В категории:Рикошет

Султанът и евнусите

Ердоган получи от срещата във Варна точно това, което искаше. И ако нервно ухиленият Борисов му осигури трибуната, то картбланшът да развихри диктаторската си наглост дойде от високите европейски гости

Срещата между ЕС и Турция във Варна – смелата външнополитическа инициатива на Бойко Борисов, венецът на българското европредседателството – мина и замина. Преди да преминат към други актуални теми – като това дали трябва да се вярва повече на КГБ или на МИ5 по случая “Скрипал” и дали Държавна сигурност всъщност не е била клуб на интелектуалци – коментиращите из интернет и медиите посветиха около ден и половина на събитието.

Изговори се много за изобличаващата сервилност на Борисов, включително за съмненията, че тя се дължи най-вече на опасения за личното му благополучие – може би във връзка с неофициални бизнес авантюри из Близкия Изток. Част от обслужващия властта персонал по студия и редакции разбира се се опита да го изкара обещаващ реалполитик, който не е успял да превърне срещата в нов “Рейкявик” само заради независещи от него обстоятелства. Това, че представителите на ЕС едва ли не отишли на срещата със запушени носове, се сочеше като показателно – но без да е много ясно точно за какво.

Като цяло и в българската, и в международната преса имаше консенсус, че срещата е била малко или много безрезултатна – като се изключи фактът, че все пак се е провела. Истината обаче е, че Ердоган получи точно каквото искаше – възможност да се развихри на европейска трибуна, от която да размахва пръст на криво усмихнатите брюкселски костюмари. Срещата във Варна беше поредното украшение за вътрешнополитическата му пропаганда, която му е далеч по-голям приоритет от ефимерното бъдещо членство в ЕС. Обещанията да си получи следващия милиарден чек от ЕС също запълват една отметка в дневния му ред.

И ако притеснено ухиленият Борисов предостави на Ердоган физическата трибуна, то картбланшът да парадира с диктаторската си наглост бе осигурен от високите европейски гости. В крайна сметка защо да не нарича протестиращите срещу водените от него войни студенти “терористи”, ако шампионите на човешките права ще реагират само с беззъби порицания как “Турция трябва да поеме по пътя на поддържане на демократичните стандарти”?

Защо да не се похвали колко “терористи” са унищожени в Сирия, след като председателят на Европейския съвет е ограничил критиката си за инвазията в Африн до “разчитаме на Турция да контролира добре своите действия”? Предвид тази формулировка, Доналд Туск всъщност може да е спокоен – Турция управлява добре окупирането на чужда територия, смазването на развилата се там прогресивна, светска революция и подмяната на местното кюрдско население. Дори плячкосването и рушенето, на което се отдадоха подопечните на Ердоган ислямистки групировки в завладените територии не е точно “лошо управление”, ако се вземат предвид целите.

Под управлението на Реджеп Ердоган Турция ускорено се превръща във фундаменталистка диктатура, погазваща брутално всички норми за демократичност, законност, свобода на изразяване и човешки права. Диктатура, която е вкарала в затвора десетки хиляди набедени за нейни врагове, включително лидери на опозиционни партии, общественици и рекорден брой журналисти. Диктатура, която систематично репресира цели етнически групи и хора с “вражески” политически виждания – и то не само в границите си, но и в чужбина. Диктатура, която окупира територии на съседни държави – и заплашва да продължи да го прави; която използва за целите си джихадистки главорези, докато нарича жертвите си “терористи”; която се опитва да използва диаспората си, за да влияе на изборите в други държави – включително в Германия. (Да не говорим за България, където си има цели партии на пряко командване. При все страхливата външна политика на София, през последните годни дори от тук се наложи да бъдат изгонени няколко турски дипломати). Сред най-малките кусури на Ердоганска Турция са постоянните провокации с нарушаване на въздушното пространство на съседна Гърция.

За всичко това анадолският султан получава от европейските лидери най-много цупене или мъмрене под мустак – като в крайна сметка пак се обръщат към него с “приятелю Ердоган”. Човек би си помислил, че властта в Анкара е дала на важните хора в западните столици предостатъчно аргументи да заговорят за “режима на Ердоган” и да прибегнат до любимите си санкции. Санкции, които предвид икономическата зависимост на Турция от европейските пазари, може би биха били по-ефективни, отколкото в много други случаи, в които се прилагат.

