Гледала съм десетки документални филми. Освен че съм специалист по комуникация, съм член на нашето „Общество на спектакъла“, в което съзнанието ни е бомбардирано с образи до отказ. Гледала съм документални филми за мъчения, за порнография, за трафик на жива плът, за деца-проститутки в Калкута. Гледала съм и филмите на хора, които са имали смелостта да стъпят в най-ужасните краища на нашата планета. Но днес видях нещо различно.
Знаех предварително, че филмът за насилието срещу жени в американската армия ще е тежък. Дълго време нямах куража да го гледам. В крайна сметка се престраших. Колко ли лошо би могло да бъде? Чела съм толкова книги по темата, знаех какви са институционалните и културните механизми, водещи до насилие като цяло и до насилие на база пол конкретно.
Но мисля, че нищо не може да те подготви за контакта с жертвите, с невъобразимото страдание и с абсурда на системата, която прави подобни отклонения възможни. Филмът от 2012 г. „Невидимата война“ на Кърби Дик е потресваща лента за това как едни забележителни хора, започват живота си с най-красивия идеализъм – искат да служат на родината и на обществото, от което са част, но са безмилостно прекършени от насилието на система, създадена, за да руши съдби. Истинското престъпление – институционалното, идва след това и изиграва ролята на своеобразен ритник с кубинка в тялото заради дързостта да вярваш, че ако си жена, също можеш да се бориш за родината си. Всичко в името на честта и на запазването на образа на институцията.
Живеем в епоха на всесилния образ. Най-мощната институция в света – американската армия – не прави изключение. Цялата империя на оръжието застива пред могъществото на властта, която мнозина силоваци в униформа не биха признали – силата на образа, на представянето в обществото, на символния капитал. Репутацията и честта имат значение днес повече, отколкото когато и да било друг път. Интересно или не, но колкото по-достъпни са средствата за масова комуникация и колкото по-лесно е да престъпиш в света отвъд завесата, толкова по-отчаяна е битката за спасяването на публичния образ. Честта, сериозността, професионализмът са ценностите, които армията иска да проектира в нашето съзнание. За съжаление, тя би направила всичко, за да поддържа тази химера в умовете на данъкоплатците, които я издържат. Образът на институцията, силата на репутацията са станали, за съжаление, силно ретроградни фактори. Никой вече няма куража за свободни дискусии от страх да не се изложи или да не го игнорират. Освен това всеки, дръзнал да смути реда и поискал правата си, автоматично е отлъчван като вражески елемент, който руши образа! С други думи образът на институцията, за съжаление, е по-силен от хората в нея, а манията за поддържането му ги превръща в жертви.
Това не важи само за армията. Подобно на всички институции, тя участва в играта по поддържане на доброто и скромно публично лице. Ще разкажа една кратка история от моето студентство, за да се разбере, че проблемът съществува в консервативните институции. Бях в първи курс във Философския факултет на Букурещкия университет. Странно, но още в първия ден, когато стоях пред една зала и чаках да вляза за упражнения, минаващият наблизо портиер ме предупреди: „Госпожице, внимавайте, тук има много луди!“ Казах си: „Този човек не разбира, че тук има изключителни хора, движени от метафизично безпокойство и от високи интелектуални интереси“. И наистина, голяма част от осемгодишното ми пребиваване във Философския факултет, в което влизат и четирите години за докторантура, бяха изключителни.
Чувствам се привилегирована за това, че съм се запознала с преподаватели, носители на интелектуални и етични стойности. В днешния все по-обезумяващ свят, в който държавните и частните университети се превръщат в организации, обсебени от финансовите измерения на работата си, във Философския факултет нещата имаха съвсем друга логика. Какво по-хубаво от това да прекараш часове в библиотеката и да видиш там професори, преподаващи от над 40 години, но все още имащи нуждата да четат и да учат. Какъв по-добър урок от факта, че в търсенето на знание няма прекомерност, както казва Аристотел! Познанието е единственото място, където прекомерността дори е препоръчителна и да виждаш, че хората я практикуват до последния ден на професионалния си път, е рядко срещано.
Само че във втори курс се запознах с професор по епистемология и философия на езика, който щеше да направи Букурещкия университет много известен, но не точно в добрия смисъл. Сред колегите циркулираха шокиращи слухове. Господин преподавателят имаше, според разказите, много „отворена“ философия на живота. Наред с другите неща, той водел студенти вкъщи и ги насърчавал да се дрогират в жилището му. Те така или иначе дискутирали философски теми там, защо и да не завъртят някоя трева? Коя съм аз да коментирам? Не съм консервативна и лишена от чувство за хумор. Рядко обаче пацифизмът ми е бил поставян на такова голямо изпитание. Бях толкова възмутена и побесняла от случващото се, че в един момент обмислях да отида и аз в дома на философа. Бях сигурна, че той не би отказал на млада госпожица да потърси „метафизичните истини“. Мислех да му поискам наркотик, а после да извикам полицията.
Но един негов колега осуети плановете ми. Той бе само няколко години по-голям. Тъй като бяхме почти връстници, му споделих конспиративния си план. Колегата не се уплаши от намеренията ми, но се замисли сериозно какво ще се случи (познахте) с имиджа на почитаемата наша институция, ако професорът бъде разкрит. Това, което ставаше всъщност, беше сравнително приемливо според мнозина. Важното беше то да не бъде разкрито, защото… ще пострада образът на институцията! Съжалявам и сега, че споделих с този колега и че не реализирах плана си. Единственото нещо, което донякъде намали съжалението ми е, че нещата можеше да не се развият по моя план и да бъда поставена в ситуация, в която да платя прекалено висока цена за принципността си. На такава мисия не трябва да ходиш сама! Не и когато този, когото искаш да пребориш, е два пъти по-възрастен от теб.
Другото ми утеха е, че само година, след като се подготвях да направя този човек „известен“, той сам се прочу. Сложи в интернет снимки по адамово облекло, докато прави секс със съпругата си, както и свидетелства как е заснел софт порно по време на лятната ваканция. Късмет, че е било софт, нали? Спомням си възмутените физиономии на някои почитаеми преподаватели мъже. Злите езици твърдяха, че техните попарени лица са били само фасада, зад която се е криела завистта към сексуалните успехи на колегата им. За да докажат сериозността и честта си, спряха професионалното му развитие за период от три години. И го принудиха да си махне голите снимки от интернет. Трябва да се добави, че достъпът до фотосите се извършваше през сайта на факултета! Не става въпрос, че съпругата му тогава беше негова студентка и това не бе първото му „похождение“. Не сме ние тези, които ще коментират отношенията между него и студентките му. Нито какво би се случило, ако някоя госпожа професор бе сложила в интернет голи снимки или бе демонстрирала как се люби с мъжа си. Ние пазим честта на институцията! Ирония на съдбата! Борихме се да поддържаме непокътнат образа на институцията, но когато пресата поде случая, „миризмата“ на славата се понесе не само във факултета, а и обви целия Букурещки университет. Това бе урок, че когато държиш под похлупак мизерията, тя експлодира в най-неочаквания момент.
Документалният филм „Невидимата война“ на Кърби Дик ни показва същите институционални механизми на възпроизводство на насилието, които идват от една и съща натрапчива идея: не искаме да пострада образа на институцията. Мисля, че този документален филм е доказателство, че журналистиката може да е сила за социален прогрес и че журналистите могат да бъдат герои. Не е лесно да разследваш най-силната организация в света: американската армия. Преди документалния филм прекият командир в йерархията решаваше дали дадено оплакване ще бъде разследвано. След като лентата бе представена през 2012 г., решението за разследване на обвинените в сексуална злоупотреба вече не принадлежи на командира на оплакващия се. Това е малка, но жизненоважна стъпка напред, така че да могат да се разследват обвиненията в изнасилвания и сексуален тормоз.
Вместо заключение предлагам няколко въпроса: струва ли си да градиш честта на една институция върху труповете на жертвите, върху неморалност и безправие? Кога сигурността на хората в институцията ще стане по-важна и ще спадне значението на публичния ѝ образ? Кога се прекрачва границата? Кога „честта“ ще спре да погубва съдби?
