В категории:Общество

Демокрацията в ерата на социалните медии

В рамките на десетилетие виждането за социалните мрежи премина от пълна утопия до пълна дистопия. Вторачването в тяхната роля обаче отвлича вниманието ни от по-мащабните и съществени тенденции и проблеми 

Социалните мрежи имат по-малко значение, отколкото си мислим. Те не са нито „необходимо и понякога дори достатъчно основание за демократизация„, нито са зла сила, която „покварява демокрацията отвътре„. Техният възход е по-скоро проявление на много по-широки тенденции и проблеми в съвременното общество.

Издигането на „социалното“, като в социална медия, се развива в контекста на западането на „общественото“, като в обществено образование, обществена медия или обществено благо. Това не означава, че Facebook, YouTube, и Twitter са причинили упадъка на общественото. Причините за това са многобройни – институционални, идеологически, икономически. Но прекомерното съсредоточаване върху социалните медии със сигурност ни разсейва от въпросите, които наистина имат значение. Има много интересни неща, които могат да се кажат относно отношенията между демокрацията и социалните медии. Проблемът е, че това не е правилният въпрос. Още по-голям проблем е, че точно този въпрос обсъждаме вече години наред.

Махалото Обама-Тръмп

През 2008 г. Барак Обама бе избран за президент на САЩ. Ние (журналистите и изучаващите медиите) нарекохме това „Facebook избори“ и се чудехме по-скоро реторично дали Facebook, Twitter и YouTube „демократизират нашите политически системи?„. След това, през 2011 г., милиони египтяни окупираха площад Тахрир в Кайро. Приветствахме това като „Facebook революция„. Присъединявайки се към глобалната вълна от протести, милиони испански, италиански и гръцки граждани окупираха централните градски площади в своите страни в протест срещу остеритета. Ние описвахме случващото се като „Мрежи на възмущение и надежда“.

През 2016 г. Доналд Тръмп бе избран за президент на САЩ и британците гласуваха за Брекзит. Започнахме да обсъждаме тролове, ботове, злонамерена дезинформация, и да призоваваме за повече регулация на социалните платформи. Така през изминалото десетилетие отношението към социалните медии премина от пълна утопия към пълна дистопия. Аз наричам това изменение в начина, по който биват представяни социалните медии, „Махало Обама-Тръмп“.

Бързият преход от крайна любов към краен страх по отношение на социалните медии е наистина впечатляващ. Още по-впечатляващо е как каквото и драматично политическо събитие да се случваше през изминалото десетилетие, винаги се намираше група учени и журналисти, които се опитваха да го обяснят, сочейки към някакви аспекти на социалните медии. Този подход е отличен пример за технофетишизъм – да се приписва на технологиите ролята, която нормално би трябвало да принадлежи на хората.

Технофетишизмът и социалните медии като „Бог от машината“

Историите за социални медии се продават добре. Независимо дали възхваляваме социалните медии като спасители или ги изобличаваме като виновници, хората винаги се интересуват от такива истории, защото в тях има заговори, изненадващи обрати, удовлетворяващото усещане, че нещо „винаги е било пред очите ни, но ние не сме го забелязали“. Социалните медии са този „Бог от машината“, който ни позволява да намерим лесно решение за сложни политически проблеми. В английските криминални романи накрая винаги се оказва, че икономът го е направил. В популярните политически анализи, виновникът винаги са социалните медии. Революции, Брекзит, избори – ако се вярва на експертите, всички тези неща изглежда са били предопределени от могъщи алгоритми.

Но може би ще е добре да оставим „иконома“ на мира и вместо върху социалните медии, да се съсредоточим върху по-големи въпроси. Някогашният щастлив брак между демокрацията и капитализма на Запад е в опасност. Тази опасност няма да се изпари ако просто регулираме социалните медии или разбием монополите им, колкото и да се опитва в. Guardian да ни убеди в това. Опитите да се създадат алтернативи на тези монополи също не са особено успешни. Дори ако почнем да използваме независими сървъри, софтуер с отворен код и напълно криптирани данни, и комуникираме чрез децентрализирани социални мрежи, след като сме преминали през няколкомесечна „дигитална детоксикация“, ние ще продължаваме да живеем във все по-неравностойно капиталистическо общество. Лявото трябва да осъзнае това и да спре да се самозаблуждава с радикална критика, ограничена само до една нишова тема.

