В категории:Интервюта / Книги / Култура

Здравка Евтимова: Хората отказват да ги мачкат като глина и това ме радва

Разговаряме с известната писателка за новия ѝ роман „Зелените очи на вятъра” и по още важни въпроси – за изправянето срещу унижението, за избора между бунт и размисъл, за закона и движението към почтеност, за проститутките и ромите, за парите и талантите, за плочките в Перник и София, за честта и пълзенето, за децата и за празника

Здравка Евтимова. Снимка: Ева Зеленай
Здравка Евтимова. Снимка: Ева Зеленай

Едно от най-силните присъствия в съвременната ни литература на „малкия човек” с неговите големи проблеми, произвеждани от обществения модел, в който сме принудени да оцеляваме, е в романите на Здравка Евтимова. Тя е писателката, която прочу по света родния си Перник – но не така, както обичаме да го споменаваме у нас във вицове, а като земя на хора, които не се предават пред унижението и знаят как да обичат, да се изправят след удари, да бъдат силни и да вървят напред.

Така е анонсиран на задната си корица и най-новият ѝ роман „Зелените очи на вятъра“ (ИК „Жанет 45”): „…роман, с който човек се научава да не се предава. Винаги е имало силни на деня, винаги е имало хора, които превръщат поклона в свое ежедневие. Примирявайки се с необходимостта да пълзят, те трансформират унижението в мерна единица за своя възход. Намират пътека към материално благополучие, добре нахранени са, дрехите им са елегантни. На мястото, където би трябвало да е сърцето, имат локва с отровна течност. Те са утрешните силни на деня. „Зелените очи на вятъра“ ни запознава с онези, които се изправят срещу тях. Те са по-силни от поклона, по-високи от унижението. Те не се предават.

Романът вече бе представен в София, на две места в Пловдив, в Пазарджик, в Перник, предстои и премиера във Велико Търново.

Част от тези срещи на писателката с читателите съвпаднаха с неотдавнашните протести, в които перничани се включиха доста решително, така че тя не пропускаше да говори и за „моя смел град”.

Помолих Здравка, с която имам щастието да се познавам отдавна, за един предколеден разговор за „Барикада”, защото вярвам, че нейната лична заразителна човещина и силата на героите ѝ са онова, от което всички имаме нужда.

Здравче, за какво си говорите с читателите, когато представяш романа си „Зелените очи на вятъра”?

Моля всеки човек, който го е чел, ако е намерил слабо място, нещо, което го обърква, което го възпрепятства, да го посочи. Защото сега го превеждам на английски за моя американски издател в университета във Върмонт. И много се надявам наистина да срещна едно такова критическо разбиране, една такава протегната ръка. Погледът на читателя ми е много важен.

Писах този роман дълго. Беше почти готов, когато в един момент Божана Апостолова от издателство „Жанет 45” каза: „Давай го бързо. Имаш на разположение 10 дни”. И аз започнах много интензивно, ден и нощ, да работя по редактирането в екип с моите редактори Борис Минков и Здравко Дечев. Ако сме допуснали някакви неравности, надявам се сега читателите да ги откроят, за да въведа подобрения при превода на английски. А това също е бавен процес.

Най-общо хората казват, че романът им харесва. Но това понякога е и бягство – за да не кажат какво точно не им харесва. Когато мен например друг автор ме пита за мнението ми за негова книга, аз отговарям какво конкретно ми харесва. Изброявам от едно до десет, вадя цитати. От читателите не мога да очаквам такова нещо. Нека мине още малко време, ще се види.

Какво е впечатлението ти – читателите асоциират ли се с твоите герои, какво ги вълнува в сюжета?

Вълнува ги, че това е съвременна книга, която се спира на проблеми, свързани с живота ни днес. Че се стреми да покаже ежедневието на българина, трудностите, а същевременно и начините, по които той ги преодолява. Точно към това съм се стремила – да покажа, че българинът е по-силен от трудностите. Че той може да се огъне, но това огъване е много временно. Че той го използва като време да анализира, да събере сили, да се изправи. Ако съм постигнала тази книга наистина да послужи като опора, да покаже, че хората са по-силни от унижението, че могат да стеснят територията на болката, на обидата и да я трансформират в средство, което да ги отведе на светлата страна, в територията на честта, това за мен ще бъде най-голямо удовлетворение.

Представянето на книгата ти съвпадна с протестите, в които перничани се включиха доста активно. Мислиш ли, че в такава обстановка „Зелените очи на вятъра” революционизира хората допълнително?

Едва ли ги революционизира. Надявам се да се замислят, да потърсят начин как най-практично да се подобри състоянието на живота ни. Аз не смятам, че един бунт ще го подобри. Смятам, че по-смислено е едно рационално поведение, което започва с победа над страха, победа над унижението на човека. Първата стъпка е човек да победи унижението наоколо. След това вече да се поеме по рационален път, с много добре премерени, последователни и постъпателни стъпки. А не да се стигне до един празен бунт с чупене, трошене, крещене. И всичко това, както и Ботев го е описвал, докато се напием. По-добре е да се избегнат крясъците, да не са те елемент от движението ни напред. Един добър размисъл, един много трезв анализ ни е нужен. При това законово обоснован. Нека превърнем закона в средство за движение към почтеност. Имаме добра законова база и би следвало да я спазваме. И законът да не е за избрани, а да е за всички.

В твоите романи обаче справедливостта не идва от съда, хората я търсят сами. А и кипналият обществен гняв сега е пришпорван и от много ходения по мъките из нашата доста проблематична съдебна система…

Аз не съм специалист по право. И досега не ми се е случвало лично да решавам юридически проблеми и казуси. Може би трябва да се създаде едно ядро от знаещи, много добре запознати и много почтени юристи, както е например в САЩ. Там има групи от юридически съветници по общо право – Common Law, към които хората могат да се обърнат по проблеми от ежедневието. Това е осигурено от общинските власти. Много ясно е посочено в какви случаи можеш да се обърнеш към такъв специалист и това много помага. Трябва и в България да се направи това – да имаме такива юридически експерти, които на дело да помагат на хората, да ги съветват как да се реши определен проблем. Например с насилници, с кражби, с насилие, възникващо с повод и без повод…

Между другото, тези дни си дойде от Израел една моя приятелка – Бойка Гогева. Тя е дъщеря на пернишкия художник Марин Гогев, живяла е в Израел 25 години. Върна се миналата неделя, точно когато тук имаше голяма снежна буря. Така се радваше на снега, даже яде сняг! Та тя ми казва: „Вие не знаете какво е да имаш тежък проблем, за какво само се оплаквате”. Там хора умират всеки ден. Освен това има голямо домашно насилие. Ако жената с нещо не удовлетворява мъжа, той може да я убие и захвърли. Сега там набират сили движения на съпруги, които искат да бъдат защитени от закона.

У нас също ситуацията е драматична в това отношение. Както и в много други отношения…

Да, аз затова ѝ отговарям: „Остани малко повече, изчакай да видиш как живеем и тогава ще говорим пак”. Аз като пътувам всеки ден за работа с влака Перник-София, много често се случва тези 30 километра да ги взимаме за два часа. А за два часа може да се стигне оттук до Франкфурт със самолет.

И не само това. Заплатите са ниски, много работодатели не плащат пълния размер на социалните осигуровки на своите служители, а тези дни отхвърлиха и предложението на синдикатите за поне елементарно вдигане на добавките за нощен и извънреден труд…

Аз съм държавен служител (Здравка Евтимова е преводач в министерството на отбраната – б.р.) и не съм изправена пред такива проблеми. Но мъжът ми, който е работил в различни частни компании, се е сблъсквал с подобни проблеми. Той обаче винаги отива да изяснява такива въпроси пряко с работодателя си. Това много често съкращаваше неговия трудов стаж в съответната фирма…

Уви, много често такива са последствията за всеки, надигнал глас.

Той е много непримирим човек, винаги си търси правата. Беше дал под съд една от фирмите. Засега няма никакво развитие по случая. Но той не се отказва.

Тоест посланието ти е хората да си отстояват правата, така ли?

Да, да си отстояват правата в рамките на закона. И се надявам да има една по-нормална, по-бърза, по-действена, по-съвременна съдебна система, която да е фокусирана върху ежедневните проблеми на българските граждани. Защото когато човек види положителен резултат от търсенето на правна защита и справедливост, той се окуражава. Но аз се питам – какво щеше да прави мъжът ми, ако аз не работех и нямах една постоянна заплата, ако я нямаше тази опора, да може да се платят поне сметките? Не казвам, че ми е лесно. Аз често съм по 12 часа на работа. Излизам в шест и половина сутринта и се прибирам в осем и половина вечерта най-рано. Това е, защото всеки работен ден пътувам Перник-София, час и половина път…

Пак ще те върна към протестите. Когато тръгнаха онези колони от Перник, ти подкрепяше ли ги в душата си?

Смятам, че това беше израз на едно зреещо и съзряващо обществено съзнание. Не искам да звучи високопарно, но хората отказаха да се огъват. Показаха, че не са глина, която може да се омесва и да ѝ се придава формата, пожелана от някой си. Смятам, че българинът върви към превръщането си в мислещо същество, което отказва да се покланя. И това много ме радва.

Когато хората отказват да се покланят обаче, рискуват да си „скъсят трудовия договор”, както и ти каза, че е станало с мъжа ти…

Той си намери друга работа. Хората започнаха да разбират, че когато притежават професионални, специализирани, технически умения, те са техният ключ към работното място. Това означава не само да имаш диплома по дадена специалност, но да знаеш и тънките моменти, в които може да се сгреши, откъдето проличава майсторството. Много хора разбират от компютри, но малцина ще ти възстановят лаптопа. Много хора говорят английски, но малцина ще направят един текст така, че когато той отиде в англоезична страна, там да не познаят, че е преведен от чужденец. Важно е, когато човек отиде на лекар, да знае, че този лекар разполага със знания и умения, които са абсолютно задължителни, но и с най-новите медицински системи и апаратура, за да се реши неговия проблем по един адекватен начин, отговарящ на световните стандарти.

Да, но медицинската апаратура и техника никак не зависи от лекаря. Тук вече става дума за държавно финансиране на здравеопазването. Според теб социалната политика във всички държави, не само на България , не е ли по-скоро антисоциална в последните десетилетия?

Личният ми опит от общественото здравеопазване у нас не е негативен. Майка ми например не ходи на частни лекари. Аз съм много доволна от отношението към нея в Трета градска болница. Много внимателно ѝ направиха изследвания, пращат я сега по една друга здравна пътека… За мое удивление – понеже не очаквах да останем доволни – много добре се отнесоха към нея. Също така, тъй като майка ми е диабетичка вече от 33 години, тя ходи в Транспортна болница на вливания. Там също среща внимание, отзивчивост, грижи. Не искам да възхвалявам тази система, защото винаги може и по-добре. Но все пак трябва да признаваме каквото имаме. Не знам как е в Пернишката болница, защото аз ходя във Военно-медицинска академия, където срещам много добри специалисти.

Не те ли притеснява, че всъщност много добри специалисти, не само лекари, предпочитат да заминат извън България и там да се реализират срещу по-достойно заплащане?

Притеснява ме, разбира се. Но в същото време виждам как много хора тук осъзнават, че трябва да полагат повече усилия, да се усъвършенстват и как това им помага да постигнат по-добра работа с по-добро заплащане.

Тук?

Да, тук, в България. Ето например дъщеря ми, която завърши финанси, отиде на едно интервю за работа. И не я одобриха. Животът ѝ натри носа. Тя си направи извода, че трябва да задълбочи познанията си, да чете повече и по-актуални неща около специалността си, на немски, на английски. Защото никой няма да ѝ поднесе доброто работно място на тепсия, като на принцеса, а тя трябва да полага усилия, за да го постигне. И така са все повече млади хора. Харесва ми също, че те си правят много добре сметката. Не са като мен, която се съгласявам да работя и извънредно, щом се налага. Не, дъщеря ми казва: „В никакъв случай няма да правя нещо допълнително за тия пари”. Но най-ценното е, повтарям, че тя разбра колко още много трябва да влага от себе си, за да успее. Че никой няма да ѝ даде нищо даром, само защото е красива.

Е, има и такива, които разчитат на това. На мен винаги ми е било мъчно за тези жени, които всички ги обиждат, наричат ги проститутки… Впрочем, вече има и доста хора от мъжки пол в тази професия. Никак не им е лесно. Това е много мъчително, унизително занимание, с много здравни рискове. Упражняващите го рядко доживяват 40 години и смъртта им е изключително болезнена. С голямо съчувствие и тъга мисля за тези хора. Като чуя някой да обижда някого с тази дума, съжалявам онзи, който обижда. Единици са хората, тръгнали по този път по свое желание, повечето го правят по принуда, поради липса на избор. А „печалбата” им не е никаква печалба – плащаш дните, които живееш, с кръвта си.

Кой ги тласка към такъв жесток избор? Вероятно пак несправедливата конструкция на обществото?

Може би някой ги е заблудил. Чета за такива случаи, когато млади момичета са подлъгвани с обещания за работа в чужбина и с това са завличани в една система от брутално насилие. Бих искала онези, които измислят такива схеми, да бъдат наказвани със смъртно наказание. И го казвам съвсем сериозно. Това не може да бъде човешко същество и не може да заслужава милост – след като е довел млади хора до много жестока, болезнена, унизителна смърт. Нека си помислим колко талант, сила, неродени деца са погубени така.

Имаш такива герои и в новия ти роман, и в други твои творби. Ти изграждаш образите им така, че те винаги успяват да преодолеят ужаса, да надвият злото, макар не винаги в живота да става по този начин. Очевидно искаш да вдъхнеш все пак оптимизъм, да очертаеш по-светла посока?

Това е желанието ми да помогна именно за промяната в посоката. Надявам се „Зелените очи на вятъра” да подтикне към поне една малка стъпка напред, поне един милиметър, та обществото ни да отвори възможности за градивно развитие пред всички свои слоеве.

Защо толкова много мразят циганите? Ето, че в Пловдив направиха една детска градина с ромчета, от която децата просто не искат да си тръгват. Била съм учителка в едно училище, където 98% от учениците бяха циганчета. Подготвихме с тях една малка пиеска, 15-20 минутна, по „Сън в лятна нощ” – на английски. Колко искрящ талант имаше в тези деца! Ако аз стана един богат човек, ще отида точно в една такава много бедна махала. Там ще живея, ще започна да ги уча, ще търся на кои от тях да помогна да станат писатели или ще ги уча на английски. Защото аз това мога да направя, не съм специалист в друга област. Не можете да си представите какви умни деца са! А родителите искаха на ръце да ме носят. Един даже ми рече: „Кажи какво ти трябва да ти го откраднем!”.

А ти какво отговори?

Отговорих: „Ама аз точно това не искам! Виждате какви вълшебни деца имате! Защо ще ги правите крадци!” А какви хорá играят! Страхотен талант има и в тази етническа група!

Знам, че крадат. Отивам си веднъж в Радомир, там имаме едно Старо село, което и в романа присъства, и заварвам там една жена… Точно белият бъз цъфтеше. Аз от 10 години го гледам и поливам, а тя го беше окършила… Беше доста по-яка от мен, но аз така се разгневих, че ѝ викам: „Ей сега ще те убия!”. Представи си как съм го казала, щом жена, висока към един и осемдесет и доста едра, хвърли всичко и побегна… Нищо нямаше да ѝ направя, разбра се, но така бях вбесена – колко кофи съм мъкнала от реката, за да поливам това дръвче, а тя…

Но пак си задавам въпроса – кой тласка тези хора към това? Ако тази жена има стабилна работа в някой завод, ако ѝ се плаща достойно, нямаше да е така. Или пък тези деца, на които преподавах – толкова талантливи! Аз всъщност не правя разлика дали е дете или голям човек. Детето също е човешко същество, с нерви, с бели и червени кръвни клетки, които по еднакъв начин подлежат на атаки от вируси, от всякакви леки и тежки заболявания… Затова винаги, когато видя да се похабява човешки талант – български, ромски, турски, какъвто и да е – аз съм много тъжна.

Няма да забравя едно момиченце – Елен се казваше, Ленчето. Такива ги пишеше! На половин страничка, но то личи, че Господ го е докоснал това дете. Че то се е родило с цяла магистратура по творческо писане. И е важно да се обръща внимание на такива деца. Независимо от етническата им принадлежност. Независимо дали живее в някое далечно село или е тук, в София. Ние сме толкова малко хора, а талантът в България щедро е дарен от Космоса или от Господ – кой в каквото вярва.

Как да се помогне на носителите на такъв талант?

Четем за разни олигарси – ами нека една милионна част от богатството им поне да отиде към тези деца! Знаете ли каква е болката на учителите – виждаш го това дете как трепти и свети. А след три години вече го виждаш да се съблича на сцената на някой стриптийз бар. Талантът е погубен, убит… Как го допускаме това в нашата малка страна!… Не осъждам човек, който е направил такъв избор. Просто съм тъжна, че талантът му е бил погребан…

С какви хора те сблъсква най-често всекидневието ти?

Като пътувам всеки ден във влака или като отивам там, в Старо село, аз общувам с много хора, със строителни работници също. И понякога някой от тях казва такива страхотни неща! Чудиш се откъде го е измислил. А той не го е измислял, то си се движи вътре в него.

Най-ранният влак обикновено е пълен именно със строителни работници. В малко по-късните обикновено повечето са жени – предимно счетоводителки. Всъщност те сега, в края на годината, пътуват по-рано, защото имат да приключват сметките. Целият Перник работи в София. Затова имам много приятели от влаковете.

Те как коментират книгите ти? Дават ли ти съвети?

За моя най-голяма изненада дойдоха на премиерата на „Зелените очи на вятъра”. Така се зарадвах, все едно е дошъл брат ми. Той не можа да дойде, беше на работа. Таксиметров шофьор е тук, в София.

Много ми харесва, че приятелите ми от влака са много откровени. Казват си направо какво мислят. Например: „Ей дотука е добре. Но тоя край, дето си сложила – ще те удуша заради него! Не се разбира какво става. Само да посмееш пак да напишеш такова нещо. Оставила си конци недоплетени. Я най-добре вземи и напиши още една книга – да видим какво е станало все пак.” Ей така ми говорят.

Най-автентичната критика получаваш явно.

Да! И не ти се подмазват. Четат истински.

Случвало ли ти се е да закъсняваш за работа заради неспазване на влаковите разписания?

Случвало ми се е. Но след това оставам до по-късно, за да наваксам. Работата си я гледам стриктно, защото убеждението ми е, че тя говори за тебе. Ако някой не си е свършил работата добре, каквито и приказки да ми говори, те са като праха по улиците. Вятърът го отнася и остава само мърлявата работа.

Това май важи и за управляващите, не мислиш ли? Ако не си вършат добре работата, да ги отвява вятърът и тях.

Нали затова има толкова много политически партии. Нека политиците се дебнат един друг и да следят кой какво и как върши. Аз не съм специалист, не съм политолог. Много ми се иска нашите политици да поведат една наистина действена борба срещу корупцията на всички нива. Само едно нещо ще кажа, защото не стоя на високо ниво, за да имам обзор, но едни плочки сложиха в Перник…

О, плочки!… В София покрай епичния ремонт на „Граф Игнатиев” май е вече неприлично да се говори за плочки – извинявай, че те прекъсвам…

…Тия плочки стояха три месеца и на четвъртия се превърнаха в пясък. Виждам сега, че се взимат мерки да се заменят. Но нека да има един начален контрол – още преди да е започнато определено действие. Както например, за да бъде допуснат човек до устен изпит по език, той трябва да е минал пет етапа писмен изпит. Говоря като филолог, който знае как се изпитва на тези изпити. Така че нека и в строителството да е така – преди да започне, да има пет етапа на предварителен контрол. И контрол на самите контролиращи органи! По-добре да отделим пари за такъв драконовски контрол, но поне да знаем, че плочките ще останат 20 години здрави, или – хайде! – поне 8 години. А не на четвъртия месец да станат на пясък.

Сега вече ги сменят. Защото перничанинът не си мълчи. Отива и казва: „Ела тука да ти забия муцуната и да видиш какво е!”. И оня като види, малко се стяга.

Добре е, че има все пак вече гражданско съзнание. Можеш да реагираш за всяка нередност – пишеш жалба, настояваш да се оправи. В Перник кметицата е много отворена за такива сигнали. Като ѝ кажеш: „Ела да видиш, госпожо Церовска, какво е” – идва и започва да работи, стреми се да се оправят нещата.

Например, имаше една дупка на моста над Струма, по който ние бързаме за гарата. Отидохме трима-четирима човека, казахме за проблема, доведохме на мястото човека, който беше натоварен да провери, и той се хвана за главата. След няколко дни вече нямаше дупка, а асфалт на мястото ѝ.

Ами да вземете да отидете и при Фандъкова, та да оправят и „Графа” най-после…

Е, вие, софиянци, също вдигнахте шум. Вярно, ние, перничаните, сме по-железни и затова сигурно успяваме по-бързо.

Извън майтапа, аз много се радвам, че в Перник стават доста хубави неща. Скоро ще започнат кукерските празници, в които има и международно участие – и това изгражда много позитивен образ на града.

Радвам се също, че в детските градини в Перник вече няма свободни места – това ми носи голям оптимизъм, значи се раждат много деца. По-голямата ми внучка – 5-годишната Мария, ходи на градина. Родителите ѝ искаха да я запишат в най-добрата – „Миньорче”. Но нямаше места. Приеха я в „Родолюбче” накрая. И тази градина е хубава – наскоро е ремонтирана. Имат групи по пеене, по танци, по английски. По-малката ѝ сестричка София, която е на година и половина, ходи с майка си да взима каката от градината и после не иска да си тръгва, на нея също ѝ харесва там.

Другите ти внучета са в Германия, нали?

Да, те са на 2 и на 3 години, деца са на най-големия ми син и снахата, които живеят там. В техните детски градини е много строго. 3-годишният ми внук Лазар не можа да си издържи изпита за супа.

Изпит по супа?!

Да, там преди да ги приемат ги изпитват дали са научени да ядат сами, да ходят до тоалетна и т.н. Е, той си издържа изпита по ядене на закуска и ходене до тоалетна, ама супата я бутнал и разлял, така че сега три месеца е на „поправителен” у дома – родителите да го научат да яде и супа. А по-малката внучка – Мила, понеже е на ясла, издържала изпитите, защото за там са по-лесни.

Е, още нямам внучка Здравка. Все ръчкам дъщеря ми: хайде още едно и да е на мен, хайде! Името ми върви в рода с умението да се присажда – и това на мен ми е най-голямото удоволствие! Присаждам клони на дървета и да знаеш каква радост е, когато от един ствол се раждат различни видове плодове! На едно дърво – нарича се коктейлно – съм присадила четири вида сливи! То не се изтощава, защото всеки сорт зрее в различно време и си изтегля тогава необходимите сокове. Така дървото остава живо по-дълго от другите, обикновените.

Не го смятам за хоби, защото хоби звучи лигаво. За мен това е нещо много истинско и аз много обичам да присаждам!

А когато започваш да пишеш, кое измисляш първо – героите или сюжета?

Нищо не измислям! То си идва само. Аз само записвам. Огромно удоволствие е! Не се насилвам. То си се случва. Все едно си вътре в историята. А ако почнеш насила да го измисляш, то е толкова неприятно, че не ти носи никакво удовлетворение. Работя по 12 часа на ден и след това да се насилвам да измислям нещо?! Няма как да стане. Едно е да се насилвам да превеждам, за да мога да си платя сметките. И съвсем друго е да пиша моите неща.

Кой е карал например първобитния човек – защото аз се слагам там, при първобитните – да рисува ловни сцени по пещерите? Плащал ли му е някой? То го подпира отвътре и просто иска да го направи.

Ето сега чета „Пазачът на стада” на Фернандо Песоа в превод на Румен Стоянов. И той пише: тия мои стихове трябва да ги кажа на някого, иначе ще умра. Не го цитирам буквално, разбира се, но това е смисълът.

И аз какво печеля от книгите – нищо! Е, сега Божана като продаде някои книги, ми даде малко пари, благодарна съм на жената. Но ако бях превеждала през тези пет години, докато писах романа, сигурно щях да изкарам много, много повече.

Писането обаче носи една радост, която мога да сравня само с радостта от детето. Ти детето за пари ли го гледаш? То те ядосва, бърка ти в здравето, понякога му се заканваш: „Леле, сега ще те нашамаря!”. Къде ти, то като ти се усмихне и стане цялото на една усмивка – такава радост е… Та и писането така – същата емоция ти носи. Въпреки че все пак детето е на първо място. Ако ме питат: книгата или детето – изобщо не се замислям, детето, разбира се!

И понеже си говорим предколедно и предпразнично, какво би пожелала на хората? Откъде всъщност да дойде празникът в живота ни?

Всеки човек, дори и просякът, дори и да не иска, носи в себе си едно вродено чувство за чест. И то ни прави да сме отделен биологичен вид. Това чувство е част от кръвта ни, от мозъка ни, от цялата ни ДНК структура. Не можеш да обидиш един човек и той да го понесе леко. Може да го изтърпи, понякога с години. Но после? Това чувство за чест е такъв експлозив, който е по-силен от атомна бомба. И добре, че го има. То е гаранцията, че ще се развиваме и то ни води към празниците.

Трябва да постигнем стесняване на територията на унижението, стесняване на тия отвратителни обиди към честта на хората! Независимо дали е някъде високо в йерархията, дали блъска по 12-18 часа на ден за мизерна заплата, дали седи на улицата и проси – човекът има чест, гордост и светлина! Понякога дори тези долу ги имат в повече, отколкото онзи горе, който, за да стигне до там, е пълзял. А аз не искам той да пълзи, защото привиква с това. Но дори и при него в един момент чувството на чест проговаря и не му дава да продължава с пълзенето. И той знае, че това пълзене е временно. Принуждаваш ли някого да се мазни пред теб и още повече, прислушваш ли се към тези хвалебствия, ти няма да имаш празник – той ще е или самотен, или изкривен. И когато свърши яденето и пиенето, ще се събудиш много празен и много нещастен.

На всеки може да се случи да пропълзи. Важното е да осъзнаем, че това не е истината. Не е човекът в нас, който пълзи. Този, който пълзи, убива човека. Но ние сме хора. Просто сме обречени на тази чест, която носим.

Като гледам моя мъж, той е точно такъв. Често си е губил работата заради това, но ако беше друг, някакъв мазник, просто нямаше да изкараме 36 години с него. И това е празникът – да има на кого да кажеш: браво, уволняват те, обаче да си ми жив и здрав!

Пожелавам на хората крепкото здраве да бъде основата, върху която да постигат победите си и напредъка. А също така, както казва поетът, „и честта, майко юнашка”!

ВИЖ ОЩЕ:

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар