Бих могъл да обяснявам до безкрай колко е отчайващо и безнадеждно положението с медиите у нас, и как все по-често ми се случва да съжалявам, че изобщо съм се захванал с тази професия. Поради това до голяма степен съм склонен да приема мрачните констатации в индекса на “Репортери без граници” за свобода на словото, в който тази година на страната ни е отредено притеснителното 112-то място. Като изключим възраженията ми към представянето на определени олигархични кръгове като самоотвержени защитници на свободната журналистика, докладите за България представят обективни проблеми за медийната среда – всъщност бих казал, че има още доста примери, които биха могли да се добавят, дори без да стигам до различните опити за натиск или оклеветяване на медията, от която съм част.
Но разглеждайки картата на “Репортери без граници”, в която страните са обозначени с цветова скала според мястото им в класацията, няма как да не забележа как се открояват някои очевидни абсурди. При все горните уговорки, наистина ли е адекватно България да се намира в една категория с Турция, където повечето опозиционни медии бяха закрити, а затворите са пълни с представители на журналистическата професия? Или с Мианмар, където в момента при пълно медийно затъмнение вилнее новата-стара превратаджийска хунта? И наистина ли ситуацията е по-добре в Украйна, където наскоро властите отнеха лицензите на трите най-големи опозиционни медии? Да не говорим за всички тамошни журналисти, които бяха убити, пребити, съдени или принудени да избягат в чужбина през последните години.
Тези изкривявания вероятно се дължат основно на това, че оценката в голяма степен отразява способността на подбраните местни представители на медиите да пишат драматични доклади – а хората, които биха могли да напишат по-драматични доклади за определени държави, просто не са от подходящите среди, за да им бъде възложено това. И в това отношение е трудно да се каже къде свършва цензурата и къде започва автоцензурата.
Не казвам това в смисъл, че България трябва да се намира по-напред в тази класация – по скоро считам, че всички трябва да са по-назад. Всъщност поне първите 50 места в индекса би трябвало да са празни. Защото има и други начини да ограничаваш свободата на пресата и словото, освен откритата държавна репресия – и резултатът често е сравним, независимо дали ще оцениш ситуацията в жълто или червено.
Ако фактически всички водещи медии са собственост на шепа едри икономически интереси – независимо дали ще ги наричаме корпоративни или олигархични – не можем да говорим за истинска свобода на словото. Ако съществува почти неизменен консенсус на позиции и приоритети между водещите медии, икономическите и политически елити, „службите за сигурност“ и разузнавателните агенции, няма истинска свобода на словото. Ако определени виждания по икономически, обществени и външнополитически въпроси – напълно легитимни, но несподелени от силните на деня – те правят нежелан, „неинтересен“ гост за мейстрийм медиите, няма истинска свобода на словото. Ако поточната линия за производство на съгласие отхвърля всеки вътрешен опит за възражение срещу налагания консенсус като вероятен резултат от злонамерена “чуждестранна намеса”, а в същото време пропагандира собствените си намеси в чужбина като достоверен израз на стремежите на местните хора, свободата на словото става доста условно понятие.
И ако горните условия са налице, има голяма вероятност реакцията и към класическия тип репресии да е изключително притъпена, контролирана или липсваща, независимо от шумно прокламираните ценности. Защото ако журналисти, издатели и източниците им са в затвора или в изгнание, защото са разкрили престъпления на властта, няма истинска свобода на словото. Ако в качеството си на журналист, активист или просто публика биваш активно окуражаван да приемаш присърце съдбата на дисиденти във „вражески“ държави, но биваш игнориран и маргинализиран, ако правиш същото по отношение на собствената си държава и нейните „партньори“, същността на “свобода на словото” отново се губи.
А ако посочването на всичко това се счита за едва ли не неприлично, ненужно или съмнително, то това само по себе си подсказва, че проблемите със свободата на словото вероятно са по-дълбоки и всеобхватни, отколкото може да се разбере от ежегодните тюхкания за мястото ни в класацията на “Репортери без граници”.
Това не трябва да се разбира като призив въпросът за свободата на медиите да бъде отхвърлян като маловажен или покварен от организации, чиято независимост и безпристрастност сама по себе си е под въпрос. /Както и при повечето водещи хуманитарни и правозащитни организации, и при „Репортери без граници“ има една интересна закономерност – че много малко от позициите им всъщност получават широко, или изобщо някакво отразяване в масмедиите. Което подсказва, че голяма част от проблема е по-скоро в медиите/.
Аз не се съмнявам, че една голяма част от хората, участващи в изготвянето на тази класация, имат най-добри намерения – но вероятно не могат или не искат да разсъждават извън тези рамки, които до голяма степен обезсмислят цялото начинание. Защото ако виждаш свободата на словото само през призмата на собствения си политически, финансов или идеологически дневен ред, а не като принципен въпрос, ти всъщност не си защитник на свободата на словото. Ако оправдаваш непоследователност и двойни стандарти с “тактически” или “стратегически” съображения, ти в крайна сметка помагаш за прокопаването на свободата на словото и на местно, и на глобално ниво. Защото ако водиш тази борба селективно, ти неволно или не всъщност се оказваш от другата страна.