Така че как да подхождаме към това и какво може да се направи? В този текст ще разгледам как социалните медии се вписват в три взаимосвързани тенденции, които имат дълготраен ефект върху западните демокрации: засилващата се концентрация на власт и богатство в ръцете на шепа играчи в глобален мащаб, спадащото доверие в политици, институции и медии, както и възхода на антисистемни движения, настояващи за повече демокрация.

Тези три тенденции са взаимосвързани по много начини. Неолиберализмът като проект на управляващата класа последователно се бори за дерегулиране на капитала в ключови сфери, както и за деполитизране на ключови икономически въпроси чрез различни законови и институционални средства. Дискредитирането на политиците като самообслужващи се агенти е ключов аспект от натиска за налагане на технократични решения извън компетенцията на демократичния контрол. Още повече, че артистичната лява критика на институциите често бива присвоявана и използвана за легитимиране на нарастващата трудова несигурност и загубата на социални и работнически права. Дерегулацията на капитала и медиите на свой ред дава още повече икономическа, политическа и дискурсивна власт на богатите. Но колкото по-безконтролен става капитала и по-дедемократизирана става политиката, толкова повече антисистемните социални движения отдолу започват да се противопоставят и да настояват за „истинска демокрация сега“.

Социалните медии се появиха в този контекст и умело се представиха като технологична алтернатива както на корумпираните политици, така и на незаслужаващите доверие медии. Още повече, че за известно време те сякаш предлагаха ключова платформа за прогресивни социални движения. Реалността обаче доста се различаваше от високите очаквания. Това, което следва, не е история за изгубена невинност, тъй като социалните медии си бяха частни капиталистически предприятия от самото начало. Това п-скоро е история за изгубени илюзии – този „Бог от машината“ просто не проработи.

Демокрация в ерата на топящото се доверие

Вероятно най-прословутият потребител на Twitter в днешно време е президентът на САЩ Доналд Тръмп. Когато социалните мрежи се появиха в средата на миналото десетилетие, в тях все още нямаше място за старите кучета. Неформалността на социалните медии, аматьорската естетика и (поне номиналната) възможност всеки да публикува в тях, създадоха усещане за някакъв протичащ отдолу нагоре революционен процес.
Гурутата от Силициевата долина не спираха да приказват за генерирано от потребителите съдържание, споделяне и гражданско овластяване. Те си присвоиха социалистически идеи и тропи, за да величаят компании, чийто бизнес модел в крайна сметка се основава на извличане на данни. В една своя статия редакторът от Wired Кевин Кели дори твърди, че дигиталният социализъм „може да бъде разглеждан като трети път, който прави старите дебати ирелевантни„. Подобно на предишните експерименти с „третия път“, дигиталният трети път се оказа твърде далеч от всякакъв социализъм.

Но защо тази утопия звучеше толкова убедително отначало? Една важна причина е значителната загуба на доверие към медиите и политиката, правени по традиционния начин. Както медийните критици, така и населението като цяло вече бяха разочаровани от корпоративните мейнстрийм медии. Това бе период на концентрация на собствеността на медиите, на таблоидизация и пожълтяване. В сравнение с това социалните медии изглеждаха като глътка свеж въздух. Предполагаше се, че гражданите вече могат да заобиколят старите пазители на портите и да подсигурят, че гласът им ще се чуе. Вярваше се и че социалните медии ще съживят политическото участие в тази ситуация на преобладаващо разочарование от политиката.

На Запад катастрофичните изявления за загуба на доверието в политци и институции се повтарят поне от 70-те години (и постоянно биват оспорвани). Въпреки това, след икономическата криза от 2008 г. нивата на доверие наистина се сринаха по особено виден начин, както в САЩ, така и в много европейски държави. Като се имат предвид огромните спасителни пакети за банките, считани за твърде големи, за да фалират, високата младежка безработица в Южна Европа, нарастващото неравенство в отделните страни, както и избягването на данъци от страна на богатите, това не би трябвало да е изненадващо.

Отвъд тези обективни фактори, политическия анализ също изигра ключова роля за задълбочаващото се разочарование от политиката. Теорията за обществения избор, например, отдавна представя политиците като егоистични и гонещи печалба максималисти, и осигурява интелектуално оправдание за неолибералния натиск към технокрация. Всъщност, макар технокрацията и популизма често да бъдат противопоставяни, и двете се появяват като отговор на делигитимацията на класическата партийна демокрация. И двете претендират да отстояват интересите на „народа“, без посредничеството на корумпирани политически елити.

Технократите се позовават на своята експертиза и твърдят, че просто знаят какво е най-добро за всички. Новопоявилите се популисти, напротив, често прегръщат „онлайн идеологиите“, обещанието, което носят социалните медии и интернет като цяло. Пиратската партия, „Подемос“, движението „Пет звезди“ бяха сред вярващите силата на технологиите и способността им да служат като нов посредник за народната воля.

По този начин обещанието на социалните медии запълни вакуума, оставен от западащото доверие в политици и институции. Чрез интернет хората биха могли да участват директно в политиката, без да има нужда от представителство. Поради това „Подемос“ организира дискусията за партийната си структура във форумите на Reddit. Движението „Пет звезди“ пък създаде специална платформа, наречена „Rousseau“. Технологичните платформи заместиха старите партийно платформи (в смисъл на програми), но това в крайна сметка съсредоточи власт най-вече в ръцете на партийните лидери. По подобен начин платформите, които са корпоративна собственост, в крайна сметка предоставиха повече власт на компаниите, които ги притежават. Ролята на посредници бе поета от тези, които нямат интерес да посредничат.

Доверието в демокрацията и демократичните принципи не спадна толкова, колкото доверието в политиците и институциите, поне не в Европа. Социалните медии се възползваха от това желание за повече демокрация и повече участие. Те правеха реторични поклони към „теб“, обикновения потребител, който създава общности онлайн – докато същевременно градяха своите частни империи.

Все пак социалните медии не са виновните за колапса в доверието към политиците и медиите. Не те са причинили медийната дерегулация през 90-те и концентрацията на собственост на медиите, нито таблоидизацията на съдържанието им. Нито може да им се търси отговорност за икономическите кризи, растящото неравенство и казино капитализма. Социалните медии предложиха технологично решение на сложни политически проблеми, и ние, хората, които преди това бяхме известни като „публиката“, ги прегърнахме и ги направихме богати. Това не проработи. Твърде лошо за нас. Но дали социалните медии не само не са подсилили демократичното участие, но всъщност са направили нещата още по-лоши? Присъщо ли е на социалните медии да дават предимство на крайните възгледи и консервативните социални движения?

Демокрация в ерата на анти-системните движения

Икономическата криза от 2008 г. и политическите реакции към нея разстроиха ежедневния живот по много и различни начини – безброй хора видяха как перспективите им се сриват, изгубиха ипотекираните си жилища, не можеха да си намерят работа и затънаха в дългове. В отговор на това имаше внезапен възход на антисистемните движения„политически групировки, противопоставящи се и съпротивляващи се на преобладаващите производителни сили и отношения в дадения исторически момент„. Протестите в Северна Африка и Средния Изток се разпространиха към Средиземноморието и САЩ, като хората изискваха истинска демокрация незабавно, и осъждаха растящото неравенство. Лозунгът на движението Окупирай Уолстрийт „ние сме 99-те процента“ се превърна в лозунг на епохата.

Социалните медии, не на последно място благодарение на собствения си маркетинг, бяха считани за ключови за тези протести. Арабската пролет бързо бе рамкирана като „Facebook революция“ от западните медии, като самите протестиращи разнасяха плакати, позоваващи се на социалната мрежа. Още повече, че телевизия Al Jazeera също активно изтъкваше ролята на социалните медии в протестите, за да промотира визията за панарабска солидарност, процъфтяваща онлайн. Вдъхновени от световната вълна от протести, изследователите на социалните движения и комуникацията се фокусираха върху това как социалните медии спомагат за решаване на проблема с колективното действие, съдействат за оформянето на колективни идентичности, и възраждат демокрацията.

Разбира се в тази рекламирана утопия се виждаха пукнатини. Не всичко беше весело и безпроблемно, и все повече автори започваха да приемат по-критични гледни точки към социалните медии. Някои обръщаха внимание как те са приватизирали самия терен на социалното и самата възможност хората да бъдат заедно. Други виждаха проблем в политиката на Facebook да изисква използване на истински имена и последствията от това за безопасността на активистите. Редица изследователи се фокусираха и върху ролята на алгоритмите в структурирането на поведението на активистите и обикновените потребители – от начините, по които се консумират новини, до приятелствата. Вместо да помогнат за създаването на хоризонтално организиран рай, основан на равенство, социалните медии често подсилват неформалните йерархии. Много изследователи също така настояват, че въпреки големите надежди за социалните медии, в повечето случаи протестите продължаваха да се организират по традиционния начин на местно ниво, и да зависят от вече съществуващи мрежи от хора, общуващи „лице в лице“. Някои изследователи настояват, че вместо да се разглеждат социалните медии сами по себе си, би било по-ползотворно да се проучва как активистите навигират през разнообразието от медии и сложните медийни екосистеми.

Активистите наистина често изместват дейността си от Facebook групи и страници към Twitter, и от социалните мрежи към появи в мейнстрийм медиите, след което често отново се връщат към онлайн платформи, мейлинг листи и затворени чатове. Освен това начина, по който активистите си представят социалните медии и дигиталните технологии като цяло, се отразява силно на начина, по който ги използват.

Всички тези нюансирани разбирания за комплексността на значението на социалните медии бяха удавени от вълната от антиутопии за социалните медии, отприщила се през 2016 г. Либералните медии приписаха референдума за Брекзит и избирането на Доналд Тръмп на разпространението на фалшиви новини в онлайн ехо камерите на все по-радикализиращите се активисти. Внезапно всички започнаха да обръщат внимание на фалшивите онлайн профили, ботовете, пропагандата и мобилизацията на „аутрайт“ десницата. Махалото Обама-Тръмп се измести в обратна посока и крайнодесният активизъм се оказа във фокуса на дискусията. Но макар иновативни изследвания да демонстрират, че страхът от ехо камерите и ефектите от фалшивите новини може да се преувеличени, проблемът с политическата поляризация продължава да тегне с пълна сила.

В този контекст една наскоро публикувана книга – „Революцията, която не се случи“ от Джен Шради – изказва предположение, че е присъщо на онлайн активизмът да облагодетелства консерваторите. Коментирайки книгата, професорът по история в Колумбийския университет Ричард Джон отбелязва, че „консенсусното гледище за интернет като прогресивна, демократизираща сила пренебрегва една проста реалност: изграждането и поддържането на публика струва пари, а консерваторите имат повече […] Неравенството, институциите и идеите имат значение, и на дигиталната арена всички те облагодетелстват десницата“.

Вярваше се, че социалните медии ще позволят на прогресивните активисти да се мобилизират и да достигат до хората по-лесно. И наистина, примери като движението „Окупирай Уолстрйт“ в САЩ и „Моментум“ във Великобритания показват, че това е възможно. Но структурните неравенства и несъразмерният достъп до ресурси също се отразяват силно на използването на социални медии, и е много вероятно те да дават предимство на действащи лица, разполагащи с повече ресурси.

Но въпреки това социалните медии продължават да имат голямо значение. Вместо да са терен, на който да бъде борена привилегията, самите социални медии се превърнаха просто в поредния терен за налагане на привилегията.

Демокрация в ерата на неравенството

Макар към края на първото десетилетие на века хората все още да говореха за „социални мрежи“ в множествено число, след 2010 г. Facebook консолидира влиянието си и се превърна в почти самостоятелен играч. В момента четири от шестте социални мрежи с най-много активни потребители – а именно Facebook, WhatsApp,Facebook messenger, и Instagram – са част от бизнеса на Facebook. Втората най-голяма социална мрежа по този показател – YouTube – принадлежи на Google.

Появили се като малки стартъп компании в края на 90-те или началото на следващото десетилетие, Facebook и Google (и неговата компания-майка Alphabet) се утвърдиха като част от Голямата четворка на технологичните компании, господстващи в киберпространството след 2010 г.  Другите два технологични гиганти са Amazon и Apple, като Microsoft от време на време бива добавян към списъка. Тази „банда“ постигна безпрецедентно влияние и успех, нареждайки се в световния топ 7 на най-добре представящите се компании и топ 7 на най-ценните брандове.

Технологичните компании се превърнаха в мощни монополи, които задушават конкуренцията и иновацията. Но как станаха толкова големи? На първо място трябва да споменем мрежовите ефекти – колкото повече потребители се присъединяват към конкретна мрежа, толкова повече са стимулирани останалите потребители да се присъединят. Единствените големи алтернативи на Facebook процъфтяват в сртани с достатъчно големи вътрешни пазари като Китай, Русия и Бразилия.

Второ, господството на Facebook е резултат и от добре планираната култивация на нови пазари. В много развиващи се страни Facebook е предлагал безплатен интернет чрез субсидирани планове, предлагани съвместно „с местни доставчици за осигуряване на безплатни „базови“ услуги (като Facebook) на всички потребители на мобилни устройства„. Facebook  разширява пазарите си не само географски. Компанията расте и като превръща в данни все повече и повече аспекти от ежедневния ни живот – този по-широк процес вече бива описван като „информационен колониализъм“. Докато в миналото данните за обществото бяха произвеждани от държавните власти и принадлежаха на тях, в днешно време те във все по-голяма степен са контролирани от частни корпорации под формата на социални медии.

Трето, в умел ход за елиминиране на конкуренцията, Facebook придоби алтернативните социални медии Instagram и WhatsApp. По време на изслушване на антитръстови експерти пред Конгреса на САЩ, професорът по право Тимъти Ву подчерта колко е опасен този подход за иновациите: „Страхувам се, че […] ще се превърнем в страна, в която изобретателите и предприемачите си мечтаят да бъдат купени, а не да изградят нещо собствено“.

По време на първичните избори на Демократическата партия през 2019 г. се стигна до сериозна дискусия за „разбиване на технологичните гиганти“. Сенатор Елизабет Уорън настояваше, че водещи технологични фирми като Amazon, Google, и Facebook трябва да бъдат раздробени, тъй като „те разполагат с твърде много власт – твърде много власт върху нашата икономика, нашето общество, нашата демокрация. Те смазват конкуренцията, използват личните ни данни за печалба, и изкривяват игралното поле в ущърб на всички останали. И докато вършат това, че ощетяват малкия бизнес и задушават иновацията“. Сенатор Бърни Сандърс също набеляза Facebook като компания, разполагаща „с невероятна власт върху икономиката, върху политическия живот в тази страна, в много опасен смисъл“. Той също така подчерта нуждата от силно антитръстово законодателство, защото „всички виждате – в която и да е сфера, дали ще са фармацевтични компании, Уолстрийт или високите технологии – все по-малко и по-малко гигантски корпорации владеят всичко“.

