“През последните десет години ситуацията на медийния пазар в България системно се влошава. От една страна, бизнес моделът на медиите е изложен на натиск от вътрешни и външни за пазара фактори, които го правят все по-неатрактивен. От друга страна, но и вследствие на горното, качеството на медийния продукт непрекъснато се влошава. Това може да се измери през неспазването на общовалидните международни журналистически правила и стандарти, лесното възприемане и разпространение на фалшивите новини, все по-ограничената свобода на словото.”
Това е първият абзац на “Бялата книга за свободата на медиите в България”, публикувана от Съюза на издателите в България в началото на годината. Спокойно мога да се подпиша под тези думи, както предполагам и всеки, който има някакво наблюдение над тукашния медиен пазар. Ситуацията с българските медии е плачевна, което е видно и без да се гледат международните класации за свобода на словото, в които България отчита систематична деградация през последните години.
Медиите са едновременно арена, средство и цел на сблъсъци между политико-икономически групировки, които взаимно се наричат “олигархично-мафиотски”. Поради това цари масово “пожълтяване” на пресата, трудно е да се говори за спазване на журналистически стандарти, а думи като обективност и безпристрастност са все по-изпразнени от съдържание. Работните места в тази професия стават все по-несигурни, като към чисто финансовия натиск се добавят и все повече случаи на заплахи, атаки и съдебни дела срещу медии и журналисти. Цензурата и автоцензурата в услуга на собствениците на медии и свързаните с тях икономически и политически интереси са се превърнали в норма.
Сред тези групировки има една, която безспорно се откроява като най-мощна, особено по отношение на влиянието ѝ върху медийния пазар – и съответно може да се счита за най-вредна за свободата на словото. Тази групировка – олицетворявана и често приравнявана с депутатът от Движението за права и свободи Делян Пеевски – директно или чрез свързани кухи фирми и други схеми на финансова зависимост контролира значителна част от печатните издания, както и голям брой електронни медии.
Чрез различни схеми на собственост същата групировка контролира основни активи в редица сектори на икономиката, освен това е в симбиотични отношения с всички правителства през последното десетилетие. В резултат на това групировката на Пеевски има влияние, което ѝ позволява да впряга дори държавни институции в битките срещу икономически и медийни конкуренти, както и да прилага методи за отнемане на чужди бизнеси, познати от най-мутренските време на прехода. Позициите и размерът на групировката вероятно обясняват и случаите, в които изглежда сякаш успява да окаже влияние и над медии, които са част от нейната “империя” – като например свалянето от ефир на журналисти от Нова телевизия и BiT, или пък развихрянето на Емил Кошлуков в БНТ.
“Медийната империя” на Пеевски се разрасна балонообразно благодарение на финансовите схеми около Корпоративна търговска банка. В резултат на фалита на КТБ през 2014 г. и свързаното с това разчистване на сметки между бившите съдружници в схемите, паричните потоци към медиите рязко намаляха. Това изигра значителна роля за докарване на медийния пазар в страната до гореописаното състояние. Телевизия ТВ7, вестниците “Новинар” и “Преса”, списание “Тема” са сред падналите преки или косвени жертви на тези размествания. Редица други медии, главно печатни издания като в. “Стандарт”, са сведени до вегетативно състояние и вероятно е само въпрос на време също да изчезнат.
Като цяло каквото и да се каже за групировката “Пееевски” и особено влиянието ѝ върху медийния пазар, то вероятно е вярно. След всичко това е трудно да сложиш “но” – все пак каквито и да са, или да са били в миналото противниците на Пеевски в медийните битки, те при всички положения изглеждат като по-малко зло в момента. Един бърз поглед към публикациите на “Пик”, “Блиц” или “”Телеграф” сам по себе си е сериозен аргумент за това.
Ангели и демони
По принцип е трудно да преувеличиш вредното влияние на явлението Пеевски в медиите – прочитането на “Бялата книга” обаче показва, че авторите ѝ някак все пак са успели. В цялата конструкция на текста той е представен не само като персонификация на всичко, което не е наред с медиите (а покрай тях и с икономиката и политиката), но и като единствен двигател на случващото се. Това е направено с прозрачната цел стоящите зад “Бялата книга” персони и групи да бъдат изкарани целите в бяло – едновременно жертви и герои, последни и самотни защитници на демокрацията и плурализма. (Без преувеличение – в един подчертан абзац от заключението на “Бялата книга” се заявява, че “в момента свободното медийно пространство в България съществува поради личните усилия и морал на няколко десетки журналисти и собственици на медии.”)
Ако “Бялата книга” включваше поне следа от самокритичност или скромност, щеше да е донякъде простимо, че авторите ѝизползват темата за състоянието на медиите, за да изместят фокуса върху своите личности и проблеми. Когато обаче страничният наблюдател чете пасажите за “политически мотивираните субекти, които видяха в медиите инструмент за въздействие, контрол и обществено влияние”, или за медиите, които “не работят на пазарен принцип, а разчитат на изкуствено поддържане, за да могат да защитават задкулисните интереси на своите собственици”, в главата му не изплува единствено образа на Пеевски. В зависимост от това доколко човек е запознат с медийно-икономическите реалности в България през последните три десетилетия, подобни обобщения пораждат асоциации и с доста други герои на прехода – включително с протагонистите на “Бялата книга” Иво Прокопиев, Сашо Дончев, Огнян Донев и Любомир Павлов.
Представената от “Бялата книга” черно-бяла картина някак си губи убедителност и като се вземат предвид някои от медиите, представлявани от Съюза на издателите. Сайтове като “Дневник” и “Медиапул” може да са над нивото на “Пик” и Блиц”, но също имат своите грехове по отношение на фалшивите новини, сензационализма, политическите пристрастия и кампанийните атаки, създавайки общо впечатление за пропагандност. Тези тенденции са още по-видни в сайта “Клуб Z”, който заедно с бившата главна редакторка на “Труд” наследи и склонността към жълтеене. Редовното публикуване на творенията на теоретици на конспирацията като “Сашо 11” също скъсява дистанцията с “пеевските бухалки”. Сред членовете на Съюза на издателите е и собственикът на сайта “Фактор”, чиито екстремистко пропагандни текстове вече напълно размиват границата между “добрите” и “лошите”.
Значителна част от “Бялата книга” е посветена на разясняването “кой е Пеевски”, и какво представляват “моделът КТБ” и “хегемонията на главния прокурор”, като за целта са използвани обширните материали (и книги), публикувани от “Капитал”. В този смисъл “Бялата книга” представлява полезно резюме, ако човек иска да се запознае с историята – или поне тази нейна версия, която все пак е по-близо до реалността, отколкото представяната от “свързаните с Пеевски” медии.
Реформаторският блок умря, да живее Реформаторският блок
Незапознатият читател може да се осведоми и за българските измерения на концепцията за “завладяната държава” (captured state), според която проблемите на държавите в преход в никакъв случай не се дължат на системата, а на това кой точно я контролира. В тази част от повествованието се намират и няколко абзаца, които въпреки сериозната тема вкарват “Бялата книга” в сферата на пародията:
“Пречка пред пълното подчинение на държавните институции е участието на Реформатoрския блок в правителството „Борисов 2“. В блока членуват партии и политически лидери, които отстояват независимост от интересите на задкулисната група около Делян Пеевски, който от своя страна е прехвърлил подкрепата на медийната си група върху управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов.
В следващите три години (2014 – 2017 г.) се провежда масирана координирана кампания между медиите, контролирани от Пеевски, прокуратурата и Бойко Борисов за раздробяване на демократичната общност и дискредитиране на нейните политически лидери. Като краен резултат от тази масирана многогодишна кампания в парламента няма нито един политически представител на демократичната десница и около 20% от населението в София и големите градове остават без политическо представителство в Народното събрание.”
Някак си изглежда доста непоследователно са сътвориш горните редове, след като малко преди това си предупредил, че медии се използват за “изкривяване на общественото мнение до степен на тотална подмяна на реалността”. Сигурно могат да се изпишат няколко цели статии за това колко е абсурдно и същевременно изобличаващо да се твърди, че “демократичната общност” е еквивалентна на 20% от населението на големите градове и е представлявана единствено и изцяло от конкретни субекти на политическата десница. Или за това колко е цинично същите политически субекти да обвиняват външни сили за последствията от собствените си излагации и за неуспеха да се явяват на избори обединени, или поне разделени на по-малко от три части. Това обаче би имало общо със състоянието на медиите точно толкова, колкото и въпросните абзаци от “Бялата книга” – а именно нищо.
Защо изобщо това величаене на пропаднал политически проект е вкарано в доклад за медиите? Кого се опитват да убедят авторите? И в какво? Че съучастничеството на скалъпения от отчаяни десни партийки “Реформаторски блок” в правителството “Борисов 2” – и то с цели седем министри – всъщност е представлявало постоянна битка, включително със същия този Борисов?
И кои са изразителите на този чутовен сблъсък между доброто и злото? Петър Москов, който успя да се отличи сред безкрайната поредица от здравни министри на Борисов с броя и размера на далаверите и скандалите, които сътвори? Божидар Лукарски, който назначи за съветник истеричавия лобист Каролев, а сега подготвя коалиция с ВМРО, НФСБ и Атака? Политическият сървайвър Меглена Кунева-Пръмова, за която каквото и лошо да кажеш, някой неин бивш коалиционен партньор вече е казал нещо трижди по-лошо?
Само един Христо Иванов може да се похвали, че е подал оставка като министър в това правителство. Но дори да приемем всички свързани с особата му претенции, авторитетът му се хаби за това да е рекламно лице на новото издание на същия компрометиран “Реформаторски блок”. Всъщност от представянето в “Бялата книга” дори не се разбира, че оригиналният Реформаторски блок” (“партията, която е създадена с цел да се противопостави на политическото статукво и корупция”) вече не съществува. Ако изобщо това лирично отклонение има някакъв смисъл, той вероятно е да се направи реклама на РБ2 за пред “чужденците” – като се приема, че въпросните чужденци са доста неосведомени и наивни.
Сред съвсем сериозните теми за всевластието и безконтролността на прокуратурата в лицето на Сотир Цацаров са вкарани и бисери като това, че сред “про-западните политици” станали жертва на прокурорска саморазправа се нареждал Симеон Дянков – който докато беше на власт така “нашляпа руснаците” (допускайки ги до сочни приватизационни сделки), че след това те за награда му дадоха място в надзорния съвет на банка ВТБ. Сред откровените подигравки с интелекта на читателя обаче се открояват най-вече трите подточки, представящи героичната борба на “добрите” предприемачи-издатели на независими медии срещу завладяната държава.
Чисти като сълза
Разбира се не може да се очаква те сами да се представят като предшественици и конкуренти на групировката “Пеевски”, натрупали богатство и изградили бизнеси чрез съмнителни приватизационни схеми и специални отношения с властта в един или друг период от прехода. Но ако критикуваш Пеевски, че е постигнал твърде съмнителни успехи преди да навърши христова възраст, а ти самият си приватизирал промишлени предприятия преди да си навършил 30, би трябвало да ограничиш самохвалствата – поне от едното приличие.
От “Бялата книга” обаче разбираме само, че “Иво Прокопиев е известен български предприемач и публична фигура. Групата фирми, която ръководи, е водещ инвеститор в сферата на възобновяемите енергийни източници, дигиталните технологии и финансовите услуги. Прокопиев е активен участник в прехода към демокрация и пазарна икономика, заемал е различни обществени позиции…”.
Огнян Донев пък “е един от най-значимите български предприемачи и инвеститори. Изпълнителен директор и съсобственик е на най-голямата българска фармацевтична компания”. Изтъкнато е дори и че е избран „Мистър Икономика 2016“, но е пропуснато, че един от лошите герои Цветан Василев може да се похвали със същото. Покрай Донев е изпран до искрящо бяло и образът на дългогодишния му партньор Любомир Павлов, известен като “Пъпката”. Донев и Павлов са едни от най-славните приватизатори и ликвидатори на държавна собственост в бурните преходни години – особено в София, където близките семейни приятелства с кмета Стефан Софиянски отвориха пред тях много възможности. (Включително за различни схеми с “Общинска банка” – един от създадените с обществени средства активи, който наскоро също падна в ръцете на конкурентите от “тъмната страна”).
Сашо Дончев – либертарианецът, чийто бизнес зависи от благоволението на две държави – е малко по-умерено представен като човек, който от 20 години е собственик на „Овергаз“, която е “сред най-големите данъкоплатци, инвеститори и спомоществователи в България, заради което е била награждавана многократно и у нас, и в ЕС”. Разбира се не се споменава нищо за стремежа на негови фирми да дупчат Добруджа за газ и породените от това конфликти с местното население. Трябва да се признае, че издаваният от Дончев в. “Сега” е малко или много последователно критичен към правителствата на Борисов – нещо, което не може да се каже за изданията на Прокопиев и Донев/Павлов.
Прокопиев, Донев и Дончев са използвали повода да се оплачат от всеки свои сблъсък с властта или съдебната система през последните 10-15 години, представяйки го като част от една и съща тенденция на натиск и преследване – което също иде да покаже, че “Бялата книга” вероятно е насочена към чужденци, незапознати с контекста и конкретиката. За запознатите обаче цялото представяне оставя същия вкус на цинично преобръщане на реалността с краката нагоре, какъвто и наглият отговор на Пеевски, публикуван в неговите медии.
В справките за тримата самоотвержени предприемачи специално са подчертани ролите им в големите работодателски организации – същите работодателски организации, които наскоро застанаха изцяло на страната на “мафията” и “завладяната държава” по казуса с Пирин и “зеления рекет”. И ако по тази тема поне се виждат различни позиции в медиите на главните герои, то по отношение на неща като систематичното подкопаване на правата на работещите и поддържането на ниското заплащане се наблюдава пълен унисон между представителите на “задкулисието” и „предкулисието”. Което иде да покаже, че колкото и кървави да са битките помежду им, когато опре до общия им класов интерес, противоречията избледняват. Да твърдиш, че правителството на Борисов участва в систематичния натиск срещу теб и същевременно да го каниш на организирани от теб бизнес конференции, също лъха на релативизъм.
Ако медийният и икономически пейзаж в страната ни могат да се оприличат на кочина, то в момента групировката “Пеевски” безспорно представлява най-едрото и съответно зловредно прасе в нея. И по нищо не изглежда, че ситуацията ще се промени в обозримо бъдеще. Превръщането на медиите, икономиката и политиката в кочина обаче започна далеч преди него – и хора като Прокопиев, Донев, Павлов и Дончев са били и са съставна част от процеса. Сегашното съотношение на силите може да е аргумент те да бъдат приемани като по-малкото зло, но не и целите им биографии да бъдат изпирани и пренаписвани. Малко или много днес те са “жертви” на собствените си заслуги – щом са горди, че са “активни участници в прехода към демокрация и пазарна икономика”, трябва да приемат и съответната вина за състоянието на демокрацията и пазарната икономика.
Когато те говорят за морал, законност, демокрация и свобода на словото, звучат фалшиво. Не изглежда като да се борят за защита на тези хубави думи и принципи заради самите тях, а по-скоро за това да бъдат приемани като техни въплъщения. Което реално изпразва от съдържание целия разговор. Всъщност най-ефективният начин да накараш Пеевски да изглежда като по-приемливо зло, отколкото е, е да представяш хора с подобни биографии за негова единствена алтернатива. Особено ако те оставят впечатление, че просто искат да заемат по-комфортно място в кочината, по възможност до Борисов, който в тази алегория трябва да е едновременно свинарят и най-равното между прасетата.
Подвеждащо опростяване
Представянето на цялата ситуация като геройски сблъсък между тримата мускетари и злия кардинал също така подминава другите измерения на проблема. Цели ъгли от медийно-икономическата кочина са заградени от други играчи, които не участват директно в тази битка, но влиянието им върху средата не е по-положително – например варненската групировка ТИМ. Един от най-тежките удари по качеството и плурализма в медиите тази година е предстоящото закриване на вестник “Култура” и подмяната му с далеч по-едностранчив и политизиран личен проект на Светослав Божилов – който трябва да спада към групата на “добрите” и “просветени” олигарси (пардон – предприемачи).
Макар да са упоменати някои от глобалните развития, поставящи под въпрос бъдещето на медиите по цял свят, в “Бялата книга” е пропуснато, че концентрацията на собствеността и използването на медиите за прокарване на политически и икономическите интереси на собствениците им е нещо, което се наблюдава навсякъде. Дерегулацията в САЩ през 90-те доведе до това, че днес шест корпорации имат почти пълен монопол над медиите там. Консолидацията между тези мастодонти продължава, а качеството и обективността все повече се губи между истеричната партизанщина на Fox News и MSNBC.
Във Великобритания над 70% от печатните издания се контролират от три фирми. А който се е сблъсквал с британските таблоиди знае, че използването на откровени фантасмагории, вулгарни епитети, цинични колажи и дори специални приложения за очерняне на политически опоненти съвсем не е патент на “Пик” или “Монитор”. Концентрацията на медиите в ръцете на политически мотивирани групировки е проблем на самия икономически модел, който е така самоотвержено защитаван от жалещите за свободата на медиите в България. Тукашните мутро-мафиотски особености правят нещата още по-грозни и брутални, но не е реалистично да се твърди, че цялата ситуация е резултат от уникалните ни недъзи.
Примерите с атаки срещу конкретни журналисти, които би трябвало да са основното в подобен доклад, са изредени към края на “Бялата книга”, след апологиите за издателите. Списъкът е притеснително дълъг, но същевременно непълен – посочени са предимно хора, които малко или много могат да минат за “наши”. Сред липсващите случаи е например Диляна Гайтанджиева. Каквото и да е мнението на човек за нейната особа, уволнението ѝ от “Труд” може да служи за пример както за скритата собственост над медии от страна на Пеевски, така и за интересите му в други икономически сфери.
“Бялата книга” завършва с препоръки, които се свеждат до “Европейският съюз трябва да дойде и да ни оправи”. Едва ли дори авторите са толкова наивни, че да смятат, че Брюксел не знае какво точно става в България и само веднъж да научи, ще дойде да издърпа ушите на лошите и да награди добрите. Безсъдържателността на подобни разбирания е демонстрирана от самата “Бяла книга, която дава за пример изказване на еврокомисарката Нели Крус за “тревожния случай” България от… 2012 г. На седмата година след това изказване ЕС не само не е дошъл да въздаде справедливост, но и представителите на Брюксел нямат никакъв проблем да легитимират “пеевските парцали” с интервюта, нито пък да подарят 100 млн. евро от плана “Юнкер” на олигарха Домусчиев (който впрочем също си има медии).
Тъжната истина е, че западните политици и еврочиновниците чудесно знаят какво представляват правителствата на Бойко Борисов и всички свързани с тях икономически, медийни и прочее схеми. Те обаче виждат в Борисов най-удобния от възможните управници на тази територия, поради което продължават да го легитимират, макар и с лека погнуса и нескрит потрес. Авторите на “Бялата книга” чудесно разбират това, поради което са я структурирали като молба към Големия брат да се намеси, за да възстанови позициите им на “европейски” параван за управлението Борисов, каквато роля играеха през втория му мандат, а в някои конкретни случаи – и през първия. Което в крайна сметка има много малко общо със свободата на словото и медиите – проблем, който остава да виси без отговор.
