В категории:Анализи / Свят

Как Брекзит застрашава мира в Северна Ирландия

Никой не иска да се връща към войната, но събитията създават своя инерция, а поведението на британското правителство налива масло в огъня

Британски войник по време на „смутните времена“ в Северна Ирландия. Снимка: irishcentral.com

Патрик Конбърн, Independent

В пика на “смутните времена” в Северна Ирландия в началото на 70-те години често посещавах Кросмаглън – село на границата с Република Ирландия, което бе прословуто като крепост на републиканците. Отивах там заедно с приятеля си Бен Карахър, учител от Белфаст, който бе важна, макар и не изтъкната фигура от умерено националистическата партия SDLP.

Веднъж се разхождахме покрай пътя в живописната околност на селото, когато Бен отбеляза, че тази природна красота може някой ден да привлече туристи. “Тук не е толкова опасно, колкото изглежда”, каза той и добави нещо, което се е запечатало в паметта ми вече 40 години – “само трябва да внимаваш за скритите детониращи жици”.

Мощните експлозиви, поставени край пътя, по онова време бяха обичайно нещо в граничния район Южна Арма, където се намира селото. Между 1970 и 1997 г. те убиха 123 британски войници и 42 служители на кралската полиция на Ълстър. Тази област, описвана от вътрешния министър Марвин Рийс като “бандитска страна”, бе толкова опасна за британските сили, че те гледаха да пътуват там само с хеликоптери.

Смъртоносните бомбени капани отдавна ги няма, благодарение на Споразумението от Разпети петък (GFA), подписано през 1998 г. Но в по-общ смисъл дългата 310 мили граница между Северна Ирландия и Република Ирландия представлява детонираща жица, която ако бъде засегната може да предизвика политическа експлозия, достатъчна да сложи край на 20-годишен мир.

Премахването на физическата граница, която до 1998 г. бе осеяна със стотици блокирани пътища и взривени мостове, а целият трафик се процеждаше през няколко силно охранявани военни КПП-та, представляваше най-съществената част от мирното споразумение.

Протестанти и католици, юнионисти и националисти, които представляват приблизително равни части от 1.9 милионното население на Северна Ирландия, получиха възможност да избират дали да са британци или ирландци, без да могат да доминират над другата общност. Стабилният баланс между двете общности бе поддържан чрез сложна структура от институции и закони, договорени от водещите националистически и юнионистки партии, и подкрепяна от британското и ирландското правителства, сътрудничещи си в рамките на ЕС.

Тази структура поддържаше трудно постигнатия мир над две десетилетия, но сега се срива под натиска на Брекзит. Референдумът от 2016 г. отвори вратата към възстановяване на границата между Република Ирландия, като членка на ЕС с всичките му правила и регулации, и Обединеното кралство, решено вече да не членува там.

Радикалният ход, за който настояват привържениците на Брекзит с цялата сериозност на всичко произтичащо от това, бива замазвано с бръщолевене за “предпазни механизми”, “твърди граници” и “максимално улесняване”. Говори се за граница, която някак си ще бъде автоматично наблюдавана чрез технологични джаджи, които още не са изобретени, така че няма да е нужно човешко присъствие.

Дебатите за границата в Лондон обаче игнорират политическите и демографски реалности в Северна Ирландия.

“Брекзит е пълна катастрофа за Споразумението от Разпети петък”, казва изследователят и коментатор Брайън Фийни, който в миналото е оглавявал историческия факултет в Университета “Света Мери” в Белфаст. “Всички приказки за контрол на границата с баркодове и камери са безсмислици. Те няма да изкарат и един уикенд, защото хората веднага ще свалят всякакви камери и подобни съоръжения”, убеден е той.

Обикновено се твърди, че заплахите срещу възстановения граничен контрол ще идват от дисидентски републикански групировки, които никога не са приемали мирното споразумение. Но това са малки и фрагментирани организации, които са наблюдавани от службите за сигурност и не разполагат с широка подкрепа сред ирландските националисти. По-вероятно е спонтанните протести да са дело на фермери и местни хора, решени да не позволят през общностите им отново да преминава международна граница.

Границата минава основно през земи, населени (и от двете страни) предимно с католици и националисти. На практика всякаква нова бариера ще изисква разполагане на военни сили. В крайна сметка ЕС е като клуб с портиери, които не пускат външни хора или подсигуряват, че ако някой такъв влезе, той ще спазва вътрешните правила. В случая със Северна Ирландия пазителите на портата ще бъдат митничари и други представители на регулаторите. На фона на местната съпротива обаче те не могат да бъдат разположени там без полицейска закрила, а полицията няма да дойде, ако не бъдат разположени и части на британската армия. Предполага се, че на свой ред армията ще действа от мрежа укрепени позиции и потенциално може дори да блокира много от 300-те шосета, пресичащи границата – както правеше в миналото.

“Предпазният механизъм” за ирландската граница се представя като застрахователна полица, според която цялото Обединено кралство ще остане в митническия съюз, дори и Лондон и ЕС да не успеят да се споразумеят за друг начин за избягване на “твърдата граница”. Възстановяването на границата обаче не би могло да се реализира без ново разпалване на североирландския конфликт – нещо, което нито националистите, нито юнионистите искат да се случи, но което може да бъде докарано от инерцията на събитията, точно като през 1968-69 г.

Някои поддръжници на Брекзит наивно твърдят, че британското правителство ще реши проблема като позволи почти свободно преминаване на хора и превозни средства, разчитайки на сътрудничеството и на добрата воля, за да подсигури, че преминаването на хора и стоки ще бъде регистрирано електронно. “Всичко това са безсмислици, защото само “добрите момчета” ще се съобразяват. Останалите ще преминават границата през места, където няма сканиране на баркодове и подобни неща”, заявява Фийни.

Така евтино, но незаконно бразилско телешко или щатско пилешко ще нахлуват през Великобритания в ЕС, използвайки неохраняваната северноирладска граница. ЕС не може да се съгласи на търговска сделка с Обединеното кралство, която би превърнала Северна Ирландия в рай за контрабандистите.

Но основният проблем с ирландската граница не е свързан с търговията, колкото и важна да е тя.

Истинският проблем е в променящия се баланс на силата между католици и протестанти на остров Ирландия. Брекзит може да е разделящ въпрос в Англия, но е още по-болезнен в Северна Ирландия. Там излизането на Великобритания от ЕС се вклинява в 400-годишна борба между две общности – една историческа конфронтация, която през последния век придоби видимо изражение в разделянето на острова.

Много наблюдатели в Северна Ирландия са уплашени от привидното нехайство, с което британското правителство и Консервативната партия се отнасят към възраждането на ирландския въпрос. Те сякаш игнорират токсичното наследство на проблем, който е доминирал британската политика за дълги периоди – от първият закон за самоуправлението в Ирландия от 1886 г. до отделянето на Република Ирландия през 1921 г. и ескалирал отново във времето на тридесетгодишния конфликт – от първия марш на католиците за граждански права през 1968 г. до споразумението от 1998 г.

Патрул на ИРА в Белфаст, 1987 г. Pacemaker Press International/Belfast Telegraph Archive

Макар да беше подлагано на натиск, Споразумението от Разпети петък работеше, докато референдумът за Брекзит не отвори стари рани. Северна Ирландия гласува с 56 срешу 44 процента за оставане в ЕС, но оттогава религиозните различия се задълбочават. “След 2016 г. политическата ситуация стана напълно “оранжево срещу зелено”. Поляризацията в обществото е тотална, това е наистина лошо”, казва Фийни.

Колко точно се е влошило положението обикновено бива подценявано в Лондон, понеже британските политици, с изключение на Тони Блеър, по принцип не обръщат внимание на Ирландия, докато нещата там не се объркат твърде много и стане невъзможно да се направи нещо по въпроса. Според коментаторите в Белфаст, същото се отнася до голяма степен и за британските медии.

“Тези, които са отразявали конфликта преди 20 години доста бързо схващат какво се случва тук”, казва ми един местен журналист. “Но тези, които идват за пръв път, са напълно объркани, защото не знаят какво се е случило в миналото”.

Живеещите в Северна Ирландия имат остро усещане за това как отново се вдъхва живот на проблемите, които бяха неутрализирани, но не и решени през 1998 г.

“Не мога да приема идеята за твърда граница, която би представлявала второ разделяне на Ирландия”, казва Том Хартли, ветеран от партията “Шин Фейн” и бивш кмет на Белфаст. Той е озадачен от действията на британците, които са в такова противоречие със собствените им интереси. “Те бяха успели да паркират ирландския проблем, но сега той отново заема централно място в британската политика”, казва той.

Не всички знаци сочат в същата посока, макар твърде много от тях да посказват ескалираща политическа криза. Нито общността, нито “Шин Фейн”, които спечелиха над две трети от националистическия вот в Северна Ирландия на изборите през 2017 г., искат да се върнат към войната. “Резултатите от последните избори показват, че се харесва републиканската политика, но не и републиканското насилие”, казва Фийни. Той също така е убеден, че националистическата общност в Северна Ирландия във все по-голяма степен развива различни разбирания за децентрализираното управление и ролята на британските власти. Ирландските националисти са се възползвали добре от мира. Католиците вече не са подлагани на дискриминация по отношение на работните места, жилищата и съдебната система, както беше през 1968 г.

“Има едно цяло поколение хора – виждате ги в бизнеса, науката и медиите, които може да не са от “Шин Фейн”, но са много по-уверени в себе си, по-близо са до средната класа и имат по-висока социална мобилност”, казва Хартли.

“Шин Фейн” са наясно, че демографски националистическата общност расте по-бързо от лоялистката. Вече 51% от учениците са католици, в сравнение с 37% протестанти. До две години католиците могат да станат мнозинство от имащите право на глас, макар че това не е задължително да доведе до политическа власт.

Аз живях в Белфаст между 1972 и 1975 г., докато пишех докторат за ирландския националистически лидер Джо Девлин в Института за ирландски изследвания към Университета Куийнс. Това бяха най-лошите години от смутните времена. Само през 1972 г. бяха убити 479 души, включително 135 войници, а 4876 бяха ранени.

Бях свикнал със звука на бомбите и стрелбата, а религиозната география на града се бе запечатала в мозъка ми. Подобно на останалата част от населението, автоматично пресмятах реалната близост до опасността, без да се замислям много.

Веднъж развеждах из града американски издател, който по-късно ми каза, че е бил поразен от това как, когато ме е попитал “Не каза ли, че тази улица е опасна?”, съм му отговорил, сякаш посочвам нещо очевидно: “Не, казах, че онази страна на улицата е опасна, но страната, от която сме, не е”.

Днес в Белфаст почти навсякъде е безопасно, макар че религиозните граници до голяма степен са останали същите като преди 50 години.

Наскоро минах покрай корабостроителница Harland and Wolff, която в пика си е давала работа на 35 хил. мъже – почти всички протестанти от Източен Белфаст. Днес там има изложба, посветена на „Титаник“, която се намира в сянката на огромен жълт портален кран. Жилищните квартали в Белфаст си остават сегрегирани. Източната част на града продължава да е протестантска крепост, с изключение на малкия републикански анклав Шорт Странд, който е притиснат до река Лаган. Кварталът е защитен от една от многото стени в града.

“Станаха по-високи, след като протестантите откриха катапултите”, казва местен човек, сочейки към металните решетки по прозорците и металните плочи по покривите, които пазят от камъни, хвърлени отвъд стената.

Стените, разделящи католическите и протестантските квартали в Белфаст все още стоят. Wikimedia Commons

Някога живеех в мизерен апартамент в близост до Антрим Роуд в Северен Белфаст. Това беше особено смъртоносна част от града, защото пъзелът от протестантски и католически квартали бяха вкопчени в постоянна нискоинтензивна война помежду си под формата на отмъщения и убийства на принципа “око за око”. Отмъщенията обаче не винаги бяха местни. Ако някой католик биваше убит в Шорт Странд, където събратята му са малко и слаби, се уреждаше убийство за отмъщение на протестант в Ардойн, където католиците са силни и добре организирани.

Подобно, ако протестантски войник от UDR (Полк за от отбрана на Ълстър) биваше застрелян от ИРА някъде в провинцията, отмъщението можеше да дойде като убийство на католик в Белфаст.

Мирът може и да е настъпил, но войнствените възпоменателни стенописи по къщите, изобразяващи паднали герои или исторически сцени, биват обновявани на всеки няколко години.

“Републиканските стенописи бяха станали доста духовни допреди няколко години, но сега показват повече оръжия”, споделя ми един приятел. Една огромна фреска на стена в Ардойн изобразява ранения социалистически лидер Джеймс Конъли по време на Великденското въстание от 1916 г. Възпоменателните олтари на паднали републикански мъченици, загинали в битки с британските сили за сигурност, са честа гледка в Западен Белфаст – политическото сърце на северноирландската националистическа общност. Но крепостите на британската армия в региона вече ги няма, а бившите казарми се използват за социални жилища или обществени центрове. Фалс Роуд, която бе една от най-страшните улици в света, сега е спретната и весела, а затворените магазини са по-малко, отколкото в повечето британски градове. Жилищните постройки около Университета Куинс, където прекарах повечето от трите си години в Белфаст, са подменени с по-добре изглеждащи сгради. На мястото на кръчмата, в която ходех, има малък магазин Tesco.

Възпоменателен стенопис в Белфаст Wikimedia Commons

Възможно ли е Белфаст и Северна Ирландия да се върнат към битката между протестанти, католици и британски сили за сигурност, на която бях свидетел преди 40 години?

Всеки в Северна Ирландия има много да губи и не кой знае какво да спечели от това. Някои от най-важните подпори на договора, осигурил дългосрочен мир, обаче биват подкопавани от британското правителство заради Брекзит или от някои представители на властта, които гледат на Споразумението от Разпети петък като на лейбъристки проект, който погрешно е отслабил британския контрол над Северна Ирландия.

Частите от мирното споразумение, които бяха захвърлени, са наистина важни. Британското правителство трябваше да заема неутрална позиция между юнионистката и националистическата общност, така че да може да играе посредническа роля. Дейвид Камерън и Тереза Мей обаче демонстрираха подкрепа за юнионистите, а пристранстността достигна връх, след като  Мей стана зависима от Демократичната юнионистка партия (DUP) за парламентарното си мнозинство.

Също така се предполага, че британското и ирландското правителства трябва да си сътрудничат, ако местните споразумения за споделяне на властта се провалят, както се случва. Но Лондон демонстрира все по-явна враждебност както към националистите в Северна Ирландия, така и към посредническата роля на Дъблин.

Най-дестабилизиращият фактор в Северна Ирландия днес е самото британско правителство.

Ако този материал ти е харесал, можеш да подкрепиш съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар