давали сметка. Така че той действително произведе журналистически ефект. А този ефект беше усилен от професионални журналисти като Лаура Пойтрас и базирания в Бразилия Глен Гринуалд.

Джулиан Асандж е човешко същество. За мен това е доста противоречива личност. Но не това е важното в случая. Ако вземем дори само едно разкритие на „Уикилийкс” – за груповото убийство на иракчани и на журналисти в Ирак, извършено хладнокръвно от американски войници, намиращи се в хеликоптер, това е достатъчно да отнесем  „Уикилийкс” към разследващата журналистика.

Джулиан Асанж. Снимка: Twitter.

В последно време границите между конвенционалните журналисти като нас и хората, които имат журналистическо поведение, се замъгляват. Проблемът е, че ние като хора отдавна сме преминали етапа на шока. Ситуацията е толкова зле, когато става въпрос за поведението на нашите избрани ръководители, че почти надминава пародията. Комиците едва ли не остават без материал, защото политиците са толкова нелепи и така радикално нарушават етичните правила, че ние дори нямаме нужда от сатира, която да ги показва в светлината, разкрита от тях самите.

Моят проблем с разследващата журналистика е, че политическите актьори вече не реагират на разкрития. Те просто не подават оставките си. Чудя се дали ако Ричард Никсън бе на власт днес, той би бил отново принуден да напусне поста си след разкритията на аферата „Уотъргейт“.

Ето защо като журналист не искам да правя разследваща журналистика. Нашият проблем са политическите структури, а не, че не знаем какво се случва. Знаем всичко много добре, но политическите структури са такива, че хората могат да останат на поста си независимо какво са направили.

Не се ли тревожите, че в някакъв смисъл властта е станала непроменяема и е влязла в автоматичен режим, така че журналистиката не би могла да разтърси статуквото, дори ако разкритията ѝ са от мащаба на „Уикилийкс” и Сноудън?

Не се страхувам. И не съм песимистично настроен за потенциалната сила на журналистиката. Моят собствен фокус е върху потенциала за промяна на системата. Като добър журналист ти изследваш и анализираш своя обект на интерес. Състоянието и реалността на политическите структури е „скрито“ по начин, който го прави достъпно за невъоръжено око. Ако изберете да изследвате този въпрос, можете да намерите отговорите във всеки учебник.

Това, което не може да се прочете в тях в този момент е, че идеята за цялата система от западна представителна демокрация е до голяма степен „ходещ мъртвец“. Имаме свободи да говорим до определена степен, да публикуваме до някаква степен, да се сдружаваме донякъде, но те всички са компрометирани и са под заплаха. Само че ние все още ги имаме. Можем да анализираме структурите на нашето правителство и да кажем като журналисти, че те не работят. Да добавим, че имаме нужда от по-добри структури заради причини, свързани със социалната справедливост, с околната среда, с опитите да избегнем конфликти. Необходима е промяна в политическата система заради най-различни позитивни неща, които биха могли да се случат в нашия живот.

Уинстън Чърчил има един цитат, който е много неприемлив за мене. Говорейки за демокрацията, политикът изтъква, че това е най-малко лошата система сред всички системи, опитвани някога. Това е един доста „британски“ начин да се каже: „Демокрацията не става, но всичко друго дори още повече не е адекватно, така че ние трябва да се придържаме към демокрацията.“

Аз казвам: „Извинявай, Уинстън, но ти дори не си ми дефинирал какво точно значи демокрацията. Няма да играя с твоя малък цитат. Ще продължа напред и ще заявя, че не става въпрос за демокрация въобще. Аз ще кажа какво означава демокрацията“.

Ще взема последния си въпрос от статия, която пишете през 2012 г. за в. Guardian. Там Вие призовавате хората да развиват своята икономическа култура като четат от неконвенционални източници. Вашият призив, както и всичко, което казвате, звучи много оптимистично, така че за мен има смисъл да Ви попитам: какво Ви кара да бъдете такъв оптимист за способността на хората да преодолеят манипулацията, могъщите политически и бизнес интереси, да се самоорганизират и да живеят свободно?

Предполагам, че става въпрос за избор. Наясно съм, че ние може лесно да изберем цинизма и песимизма. Аз предпочитам оптимизма. Правя го по много прагматични причини. Като за начало, животът е много по-весел, ако избереш оптимистичната му страна. Лесно е да кажеш: „Избирам песимизма, защото всичко около мене е черно и мрачно“. Мисля, че Бърни Сандърс каза за Тръмп: „Отчаянието не е реална възможност“. Цинизмът и песимизмът са лесният път. Ще кажа на хората, които го избират: „Разбира се, изберете маршрута, който искате. Но аз отказвам да се предам“. Кой иска да си прекара времето с отчаяни и песимистични хора като партньори в някакъв конструктивен процес на изграждане на структури? Приемливо е хората да са отчаяни и песимистични. Ако това е техният избор, това е добре за тях. Аз не избирам това, защото не мисля, че е възможно хората да построят каквото и да е от територията на отчаянието и песимизма. Там може да се критикува и анализира, но не и да се гради. Аз избирам оптимизма съзнателно. Така е по-забавно и е много по-вероятно да се намерят креативни и интересни решения. Ето защо аз търся по света всички тези малки острови на успех, надежда и прагматичен градеж. Лесно е да си груб по отношение на политическите лидери и да кажеш: „Нямаме надежда. Нищо не може да се направи.“ И се отказваш, пиеш бира, вземаш наркотици или просто гледаш глупави телевизионни програми. Просто умираш. Не ми е интересно да умирам. Много по-забавно е да се гради.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар