В категории:Анализи / Избрано / История / Свят

За британските колонии Чърчил винаги е бил злодей

В паметта на Запада няколко бомбастични речи за свободата се оказват достатъчни, за да измият от ръцете му петната от кръвта на милиони хора

Уинстън Чърчил позира по време на учение. Снимка: Wikimedia Commons

Шаши Тхарур, Bloomberg

В Обединеното кралство наскоро се вдигна патърдия около името на Уинстън Чърчил – след като лейбъристкият политик Джон МакДонъл нарече най-почитаният британски премиер “злодей”, за което бе укорен от внука му. Много индийци биха се удивили от тази ситуация – не защото етикетът е погрешен, а защото Чърчил е наречен така заради смъртта на уелски миньор през 1910 г. Всъщност по ръцете на Чърчил има кръв на милиони хора, зa които британците предпочитат да забравят.

“Историята”, е казал самият Чърчил, “ще ме съди благосклонно, защото възнамерявам да я напиша сам”. Той наистина съчинява многотомна история на Втората световна война и дори печели Нобелова награда за литература за тези самохвалебствени творби. Както австралийският премиер Робърт Мензиес веднъж отбелязва за човека, на когото много британци приписват заслугата за победата във войната: “Неговата истинска тирания е блестящата фраза – толкова привлекателна за съзнанието му, че неудобните факти трябва да отстъпят”.

Неудобни факти, уви, има в изобилие. Както МакДонъл коректно отбелязва, Чърчил е вътрешен министър през 1910 г., когато праща в Южен Уелс полицейски батальони от Лондон и им нарежда да атакуват стачкуващи местни миньори. Един протестиращ е убит, а 600 миньори и полицаи са ранени. Малко е вероятно това да му е докарало угризения на съвестта. По-късно той поема директен контрол върху полицейска операция, при която група въоръжени латвийски анархисти са обсадени в Сидни стрийт в Източен Лондон. Тогава той решава да ги остави да изгорят живи в сградата, където са приклещени.

Скоро след това, по време на борбата за ирландска независимост между 1918 и 1923 г., Чърчил е един от малкото британски управници, които подкрепят идеята протестиращите ирландци да бъдат бомбардирани от въздуха. В качеството си на държавен секретар за колониите, той осъществява този план в Ирак. Чълчил нарежда мащабни бомбардировки в Месопотамия през 1921 г., като едно село е напълно унищожено в рамките на 45 минути. Когато други официални лица възразяват срещу предложението му да се използва газ срещу местните, той намира възраженията за “неразумни”, настоявайки, че отровният газ е много по-хуманен от директното изтребление: “Моралният ефект ще е толкова добър, че загубата на живот ще бъде сведена до минимум”.

Чърчил по време на обсадата на Сидни стрийт

Това подчертава фундаментално противоположните гледища за Чърчил. Във Великобритания и голяма част от Запада, той е виждан като спасител на “демокрацията, свободата и всичко добро в Западната цивилизация”, както се изразява един ентусиазиран кореспондент. Реално обаче заветът на Чърчил е далеч по-нееднозначен дори на Запад.

През 20-те и началото на 30-те той е открит почитател на Мусолини и декларира, че италианското фашистко движение “е направило услуга на целия свят”. През 1927 г. отива в Рим, за да изрази адмирациите си към фашисткото Дуче. Чърчил обявява, че “просто не може да не бъде очарован, подобно на толкова много други хора, от любезното и скромно отношение на сеньор Мусолини, и от неговото спокойствие и равновесие въпреки всички тежести и опасности”.

Но преди всичко друго, Чърчил е бил отдаден империалист – решен да запази Британската империя не само като победи нацистите, но като прави всичко друго, което се наложи. В началото на кариерата си, като млад кавалерийски офицер на северозападната граница в Индия, заявява, че пущуните трябва да признаят “превъзходството на британската раса”. Той със задоволство пише как заедно с бойните си другари “систематично, село след село, разрушаваме къщите, запълваме кладенците, взривяваме кулите, изсичаме големите сенчести дървета, изгаряме реколтата и чупим водните резервоари в наказателно опустошение. Всеки от племената, който бива хванат, незабавно бива намушкан или посечен”.

В Кения Чърчил направлява или съучаства в политики, включващи принудително прогонване на местните от плодородни земи, за да се освободи място за бели заселници, както и затварянето на 150 хил. мъже, жени и деца в концентрационни лагери. Британските власти използват изнасилвания, кастрация, загасяне на цигари в чувствителни места по тялото и електрошок, за да изтезават кенийци по време на управлението на Чърчил.

Основните му жертви са индийците – “народ с животинска природа и религия”, “долна раса”, както очарователно ни нарича. Чърчил е бил ужасяващ расист, който просто не е могъл да приеме, че хора с друг цвят на кожата могат да имат същите права като него (той например не счита, че срещу “червените индианци в Америка или черните народи в Африка е извършена голяма неправда… тъй като една по-силна раса, раса от по-висок клас е дошла и е заела мястото им”). Британецът пламенно споделя фантазиите си как Махатма Ганди трябва да бъде вързан на земята и стъпкан от слонове.

Благодарение на вземани лично от Чърчил решения над 3 милиона бенгалци умират от глад през 1943 г. Чърчил преднамерено нарежда отклоняването на храни от гладуващите индийско население към добре снабдените британски войници и дори за допълване на европейските запаси, предназначени за все още неосвободените гърци и югославяни. Гладът при и без това недохранените бенгалци не е толкова сериозен колкото при “решителните гърци”, настоява той. Когато му е напомнено за страданията на бенгалците, той отговаря типично по чърчилски: масовият глад е вина на самите индийци, заявява той, задето се “плодят като зайци”. Ако страданията са толкова тежки, пише той върху един документ, “защо Ганди още не е умрял?”.

Важно е да се помни, че не става въпрос за враговете във войната (Чърчил също така иска да “накисне градовете в Рур” в отровен газ и заявява за японците, че “ще ги изтребим всички до крак, мъжете, жените и децата”), а за жители на британската империя. Вижданията му не могат да бъдат извинени и като отражение на времената. Неговият собствен военен министър Лео Амери признава, че почти не може да види разлика в становищата на Чърчил и Хитлер.

Британците и журито на Оскарите може и все още да са развълнувани от вдъхновените думи на Чърчил за свободата. Но за наследниците на иракчаните, които Чърчил обгазява, на протестиращите по улиците на Атина гърци, които са смазани по негова заповед през 1944 г. (която убива 28 и осакатява 120), на пущуните, ирландците, афганистанците и кенийците, както на индийци като мен, винаги ще е мистерия защо няколко бомбастични речи са достатъчни, за да изперат кървавите петна от ръцете на Чърчил. Той трябва да бъде запомнен като военнопрестъпник и враг на благоприличието и човечността, империалист с капаци, необезпокоен от репресиите срещу небелите хора, човек, който се е борил не да защитава, а да отрича нашата свобода.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар