„Свобода на медиите в България”. Под този надслов, неслучайно напомнящ призив, на 12 октомври се състоя важна конференция, която събра онлайн включилите се от Брюксел зам.-председателка на Еврокомисята Вера Йоурова и представители на Европарламента, „Репортери без граници” и Съвета на Европа с журналисти и медийни дейци от България, сред които имах честта да бъда и аз.
Дискусията, която се проведе на 12 октомври, бе важна не само за журналистите, а за цялото ни общество – и дано това нашенско аморфно общество най-после го проумее.
Каквито са медиите, такива ще са и политиците. Ако искаме да имаме избор, когато отиваме до урните, трябва да имаме и достъп до поне разумни, ако не чак умни (вече почти невиждан дефицит) медийни анализи на онова, което ни заобикаля.
За да получим нормално общество и управление, са ни необходими и нормални – критични! – медии, както и законови гаранции за труда на журналистите, за да не бъдат те смазвани от олигарси и правителства. Ето това поне лично за мен бяха мотивите да се включа в конференцията „Свобода за медиите в България”.
Тя бе организирана със съдействието на Алианса на социалистите и демократите в Европейския парламент по инициатива на принадлежащата към тази група евродепутатка и журналистка Елена Йончева, която и лично участва във форума от София. Съорганизатор бе електронното издание Euractiv, главният редактор на чието българско издание Георги Готев бе модератор от Брюксел.
Няма да описвам в детайли събитието, което беше широко отразено в медиите у нас, включително и в „Барикада“. Но ще изтъкна, че целта бе Европа да чуе българските тревоги от съсипването на медийната свобода у нас и да се обсъдят предложения за цялостен механизъм в рамките на ЕС, който да регулира и да гарантира тази свобода във всички държави членки, синхронизирайки законодателствата им.
Задачата е огромна и настоящата конференция бе само първата стъпка в търсенето на решения. Важното е, че въпросите бяха поставени, вниманието бе заострено, а европейските институции и международните профилирани организации демонстрираха готовност да действат. Това стана само броени дни след критичната резолюция на Европарламента, която открои и проблемите със свободата на медиите у нас.
В изказването си на форума „Свобода на медиите в България” еврокомисар Вера Йоурова наблегна върху факта, че медийната свобода е сред носещите стълбове на върховенството на закона. Тя изтъкна също, че за първи път в следващия бюджет на ЕС се предвижда финансиране, което да насърчи плурализма на медиите, като обсъжданата сума е около 61 млн. евро.
Вера Йоурова подчерта още, че в края на 2020 г. ще бъдат представени два плана за действие, свързани с медиите – план за действие за европейска демокрация, който ще разглежда възможностите да бъдат предпазени журналистите от злоупотреба със съдебни дела срещу тях, както и план за действие за аудио-визуалните медии, за да се подпомогне цифровата трансформация.
Като коментатор на „Барикада“ и отговорен редактор на сайта на Съюза на българските журналисти, аз бях сред петимата панелисти, поканени да се изкажат от София на конференцията на 12 октомври. Имахме също възможност да зададем въпроси и да отправим предложения към Вера Йоурова, така че аз настоях пред нея за по-категоричен ангажимент на Европейската комисия със защита на правата и труда на журналистите в рамките на целия Европейски съюз.
В отговора си Йоурова припомни, че ЕК финансира проекти, които подпомагат правно и финансово журналисти, подложени на натиск. Освен това според еврокомисарката българското правителство се било съгласило с препоръката на ЕС да гарантира нормална и сигурна среда за работа на журналистите.
Признавам, че това нейно позоваване на твърдения на българските управляващи подхрани дълбокия ми скепсис доколко в Брюксел са в състояние да си представят реалната „среда за работа на журналистите” у нас и таланта на нашенските власти да обещават какво ли не, без ни най-малкото намерение да го изпълняват…
Също така скептично изслушах изказването на Павол Салай от „Репортери без граници”, който описа предложение на неговата организация, отправено преди вече над половин година към българския премиер Бойко Борисов и насочено към подобряване на медийната среда у нас. Тъй като Борисов не е реагирал, Павол Салай огласи публично идеята на „Репортери без граници” – у нас да бъде създадена независима и консенсусна комисия за подобряване на медийната свобода, съставена от признати независими авторитети. Комисията да се заеме с подобряването на медийното законодателство, както и с разпределянето на държавни субсидии или европейски средства за медиите.
Чувайки предложението, веднага си помислих: ето още едно наивно вярване, че управляващите в София въобще ще допуснат каквато и да е независима структура до съществена роля в медийната среда, която те отдавна и здраво са заюздили в подчинение на собствените си интереси…
Когато дойде и моят ред да се изкажа на конференцията, се постарах да очертая поне част от онази реална и конкретна картина на медийната среда у нас, която от Брюксел явно все още не се вижда съвсем на фокус. Държа да споделя тук онова, което казах.
Както преди броени дни ни напомни резолюцията на Европейския парламент за принципите на правовата държава в България – свободата на медиите, независимостта на журналистите, гарантирането на техните права и на правото на обществото да бъде честно информирано са в основата на демокрацията.
Спазването им в българския медиен пейзаж обаче е предимно на думи, за разлика от многобройните дейни посегателства върху тези устои в продължение на вече много години. Затова България и стои на 111-то място по свобода на словото…
Много срамни случаи могат да се изброят – заплашване и уволняване на неугодни журналисти, съдебно преследване за публикации, целенасочено довеждане до фалит и закриване на медии, отглеждане на медии-бухалки за политическа и икономическа разправа и т.н.
Не мога да не спомена един нашумял епизод, разиграл се лично с мен през юни 2017 г. На провеждащо се тогава в Комисията по културата и медиите в Народното събрание обсъждане на оспорвана – и в крайна сметка отхвърлена – инициатива на тогавашното ръководство на Българското национално радио, зададох журналистически въпрос по темата на дискусията към присъстващия член на регулаторния орган Съвет за електронни медии Бетина Жотева. Въпросът ми не ѝ хареса. Тя отправи към мен груби заплахи, които бяха записани на включения ми за запис на общата дискусия диктофон. Разгласих записа.
Недопустимото държание спрямо журналист от страна на член на регулаторен медиен орган, призован да бди наред с другото и за свободата на словото, предизвика буря от негодувание в журналистическата гилдия и обществото. Кипналото тогава възмущение бе една от онези „капки”, които се събираха прекалено дълго и накрая преляха чашата на общественото търпение, за да стигнем до разразилите се това лято масови протести срещу безочието и погазването на елементарни демократични норми от овластени фактори на различни нива.
А междувременно същата Бетина Жотева вече застана и начело на Съвета за електронни медии, раздавайки сега съждения за медийната среда и за европейски медийни нормативи, готвейки се да действа в замисляния от управляващите разширен обхват на този орган, занимавайки ни и с чуденките си по какви ли критерии България била запратена на 111-то място по свобода на словото… Смятам това за обида за българската журналистика и за олицетворение на унизителния абсурд, в който професията ни е поставена у нас.
Не мога да пропусна и нееднократните скандални изявления за медийната свобода на председателя на Комисията по културата и медиите в Народното събрание Вежди Рашидов. Всички помним избухването му в ефира на Националната телевизия, когато, запитан за свободата на словото у нас, той изригна тирадата: „Айде стига с тая свобода бе! Вие луди ли сте? Полудявате вече с тая свобода! Кое не му е свободно? Те ни плюят всички хора като каруцари. Всеки ден е било свободно словото. Какво по-свободно от това”.
Така пред всички ни блесна не само изящният изказ на председателя на Комисията по културата и медиите, но и разбирането му за свобода на словото – да се плюем като каруцари, каквото и правят проправителствените медии-бухалки. Кучетата да лаят, а керванът да си върви…
Същата тази Комисия по културата и медиите просто „не забелязва” и всякакви инициативи, произлизащи от структури, неконтролирани от управляващите. Крещящ пример е, че вече три години и половина не се дава ход на внесени във въпросната комисия предложения на Съюза на българските журналисти за законодателни промени, които да изработят конкретни гаранции за свободата на словото, прозрачността на медийната собственост, правата на журналистите и упражняването на журналистическия труд.
В същото време много бързо бе придвижен и приет друг пакет законови поправки за медийната сфера, известен като „закона Пеевски”. В момента практически „на тъмно” протича и подготовката на нов медиен закон, чието съдържание не е минало през широка обществена дискусия, абсолютно необходима, когато става дума за такъв ключов обществен инструмент като медиите. Партия от управляващата коалиция предложи и почти успя да прокара проект, по който журналистите трябваше да отиват в затвора до 3 години за разпространение на „фалшиви новини”, без да е ясно кой и по какви критерии определя кое именно е „фалшива новина”. Идеята бе възпряна, благодарение на вето на президента Румен Радев.
На фона на тази картина, питам се, как би могла да се реализира идеята на „Репортери без граници” за „независима комисия”, която да решава проблемите на медийната среда в България, след като управляващите у нас съзнателно не допускат в тази сфера никакъв независим фактор, настроени са към въвеждане на репресивни за журналистите законодателни мерки, държат на ключови позиции и се канят още повече да овластяват лица, показали недопустимо поведение спрямо свободата на медиите?
Заострям вниманието към скандалното пренебрегване от страна на парламентарната Комисия по културата и медиите на предложения, отправени от Съюза на българските журналисти – най-старата и многобройна журналистическа организация у нас със 125-годишна история и с около 3000 членове. А това са предложения, които, подчертавам, единствени от всички други инициативи за законови промени изрично поставят акцент и върху защитата на правата на журналистите и на журналистическия труд – един изключително болезнен проблем за България!
Това се превърна и в проблем за Европа заради ефекта върху журналистическата общност от пандемията на Covid-19. Знаем, че ситуацията тревожи Европейската комисия и стимулира инициативи за защита на журналистите. За нас, в България, е жизненоважно колкото се може по-скоро да видим ясна европейска регламентация, която да подтикне страните членки на ЕС да впишат в законодателствата си гаранции за правата и за труда на журналистите.
Уви, в нашата страна журналистите масово и от много години са ощетявани в заплащането и в осигуровките си от собственици на медии, които ги осигуряват само върху минимална заплата. Злоупотребява се с извънредния труд и с рисковите условия за труд на журналистите. Създаден е климат, възпрепятстващ сформирането и членуването в журналистически и всякакви други синдикати. В някои редакции направо е забранено членуването в СБЖ, например. Журналистите са поставяни в зависимост от политическите и икономическите интереси на издателите си, като в обществените медии този натиск е директно от управляващите. Виждаме и как българският парламент пренебрегва и инициативи като предложението на СБЖ за законови гаранции на журналистическите права и труд. Заради всичко това отправям настоятелното предложение за по-категоричен ангажимент на Европейската комисия със защита на правата и труда на журналистите в рамките на целия Европейски съюз.
Призовавам и нашата журналистическия гилдия – колеги, ние никога няма да бъдем на висотата на мисията си да браним обществените интереси, ако не отстоим собствените си права на достоен журналистически труд и на независима и честна журналистика. Солидарността помежду ни за упражняването на това неотменимо наше и обществено право е редно да стои над всички други различия и спорове, които имаме.