Тази пасивност изглежда още по-непоследователна като се вземе предвид, че същите европейски държави и организации не проявяват страх или скрупули да налагат санкции и постоянно яростно да порицават ядрената сила и основен енергиен доставчик Русия. Било то заради анексията на Крим, подкрепата за сепаратисти в Донбас, предполагаемото вмешателство във всички избори и референдуми, чиито резултати не харесват, затварянето и убийствата на опозиционери и журналисти, “високата вероятност” Москва да стои зад повишената смъртност на руски дисиденти във Великобритания, репресиите срещу хора с различна сексуална ориентация в Чечня и т.н. и т.н. Засичането на някой руски разузнавателен самолет в международното въздушно пространство също винаги е повод поне за еднодневна истерия.

Провиненията на Ердоганова Турция по тези показатели са или еквивалентни, или значително по-тежки от тези на Путинова Русия – но санкции няма. Рационалното (и вулгарно) обяснение е, че Ердоган държи спусъка на бежанската вълна към ЕС, поради което всички европейски столици се страхуват да не го ядосат.

Тук обаче трябва да си припомним, че това са предимно бежанци от войни, в чието разпалване много от тези европейски столици са взели ентусиазирано участие, или дори са ги инициирали. Ако европейските лидери бяха проявили същата предпазливост, пресметливост и куртоазност преди да впрегнат военния си, финансов и пропаганден потенциал за “смяната на режими” в Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, може би днес сатрапът Ергодан нямаше да има с какво да ги изнудва – и нямаше да им се налага да му угодничат. Тази тяхна избирателна импотентност подпали пожарите, димът от които сега достига до тях и ги кара да бърчат нослета.

Като връх на цинизма и иронията, башибозукът на Ердоган в Сирия – чиито действия впрочем предизвикват само нови бежански вълни – се подвизава под името на “Свободната сирийска армия”. Брандът на “свободната армия” бе легитимиран в медийното и политическо говорене от западните политици, зарекли се да свалят диктатора Асад. Днес “свободната армия” опъва победоносно турски знамена и портрети на Ердоган на сирийска територия – а редом с групировките, получавали пари и оръжие от Запада, се подвизават кадри на ИДИЛ и Ал Кайда. Което е просто един от многото примери как под знамето на “борба срещу тероризма” всъщност се генерира единствено повече тероризъм.

Идеята, че европейските лидери се опитват да поддържат някакви отношения с Ердоганова Турция като компромис в името на по-малкото зло, някак си започва да изглежда неубедителна, когато се погледне как същите европейски лидери се отнасят към Саудитска Арабия. Този феодален петролен левиатан отдавна е надминал всякакви рекорди по нарушаване на човешки права, намеса в чужди държави и военни престъпления. Ако Ердоган поне предизвиква намусени физиономии, то когато саудитският престолонаследник посети западна столица, той бива посрещан като най-скъп гост. И почти неизменно си тръгва с торба, пълна с ново оръжие, което да използва срещу сватби и погребения в Йемен.

Саудитска Арабия освен всичко е основен спонсор и разпространител на уахабитската идеология, която е знаме на радикалния ислям – включително на ИДИЛ и на много от извършителите на терористични атаки в Европа. По този повод в свое скорошно интервю пред Washington Post саудитският престолонаследник цинично припомни, че “инвестициите в джамии и медресета в чужбина се коренят в Студената война, когато съюзниците поискаха от Саудитска Арабия да използва ресурсите си, за да предотврати влияние на Съветския съюз в мюсюлманските страни”. Принцът няма защо да не е циничен, след като знае колко лесно бе за Риад да си купи водещо място в Съвета по човешките права – при все че в тази страна човешките права просто няма. Очевидно в „голямата политика“ моралът и принципността са просто поредната стока за продан.

В това отношение привържениците на Източния геополитически полюс също нямат много причини за ежене – напоследък Ердоган е “приятел” и ценен бизнес партньор и в Москва, а пълзящата турска окупация на сирийска територия се случва с пасивното одобрение на Русия.

На фона на този отчайващ международен парад на лицемерието, стремежът на Бойко Борисов да умилостиви мощният съсед изглежда напълно оправдан – макар че по принцип е много трудно да заподозреш българския премиер, че действията или бездействията му са водени от стратегически промисъл и национална отговорност. Но дори правителството ни да се ръководеше от човек, чийто имидж не създава впечатление за някакъв оксиморонен хибрид между мафиотски бос и мухльо, ситуацията вероятно нямаше да изглежда много по-обнадеждаваща или достойна.

Ако от срещата във Варна може да се извлече някакъв генерален извод, той е, че европейските елити нито искат, нито могат да спрат инерцията на деградация, по която сами са се тласнали. А ако се съди по останалите им занимания, изглежда дори не се стараят особено да решат проблемите – и вместо това хабят енергия да сочат някой друг като виновен.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар