За добро или за лошо, дошлите заедно с модерната епоха масови медии създават усещане сред повечето хора, че трябва да имат мнение за всичко, което се случва по света – или по-скоро за онези събития, върху които медиите фокусират вниманието на публиката. Възходът на социалните мрежи пък убеди активните интернет потребители, че това мнение трябва да е съпроводено с фундаменталистка категоричност, показна емоционалност и пламенна агресия към изразяващите друго мнение.
Самоподдържащата се заблуда, че видяното из социалните мрежи е достоверен и представителен израз на „общественото мнение“ на свой ред дирижира съдържанието на медиите до степен, че двете влизат в пълна симбиоза (и започват реално да влияят на общественото мнение). Едно от многото трагикомични последствия от тези процеси е еволюцията на явлението на импровизиращия анализатрол*-пенкилер, за което съм писал и преди.
През изминалите седмица-две на тукашния гражданин с мнение му бе казано да се развълнува от протестите срещу полицейското насилие и системния расизъм, тръгнали от САЩ и обхванали други западни държави. И той се развълнува, макар в общия случай да не можеше да допринесе към разговора с нещо повече от първосигналната си реакция към цвета на кожата на протестиращите. Когато обаче протестите доведоха до бутане и сваляне на статуи на исторически личности, той се почувства повече в свои води – все пак и у нас доста се занимаваме с цапане и (заплахи за) бутане на паметници, значи и там е съвсем същото, така че и личното му усещане за нещата трябва да е придобило универсална валидност.
Макар средностатистическите наблюдатели правилно да разбират, че течащите на Запад спорове за статуи всъщност са символичен израз на по-обща битка за историческата памет и моралната легитимност на властовата структура, мнозина от тях изглежда живеят в дълбоко заблуждение за личното си място в глобалната картина – поради което първосигнално избират логически неоправдани позиции по темата.
Защото като оставим настрана техническия казус за статуите и се съсредоточим върху въпроса с историческата памет, стигаме до нещо, което би трябвало да е безспорно за всеки (или поне всеки, който не е роднински или кастово свързан с моделите за въпросните статуи) – а именно, че когато и да започне преоценка на колониалното и робовладелско минало на западните общества, все ще е късно.
Колкото повече човек се запознава с реалните геройства и писания на Христофор Колумб, толкова по-очевидно става, че той не заслужава да е символ на „Великите географски открития“ или „Новия свят“, но за сметка на това добре олицетворява геноцидната, хищническа и робовладелска същност на колониализма. Няма логическа или морална причина белгийският крал Леополд II да бъде помнен по-различно от Хитлер, а милионите жертви на управлението му и на идеологията за расово превъзходство, което то въплъщава, да бъдат помнени по-различно от жертвите на Холокоста.
Уинстън Чърчил пък е идеален знаменосец за циничната, мародерска, антихуманна, расистка история на Британската империя (както гласеше един плакат на скорошните протести в Лондон – „Притеснява ви плячкосването? Само да знаете какво има в Британския музей“). Поради това многобройните му престъпления, като например уморяването на милиони хора с глад в Бенгал, би трябвало да са такава част историческата памет за него, каквато е голодоморът от паметта за Йосиф Сталин.
Много от другите исторически личности, за които българската публика чу за пръв път покрай въпроса за статуите им, също имат скелети в гардероба – в повечето случаи буквално. Така че ако някой си въобразява, че защитавайки честта на тези статуи, автоматично демонстрира принадлежност към някакви издигнати цивилизационни ценности, се заблуждава. Всъщност така проявява единствено преклонение, вероятно несъзнателно, към мрачната, вулгарна и кървава реалност, която е скрита под лустросания имидж на имперското минало.
Отправянето на предизвикателство към наложената за тези личности памет и по-точно паметта за политиките, идеологиите и светогледа, който те олицетворяват, не е равнозначно на „изтриване“ или „пренаписване“ на историята. В много случаи е точно обратното – „официалната“ история твърде често е писана от хората с издигнати в тяхна чест статуи. Написана е по начин, който да обслужва техните „нации“ и тяхната раса, и повече от всичко друго – тяхната класа.
Това е версия на историята, изтъкана от митове и фалшификация, версия, която инфантилизира историческия разказ, като го свежда до детски приказки за хиперболизирани добри герои (нашите) и лоши злодеи (техните). Точно тази версия на историята изисква изтриване на спомена за неудобните истини и пренаписването ѝ по начин, който да оправдава и обслужва властовата и социална йерархия поколение след поколение. За да бъде историята наистина изучена и разбрана, тези целенасочено оставени бели петна трябва да бъдат запълнени.
Най-очевидният пример отново е Британската империя, която използва влиянието си, не само за да унищожава буквално доказателствата за колониалните си престъпления, но и за да налага митологията за своето величие като основополагаща историческа истина. Благодарение на книги, филми, сериали, научнопопулярни канали, медии и учебници по история, не само британците, но и кажи-речи целият свят е добре запознат с жените на Хенри VIII, стоицизма на кралица Елизабет и дори долните гащи на кралица Виктория. Колцина обаче са запознати с предългият списък от престъпления срещу човечеството на тази империя, която е иноватор, майстор и учител в техниките за масово унижаване, асимилиране и унищожаване на човешки същества? Включително концентрационните лагери, които империята използва както преди, така и след като те са били направени пословични от нацистка Германия? Британската империя вероятно би оглавила безапелационно срамната класация на масови убийци, ако започнем да броим жертвите ѝ за хора – по същия начин, по който броим жертвите на войните и геноцидите в Европа.
Ако ви е толкова трудно да влезете в положението на индиец или африканец, намерете някой достатъчно блед и светлоок ирландец, който да ви обясни защо населението на Ирландия още не е достигнало нивата си от началото на 19 век, защо повечето ирландци не говорят собствения си език, защо в Белфаст все още има стени, разделящи католици и протестанти, и изобщо – наистина ли трябва да пазим като неприкосновена историята, написана от и за лордовете и съровете в Лондон?
И тук не става въпрос само за изправяне на някакви исторически несправедливости и поставяне на по-обективни етикети на статуите, възвеличаващи спорни личности. Наследството на колониалните завоевания и търговията с роби от последните няколко века не е просто бележка под линия или избледняващ спомен – те са определящи за настоящето и за структурата на света, в който живеем. Поради това и дълбокомъдрите сравнения с робство и империи от антични времена („кой ще бутат след това, Аристотел?“) не са нищо повече от самоцелни еквилибристики.
Това наследство се вижда не само във фриволно очертаните граници из бившите колонии, които продължават да генерират нестабилност и кървави конфликти – на свой ред оправдаващи продължаващите военни, икономически и политически интервенции на бившите колонизатори. Виждат се във влиянието и властта на мултинационалните конгломерати, много от които водят началото си от колониалните завоевания и които до ден-днешен поддържат и разширяват традициите на колониалната икономическа експлоатация.
То върви с едно разбиране за света и цивилизационно-расовата йерархия, което в крайна сметка доминира и отношенията между „първия“ свят и държавици от „втория“ като нашата – както в миналото, когато „великите“ сили са обръщали внимание на малките християнски народи, само докато пресмятат дали им е по-изгодно те да си стоят в Османската империя или да бъдат прехвърляни към някоя друга, както и днес, когато биваме разглеждани основно като трасета за тръбопроводи и военни бази, или най-много като хъбове за аутсорсване производството на бебета, които са управлявани от корумпирани, но зависими и удобни местни елити.
Последствията от колониализма и робството се открояват също толкова силно и в социалната, икономическа, политическа, расова структура и на самите колонизатори. Имперското и робовладелското наследство се вижда както в разкошните дворци, така и в гетата в собствените им столици. То е с определяща роля и за текущото им класовото разслоение и задълбочаващото се неравенство, най-малкото защото имотната бедност се наследява по същия начин, по който и имотното богатство. (За наследника на роб, крепостен селянин или работник във фабрика все още е най-вероятно да е близо до дъното на социалната стълбица, докато за наследниците на робовладелци, феодали или фабриканти – да имат запазено място близо до върха ѝ).
Не на последно място това наследство определя и сегашните политически, културни и социални фрустрации на бившите колонизатори, които обичат да се изживяват като жертви на собствения си успех, без да виждат тъжната ирония. След векове на насилствена културна асимилация и изсмукване на ресурсите на чужди народи, включително човешките, днес те плачат жално, че сами са обект на асимилация и колонизация. И докато гледат с недоверие своя близкоизточен или пък източноевропейски съсед, гореспоменатите мултинационални корпорации, стоящи над всякакво международно и национално право, се отнасят с тях по същия начин, по който и с предполагаемо по-низшите народи, заслужили своето колонизиране и заробване в миналото – а именно като потребителска и работна единица, която може да бъде заменена, ако не е достатъчно рентабилна.
С думи прости, това, че някой има издигната статуя, не означава, че личността му и всички политически, културни и т.н. аспекти, които тя олицетворява, трябва да са имунизирани от критика и да останат запечатани без изменение в историческата памет. Съвсем друг е въпросът дали и доколко премахването на статуи реално спомага процеса на преоценка да се движи в градивна посока. Няма как да има универсален отговор, защото няма как да се поставят под общ знаменател всички статуи и паметници. Борбите за паметта са несъпоставими по съдържание и смисъл в различните национални контексти и различните исторически моменти. Ако някой твърди, че има принципно и универсално отношение към всички паметници, то той или е неоправдано неинформиран, или лъже, или сам не си дава сметка, че всъщност няма принципно отношение към нищо.
Аз например изобщо не жаля за махната статуя на Ленин в центъра на София, макар да ми се иска заменилият я паметник да не бе толкова объркващо кичозен. Същевременно обаче възразявам категорично срещу кампанията за премахване на паметниците на съветската армия – и то не защото имам някаква особена симпатия към архаичния фалически символизъм на тези монументи. Възраженията ми се дължат на това, че както в цяла Източна Европа, така и у нас, напъните за премахване на тези паметници са част от по-широка кампания на ултрадесен, реакционерски, често откровено профашистки исторически ревизионизъм. Да махнеш паметник на Червената армия и да го замениш с такъв на Степан Бандера или някой местен СС отряд не е подобрение. Това не е толкова процес на изтриване на заслугите на съветските воини за разгрома на нацистка Германия, колкото процес на изтриване на престъпленията на местните колаборационисти и изграждане на идеологическа легитимация за позициониращите се като техни политически наследници.
Най-активните проявления на „антикомунизъм“ в постъветското пространство претендират да са изразители на искрен демократизъм и безкомпромисен антитоталитаризъм, но на практика развиват точно онзи тип „антикомунизъм“, който е в основата на теорията и практиката на всеки кървав десен авторитарен режим и военна диктатура през 20 век. Тази особеност се вижда съвсем ясно във всички кампании за антикомунистическо „поправяне“ на историята у нас, иронично предвождани от хора, които или имат биографии на доносници и номенклатурчици, или старателно емулират поведението на фанатични политкомисари.
Когато у нас например бутнаха остатъка от паметника „1300 години България“ пред Националния дворец на културата в София, (който, впрочем, въплъщаваше националистическия уклон на „комунистическия“ режим), го замениха със скулптура на лъв, държащ картата на „Велика България“, издигнат оригинално след деветнадесетомайския преврат. Представителите на автентичната и не толкова автентична десница приветстваха тази замяна като възтържествуване на историческа справедливост и възстановяване на европейската демократичната традиция – макар по същество този паметник да символизира националонанизма, забраната на партиите и суспендирането на Търновската конституция.
Аз лично не считам, че когато анархистът Георги Константинов се е опитал да взриви бюста на Сталин в днешната Борисова градина, той е извършил някакво гаменско посегателство над паметта, или се е опитвал да пренапише историята (това по-скоро са се опитвали да направят спешно преквалифициралите се в десталинизатори сталинисти, които сами махат статуята месеци по-късно). Същевременно никак не съм очарован, че днес има паметна плоча на Борис III на входа на парка, който освен това носи неговото име – защото изгражданата около образа на този монарх героична митология е част от гореспоменатата кампания за изпиране образа на местните представители на десния авторитаризъм и за замитане под килима на едни от най-срамните петна в модерната българска история. Мисля си, че би било по-уважително към историческата памет и двата паметника да ги няма, отколкото днес да биха стояли един до друг, в името на това тя „да не бъде изтривана“. Може ли от това ми мнение да се изведе последователна и универсално приложима позиция за статуи и паметници? Разбира се, че не, а и няма защо.
Казусът с битката срещу съветските паметници у нас има и един строго локален аспект, а именно – на какво отгоре? Ако имахме дисидентско движение, което да е произвело собствен еквивалент на Унгарското въстание, Пражката пролет, Харта 77, или поне дисидентско движение, което реално да е съществувало, то тогава щеше да има убедителни аргументи за преместването на „МОЧА“ в някой музей. Потискащата реалност обаче е такава, че тези монументи могат по съвместителство да служат и като паметници на характерната склонност към безпринципен опортюнизъм и колаборационизъм със силни на деня (към която безспорно спадат и някои от най-активните борци за премахването им).
Ако все пак някой е убеден, че тукашният наблюдател би могъл да проявява някаква последователност с почти единодушното си възмущение срещу оскверняването на паметници на герои от колониалната епоха, бих предложил да се огледа по-внимателно. Една част от бърчещите гнусливо носове са наскоро преквалифицирали се в консерватори отломки от „градската десница“, чиято цяла политическа идентичност в местен контекст се върти около мацане на паметници и призиви за премахването им – до степен, че не е ясно как биха оправдавали политическото и общественото си присъствие, ако наистина вземат че махнат „червените“ монументи.
Друга част от неодобряващите посегателствата срещу статуи на робовладелци и колониалисти обаче изглеждат последователни на повърхностно ниво, тъй като са били против да се пипат и паметниците на съветската армия (или по-скоро против тези, които искат да ги пипат). Огромната част от тези индивиди обаче в друг контекст веднага биха скочили да плюят по западния империализъм и колониализъм. Много от тях вероятно са го направили веднага, след като са се изказали възмутено за вандалските посегателства срещу символите на западното имперски величие. Или дори някак си са успели да съчетаят двете линии, без да се замислят колко е шизофренично – макар че преходът от „защо в Америка бият негрите“ към „защо в Америка вече не бият негрите“ изглежда постепенно става перманентен, мнозина номинално „червени“ придобиват все по-солиден кафяв отенък.
Готов съм да се обзаложа, че мнозина от недоумяващите как някакви либерални келемета си позволяват да драскат „расист“ по паметника на Чърчил, поне веднъж са цъкали неодобрително с език по повод българофобията на Чърчил, макар въпросната да е документирана основно с цитати, чиито източници се губят в дебрите на анонимното народно творчество. Новооткритата убеденост, че търговията с роби е била съвсем приемливо и стандартно за времето си занимание и че робството като цяло не е нещо, за което е оправдано да говорим в днешно време, вероятно ще бъде забравена, когато новинарският поток или някоя годишнина напомни за онова другото робство от „Под игото“. (Или по-скоро политически мотивираната му интерпретация във „Време разделно“, щото всъщност така и не сме чели задължителната литература за прогимназията). Ето това вече е нещо, което трябва да определя усещането ни за индивидуалност, общност и памет, както и отношението към други етноси, религии и държави, нали така?
И сякаш тази присъща обърканост на тукашната публика не е достатъчна, начинът, по който през последните няколко години започнаха да се обсъждат световните събития, е подчинен на стремежа за имитиране на политическия и идеологически „дебат“ в англосаксонския свят, както изглежда той през изкривената призма на виртуалното пространство. Сякаш има пандемия от инфантилизиране и елементаризиране на всичко политическо, свеждането му до мемета, хаштагове, първосигнална фенщина и оформяне на „балони“ в социалните мрежи, която плъзна по света по-бързо и от коронавирус.
Когато човек чете и слуша коментарите на средностатистическия нашенец с мнение, става болезнено очевидно, че цялата му осведоменост за контекста и конкретиката се свежда до откъслечни десничарски, реакционерски и конспиративни опорки, които обичайно са зародени в специфичния пропаганден контекст на североамериканските евангелистки организации, ултраконсервативни тинк-танкове и криптофашистки онлайн форуми. Те са достигнали до него, след след като са били предъвкани и изходени от незнаен брой други виртуални герои и парамедийни шарлатани. Сякаш е последният в редичката нещастници от онзи филм „Човешка стоножка“.
Голям дял от тези пропагандни шрапнели достигат до българската публика, след като са направили обиколка през руското интернет пространство, където са били обогатени с допълнителна доза религиозни мистификации и налудна конспиративност. Ефектът от този процес е толкова силен, че успява да разводни иначе непреодолимото разделение между русофили и русофоби и да синтезира своеобразен консервативно-реакционерски консенсус.
Непреклонното подозрение на нашенеца с мнение към това, което „искат да ни внушат“ от постоянно изменящия се и необяснимо противоречащ си световен заговор, някак си е съчетано с напълно безкритично приемане на всичко, което му бъде подхвърляно от доста по-банални играчи с очевиден и опортюнистки дневен ред. Развил е такъв рефлекс да прикрива неразбирането си на нещата, които папагалства, с имитация на емоционалност и категоричност, че е започнал сам да си вярва. Напълно убеден е, че достигналите до него подбрани късчета информация, лишени от всякакъв контекст и твърде често от достоверност, са напълно достатъчни за изграждането на обективно разбиране на всеки казус.
При цялото си желание да е активна част от глобалния разговор, той не полага усилия да разбере например защо един банален за САЩ случай на полицейско насилие докосна нерв на толкова други места и предизвика подобна реакция – и вместо това се опитва да вкара целия свят в собствения си двуизмерен светоглед.
Би било разбираемо изобщо да не се интересува какво се случва в Минеаполис или Бристол. Но ако ще отделя време и усилия, за да разсъждава как така убийството на един „черен“ би могло да оправдае подобни бунтове и протести, не би ли трябвало до него да е стигнала и информацията, че подобни потресаващи видеозаписи на полицейски екзекуции на чернокожи се появяват през няколко седмици, включително и след началото на сегашните протести? Да не говорим колко такива престъпления на „правоохранителните органи“ изобщо не стигат до YouTube и Twitter. Ако се считаш за достатъчно на ти с вътрешнополитическата обстановка в САЩ, за да даваш „експертни мнения“, че протестите там „са агитация и пропаганда на Демократическата партия“, не би ли трябвало да си спомняш протестите във Фъргюсън и други градове по времето на Барак Обама, да знаеш от обща култура за бунтовете в Лос Анджелис през 1992 г., или ако наистина си толкова навътре в материала – да си чувал за погрома над „черния Уолстрийт“ през 1921 г.? Ако пък си така безапелационно загрижен за опазването на историческата памет навсякъде по света, защо не си се възмутил, например, от наскорошното унищожаване на аборигенски културни паметници от минната корпорация Rio Tinto? Ако наистина те вълнува, защо не знаеш тези неща? А ако не ги знаеш, защо се вълнуваш?
Коментарите за световните събития във фейсбук и форуми, а и „анализите“ в много медии, са като някакво нискокачествено продължение на „Бай Ганьо пътува„. Тъжно напомняне за вечната актуалност не само на Алеко Константинов, но и на Христо Ботев. Какафония от интелектуални инфантили и морални импотенти, носещи се безпомощно по теченията на глобалния информационен океан. Ако изобщо има някаква по-дълбока мотивировка от обикновената глупост, това вероятно е желанието на Бай Ганьо да се сподели вината на белия човек, като заяви демонстративно на света, че отказва да я споделя; да се почувства „под атака“ редом с белия англосаксонски протестант, който от своя страна може би ще е толкова благодарен за подкрепата, че ще забрави усещането си за превъзходство над православния източноевропеец и ще го признае за цивилизационно и културно равен.
Всичко описано нагоре обаче в крайна сметка е показателно и за някои от реалните проблеми, свързани с премахването на статуи – най-вече риска дебатът да си остане около самите статуи, а не да засегне това, което олицетворяват. Съществуват предостатъчно примери, че изхвърлянето на символите на нещо лошо съвсем не гарантира нещо добро. Когато например иракчаните бутаха издигнатите от самия него статуи на Саддам Хюсеин през 2003 г., това само по себе си бе разбираемо и оправдано – но в контекста на апокалиптичните последствия от завоевателната инвазия на САЩ за страната и за целия Близък Изток, днес кадрите на падащия монумент на диктатора носят усещане за трагичност.
Статуите на Леополд II едва ли заслужават място по улици и площади повече от статуи на Хитлер, но е много по-важно белгийците, пък и всички други, да бъдат напоително образовани какво се е вършело от негово името и от името на „цивилизацията“ в „Свободна държава Конго„, за да могат да подредят ценностите си там, където им е мястото. Би било добре и британците да се изправят пред кървавата, варварска истина за своето „славно имперско минало“ – току виж биха престанали да одобряват неоколониалните интервенции на правителствата и корпорациите си, които са негово пряко продължение.
Възможно е последната вълна протести на Запад да послужи за разклащане на статуквото, което иначе отказва да признае и реши дълбоко вкоренените в структурата му проблеми и несправедливости. Върхушката определено показва страх, че нещо може наистина да се промени. Една част от „естаблишмента“ го демонстрира като отхвърля протестите, окопава се още повече в реакционерщината, полицейщината и расизма и използва наличната си пропагандна машина, за да насъсква масите срещу „либералните талибани“, „антифа терористите“ и други фантасмагорични караконджули и таласъми. И докато те защитават от уличния гняв каменните образи на статуквото, които легитимират идеологически и исторически властта им, друга част от елитите се опитват да се легитимират себе си, като се представят за лидери на инерцията за промяна и по възможност наистина да я овладеят, за да гарантират, че съществена промяна няма да има. Политици, кметове и прочее управници се надяват, че с театралничене и кухи изявления не само ще спечелят лесни политически дивиденти, но и че ще замажат собствената си отговорност и ще парират натиска за реформи по същество.
Вероятно няма по-ясно олицетворение на тази тенденция от Демократическата партия в САЩ, която сега се е окичила от глава до пети с #BlavkLivesMatter, но само преди няколко месеца направи всичко по силите си, за да елиминира кандидата, поставящ в центъра на политиката си точно тези социални и икономически въпроси, които в момента разтрисат САЩ, и да наложи въплъщаващия двупартийното статукво Джо Байдън – който освен всичко друго е автор на криминалния закон, имащ съществена роля за вихрещата се в страната полицейщина.
Hahahaha amazing photo. New York police guarding the bull statue on Wall Street is the perfect symbol for the true role that cops play in capitalist society: protecting private property
They are the violence that the capitalist state uses to shield the rich elite from the masses https://t.co/IdjPFeRpzH
— Ben Norton (@BenjaminNorton) June 14, 2020
Има опасност енергията за промяна да бъде както смазана от консервативната реакция, така и да бъде отвлечена, обезсилена и дискредитирана от либералната политика на позата. От знаменитостите, които биха могли да използват влиянието си по градивен начин, но предпочитат празни, безсмислени и неосъзнато срамни жестове, в крайна сметка насочени към култивиране на собствения им публичен образ и самообслужване на месианските им комплекси; или пък от корпорациите, които биха могли да направят много реални неща за балансиране на съществуващите неравенства, но вместо това виждат във всяка криза възможност за ПиАр упражнение по „зелено“, „розово“ или „черно“ препиране на имидж. Разбирането, че проблемите се решават не чрез подмяна на гнилите фундаменти, а чрез създаване на някакви продукти, чрез които потребителите могат да сигнализират своята осъзнатост и загриженост, вече е толкова дълбоко вкоренено, че политическият дебат бива заменен с размахване на знаменца и взаимно замеряне с хаштагове. Липсата на съдържание и смисъл зад тези либерални пози често води до самоцелни ексцесии, които само дават аргумент на реакционерите да твърдят, че основният проблем всъщност не съществува.
Така че, ако ще инвестирате внимание и емоции в случващото се из западните столици, би било по-логично да се надявате, че това е симптом на някаква положително развитие, а не да стискате палци всичко да се върне към някаква нормалност от „доброто старо време“, която, първо, никога не е съществувала, и второ, и да е съществувала, вие не сте били част от нея. Или най-малкото не жалете за робовладелците и колонизаторите от статуите – те по всяка вероятност не биха жалили за вас.
- „анализатрол“ бе случайна печатна грешка, която реших да оставя, тъй като изглежда като подходящо обобщение за хибридния персонаж на легитимираният от медиите „експерт“, чиято експертиза произтича основно от битието му на банален интернет „трол“.
About The Author
