В категории:Свят

Изобретяването на Христофор Колумб

Как бащите-основатели на САЩ превърнаха посредствения италиански мореплавател и масов убиец Христофор Колумб в историческа икона

През миналата година активисти „окървавиха“ ръцете на статуята на Колумб в Сентръл Парк в Ню Йорк. Снимка: smithsonianmag.com

Едуард Бурмила, The Nation

През 1892 г. списание „Младежка дружина” – издание за деца, редактирано от Франсис Белами (християн-социалистически пастор, известен като автор на Клетвата за вярност), предлага на читателите си програма за честването на 400-годишнина от пристигането на Христофор Колумб в Новия свят. Всяко училище в страната трябва да следва точно ритуала, сериозно настоява списанието.

Ученици и ветерани трябва да се съберат в 9:30 сутринта в двора на училището. Церемонията започва с прочитане на прославно слово за Колумб от президента Бенджамин Харисън, издигане на знамето, изпълнение на патриотични песни, четене на цитати от Библията, избрани от местни религиозни лидери, а накрая се изпълнява и създадената специално за „Деня на Колумб” песен.

Отбелязването на четиривековния юбилей на Колумб е кулминация на процес, протичал от почти сто години. Ще отнеме още почти век, за да може в съзнанието на американците да си проправи път една по-критична и исторически точна картина за Колумб.

Американската революция създава този образ на Колумб, с който повечето американци са запознати в училище. Преди края на 18 век той представлява просто историческа бележка под линия, нямаща нищо общо с 13-те колонии. Той е италианец, плавал под испански флаг, и акостирал в земи, които не са част от континенталната територия на съвременните Съединени щати.

Въпреки това, когато по време на революцията назрява необходимостта от развитие на национална история, нямаща видима връзка с Великобритания, ранните американци се хващат за него. Той представлява празен лист, върху който постреволюционните американци могат да проектират каквито добродетели искат да виждат в новата си нация.

Тогава, а и сега, процесът по описване на Колумб е и процес за дефиниране какво означава да бъдеш американец.

През 1775 г. Филис Уитли, 14-годишно свободно афроамериканско момиче, пише поема за Джордж Вашингтон, която го трогва толкова силно, че той решава да я разпространи широко. В нея думата „Колумбия” е използвана като алегорично изображение на американската нация – несъмнено вдъхновено от женския образ на „Британия”. Макар да съществуват писмени примери за използване на „Колумбия” още от 1761 г., кореспонденцията на младата Уитли с най-популярния човек в колониите прави тази дума популярна сред обществото.

Скоро след това Колумбия и Колумб започват да се появяват в песни, поеми и есета във вестниците из всички колонии. Историкът Клаудия Бушман е каталогизирала близо 100 от оцелелите оди, повечето от които са ужасни. Почти за една нощ Колумб се превръща от дребна фигура в историята на европейското изследване в американски герой.

Защо? Дори тогава хората са знаели, че други европейци, включително викинги и португалски рибарски флотилии, са посещавали или виждали Северна Америка преди Колумб. Освен това други изследователи от ерата на Колумб могат да имат по-солидни претенции към „откриването” на земите, които днес наричаме Съединени щати. Но другите претенденти са дисквалифицирани поради политическите особености на революцията. Хенри Хъдзън е британец. Джовани Кабото (англизиран като „Джон Кабът”) е плавал под британски флаг. Хуан Понсе де Леон вече е използван като герой в Испания. Джовани да Верацано е застигнат от край, който не е подходящ за един национален герой – изяден е от карибски канибали през 1526 г.

Колумб също си има недостатъци. До смъртта си той настоява, че е стигнал до Източна Азия, както е възнамерявал. Той не е бил нито особено талантлив мореплавател, нито е успял да създаде колония в Новия Свят. Неговото прословуто пътешествие не е постигнало почти нищо, с изключение на това, че му е позволило да се мотае из Карибите и да върши жестоки неща с местното население.

В американските колонии обаче не се знае почти нищо до навечерието на революцията и това работи в негова полза. Малкото писмени свидетелства за пътуването му, включително биография, написана от сина му Фердинанд, както и история, съставена през 16-ти век от Бартоломе де Лас Касас, не са били достъпни в Новия Свят и са преведени на английски много по-късно. Единствената подробна история на Колумб и неговите пътешествия, която е била широко достъпна в библиотеките на колониите, е написана от шотландеца Джеймс Робъртсън през 1777 г. Авторът използва расистки, етноцентричен тон, изобразяващ Колумб като изследовател с благородни намерения, носещ цивилизация на диваците. Важно е, че Робъртсън характеризира Колумб като човек, задушаващ се от скованите порядки на Стария свят и копнеещ да определи свой собствен път. Тази не особено дискретна метафора е прегърната от революционна Америка.

Колумбо-манията помита страната в началото на войната за независимост, защото с помощта на историята на Робъртсън и наплива от епически поеми и оди, той се е превърнал в символ за пионерския, самостоятелен дух на американската нация. Приемането на „Колумбия” като неофициално име на зараждащата се нация трябва да подсказва, че тя, подобно на Колумб, отхвърля игото на Стария свят. Историческата точност е била без значение.

Безброй градове и улици, включително столиците на Южна Каролина (1786 г.) и Охайо (1812 г.) са кръстени на него. През 1784 г. Кралският колеж в Ню Йорк се прекръщава на Колумбийски университет. Много издания като Columbian Magazine (1786), Columbian Museum (1791), Columbian Register и Columbian Weekly Register също  си присвояват името му. Мощната политическа организация Тамани Хол в Ню Йорк е основана през 1786 г. Като „Колумбов ред”. През 1791 г. Територията (по-късно Окръг) Колумбия е установена като столица на държавата. А през 1798 г. Джоузеф Хопкинс пише оригиналният национален химн „Hail Columbia”.

Съчетанието между няколко събития подсигурява, че американската страст към Колумб не е нещо временно. Първо, американците превръщат тривековния юбилей от пътешествието на Колумб през 1492 г. в масово празненство. Статуи и паметници се появяват из цялата страна. В Ню Йорк, Бостън и Филаделфия се провеждат паради, водени от актьори в костюми на Колумбия и Христофор Колумб. Кой би бил по-подходящ да предвожда първото празнуване на една национална история, която не е свързана с Великобритания и се е случила достатъчно отдавна, та да не я помни никой жив по онова време?

Вместо да избледнее, митологизацията на Колумб само се засилва. Епичната (и почти невъзможна за четене) поема на Джоел Барлоу „Колумбиада“ (1807 г.) е разказана от името на ангел. Ако се съди по популярността на поемата, малцина по онова време са считали за преувеличено, че Колумб (разбирай Америка) е получил божествено напътствие.

Втората ключова повратна точка за вграждането на Колумб в тъканта на националната идентичност е публикацията на Уошингтън Ървинг от 1828 г. „Животът и пътешествията на Христофор Колумб”. Тази потресаващо неточна книга е приета като достоверна история и кодифицира версията за Колумб, който „плува през синия океан през лето 1492-ро” – версия, преподавана на поколения деца в САЩ.

Показателно за митотворчеството на Ървинг е изопачаването на мотивацията зад пътуването на Колумб през 1492 г. Истинският Колумб изучава карти на португалски мореплаватели и заключава, че Югоизточна Азия се намира точно отвъд края на тези карти, след което се заема да го докаже. Колумб на Ървинг отплава, за да докаже, че светът е кръгъл, натривайки така носа на европейските елити, които настоявали, че е плосък. В цялата книга Колумб е представян като доблестен, неустрашим и нямащ търпение да се отърси от Стара Европа. Съвсем не е съвпадение, че това са точно качествата, които Съединените щати виждат в себе си.

Но дори всичко случващо се в края на 18-ти век не може да се сравнява с колумбовата треска, обхванала страната около честването на четиристотингодишнината от пътешествието на Колумб през 1892-93 г. Връх на тържествата е Световният панаир в Чикаго, наречен „Колумбийско изложение”.

Никой монумент не е твърде грандиозен, никоя реч не е твърде надута или угодническа, никоя проекция на желанието на нацията да се утвърди не е твърде крещяща за Америка през 1893 г. Програмата на Франсис Белами за училищата изглежда направо сдържана за стандартите на онзи момент.

В крайна сметка времето започва да подронва този образ на героя Колумб. Басните на Ървинг продължават да се въртят в историческите книги, словесните традиции и училищното образование през целия 20 век. Но легендата му вече трябва да споделя пространството с нарастващото, макар и все още недостатъчно признание за зверствата, извършени срещу коренното население по време на т.нар. епоха на Великите географски открития. Пристигането му през 1492 г. бе (правдиво) понижено от „откритие” до по-прозаичните „среща” или „сблъсък”, тъй като американците бавно започват да признават, че думата „откритие” съвсем не е добро описание на ситуация, при която един човек акостира на островен бряг, където вече живеят други хора.

Тъй като повече американци се чувстват (малко) по-комфортно с това да се изправят пред мрачните аспекти на историята, това успява да издигне дискусията за заробването, изтребването и ограбването, на което Колумб е подлагал населението, с което се е сблъскал. Тези теми се дочуваха само като шепот по време на не толкова шумно отбелязаната 500-годишнина през 1992 г.

Историци и културолози убедително отстояват позицията, че възвеличаването не отива на човек, който е написал „Нека в името на Светата Троица да продължим да изпращаме всички роби, които могат да бъдат продадени”, докато събира 1500 араваки от Малките Антили, за да ги продаде в Испания. В своята история от 1561 г., основаваща се на разкази от екипажа на Колумб, Бартоломе де Лас Касас описва Колумб като човек, за когото убийствата на случаен принцип са били забавление. За пореден път Колумб се превръща в сурогат, този път за недодяланите и твърде закъснели усилия на САЩ да се справи с една срамна част от историята си.

Колониалните американци приемат Колумб за културна икона поради практическите нужди на конструирането на национална идентичност, изключваща Великобритания. През по-голямата част от историята на САЩ честването на Колумб е служело за проектиране върху образа му на добродетели, които американците им се иска да виждат в себе си и в страната си.

В днешна Америка, която се учи да приема легендата за Колумб като агиография, използването му като национална метафора вече се усеща като остаряло и наивно. Единствено умишленото невежество за историческите факти би могло да запази образа му на просветен пътешественик, който е открил и е донесъл благословия на непозната земя.

Но реалният Колумб – а не конструираният мит – би трябвало да резонира в съвременна Америка. Колумб потегля за да открие Азия, оказва се в Карибите и до края на живота си настоява, че това наистина е Азия, въпреки съкрушителните доказателства за обратното. Вместо да се радва на това, което наистина е постигнал, да приеме, че късметът има роля за успеха му, или пък да признае ужасиите, които е извършил, той безсрамно се защитава и прехвърля вината за всеки провал върху другите. Американците през 18 век изваждат слабо известния Колумб от историята на европейското империалистическо завоевание по чисто политически причини, уникални за онази епоха. Не биха могли да знаят колко добре може да служи той като поучителна приказка за Съединените щати през 2017 г.

Оставете коментар