„Голямата четворка“ наистина осигурява особено ярки примери за концентрация на власт и богатство, но и в това отношение те са просто част от по-обща тенденция. Неравенството в западния свят нараства неотклонно като резултат от увеличаващата се власт и влияние на едрия капитал, който винаги може да заплаши, че ще отиде някъде другаде. Големите технологични компании „са станали толкова силни, че могат да притискат градове и щати да им осигуряват огромни подаръци с парите на данъкоплатците, в замяна на това да правят бизнеса си там. Те могат да действат – по думите на Марк Зукърбърг – „повече като правителство, отколкото като традиционна компания“.

Растящите власт и богатство на корпорациите, включително на технологичните такива, върви ръка за ръка с намаляващите власт и ресурси на правителствата. Години наред големите технологични компании използват хитри схеми, за да плащат възможно най-малко данъци. След провала на опита за налагане на дигитален данък в целия ЕС, през 2019 г. френското правителство наложи 3% данък върху продажбите, генерирани в страната от мултинационални корпорации като Facebook и Google, което предизвика кавга със САЩ. Ръководствата на Google, Facebook и Amazon се изказаха в подкрепа на критиките към френския данък, отправени от администрацията на Доналд Тръмп. Президентът на САЩ дори обмисляше да накаже Париж с данък върху френското вино. Накрая се стигна до компромис Франция да се откаже от данъка върху дигиталните услуги, докато ОИСР намери подходящ начин да се облага онлайн бизнеса в страните, в които компаниите развиват дейността си.

Всичко това показва, че вместо да са безплътни посредници за овластяване и демократизация, както често се вярваше в ранните им дни, социалните медии са съвсем конкретни щатски корпорации, работещи за пазарна експанзия, умело избягване на данъци, задушаване на конкуренцията и монополизиране на полето на дигитални услуги. В добавка социалните медии често прилагат практики, типични за късния капитализъм, като например аутсорсване – включително пословичните случаи на аутсорсване на модерирането на реч на омразата.

При обсъждане на фалшивите новини, Facebook внимателно насочва вниманието далеч от своя бизнес модел и прехвърля проверката на факти към външни НПО-та в опит да избегне както разходите, така и потенциалните противоречия, свързани с модерирането на съдържание. Накратко казано, социалните медии са корпорации от САЩ, изпаднали в отрицание. Те активно насърчават разказа за децентрализацията и гражданското овластяване. Ако перифразираме Елвис, те изглеждат като „дигитален социализъм“, те звучат като „дигитален социализъм“, но се оказват чиста проба капитализъм под прикритие.

Раздробяването на социалните медии и регулирането им се предлагат като ключови стъпки за спасяване бъдещето на демокрацията. Но това няма да е достатъчно. В последно време някои автори започнаха да отправят правдоподобни призиви социалните медии да станат публична собственост. Този подход обаче трябва да бъде съчетан с възраждане и възстановяване на публичната собственост в редица други сфери, които са били приватизирани – от транспорта, здравеопазването и образованието, до, познахте – производството. Също толкова важно е да се устоява на двойното изкушение на технокрацията и популизма, за да може да се направи опит за възстановяване на смисъла на партийната политика, която все още е по-добра в справянето с политически конфликти, отколкото технологичните платформи могат изобщо да бъдат.

Вместо да предлагат решения, социалните медии се превърнаха в част от многото проблеми, поставяни от съвременния капитализъм. Измислянето на алтернативи е по-нужно, но и по-трудно отвсякога, заради степента, в която социалните медии структурират нашия житейски опит, комуникациите и политическото действие. Аз например определено планирам да споделя тази статия в социалните медии. Независимо дали ни харесва или не, вероятно това е начина по който тя ще стигне до вас.

Ако искаме да променим начина, по който работят социалните медии, трябва да разбираме тази промяна като част от по-широк напън за промяна в самото общество. Не може да има социализъм, съществуващ само в социалните медии. Най-добрият начин, по който в момента можем да работим за такава промяна, е да оказваме натиск върху политиците и да използваме институциите, с които разполагаме. Времето изтича и не съществува технологичен „Бог от машината“, който да ни спаси от неприятните задачи, които имаме като политически животни.

Този текст е част от изданието на Годишника на фондация Transform! europe за 2020 г. 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар