Корпоративните медии в САЩ заровиха в задните си страници информацията за делото за екстрадиране на основателя на WikiLeaks Джулиан Асанж, макар че от гледна точка на медиите това би трябвало да е “процесът на века”. От оскъдното отразяване на този безпрецедентен процес с огромни последици за свободата на изразяване, което все пак намира място в големите издания, човек трудно би могъл да остане с впечатление, че властите в САЩ и Великобритания нарушават собствените си закони, за да накажат Асанж за “престъплението” да прави журналистика.
Отразяването на случая преди и след началото на съдебните изслушвания в Лондон от водещи издания като New York Times, Wall Street Journal, USA Today и Associated Press до голяма степен пропускаше основни факти, като например това, че Асанж изглежда е подлаган на тормоз. От изредените медии единствено USA Today цитира Нилс Мелзър, специален докладчик на ООН за изтезанията, който е забелязал при срещата си с Асанж, че той е показвал симптоми на жертва „психологически мъчения“, вероятно причинени от екстремен стрес, хронична тревожност и изолация.
AP рамкира видимия и продължителен тормоз върху Асанж в затвора с максимална сигурност Белмарш в Лондон и в еквадорското посолство, където той бе намерил убежище в продължение на седем години, по изключително политизиран начин, представяйки го като твърдение на неговите “поддръжници”, а не като заключение на професионалисти:
“Поддръжници на Асанж казват, че тези изпитания са навредили на неговото физическо и психическо здраве, причинявайки му депресия, зъбни проблеми и сериозно заболяване на рамото”.
Всъщност оценката на Мелзър е потвърдена и от други експерти. През февруари The Lancet публикува отворено писмо от 117 лекари и психолози, призоваващи да се сложи край на това, което те наричат “изтезание и медицинско пренебрегване на Джулиан Асанж”. Д-р Сондра Кросби, един от първите лекари, които провеждат независими прегледи на затворниците в Гуантанамо, и който има богат опит в лечението на жертви на изтезания по целия свят, свидетелства по време на съдебното изслушване, че според него Асанж “отговаря на всички критерии за тежка депресия” и е изложен на „висок риск от самоубийство, ако бъде екстрадиран“.
Изтезанията и произволното задържане са нарушения на правата на човека според международните конвенции, които са подписани от САЩ и Великобритания. Това задължава двете държави да провеждат бързи и безпристрастни разследвания, когато има разумни основания да се смята, че някой е бил подложен на изтезания. В случая на Асанж обаче тези нарушения бяха омаловажавани или дори приветствани от медиите в САЩ и Великобритания. През септември AP отрази свидетелските показания на психиатричния експерт Майкъл Копелман от King’s College London, според когото Асанж страда от “слухови халюцинации”, и “суицидни настроения”. Медията обаче нито веднъж не отбелязва очевидната връзка между това състояние на затворника с психологическите мъчения, на които е подложен.
Друго човешко право, залегнало в международните конвенции и законодателството в САЩ и Великобритания, е правото на справедлив процес. Точно това право обаче бе и продължава да е отказвано на Асанж, въпреки че човек не би могъл да разбере това от корпоративното медийно отразяване. Големите медии пропуснаха да информират например за това, че съдията, който отказа освобождаването на Асанж, има няколко неразкрити конфликта на интереси.
Преди началото на изслушванията за екстрадиране, журналистите Мат Кенард и Марк Къртис от Declassified UK публикуваха няколко изобличаващи материала, разкриващи, че Ема Арбътнот – главния магистрат, който първоначално ръководеше процедурата по екстрадицията на Асанж, преди да се оттегли през декември 2019 г. заради оплакванията на адвокатите за пристрастност – не е разкрила няколко конфликта на интереси, преди да постанови две решения, които попречиха на Асандж да потърси убежище в Еквадор. Кенард и Къртис разкриха, че Арбътнот е получавала подаръци и услуги от Bechtel, щатска компания за киберсигурност, която е изобличена от публикациите на WikiLeaks.
Тя и съпругът ѝ също така са участвали в пратита, финансирани от две партньорски организации на британското Министерство на външните работи, което винаги е имало негативна позиция към Асанж. (Съпругът на съдията, Джеймс Арбътнот, е бивш министър на отбраната от Консервативната партия, който също така си е сътрудничил с неконсерваторското “Общество Хенри Джаксън”). Едно от тези партита е включвало среща между Джеймс Арбътнот и турският министър на енергетиката Берат Албайрак – зетят на президента Реджеп Ердоган – чиито изобличаващи лични имейли бяха публикувани от WikiLeaks.
Синът на Арбътнот, Алекзандър Арбътнот, е вицепрезидент на Vitruvian Partners, частна инвестиционна фирма, обвързана силно с Darktrace – компания, основателна от британските разузнавателни служби GCHQ и MI5 с цел да се предотвратява изтичането на информация. Сред служителите на компанията е пълно с бивши кадри на ЦРУ и Агенцията за национална сигурност – разузнавателните агенции, които имат водеща роля в усилията на САЩ да преследват Асанж.
Въпреки че правните насоки на Обединеното кралство изискват от британските съдии да декларират всеки конфликт на интереси пред съдилищата, Арбътнот многократно се е оттегляла от дела, чак след като медиите са разкривали, че тя има необявен конфликт на интереси. Тъй като тя отказа да разкрие конфликтите си на интереси и се дистанцира само формално от делото на Асанж, решенията ѝ от февруари 2018 г. и юни 2019 г. – които доведоха до изслушванията за екстрадиране през 2020 г. – адвокатите му не можеха да поискат преразглеждането им. Макар тя вече да не ръководи изслушванията за екстрадиране на Аснж, Арбътнот остава главен магистрат и все още отговаря за подпомагането и съветването на младшите съдии в нейната юрисдикция – включително съдия Ванеса Барайцер, която ръководи изслушванията по екстрадицията на Асандж и ще произнесе окончателната присъда на 4 януари 2021 г.
Но дали нещо от тази скандална информация е пробило през филтрите на медиите в САЩ? Освен няколко тривиални репортажа, които се фокусираха върху технически „проблеми“ през първия ден от изслушването (New York Times 9/16/20, Washington Post 9/7/20), процесът бе посрещнат с медийно затъмнение. Аудиторията в САЩ трябваше да разчита единствено на препечатани репортажи от агенция AP, за да добие някаква идея какво се случва по време на процеса.
Трябва да се признае, че Associated Press отрази редица важни теми, които други медии в САЩ пренебрегнаха – като това, че разкрилият “Пентагонските документи” Даниел Елсбърг се изказа в защита на Асанж, както и свидетелствата, че обвинителите от САЩ са лъгали, когато са твърдели, че Асанж няма да бъде държан в изолатор, ако бъде екстрадиран. Агенцията отрази и ключовите показания на служители на испанската охранителна фирма UC Global, които разкриха, че като услуга на техните “американски приятели”, шефовете на фирмата тайно са инсталирали микрофони, камери и друго оборудване за следене в посолството на Еквадор в Лондон, за да наблюдават Асанж.
Както британската организация Media Lens изтъква в своята критика на медийното затъмнение за случая в британските медии, самият факт, че конфиденциалните разговори на Асанж с адвокатите му са били подслушвани под егидата на ЦРУ, „би трябвало да е достатъчно, за да се прекрати всяко съдебно дело срещу Асанж”. Журналистът от Shadowproof Кевин Гозолта съобщи, че ФБР си е сътрудничело с еквадорските власти, за да открадне законово конфиденциални документи от адвокатите на Асанж, което е затруднило подготовката на защитата за делото.
Когато обаче се стигне до същината на аргументите на защитата и обвинението, както и потенциалните последици от делото за бъдещето на журналистиката, дори AP спазваше срамното медийно затъмнение в САЩ. Без независимото отразяване на сайтове като Shadowproof, Consortium News и блогът на бившия британски дипломат Крейг Мъри, нямаше как да разберем за постоянно изменящите се твърдения на обвинението. Отначало те например излизат с аргумента, че Асанж не е журналист, като използва манипулативно разграничаване между неговите действия и тези на други медийни професионалисти. По-късно обаче започват да твърдят, че според Закона за шпионажа от 1917 г. САЩ имат “правото” да преследват всеки журналист по света, който е публикувал секретна информация – макар това да е стандартна практика за журналистиката.
Обвинението беше принудено да направи това, тъй като техните необосновани аргументи се сринаха под собствените им лъжи – например лъжливото им обвинение срещу Асанж, че като е помогнал на Челси Манинг, е участвал в “заговор за извършване на компютърно проникване”, или че разкритията на WikiLeaks са довели до материални щети, с което се опитаха да оборят аргумента на защитата, че целия процес е политически мотивиран.
В някои моменти от изслушването репортажите на AP се фокусираха върху сравнително тривиални въпроси, за разлика от информацията, идваща от други наблюдатели на процеса. В една дописка от началото на септември например AP се фокусира върху забележката на съдията Асанж да спре да прекъсва свидетелите.В репортажа си за същото заседание обаче Крейг Мъри съобщава за изключително неуместната практика на съдия Ванеса Барайцер да рецитира предварително написани решения, изготвени преди да е изслушала аргументите на адвокатите, и да не предоставя на защитата достатъчно време да се подготви за променените за пореден път се обвинения на прокурорите. Други очевидци на изслушването като австралийския журналист Джон Пилджър описват случилото се не като “надлежен процес”, а като “надлежно отмъщение”.
Агенция AP, и корпоративните новинарски медии в САЩ като цяло, никога не отразиха разкритието на Consortium News, че обвинителите от САЩ разчитат не на истински свидетели, а на публикувана през 2011 г. книга от двама журналисти от Guardian, Люк Хардинг и Дейвид Лейт, които са известни с враждебността си към Асанж. Нито един от двамата не е бил извикан да даде показания под клетва за съдържанието на книгата им, което би дало възможност на адвокатите на Асанж да ги подложат на кръстосан разпит. Когато обаче защитата призовава бившия журналист от Der Spiegel Джон Гьоц да даде показания под клетва, с които да опровергае твърдението в книгата, че Асандж е казал, че разкритите от WiкiLeaks информатори заслужават да умрат – коментар, за който се твърди, че е бил направен по време на вечеря, на която Гьоц е присъствал – съдията подкрепи обвинението и не позволи журналиста да даде показания.
От началото до края самия процес представлява фарс, защото никой не трябва да бъде преследван за това, че е работил с източник на информация, за да разкрие военни престъпления – но в медиите могат да се намерят много малко материали, поставящи под въпрос легитимността му. Напротив, изглежда сякаш водещите новинарски организации в САЩ целенасочено прикриват всички начини, по които властите в САЩ и Великобритания са подредили картите срещу Асанж, така че да създават илюзията, че той получава справедлив процес.
