В категории:Балкани / Свят

Не е случайно, че американската полиция действа като окупационна армия 

Бащите на съвременните полицейски служби в САЩ са натрупали опита си при потушаване на бунтове в чужбина 

Стюард Шредър, Guardian

През изминалата седмица социалните медии и телевизионните екрани в САЩ са доминирани от кадри на полицаи, облечени в броня от глава до пети и използващи палки, щитове, сълзотворен и лютив газ срещу преимуществено мирни демонстранти. Повече американци отвсякога са убедени в нуждата от „демилитаризиране“ на полицията в страната.

В интерес на истината, вече бяха направени някои малки стъпки към това. Агресивната реакция – и в много случаи свръхреакция – на американските правоприлагащи органи подтикна представители и на двете партии в Конгреса да предложат забрана на прехвърлянето на военно оборудване към полицията. Историята на полицейската дейност в САЩ през 20 век обаче показва, че истинско демилитаризиране на полицейските служби ще е много по-трудно от просто сваляне на бронята. Правоприлагащите органи в САЩ са се научили на някои от най-рутинните аспекти на дейността си от американските имперски намеси за потушаване на бунтове в чужбина.

Създадената през 90-те години „програма 1033“ позволява на полицейските участъци в САЩ да придобиват излишните материали от огромните запаси на най-голямата армия в света. Не всички материали влизат под знаменателя на това, което може да се счита оборудване за водене на война. Част от инвентара се състои от фитнес уреди и дори музикални инструменти. Подновеният през последните дни ропот за „демилитаризиране“ на полицията обикновено е насочен към военни каски, бронирани жилетки, огнестрелни оръжия и бронирани превозни средства, които отново излязоха на показ из страната, след като полицията в Минеаполис уби Джордж Флойд.

Днес полицейските участъци определено са по-тежко въоръжени от когато и да било, което частично се обяснява със страховете от тероризъм след 11 септември. Но прехвърлянето на излишно военно оборудване към полицията предшества значително „войната срещу терора“. То е резултат, както от търсенето от страна на полицейските служби, така и от презапасяването от страна на военните, чиито складове се оказват затрупани с намаляване на военните действия.

Всяка война в чужбина е оказвала влияние върху полицейската дейност в самите Съединени щати, включително като е запълвала редиците на полицейските управления с ветерани и им е връчвала излишно военно оборудване. Много от задграничните операции обаче са включвали и полицейски контрол над цивилното население. Този процес означава не само съветване на чужди правителства от страна на щатски експерти, но и изучаване на опита на тези правителства, който впоследствие се прилага обратно в САЩ.

Когато САЩ започват окупацията на Филипините в края на 19 век, военните им са посрещнати от антиколониална партизанска кампания. В отговор войниците са натоварени с изтощителни мисии за издирване и лов на бунтовници, които е било трудно да се различат от невинните наблюдатели. Армията създава и жандармерия, съставена от местни филипинци, която да помага за умиротворяване на колонията. Макар по онова време никой да не е използвал този термин, това е типична противовъстанническа дейност.

Много от ветераните от тази кампания се издигат в йерархията на полицейската администрация в САЩ в началото на 20 век, както е документирано от социолога Джулиан Го. Тези бивши войници прилагат на родна почва опита си за „издирване и унищожаване“, натрупан във Филипините. Това включва използване на мобилни патрули, коне, велосипеди, а по-късно и моторни превозни средства; телекомуникационни мрежи, изградени по модела на полевите комуникации в непознат терен; строго обучение по модела на военните, включително стрелба. Най-прочутият полицейски директор от онази епоха, Август Волмер, започва кариерата си в пехотна част във Филипините, и постоянно се позовава на този си опит, докато преоформя професията.

По-късно, след Втората световна война, американските сили поддържат окупацията на (Западна) Германия и Япония в продължение на няколко години. Докато полицейските служби в самите САЩ са уведомени от ФБР, че вече могат да получават излишни автомати и окови за крака от запасите на Службата за военни активи, определящи тенденциите щатски специалисти като Волмер, неговото протеже Орландо В. Уилсън и бъдещият шеф на полицията в Лос Анджелис Уилям Паркър, работят за „демократизиране“ на германската полиция и държат под око комунистите. По сходен начин в Япония младият полицай от Канзас Байрън Енгъл помага за организирането на местната полиция, включително с въвеждане на униформи, белезници и сълзотворен газ по модел на тези в САЩ.

Военизираната полиция е все по-честа гледка в САЩ. Кадри от протестите на коренното население в Северна Дакота срещу строежа на нефтопровод, ноември 2016 г.

При връщането си на родна почва, след като е ръководел военното положение в Германия, Орландо Уилсън публикува най-известния полицейски наръчник, който е използван в продължение на десетилетие. Според него строгото подчинение на властта е жизненоважно. Той дори го определя като „полувоенен етос“. Полицаите на първа линия се предполага да се подчиняват на командната структура, а цивилните – на редовите полицаи. По някои отношения Уилсън е реформатор. Но не е имал никакъв интерес към реформиране на пропития от расизъм деспотизъм на полицейската дейност, при която поставянето на властта под въпрос може да означава арест, пребиване или смърт.

Байрън Енгъл се заема да разпространява идеите на Уилсън по света, включително докато работи за ЦРУ. За него полицейската и противовъстаническата дейност са синоними. Енгъл става директор на Службата за обществена безопасност на САЩ, която действа в 52 страни в Африка, Азия и Латинска Америка и която осигурява оръжия, превозни средства, сълзотворен газ и технология за пръстови отпечатъци на местните сили за сигурност. Той също така е обучавал полицаи от 77 държави във Вашингтонската полицейска академия. През цялото време той се ръководи от едно просто кредо: полицаите трябва да се използват за предотвратяване на комунистическа революция.

В някои случаи тази полицаи прилагат изтезания, масови кланета и „безследно изчезване“. Най-голямата щатска операция за подпомагане на полицията в друга държава съвпада с войната във Виетнам. Когато тази мисия приключва, много от подчинените на Енгъл се връщат в САЩ и стават шефове на полицейски служби, затворнически надзиратели, бюрократи в правоохранителните служби, частни охранители или преподаватели по криминалистика. Един от тях по-късно заявява, че опитът му от Виетнам е продължил да го ръководи и като полицейски шеф, защото „е бил много по-впечатляващ от всяко художествено произведение“.

Макар с годините оборудването да се променя, американската полиция винаги е насочвала вниманието си към потискане на политическия бунт. Далечни земи, колониални окупации и военни театри са служели като лаборатории за тестване и развиване на полицейски техники. Демилитаризирането на полицията е абсолютна необходимост – но това ще изисква много повече от прекратяване на една програма за военно оборудване.

*Стюард Шредър е автор на „Значки без граници: как глобалната провивовъстанническа дейност трансформира американската полиция“. 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар