Латинска Америка преживя най-шумната си вечер и нощ. Началото бе дадено от апел в социалните мрежи в Колумбия на 1 декември да се проведе всеобщ протест във всички страни на континента с удряне по празни тенджери и тигани. Надсловът бе „Cacerolazo Latinoamericano” (в съкратен вариант – „Cacerolatinazo”), което означава нещо като „Латиноамерикански тенджеробунт” в свободен превод.
Зад инициативата застанаха Единната централа на трудещите се (CUT) в Колумбия и Националният стачен комитет в страната, организирал досега две общи стачки срещу неолибералната политика на колумбийския президент Иван Дуке. Следващата такава стачка е обявена на 4 декември.
Призивът за „тенджеробунта” прикани хората да излизат по централните площади на своите градове и села мирно, с едно-единствено „оръжие” – разбуждащия гръм от едновременно удряни от множеството тенджери и тигани. Протестът бе насочен против неолиберализма, империализма, бедността, насилието, репресиите, расизма, фашизма, като в същото време се обяви в защита на живота, социалните и гражданските права, природата.
Афишът за континенталната акция, циркулиращ из мрежите, е лаконичен. Той дава съвсем кратко обяснение за мотива на инициативата: „Защото искаме истински политики за напредък и за достоен живот на латиноамериканския народ!”
Останалото, изобразено на плаката, е часови график – в колко часа местно време да започнат акциите в съответните страни, така, че гърмежът от кухннската посуда да екне едновременно из целия континент.
Националният стачен комитет в Колумбия излезе и със свой собствен плакат за инициативата, в който отбелязва, че тя е насочена както срещу действията на Дуке, така и срещу спусканите указания на ОИСР, МВФ и Световната банка, че целта ѝ е „за живот и за мир”.
„Тенджеробунтовете” не са нещо ново. Първият избухва още през 1830 г. в изтощената и обедняла след Наполеоновите войни Франция, която се разгневява на неспособния да я нахрани монарх Луи Филип Първи. С удряне по празни тенджери и тигани практически избухва т.нар. Юлска революция, която от парижките барикади се разпростира по цяла Европа – в също разорените от войните и безочието на аристокрацията Белгия, Холандия, Германия, Италия, Австро-Унгария и т.н.
Това е същата онази революция, увековечена от Виктор Юго в романа „Клетниците” и от Йожен Делакроа в картината „Свободата повежда народа”. Тогавашните бунтове всъщност така и не секват чак до следващата голяма европейска революция през 1848 г., предала като щафета този борбен дух и на парижките комунари през 1871 г.
Дали и сега в Латинска Америка не наблюдаваме надигането на също такива мощни и без изгледи да стихнат бързо процеси? Със сигурност причините за сегашното надигане на народите в толкова латиноамерикански страни и най-вече довелият социалното неравенството до нетърпими нива неолибрален модел, са не по-малко драматични от онези, които навремето са тласкали и европейците на бунтове от Париж до Варшава.
Многозначителен елемент от панорамата на „Латиноамериканския тенджеробунт” бе и паралелната акция в знак на солидарност, състояла се пак на 1 декември в Париж, на площад „Трокадеро” под надслова „Латински тенджеробунт в Париж” с участието на много артисти и музиканти, голяма част от тях от латиноамерикански произход. Не бива да забравяме, че френската столица през десетилетията на върлувалите в Латинска Америка диктатури дава подслон на много емигранти от онези страни, като някои са пуснали френски корени. А техни деца, потърсили призванието си в изкуството, обогатяват днес с двойната си принадлежност и френската, и латиноамериканските култури.
Представителка точно на тази общност е и известната френско-чилийска изпълнителка Ана Тижу, дъщеря на чилийски емигранти, родена през 1977 г. във Франция. Когато през октомври т.г. в Чили избухнаха сегашните незапомнени по размах протести, които възродиха с нова сила обичайните за тази страна демонстрации с удряне на тенджери, Ана Тижу записа песента си „Тенджеробунт”, превърнала се незабавно в хит.
Интересното е, че в Чили този начин на протест е използван за първи път пак на един 1 декември, но през далечната 1971 г. Тогава това е инициатива на десницата. Онази проява, която дава началото на редовни шумни шествия с тенджери и тигани, е насочена срещу лявото правителство на президента социалист Салвадор Алиенде. То е обект на открита икономическа война (подобна на онази, която виждаме днес срещу Венесуела), включваща американски бойкот на износа на национализираната от Алиенде чилийска мед, координирана спекула на вътрешния пазар с укриване на стоки от първа необходимост, транспортни стачки, провокиране на дефицити в снабдяването на населението и т.н.
Впрочем, основният дефицит по онова време е, че от магазините изчезва прясното месо поради транспортни саботажи. Правителството осигурява вносно замразено месо, но дамите от богатите квартали са възмутени, те не ядат такова нещо, затова излизат да удрят в празни тенджери и тигани, скандирайки, че Алиенде ги кара да „гладуват”.
Тези шествия заедно с още много други форми на нагнетяване на политическото напрежение в Чили не секват чак до кървавия военен преврат на генерал Пиночет на 11 септември 1973 г., довел до гибелта на Алиенде и на хиляди негови поддръжници, до чудовищни репресии и до 17 години брутална диктатура.
Но въпреки терора през 1983 г. в Чили се надига вълна от улични протести срещу Пиночет, които започват пак с „тенджеробунтове”. В крайна сметка именно онези масови и продължителни „дни на протеста”, провеждани всеки месец в течение на години, принуждават диктатора да проведе референдума от 1988 г., довел в условията на вече разпадащата се по онова време световна двуполюсна система и до принуждаването му да се оттегли от властта.
В последвалите години на преход и на демократично развитие, в които обаче продължи да действа валидната и до днес Пиночетова конституция от 1980 г., чилийците още нееднократно се вдигаха на масови демонстрации по различни поводи. И никога не забравяха да включват в тях шествия с удряне по тенджери и тигани.
Много силно влияние върху цялото чилийско общество оказаха дългите протести на учениците от гимназиите през 2006 г., когато управляваше президентката социалистка Мишел Бачелет, и още по-дългите студентски демонстрации през 2011 г., когато течеше първият мандат на сегашния десен президент Себастиан Пиниера. Това бяха протести със същия импулс като сегашните – бяха насочени срещу социалната сегрегация в скъпото и недостъпно за бедните образование, непрекъснато възпроизвеждана от неолибералния модел. Затова още тогава младежите искаха промяна именно на този модел, на причинителя на социалното неравенство, приложен за първи път в света тъкмо в Чили от прословутите „чикагски момчета” под крилото на Пиночет.
Днес, вече пораснало, същото това поколение пак упорито залива площадите на Чили от средата на октомври т. г. насам, настоявайки за категоричен социален завой в развитието на страната и за пряко участие на социалните и гражданските движения във взимането на решения.
Изредилите се във властта партии, които нищо не промениха за 30-те години чилийска демокрация, са загубили доверието на хората, които се самоорганизират в народни асамблеи по кварталите и пряко взимат нещата в свои ръце – изработват програми и инициативи за конкретни подходи към конкретни проблеми.
Размахът и непримиримостта на протестите силно стресираха властта в лицето на президента Пиниера, който първоначално даже изведе армията на улиците – за първи път от времената на диктатурата насам. После я прибра, реши да се покаже диалогичен и отзивчив към исканията на народа, лансира и проект за решаване на кризата. Обяви за април догодина референдум, на който да се избере дали да се реформира Пиночетовата конституция или да се изработва нова. И ако ще е нова, кой да я съчинява – дали работна група от 50% депутати и 50% дейци на гражданското общество, или само от специално избрани за целта представители. Вторият вариант де факто означава избиране на Учредително събрание, но де юре такава формулировка липсва в предложението на Пиниера. Да не говорим, че сроковете за процедурите след априлския референдум проточват всичко поне с още една година.
Мнозинството от упорито продължаващите протестите си чилийци гледат на идеите на президента и на политическия елит само като на маневри с цел отлагане на решенията и запазване на статуквото. А целта на мащабните и дълбоки обществени вълнения в Чили сега е реална промяна именно на статуквото.
Расте и гневът от неспирните репресии, упражнявани от властта. Карабинерите действат брутално срещу демонстрантите. Многобройни са оплакванията, регистрирани от правозащитни организации. Директорът на секцията за Америка на Human Rights Watch Хосе Мигел Виванко, който е чилиец, огласи тези дни доклад със сигнали за жестоко малтретиране, изтезания и изнасилвания от страна на карабинерите спрямо протестиращи и задържани.
През ареста са минали вече на 18 500 души, а над 1150 са оставени зад решетките. Има 26 жертви на размириците, като за петима е установено, че вината е на служители от силите на реда. Над 10 000 са ранени при сблъсъците. В над 1000 от случаите нараняванията са със средна тежест или тежки.
Чили вече стана известно и с едно от най-жестоките лица на репресиите – ослепяването на демонстранти, уцелени от карабинерите в очите с „несмъртоносни” оръжия като гумени куршуми или сачми. Около 300 души са загубили по едно око или са с трайно увреждане на зрението на засегнато око.
Особено тежък е случаят с 21-годишният студент по психология Густаво Гатика, който бе ранен и в двете очи и ослепя напълно, след като бе уцелен от полицейски сачми по време на мирно шествие на площад „Италия” в Сантяго на 8 ноември. Момчето е снимало участниците с фотоапарат, когато го настигат сачмите, изстреляни от карабинерите по мирната демонстрация. Семейството на Густаво е убедено, че уцелилият го служител е действал съзнателно, както е действано и в много други подобни случаи – с цел чрез такива тежки ранения да се всява у останалите хора страх от участие в протестите.
Чилийският закон разрешава използването на сачми от силите на реда, само ако са изстреляни предупредително, към земята. Властите твърдят, че многобройните попадения в очи са заради рикошети. Но братът на Густаво, който е учител, е категоричен, че това не може да е обяснение за случая с брат му, който е висок 1.80 метра.
Ослепялото момче още е в болница и не дава изявления пред медиите. Но майка му предаде изречена от него фраза, която разтърси цяло Чили: „Подарих очите си, за да се събудят хората”.
Многобройни популярни личности, сред които много спортисти и артисти, от седмици наред изразяват по публични прояви солидарност със загубилите очите си и протест срещу жестоките репресии, като позират пред фотографите, закривайки едното си око. Така постъпиха наскоро например отличените на международни турнири чилийски състезатели по бадминтон и по хандбал.
Силен световен отзвук предизвика и протестната проява на известната чилийска изпълнителка Мон Лаферте. На 15 ноември, на церемонията по връчването на наградите „Грами” за латиномузика, тя разголи гръдта си, на която беше написала: „В Чили изтезават, изнасилват и убиват”.
Мон Лаферте продължи да изобличава репресиите в родината си и в свои интервюта. Заради изявленията ѝ по време на едно от тях – по американската телевизия „Унивисион”, сега чилийският корпус на карабинерите е внесъл срещу нея официален иск в прокуратурата. Обвиняват я заради думите ѝ, че „има много случаи, в които самата полиция и военните се занимават с подпалвания”. Става дума за ширещите се успоредно с мирните протести вандалски прояви с палежи, разрушения и разграбвания, които силите на реда ползват като оправдание за репресивните си действия и срещу мирните демонстранти. Факт е, че много видеа из социалните мрежи свидетелстват за преки контакти между маскирани вандали и карабинери, а има и записи как униформени сами участват в провокиране на размириците.
Десницата в Чили също се мобилизира напоследък и вече има апели Пиниера пак да върне армията на улицата и да я хвърли срещу „насилниците”, за да „не дойдат комунистите”. Такива изрази употреби например шефката на Националния телевизионен съвет на Чили Мария Каталина Парот Доносо в свое видео, също завъртяно в социалните мрежи този уикенд.
По начало големите телевизии и като цяло казионните медии са остро критикувани от протестиращите, че изкривяват картината на събитията, акцентирайки само върху шепата екстремисти, без които никъде по света не минават социални сътресения. И за които отдавна се знае, че отчасти наистина се състоят от полицейски провокатори и агенти, а също и от маргинализирани младежи, чието озлобление обаче е продукт на тази мачкаща човешката същност неолиберална машина, срещу която са сегашните протести.
Въпреки трупащото се напрежение и ожесточаването на репресиите, чилийските протести не спират и духът на участниците остава все така борбен, все така решен с граждански натиск да се постигне промяна към един по-достоен начин на живот и зачитане на социалните права. Чили остава начело на тези мащабни процеси, обхванали вече практически целия латиноамерикански континент.
А първият им изблик беше в Еквадор пак през октомври т. г., съвсем малко преди да кипнат и чилийците заради уж дребния повод с незначително поскъпване на метрото, което обаче преля чашата на търпението. Искрата в еквадорския случай също беше типична за постоянния неолиберален сценарий – оповестяване на спустнати от МВФ мерки за социални орязвания. Специфичното беше подчертано индианският профил на еквадорските протести, поведени на организационно ниво от Конфедерацията на местните народи на Еквадор (CONAIE). Избликът беше мощен и гневен, репресията беше брутална, също както и в Чили – с окуражени от обещаната от властите безнаказаност военни и полицаи.
Еквадорското изригване обаче беше овладяно, туширано и парирано от властта в лицето на преметналия се отляво надясно президент Ленин Морено. Той уж покани лидерите на CONAIE на преговори, за да се изработят съвместни алтернативи на мерките на МВФ. Но до никакви компромиси не се стигна и в крайна сметка CONAIE напусна въпросния формат, за да свика свой Народен парламент, който да излъчи собствена социално-икономическа програма за страната. Такава програма беше оповестена още в края на октомври, но тя така и не постигна влияние върху правителствената политика.
Лидерът на CONAIE Хайме Варгас се зарече, че организацията му ще търси съюзяване със силите от центъра и левицата, за да се намери силен противовес на неолибералния курс. Но засега преобладава разединението. А CONAIE, колкото и да е влиятелна със своите около 1 милион членове в 17-милионен Еквадор, далеч не способства за изграждането на широко алтернативно единство с претенциите си за монополизиране във водачеството. Отделен проблем са и неразбирателствата вътре в самата CONAIE между представители на индианските общности от различни региони на страната.
Иначе като цяло активното включване в обществения живот тъкмо на индианските народи и борбеното отстояване на техните права е един от най-характерните белези за събитията в Латинска Америка през последните десетилетия, включително и в последните месеци. Този ракурс много откроено присъства и в борбите в Чили. Едно от лицата символи на сегашните чилийски протести е младият активист мапуче (местна коренна народност) Камило Катриянка, застрелян миналата година при репресивна полицейска акция в родното му място на 600 км южно от Сантяго. Знамето на мапуче се вее наравно с чилийското из всички шествия.
Борбата за правата на общността мапуче, която населява и част от южните райони на Аржентина, е свързана и със защитата на природата, тяхната естествена жизнена среда, от унищожителни транснационални проекти.
Разбира се, най-силно индианският въпрос отеква в драматичните актуални събития в Боливия. След преврата срещу левия президент индианец Ево Моралес властта в Ла Пас бе присвоена от лица и сили, които не крият расисткото си отношение към индианците и издигат католическия фундаментализъм на пиедистал в разрез със светската конституция. И тъй като индианци преобладават и в масовите протестни шествия и пътни блокади, настояващи за оттегляне на самообявилата е за президентка дясна сенаторка Жанин Аниес, то именно върху индианци се стоварват най-тежко и бруталните репресии на хвърлените от Аниес срещу народа армия и полиция. Униформените стрелят срещу невъоръжените хора с бойни куршуми и най-безмилостно ги избиват, дори и насред погребални шествия с ковчези на жертвите от предишни репресии.
Възмущението от тези действия, естествено, разпалва гняв и съживява исторически спомени за жестокостите от колониалния период, а индиански активисти питат: „В 17-ти век ли ни връщат?” Участниците в такива протести обаче са атакувани от Аниес и компания за „противодържавна дейност”. Същото обвинение официално е внесено в прокуратурата от това всъщност нелегитимно правителство и срещу получилия след преврата политическо убежище в Мексико Ево Моралес. Приписват му също и „тероризъм”. Причината са негови публични изяви, интервюта и коментари в социалните мрежи, в които той се солидаризира с протестиращите срещу превратаджийската власт в Боливия и алармира международни правозащитни организации за извършваните от силите на реда „кланета” срещу мирни демонстранти. Вътрешният министър от екипа на Аниес – Артуро Мурийо, който вече нашумя със заканите си да организира „лов” на бивши дейци от управлението на Моралес, нарочени за „подстрекатели”, оповести, че се кани да внесе иск срещу експрезидента и в Международния съд в Хага с обвинения за престъпления срещу човечеството. Според Мурийо, Моралес давал указания за протестните блокади на пътищата, които пречат на доставката на храни и горива в големите боливийски градове.
Да напомним – Ево Моралес подаде оставка на 10 ноември след публичен апел да се оттегли, за да предотврати кръвопролития, отправен от командващия армията генерал Уилямс Калиман и целия генерален щаб. Ден по-късно армията беше изведена на улицата. С кръвопролитията се получи следното. Трима души загинаха в сблъсъците около опозиционните протести срещу победата на Моралес в изборите на 20 октомври. А 30 души са убити след оставката му на 10 ноември до днес. Над 700 са ранените. Декретите на „временното правителство” дават право на силите на реда да използват огнестрелно оръжие и ги освобождават от наказателна отговорност.
Генерал Калиман беше известен с близостта си с Моралес и мнозина се изненадаха, че от него дойде натискът за оставката на президента. Тези дни излязоха публикации, разкриващи, че самият Калиман е бил притиснат от другите генерали да предприеме тези действия и да изведе армията на улицата. Очевидно не случайно още с първото си решение самообявилата се за президентка Жанин Аниес освободи Калиман от поста му и го смени с друг генерал. За по-сигурно тя смени и командващите на всички родове войски, назначавани от Моралес.
Това са условията, в които Аниес – според собствените ѝ уверения – води страната към организиране на избори догодина. Не е ясно кого ще съумее да убеди, че те ще са демократични и честни на фона на избиването на демонстранти и при постоянната кампания за демонизиране на цялата партия на Ево Моралес „Движение към социализъм” (MAS). Тя сега разполага с две трети от местата в Сената и Камарата на депутатите, но Аниес и съидейниците ѝ открито поставят под въпрос дали да бъде допускана за участие в изборите.
MAS не е индианска партия, но много от симпатизантите ѝ са с такъв произход, защото с политиката си за социално включване Ево Моралес върна достойнството на индианските общности, осигури им програми за образование и излизане от бедността, доведе кубински лекари, за да гарантира медицинските грижи и за населението в най-отдалечените райони. Впрочем, медиците от Куба, както и всички дипломати от Венесуела, също нарочени за „подстрекатели”, вече бяха изгонени от администрацията на Аниес.
В Латинска Америка днес защитата на правата на коренното индианско население, опазването на природата, борбата против социалното неравенство и насилието, за достъпно образование и здравеопазване са неразривно свързани помежду си каузи. Те са вкоренени в самото себеосъзнаване на хората от този континент. Емблематичен бе надписът на гърба на една чилийска демонстрантка тези дни: „Родени сме от изнасилвания на индианки”.
Що се отнася до борбата конкретно против насилието срещу жени, навръх международния ден на тази кауза – 25 ноември, Чили нашумя със зрелищна артистична проява по темата. В нея участваха стотици жени, събрани в центъра на втория по значение чилийски град – пристанището Валпараисо, от феминистката група „Ла Тесис”. Те изпълниха силно въздействащ речитатив под надслова „Един насилник на пътя ти”, съпроводен от борбени движения. Ето текста: „Патриархатът е съдията, който ни осъжда, още като се родим. Наказанието ни е насилието, което не се вижда. То е в убийствата на жени. В безнаказаността на моя убиец. В изчезването. В изнасилването. И вината не е моя, нито в това, къде съм, нито в това, как съм облечена. Насилникът си ти. Насилникът си ти. Полицаите. Съдиите. Държавата. Президентът. Държавата-потисник е мачото-насилник!”
Това представяне беше повторено и в други чилийски градове, а благодарение на видеото в социалните мрежи моментално се разпространи и по света. Възпроизведоха го и защитнички на женските права в Истанбул, Лондон, Париж, Берлин, Мадрид, Барселона, Ню Йорк, Мексико-сити, Монтевидео, Богота…
Изкуството по начало много активно участва в протестите както в Чили, така и в другите латиноамерикански страни. А жените са в първите им редици.
Така е и в Колумбия, която в момента също е в протестен кипеж, съизмерим с чилийския. Двете национални стачки, състояли се досега бяха съпроводени с незапомнено масови мирни шествия. В тази страна, която още не може да излезе от тежките последствия на над 50-годишната си вътрешна война, защитата на мира е сред основните каузи. Както и в Чили, така и тук, водещи в протестите са не политически партии, а синдикални, студентски, граждански и социални движения. Именно такива активисти са и сред онези около 700 души, избити от все още действащи паравоенни групировки или от силите за сигурност след сключеното през 2016 г. мирно споразумение между партизаните от ФАРК (Революционни въоръжени сили на Колумбия) и властите.
Притиснат от големия обществен натиск, десният президент Иван Дуке беше принуден да обяви, че започва национален диалог. Но отначало покани за него политически партии, а не движенията, обединени в Национален стачен комитет. Впоследствие потърси контакт и с тях, но с единствената цел да приемат известни социални отстъпки, а не основна промяна на системата, и да спрат протестите. Комитетът обаче има свои конкретни искания от 13 точки и настоява именно те да станат основа за преговори с президента.
Същевременно репресиите срещу демонстрантите вървят по същия брутален сценарий както и другаде – използва се мотивът за отделни вандалски прояви, за да се атакуват мирните шествия. Колумбия вече има и своята сакрална жертва на това брутално насилие – 18-годишният гимназист Дилан Крус, който на 23 ноември бе уцелен в главата от изстреляна от полицай граната със сълзотворен газ и почина три дни по-късно в болница. Смъртта на младежа даде допълнителен импулс на протестите.
Властите в засегнатите от тези процеси страни не спират да повтарят и любимата си версия, че всичко това е резултат на злокобна конспирация от Венесуела и Куба, които пращали свои агенти да дестабилизират целия регион. Очевидно в този контекст в колумбийската столица Богота на 3 декември се свиква среща на върха на страните членки на Интерамериканския договор за реципрочна взаимопомощ (TIAR) с цел той да бъде използван като инструмент за атака по Венесуела.
От друга страна пък в във венесуелската столица Каракас на 2, 3 и 4 декември заседава Първи международен конгрес по комуникация под надслова „Сега говорят народите”. Сред участниците са личности като френския писател и журналист Игнасио Рамоне или мексиканският философ и семиотик Фернандо Буен Абад. Идеята е да се обори бликащата от големите медии фалшива информация и за протестите из цяла Латинска Америка, и за измислената „чужда намеса” в тях. Ще се търси също как чрез поддържане на комуникация и изграждане на общности да се противостои на отчуждението, егоизма и консуматорството, налагани от капитализма.
Няма съмнение, че подобна инициатива сигурно също ще бъде вкарана под общия знаменател на „дестабилизацията” от онези правителства, които не се колебаят да хвърлят армиите срещу „тенджеробунтовете” на народите…
