Закриването нa медии става все по-обичайно през през последните години, като през миналата седмица бе официално обявено изчезването на поредните две – вестниците “Култура” и “Капитал Daily”. Първият ще излиза още половин година, след което името му ще бъде присвоено от списание с различна насоченост и редакторски екип. Вторият пък “става дигитален” – т.е. изчезва, а оставащите служители ще зареждат с кратки новини новото мобилно приложение “Капитал PRO”, за което собствениците се надяват някога да стане платено.
Тези два случая, колкото и да са различни засегнатите изданията, са показателни за вредността на олигархичните зависимости в медиите – пък и ако ще олигарсите да са от „добрите“ и „просветените“ като Светослав Божилов и Иво Прокопиев, издатели съответно на “Култура” и “Капитал Daily”. Като читател, приемам предстоящото спиране на “Култура” като най-силния удар по качественото съдържание и плурализма след спирането на списание “Тема”, което също падна косвена жертва на олигархичните размествания и бе повлечено към небитието заедно с вестник “Преса”. Да се надяваме, че поне изключително ценният онлайн архив на “Култура” няма да изчезне, както се случи с този на “Тема”.
Относно “Капитал Daily” – вероятно подобно на 99% от хората, нямаше да знам за съществуването му, ако не бях работил там доста време. Оказах се там по случайно стечение на обстоятелствата, след като в. “Пари”, в който работех, бе придобит от “Икономедия” през есента на 2011 г. И ако съм запомнил “Пари” с изключително приятната и дори приятелска работна атмосфера, то при преместването в „Икономедия“ се сблъсках с един корпоративен цинизъм, съпроводен с усещане за постоянен разпад – макар че повечето хора сами по себе си не бяха лоши, даже напротив.
Всъщност, най-учудващото в случая с “Капитал Daily” е това, че издържа толкова дълго предвид всички превратности, през които мина. След като “Икономедия” придоби “Пари” срещу символична сума и теоретично поемане на дълговете, самопровъзгласилите се модерни и просветени капиталисти се оказаха собственици на трите най-утвърдени медийни марки (пардон – бранда) във финансовата журналистика. Гениалното им стратегическо решение бе да ликвидират най старата от тях (“Пари“), да изпразнят от съдържание най-популярната (“Дневник”, който стана генеричен новинарски сайт, пълнен предимно с дописки от агенциите) и да размият най-авторитетната („Капитал“). Месеци наред всеки разговор на репортер с източник или пресцентър започваше със „Здрасти, аз съм еди-кой-си от „Пари/Дневник“, сега ни сляха и вече съм в „Капитал“, ама не в оня „Капитал“, ами един нов…“. Основният резултат бе объркване на читателите, като и до ден-днешен някои хора наричат “Дневник” вестник, а други изобщо не подозираха, че освен седмичника има и ежедневник “Капитал”.
Първата година-година и нещо в редакцията на KDaily мина в постоянни и резки промени, недомислени експерименти, опъване на нерви и затваряне на броеве в 9 вечерта, а последователност имаше само в отпадането на все повече и повече служители – най-вече дошлите от “Пари”. В крайна сметка работният процес се изглади и намести, но тогава дойде годината на голямата дясна протестърска претенция – 2013 г., която бе последвана от началото на новата пропагандна Студена война през 2014 г. Все неща, с които медиите на Прокопиев се ангажираха цялостно и ентусиазирано. Видях как обичайните пристрастност и зависимости се изродиха в истерична пропаганда и безсрамно обслужване. Това се случи с оправданието – и убеждението – че “другите са по-лоши”. Разбира се винаги можеш да се успокояваш, че си по-добър от “Пик”, „Блиц” или “Телеграф”, но ако се сравняваш с толкова ниски летви, ти самият неминуемо затъваш.
Макар “Капитал” и “Дневник” все още да лежат на старите си лаври, едностранчивостта, пропагандистките кампании и откровените поръчки (например, около фиаското Георгиева-Бокова) карат все повече хора да ги виждат просто като поредния официоз на конкретни политически субекти и агитки, като медийно оръжие в олигархичните междуособици. Читателите от ограничения им целеви контингент нямат особен стимул да плащат за тези издания, за да четат в тях същите неща, които вече са видели в своята фейсбук ехо-камера. Дори фирмаджиите със самочувствие на предприемачи, които са основният протагонист в митологията на тези издания, не намират за необходимо да парадират, разнасяйки под мишница напечатания на евтина имитация на хартията на Financial times “Капитал Daily”. Благодарение на рекламите в специализирани приложения и грантовете от “Америка за България”, вестникът все пак продължаваше да излиза досега, въпреки символичния тираж. (Явно нещата вече са се променили, и ако някои от съжденията на колегата Стефан Антонов са верни, други медии от дясно-грантовото пространство също могат да пострадат в близко бъдеще).
Макар да се задържах в редакцията на KDaily повече, отколкото трябваше, не съжалявам за опита и още по-малко за познанствата. Не се съмнявам, че там съм научил повече за медиите, политиката и икономиката, отколкото бих могъл на доста други места. Всъщност най-тъжното в случая е, че тази свиваща се медийна група все още има потенциал да прави качествена журналистика и да учи новите журналисти как да работят професионално – което не може да се каже за редица други (но не и за всички други, каквото самочувствие имат мнозина “капиталци”). Очевидно обаче е предпочетен пътят на най-малко съпротивление, който може да води само надолу.
Въпреки всичко спирането на този вестник влошава допълнително и без това плачевното състояние на медийния пазар. Стремежът на “Икономедия” да монополизира финансовата журналистика доведе до това, че на пазара вече няма да има “бизнес” ежедневник. И още по-важно – и досега имаше предостатъчно журналисти, страньори, коректори и други професионалисти, търсещи си нова работа.
При случая с “Култура” безспорно най-грозното е, че името и реномето на вестника ще бъдат използвани за ново списание, списвано от откровените пропагандисти от „Портала Култура“. Това ще е завършек на процеса по присвояване на идентичност и авторитет, започнал още със създаването на “портала”, използващ името и домейна на вестника, въпреки диаметрално противоположната им същност. И в момента незапознати с подробностите считат, че двете издания са едно и също. Новото списание под редакцията на Тони Николов няма как да изпълнява функциите и да запълни нишата на вестника, чието име ще използва. Може да се очаква единствено да следва линията на “Портала”, а именно – десничарски фундаментализъм с религиозен уклон.
На въпросната платформа са публикувани абсурди и безумици от всякакъв калибър – наскоро дори се появи едно излияние с вкус на антисемитизъм от Димитър Камбуров, недоволстващ от създаването на документален филм за Анжел Вагенщайн. Това е и единственият случай, при който редакцията се е усетила до къде е стигнала и си е посипала главата с пепел – а именно като публикува критика на оригиналния текст, който от своя страна отговорно бе изтрит. (Вероятно единственото “положително” в ситуацията е, че “Дневник” ще може да продължи да пълни рубриката си “Анализи”, като препечатва от “Портала” дълбокомъдрите текстове на Калин Янакиев, Даниел Смилов и Тони Николов).
Разказвали са ми как преди време Светослав Божилов е предлагал да купи и “Литературен вестник” и да го слее с “Култура”, което е доста показателно до каква степен този човек не е наясно с какво разполага и за какво дава съмнително придобитите си авоари. Той явно не просто не различава нюансите, но дори и фундаменталните разлики, поради което не разбира и какво унищожава – макар че явно цени авторитета на името “Култура” достатъчно, за да ги присвои.
Разбира се, може да се изтъкне, че след като “бранда” си е негов, той може да си прави с него каквото си иска – в крайна сметка това са циничните реалности на капитализма. Труден за оборване аргумент е и това, че без парите на Божилов “Култура” можеше отдавна да е спряла да излиза. Трябва да се признае и че е обещал да издържа сегашната редакция още половин година, което позволява на работещите там да търсят по-спокойно алтернативи. Процесът на “отвличане” на идентичност обаче не става по-малко грозен, независимо дали е законен и дали е отнел една или десет години. Да не говорим, че някак си не изглежда като добра и коректна “бизнес практика” да купиш утвърдена марка уиски, за да почнеш да продаваш под нейно име зелев сок.
Може би без изкуственото наливане на олигархични пари в медиите досега издания като “Култура” щяха да са намерили друг начин да оцеляват под някаква форма. Разбира се и тук може да се изтъкне капиталистическия аргумент: “Ами да не бяха се продали на първо място”. Освен това става въпрос за много голямо “може би”. Търсенето на качествено и некомерсиално медийно съдържание у нас е толкова слабо и нишово, че трябва да се произвежда или на доброволни начала, което върви със свои рискове и негативи, или да се разчита на меценат – а в огромната част от случаите това означава олигарх и/или грантове от фондации и институции, с всички съпътстващи зависимости и ограничения. Същевременно при липса на качествени издания няма как да се възпитава вкус към такова съдържание, което свива още повече потенциалната публика и порочният кръг се затваря.
Едва ли има много смисъл да се надяваме, че медиите у нас някога ще “преболедуват” олигархичната болест – най-малкото защото тези тенденции са световни, и дори в много по-големи държави независимите издания оцеляват трудно, а „авторитетните“ издания се посвещават на едностранчива пропаганда, отразяваща корпоративните им и политически зависимости. Интернет, който обикновено се посочва като панацея, също все повече се превръща в монопол на корпоративни гиганти, налагащи цензура и мачкащи малките играчи. Така че отговорът за бъдещето на медиите тепърва ще трябва да се търси.
За тукашните реалности остава извода, че принос към систематичното пропадане на страната ни във всякакви класации за свобода на медиите имат не само обичайно посочваните лоши олигарси, но и тези, претендиращи да са рицари на светлата страна.
