Избухването на „образцовото” Чили клати световния ред (СНИМКИ, ВИДЕО)

„Тенджерата под налягане гръмна в „оазиса” Чили” – това беше заглавието на репортажа на испанския в. „Ел Паис” от чилийската столица Сантяго на 20 октомври, два дни след избухването на бързо ескалиралия открит и остър конфликт между гражданите и властта там. Поводът бе поскъпването на билетите за метрото. Това се разрасна до масови протести, вандалщини с грабежи и палежи с неясни извършители, въвеждане от властите на извънредно положение и комендантски час, изкарване на улиците на армията за първи път след падането на диктатурата на Пиночет, невиждани по жестокост пак оттогава репресии, обща стачка, блокирала медната промишленост и пристанищата и т.н.

Стигна се дотам, десният президент Себастиан Пиниера да обяви, че държавата е „във война”, което възмути демонстрантите. Той побърза да се извини, да отмени поскъпването на метрото и дори да предложи пакет от социални облекчения за населението. Но не върна армията в казармите, а мобилизира дори и резервистите. Препълнените пощади, които от седмица насам не спират да удрят протестно с лъжици по тенджери и тигани, му искат оставката и скандират: „Чили се събуди!”

А само преди десетина дни Пиниера се хвалеше в радиоинтервю, че страната му е един „оазис насред разтърсваната от конвулсии Латинска Америка” – оазис на спокойствието, стабилността и икономическия просперитет…

Чили отдавна е известно и като „образец” на неолибералния модел, плъзнал именно оттам по целия свят, след като „чикагските момчета” го приложиха първо в лабораторните условия под диктатурата на Пиночет, стерилизирала с жестоките си репресии страната откъм всякакви възможности за протест. Същият модел бе пласиран и на западните общества чрез рейгъномиката и тачъризма, а след 1989-та дойде и в Източна Европа като безалтернативен. Модел, който генерира драстично социално разслоение и неравенство в разпределението на благата, дълбок разрив между богати и бедни, прогресиращо обедняване на средната класа, безогледни приватизации, привилегии за местната олигархия и транснационалния капитал, абдикация на държавата от здравеопазване, образование, достойни заплати, достойни пенсии, социални и трудови гаранции за гражданите и т.н.

Всичко това вече го познаваме и от собствен опит. А при чилийците натрупването е по-отдавна и явно търпението им свърши. Ето само няколко данни, за да стане ясно какви са нивата на неравенство в разпределението на нетното национално богатство там. През 2017 г. например 50-те процента чилийски семейства, които се водят най-бедни, са разполагали само с 2,1% от това богатство. Затова пък 10-те процента най-богати чилийци са се радвали на 66,5%. А онзи 1%, в който влизат супер богатите, е притежавал 26,5%.

И още: около 70% от чилийците карат с под 770 долара на месец. Минималната заплата е около 400 долара. Минималната пенсия – 200 долара. 11 милиона от общо 18-те милиона обитатели на страната живеят в постоянни дългове, като взимат кредити, дори само за да могат да си купуват храна. 4,6 милиона от тях изобщо нямат перспективата някога да си изплатят дълговете.

Накратко, никога не е била вярна любимата легенда на нашенски почитатели на „въвелия ред в Чили” главорез Пиночет, които обичат да го славят като „архитекта” на всеобщото чилийско благоденствие – такова просто никога не е имало и няма. Сега вече може на живо да се види каква тенджера под налягане в действителност е бил този „образец” и с каква сила хвърчат парчетата му след взрива.

Детониралото експлозията поскъпване на билетите за метрото е с 30 песос – от 800 на 830 песос, тоест от 1,13 на 1,17 долара. Разликата е нищожна на пръв поглед. Но метрото поскъпва средно по два пъти на година, откакто през 2007-ма се провежда реформа на обществения транспорт. Тогава билетът е бил 420 песос, или 0,59 долара. Не, че и сега хората не биха могли да преглътнат поредното бръкване в джобовете им, мотивирано с нуждата от нови инвестиции в ползваното ежедневно от половината жители на 6-милионния Сантяго метро. Но явно прагът на търпимост е бил прехвърлен. Плюс това излиза информация, че въпросните нови инвестиции, заради които е въведено увеличението, всъщност са резултат от необсновани икономически решения на министърката на транспорта.

Така допълнителните 30 песос за метрото стават искрата за експлозията. Не случайно един от най-популярните лозунги на кипналите протести е: „Не е заради 30-те песос, а заради 30-те години”. 30-те години, които чилийците също като нас отброяват от началото на демократизацията в страната си. 30-те години, през които изредилите се да ги управляват политици – и десни, и претендиращи да са леви – така и не посегнаха към същинска промяна нито на политико-икономическата система, нито на все още действащата Пиночетова конституция.

Всичко се ограничи до витрината на представителната демокрация, без тя въобще да се отвори за държавни регулации над тотално приватизираните блага, в чийто списък влизат дори природните водоизточници – нещо, което го няма другаде по света. Това от години води до драматични проблеми с хронична суша в обширни области, до загиване от жажда на добитъка в малки животновъдни ферми, до пресъхнали кранчета в домовете на милиони обикновени чилийци. В същото време големи частни компании преграждат реки и потоци за собствените си индустриални или селскостопански производства.

Освен водата, сред другите дълго нажежавани проблеми на Чили доминират споменатите здравеопазване, образование, ниски пенсии, скъпи жилища.

Съществуват например две здравни каси – едната е за 80% от населението и покрива малка част от реалните нужди, при това с ниско качество, за всичко останало се плаща прескъпо, докато другата – с по-високи вноски, предлага по-добри медицински грижи на под 15% от чилийците, които могат да си платят.

Образованието също е сегрегирано и скъпо, като по-доброто продължава да е достъпно само за богатите. Таксите за гимназиите и университетите са едни от най-високите в света. Дори за сравнително евтини хуманитарни специалности във висшите учебни заведения се плаща по около 500-600 долара – не на година, а на месец! Големите ученически протести през 2006 г. и още по-големите студентски през 2011 г. успяха да принудят властите да започнат процес на реформи в образованието, за да го направят по-достъпно. Но чак миналата година най-после бе одобрено 60% от студентските места да са за младежи с ниски доходи и да са безплатни.

Що се отнася до изцяло оставеното в ръцете на частници пенсионно осигуряване или AFP (Администриране на пенсионните фондове), тази компания де факто функционира като прикрита банка, получавайки тлъсти печалби от инвестирането на пенсионни вноски. А понякога ги и проиграва на едро – както беше при кризата през 2008-ма, когато се оказа, че вноските на милиони чилийци са „изгърмели”, защото са били весени във фалиралите тогава големи американски инвестиционни фондове и банки.

Масовите пенсии, които предлагат AFP, съставляват едва една трета от заплатите, получавани от хората, докато са работили. А в другите държави от Организацията за сътрудничество и икономическо развитие, в която Чили членува, пенсиите са около 70% от заплатите и общественото пенсионно осигуряване само се допълва от частните пенсионни фондове, но в никакъв случай не го замества, както е в Чили. Впрочем, чилийската пенсионна система редовно е предлагана като „образец” и на България от явно добре мотивирани лобисти. Дори и без да приложена напълно, резултатът и у нас е като при чилийците…

Към цялата тази панорама може да се добавят и скандали за корупция. И то не само около политически дейци от различни цветове, но и произлизащи от средите на армията и карабинерите. Тоест – чилийците са загубили доверие и в политиците, и в институциите. Към партиите доминира нагласата „всички да си ходят”, защото за 30-те години демокрация никоя от управлявалите не се е заела да решава трупащите се проблеми с реална загриженост за гражданите.

Ето от всичко това пламна и гневът, подпален сега с искрата на поскъпналия билет за метрото. Трябва да си даваме сметка, че ако за един депутат с месечен доход над 10 000 долара разходите заради по-скъпото метро (ако изобщо някога пътува с него) ще са под 1%, то за човек с минимална заплата към 400 долара това ще са вече 30%.

Покачването беше обявено в началото на октомври и веднага започнаха протести – шествия, демонстрации. Правителството на Пиниера не им обърна внимание. Дори повиши и цените на тока с 9,2%.

Демонстрациите продължиха, но към 14 октомври се роди и по-различна, предизвикателна форма на протест – масово влизане в метрото без билет. Задвижиха го обичайните най-буйни демонстранти – учениците и студентите, това младо поколение на Чили, което не помни диктатурата и няма страх да се бори за правата си, както го направи вече през 2006-а и 2011-та. Големи младежки групи започнаха организирано да се прехвърлят през преградите в метрото, влизайки без да плащат и подканвайки останалите пътници да правят същото. При идване на полиция се разбягваха.

Постепенно тези акции ставаха все по-масови, стигна се и до трошене на парапети, на апарати за таксуване. Властите пуснаха по станциите на метрото спецчасти на карабинерите, които да възпират протестиращите с палки, с бой, с арести. Карабинерите не се поколебаха да използват и сълзотворен газ, като така подложиха на риск и много пътници в метрото.

Напрежението ескалира на 18 октомври, петък. Тогава точно в час пик, когато хората масово тръгнаха да се прибират след работа с метрото, властите затвориха три ключови станции, през които минава голяма част от пътническия поток. Кипна остро възмущение. Същата вечер пламнаха метро-станции, автобуси, коли, банки, магазини… Такова чудо в Сантяго дотогава не беше виждано.

Около полунощ президентът Пиниера обяви извънредно положение в столицата и изведе армията на улицата. Това не се беше случвало от края на диктатурата на Пиночет.

Но вместо да предизвика страх и смразяване, мярката само разпали възмущението. Огромното мнозинство от демонстрантите излязоха да протестират мирно, с т.нар „cacerolazos” – удряне по тигани и тенджери с дървени лъжици в знак на протест. По изпълнилите се с хора улици и площади зазвуча отново легендарното „El pueblo unido jamás será vencido” („Народът обединен никога не ще бъде победен”).

Стотици хиляди хора започнаха ежедневно да изпълват централния площад „Италия”. Също и много кръстовища из различни райони на Сантяго. Любимо място за постоянен протест стана и столичният площад „Нюньоа” в едноименния квартал на средната класа.

Верижна реакция последва и из страната. Протести кипнаха из много чилийски градове. Пристанищни работници от големи портове също се присъединиха към демонстрациите.

Пред този отпор Пиниера реши да отговори още по-твърдо – въведе и комендантски час от 19 ч. до 6 ч. и обяви: „Ние сме във война с мощен и безпощаден враг, който иска да разруши нашата демокрация”. Естествено, че с тази фраза той разгневи още повече чилийците, пред които лъсна като президент, гледащ на собствения си народ като на враг и тръгнал да воюва с него. Интересното е, че веднага, след като изрече скандалните думи, Пиниера бе апострофиран от стоящия до него генерал Хавиер Итуирага, натоварен да въвежда ред в района на столицата. Генералът репликира: „Аз не съм във война с никого, аз съм щастлив човек”.

Порицан единодушно и от политическите партии, Пиниера се извини за „войната” при едно от следващите си изявления и помоли чилийците да го разберат – бил много възмутен от вандалщините на „разрушителите”, както той нарече прибягващите до насилие и палежи демонстранти.

Големите медии – предимно телевизиите, в отразяването на събитията също се фокусираха само върху тези „разрушители”, без дори да споменават, че същинското протестно движение е изцяло мирно. Заради това изкривяване из социалните мрежи тръгнаха апели за пълен бойкот на телевизиите.

През дните на ескалация на конфликта така и не стана ясно какви точно са обикновено маскираните „разрушители” и кой стои зад тях. Дали са лумпени, идейни екстремисти или провокатори със задача да опорочават протестите с насилие и грабежи? А дали не са и самите сили на реда? Дали не се режисират поводи за репресии, за продължаване на извънредното положение, за милитаризация? В Чили, където всичко това вече е преживявано, подобни въпроси не изглеждат параноични на никого…

С разрастването на кризата социалните мрежи се изпълниха с многобройни любителски видеа, заснети с телефони и разкриващи интересни детайли. Например, приятелско общуване между военни и дошъл да си говори с тях зад колите им  „демонстрант”, участващ иначе в мятане на камъни по тях. Или военни, които слизат от цивилен автомобил на пуста улица, подпалват клон на банка и бързо изчезват със същия автомобил. И още – безлюдни, но предварително подредени и подпалени барикади на улица, по която тепърва предстои да премине протестно шествие. Появиха се и кадри от големия пожар в супермаркет в град Консепсион, за който се твърдеше, че е предизвикан от „разрушители” и в който имаше и жертви на пожара. Любителското видео обаче показва как сградата започва да пуши, след като зад нея спират армейски коли, група военни скачат от тях и хлътват вътре. Пушекът се появява, когато военните вече излизат.

Многобройни са също видеата, запечатали брутално насилие на карабинери и военни срещу протестиращи или срещу вече задържани, включително стрелба по хора, не представляващи никаква заплаха, не оказващи съпротива.

Esto pasó hoy 22.10.2019, Concepción, CHILE. Cerdos de mierda pic.twitter.com/pCNJ4dThTS

– Álvaro Domínguez Montoya (@alvardominguez) October 23, 2019

Видеата се разпространяват в социалните мрежи и будят възмущение от репресиите, очевидно стимулирани от онова „ние сме във война” на президента. Въртят се и много коментари с паралели към страшните спомени от военната диктатура и от преврата на Пиночет през септември 1973-та. „Разликата с онова време е, че тогава нямахме телефони, с които да снимаме всичко и да доказваме престъпленията. Сега вече нищо не може да се скрие,” написаха потребители във Фейсбук.

Valparaíso #Chile. El HORROR. pic.twitter.com/uwq1XSxGSq

– Patricia Villegas Marin (@pvillegas_tlSUR) October 25, 2019

Загиналите от началото конфликта са 19 (включително 4-годишно дете), ранените са около 2000, арестуваните са над 3000. В Националния институт за човешки права (INDH) – независима организация, чиято дейност е гарантирана от закона, са постъпили пет официални жалби за убийства, извършени от карабинери или военни, съобщава в. „Ел Паис“. Има и 46 жалби за упражнено от униформените насилие, като осем от тях са за сексуално насилие.

Постъпил е и сигнал за човек, пребит от карабинерите и изоставен от тях в безсъзнание край станция на метрото. Превозен по-късно в болница, той умира там от раните си. Регистрирано е и свидетелство за мъж, случайно попаднал в уличен сблъсък. Уцелват го в лицето два изстрела на карабинерите с гумени куршуми. Единият засяга окото му. Въпреки че кърви, униформените  го карат да застане на колене и започват да го ритат. После го откарват в комисариата и едва след това – в болница. А там се оказва, че здравната му застраховка не е достатъчна, за да му окажат помощ, и го връщат на карабинерите, с които пак отива в комисариата. Там започва да повръща кръв и накрая го пускат. Зрението му ще остане трайно увредено.

Нашумя случаят с един от загиналите след началото на протестите – 25-годишния строителен работник Хосе Мигел Урибе Антипани от 150-хилядния град Курико в провинция Мауле, Централно Чили. В този регион дори не е било въвеждано извънредно положение. Но има мирни протестни шествия, както навсякъде из страната. В едно такова шествие с участието на около 10 000 души се включва и Хосе Мигел на 21 октомври. Когато привечер същия ден се връща от проявата заедно с група други младежи и всички вървят по един от булевардите в покрайнините на града, пресичащ се с шосе, край тях преминава бяла камионетка с военни. Младежите започват да скандират протестни лозунги. След малко бялата камионетка се връща, до нея пътува и друга – червена. От посока на двете пътуващи паралелно коли започва стрелба по младежите. Има противоречиви свидетелства от коя точно от двете камионетки е стреляно. Младежите се хвърлят на земята, за да се спасят от куршумите, но един от тях пронизва смъртоносно Хосе Мигел, който същата вечер издъхва в местна болница…

137 от регистрираните от INDH 269 ранени, потърсили медицинска помощ в Сантяго след началото на протестите, са получили рани от огнестрелни оръжия. Става дума само за случаи, проверени от тази организация след постъпили сигнали до 22 октомври. С всеки изминал ден те се множат.

Директорът на INDH Серхио Мико се срещна в сряда, 23 октомври, лично с президента Пиниера, за да алармира за нарушенията на човешките права от страна на силите на реда и за да настои организацията да получи достъп до всички болници и центрове за задържане, за да събере по-пълна информация за пострадалите и арестуваните. Междувременно вътрешният зам.-министър Родриго Убия се видя принуден да заяви: „Извънредното положение не оправдава нито малтретирането, нито посегателствата, още по-малко смъртта на хора в резултат на насилствени действия на държавни служители. Правителството осъжда всичко, което е извън закона.” Той увери, че внесените от INDH жалби ще бъдат разгледани.

Много стряскащи сигнали бяха подадени и за импровизиран център за задържане в затворената метро-станция „Бакедано“ на площад „Италия“ – според преминали оттам арестанти, карабинери и военни прилагали жестоки изтезания към задържаните като във времената на диктатурата. След вдигналия се шум станцията беше отворена за проверка, но нищо подозрително не бе открито. Преминали през нея и пуснати след това арестанти твърдят, че шефовете от корпуса на карабинерите и армията са успели да разпоредят всичко навреме да бъде изчистено. В социалните мрежи се завъртя шокиращ видеоклип, сниман от арестант, докато са го държали на същото място.

https://www.facebook.com/valcri1/videos/10220390813662244/

Доверието на обществото в институциите вече е изчезнало. Доста категорично коментира ситуацията директорката на Центъра по човешки права към Университета „Диего Порталес” Лидия Касас, която също е събрала много свидетелства за брутални действия на карабинерите и военните: „Връщат се практики, типични за диктатурата, и това е крайно обезпокоително в една демократична държава. Когато властите обявяват, че Чили е във война, както спомена президентът, армията и силите на реда схващат, че врагът е на всяка крачка”.

Чилийците отговориха на тази скандална реплика на Пиниера по уникален начин. Още същата вечер след произнасянето ѝ, в момента на настъпването на комендантския час от къщи, обществени сгради и лични телефони едновременно гръмна прочутата песен на зверски убития от хунтата през 1973 г. любим певец на Чили Виктор Хара „Правото да живееш в мир”. Така тя се превърна в нещо като химн на протестното движение и сега постоянно звучи по несекващите демонстрации, акомпанирана от „cacerolazos”. Изпълняват я и цели хорове и оркестри, включили се към протестите.

Протестните прояви придобиха особено мощен масов размах в сряда, 23 октомври. За този ден най-големият синдикат – Единната централа на трудещите се (CUT) с над 800 000 членове, беше насрочил началото на двудневна обща стачка из цялата страна. В нея се включиха миньорите от медната индустрия – гръбнака на чилийската икономика, както и персоналът на най-големите пристанища в страната.

Това беше вече и сериозен икономически удар върху властта на Пиниера. А и на армията. Трябва да се припомнят преките доходи на армията от медта – основното богатство на Чили. Пиночет остави под контрола на държавата  национализираната от президента социалист Салвадор Алиенде през 1971 г. медна индустрия. Тя обаче остана държавна предимно на хартия – иначе в нея отново бяха пуснати американски „инвеститори”, които днес практически държат около две трети от медния сектор в страната. Но Пиночет гарантира на армията със закон, че 10% от приходите от медта отиват директно в армейските сметки. Това продължава и до днес. През последните години бяха направени и разкрития как уж държавни фирми от същия отрасъл въртят сделки за препродажба на мед през офшорки, ощетили държавата и обогатили участниците в схемата с над 14 милиарда долара. Така че стачката именно в медната индустрия сега е знак не просто на възмущение, а и на решимост порочния модел държава, наследен от диктатурата, да бъде променен.

В Сантяго първият ден на стачката се изля в незапомнено по масовост шествие с участието на стотици хиляди хора из централния булевард „Аламеда”, преминаващ и покрай президентския дворец „Ла Монеда”. Звукът от неизменните „cacerolazos” по време на шествието се съпровождаше от скандирания „Чили се събуди!” и „Народът обединен никога не ще бъде победен”, а из лозунгите имаше надписи за незабавно вдигане на извънредното положение, за оставка на Пиниера и за свикване на Учредително събрание, което да промени конституцията.

Следобеда пък на площад „Нюньоа” имаше песни и масово прегръщане между обичайните участници в „cacerolazos” – като послание за единство и обич.

Не по-малко впечатляващи и дори по-масови бяха шествията и във втория ден на стачката – в четвъртък, 24 октомври. Те бяха най-видими в столицата, но обхвана и  цяло Чили.

В петък, 25 октомври, когато стана точно една седмица от обявяването на извънредното положение от президента Пиниера, бе отбелязан пик в масовостта на протестите до този момент – само в шествието в Сантяго участваха около два милиона души, а общо за страната се смята, че са били над 4 милиона.

Снимките от шествията, които споделяха чилийците в социалните мрежи, бяха съпроводени с емоционални коментари.  „За това мечтаеше Алиенде“ – такъв надпис сложи например една от  потребителките на Фейсбук, качила на профила си фотография от залетия с човешко море централен булевард „Аламеда“ в Сантяго. В последните си думи от бомбардирания от превратаджиите президентски дворец на 11 септември 1973 г. президентът Салвадор Алиенде казва: „Ще се отворят отново широките булеварди, по които ще мине свободният човек, за да построи едно по-добро общество“.

Популярната чилийска музикална група „Иляпу” чиито членове също участват в протестите, пусна на официалната си страница видеоклип, сниман на постоянно пълния с демонстранти площад „Италия” в Сантяго. Част от тях участват и в клипа, всеки със свое послание – срещу неадекватната политика, корупцията, насилието на униформените – и с общото: „Аз не съм във война!”

Със свои видеопризиви за вдигане на извънредното положение и за диалог на властите с гражданството излязоха много известни чилийски артисти и творци.

В подкрепа на чилийските протести в последните дни се провеждат и многобройни прояви на солидарност в различни страни на Латинска Америка – масови са шествията в Аржентина, Уругвай, Перу, Еквадор и т.н. В Европа също се състояха подобни демонстрации, като най-впечатляващата беше в Берлин.

Хора на изкуството от цял свят подкрепиха под различни форми чилийските протести. Най-често това става пак през социалните мрежи. Известната чилийска писателка Исабел Алиенде, която живее в САЩ, написа: „Това е гневният изблик на един фрустриран народ. Кризата не може да се реши с военни на улицата. Необходими са дълбоки промени. Хората са вбесени от обричащите на гладуване заплати и от скъпия живот, принуждаващ мнозинството да живее на кредит или в бедност, докато богатите са в собствения си балон, избягвайки данъци и трупайки все повече е повече богатство… Това неизбежно отглежда насилие, което в един момент избухва. Така са започвали всички революции”.

Писатели, музиканти и артисти от Мексико и Аржентина подписаха колективни обръщения за солидарност с чилийския народ. Със заклеймяване на репресиите срещу чилийски демонстранти изригна в Туитър известният мексикански актьор Гаел Гарсия Бернал, изиграл младия Че Гевара във филма „Дневници на мотоциклетиста” и участвал също в нашумелия чилийски филм „НЕ” за драматичния плебисцит от 1988-ма, който де факто сваля Пиночет от власт.

Канадската писателка Наоми Клайн, чиито книга и филм „Шоковата доктрина” описват точно механизма на онзи модел, срещу който сега въстават чилийците, също ги поздрави в Туитър за бунта им: „Обич и сила за моите другарки и другари в Чили!”

Американското мецосопрано Джойс ДиДонато, която трябваше да отмени концерта си в Сантяго заради извънредното положение, обяви, че изпраща на чилийските демонстранти „сърце и дух”.

Басистът на американската банда Faith No More Били Гулд написа: „Скъпи чилийци, бъдете здрави и силни!” А пианистът Роди Ботъм добави: „Огромна обич и прегръдка за моето чилийско семейство, чуваме те и те подкрепяме, силно си и ще победиш!”

Уругвайският певец Хорхе Дрекслер се обърна и към чилийския държавен глава: „НЕ на извънредното положение! ДИАЛОГ с гражданството. Сега е XXI век, президенте Пиниера!”

Пиниера направи напразен опит да омилостиви демонстрантите у дома си и критиците си по света с обръщение във вторник, 22 октомври. Той се извини за думите си за войната и оповести пакет от социални облекчения за населението. Освен че потвърди вече оповестеното по-рано отменяне на поскъпването на билетите за метрото, той анулира и покачването на тока с 9,2%. Също така обеща повишаване на минималната заплата до 480 долара, вдигане до 40% на данъците върху месечни доходи над 11 000 долара, договаряне между масовата здравна каса и аптеките за предоставяне на иначе суперскъпите в Чили лекарства на по-поносими цени. Част от президентските обещания заиграват и с развитата у чилийците остра неприязън към политическата класа и нейните привилегии – сега се подхвърля идеята за понижаване на заплатите на парламентаристите и висшите държавни служители, както и намаляване на броя на депутатите и сенаторите, плюс ограничаване на боря на мандатите им.

Нищо от това обаче не можа да купи омекването на настроенията сред демонстрантите, които само още повече се възмутиха, че президентът им подхвърля сякаш някаква милостиня, докато те искат фундаментална смяна на системата. Особено ги ядоса, че Пиниера не отмени извънредното положение, а дори го разшири из още повече зони на страната – така сега от него са обхванати 11 от 16-те региона в Чили. Разбра се също, че към силите на армията и карабинерите ще се присъединят и отряди на резервисти. А това по никакъв начин не предразполага към диалог, какъвто Пиниера все повтаря, че иска да води.

Всъщност не е ясно с кого именно да води такъв диалог. Президентът се опита вече да събере политическите партии, но от това нищо не излезе. Левите партии изобщо не отидоха на срещата като обявиха, че няма за какво да се говори, докато не бъде отменено извънредното положение. Но и да бяха отишли, събирането пак щеше да е безпредметно, ако не се включат представители на протестиращите. Не е ясно обаче кой всъщност ги представлява. За разлика от големите ученически и студентски протести през 2006-та и 2011-та, които имаха своите лидери, сега случаят не е такъв. Има отделни граждански, социални и правозащитни организации и движения, които участват активно в демонстрациите и се представят под общото мото „Социално единство“, но никоя от тях не е водеща. Координацията на шествията е през социалните мрежи, но няма някакъв център, който да движи всичко.

Поради тази причина и исканията на протестиращите не са формулирани конкретно, нямат обща платформа. Разбира се, на първо място всички искат отмяна на извънредното положение и прибиране на военните по казармите, а след това и започване на дълбоки реформи, които да извадят Чили от досегашния убийствен коловоз на „чикагските момчета”. Но представите как да стане второто са крайно размити. Повечето от демонстрантите не смятат, че Пиниера или настоящата политическа класа могат да извършат необходимите реформи. Затова искат както оставката на президента, така и избори за Учредително събрание с изработване на нова конституция. Но това няма как да се осъществи, без да се включи именно настоящата политическа класа, за да стартира такъв процес в рамките на закона.

Истината е, че тази класа се включи и то доста сериозно, свиквайки например комисията по човешките права към Сената за обсъждане не само на непропорционалните действия на силите на реда, но и на въпроса доколко конституционно е въобще самото обявяване на извънредното положение при наличните обстоятелства. Откъдето могат да дойдат сериозни последствия и за президента Пиниера. Така че въпреки общото настроение на улицата, все пак традиционните политически лостове не са за подценяване при търсенето на изход от сегашната криза.

По начало стигматизирането на политиците и увлечението по мантрата „всички да си ходят” е много рисковано за демокрацията, защото това може да отвори път за опасни режими на „твърдата ръка”, какъвто вече виждаме в Бразилия. На фона на сегашната обстановка в Чили, на неотдавнашния бунт срещу мерките на МВФ в Еквадор, на идещите протести срещу току-що прокараната в бразилския Сенат пенсионна реформа, редица анализатори на процесите в Латинска Америка напоследък изразяват опасения, че социалните сблъсъци се използват от националните десници, за да бъде сплашвано „мълчаливото мнозинство” в обществата. За да му се внушава, че борбите за социални права водят само до размирици, палежи и разрушения. За да бъде тласкано да предпочете именно „твърдата ръка”, окастрянето на демокрацията и дори военизирането на държавното управление – само и само да има спокойствие и ред.

Бразилският президент Жаир Болсонаро, който многократно се е възхищавал от някогашната военна диктатура в родината си, не закъсня да даде и пряко потвърждение за наличието на такава тенденция. Веднага след приемането от Сената на пенсионната реформа, която отнема на бразилците много от осигурените им по време на предишните леви управления на Лула да Силва и Дилма Русеф права, Болсонаро обяви, че е разпоредил на военното министерство да установи „наблюдение” над очакваните протести, за да не се позволи те да станат като чилийските. Допълни го и шефът на бразилската Служба за институционална сигурност – генерал Аугусто Елено, който каза, че „радикалната левица” провокира масови демонстрации, за да дестабилизира държави и сваля правителства. „В Южна Америка преминаваме през труден момент, когато радикалната левица, отчаяна, че губи властта, залага всичко, за да разбърква живота на южноамериканските страни и да се опитва да си върне властта на всяка цена. За да не ни хвърли в бездната, трябва да подпрем вратата,“ заяви генералът.

В същия дух тези дни се изказа и военният министър на Еквадор Освалдо Харин, силно намразен от демонстрантите при неотдавнашните бурни протести в тази страна – защото заповедите му развързаха ръцете на военните за жестоки репресии срещу протестиращите. Впрочем, заметеното под килима еквадорско напрежение изобщо не се е изпарило и успокоилият за кратко страстите диалог между президента Ленин Морено и Конфедерацията на местните народи на Еквадор (CONAIE) беше прекъснат. Та на този фон военният министър Харин лансира нова доктрина за армията, фокусирана вече не върху битките с външен враг, а върху разгромяването на вътрешни въстания…

От сблъсъците в Еквадор тръгна и колоритното допълнение към десния мит за координирана офанзива на леви превратаджии из континента – а именно, че конците им дърпа не кой да е, а дяволският венесуелски президент Николас Мадуро, засилил се да свали критикуващите го десни правителства в региона чрез разпращане във всички посоки на бойни групи дестабилизатори. Още когато Ленин Морено съзря сянката на Мадуро в еквадорския конфликт, президентът на Венесуела отговори с майтап – че явно колегата му в Кито толкова се бои от него, та чак му се привижда как той „с едно помръдване на мустака” събаря правителства.

Сега в Чили също беше направен опит за се пробута версията за „венесуелска връзка” и в тамошните протести. Именно в този контекст, макар и без конкретизиране, Пиниера изрече и онези думи за „война срещу мощен и безпощаден враг, който иска да разруши нашата демокрация”. Пак същото целеше и уж случайно „изтекъл” запис на телефонен разговор на жена му – президентшата Сесилия Морел, с приятелка, на която тя се оплаква: „Ние сме абсолютно надвити, нямаме с кокво да им противостоим, това е като някакво чуждо нашествие, извънземно, не знам как да го кажа”. Но внушенията, че почерк на чужди на чилийската действителност сили прозирал в палежите и вандалщините от началото на кризата загубиха достоверност, след като излязоха толкова видеа, сочещи следи от постановки на самите сили на реда.

„Венесуелската връзка” усърдно се разработва и от изразявалия адмирации не само към бразилската, но и към чилийската диктатура Жаир Болсонаро. Негова е тезата, че наблюдаваните сега вълнения и протести срещу неолибералните политики из много латиноамерикански страни са координирана от Мадуро операция. Според Болсонаро инструкциите били раздадени на левичарски, синдикални и граждански движения от континента по време на конференцията на обединяващия ги Форум от Сао Пауло, състояла се през юли т. г. в Каракас. Форумът от Сао Пауло е основан в този бразилски град през 1990 г. от синдикалиста и лидер на Работническата партия Инасио Лула да Силва, който през 2003 г. става президент на Бразилия. Всяка година организацията се събира за годишните си конференциии в различна латиноамериканска страна. Тази година домакинството се падна на Венесуела. И дотук са фактите. Останалото са фантазиите на Болсонаро, Ленин Морено или Пиниера за могъщия „супермустак” на Мадуро. Много им е трудно да приемат, че техните собствени неолиберални политики са къде по-мощен стимулатор за гневни обществени експлозии от всякакви химерични конспирации.

Тепърва ще видим как ще преживее своя катарзис и пионерът на десния реванш в латиноамериканската политическа панорама от последните години – все още президентът на Аржентина Маурисио Макри. Тази неделя, на 27 октомври, той отива на нови президентски избори в състезание с обединилите се леви перонисти и техния кандидат Алберто Фернандес, взел за своя подгласничка и евентуална бъдеща вицепрезидентка управлявалата страната два мандата Кристина Фернандес де Киршнер. На състоялите се през август предварителни избори, каквито винаги се провеждат в Аржентина, Макри загуби, изоставайки с 15% от двамата Фернандес. Всички актуални сондажи му вещаят загуба и на сегашния вот – и то с още по-голяма разлика от 20 пункта. Ако те се сбъднат, това ще е знакова загуба също и за налагания от Макри неолиберален модел, който отново хвърли аржентинците в дълговата примка на МВФ и доведе до масово обедняване.

На 27 октомври ще гласуват и в Колумбия, където ще се проведат местни избори. Кампанията за тях бе съпроводена с много насилие, с убийства на кандидати за кметове и общински съветници, с нападения над седалища на леви политически партии и т.н. Уви, нищо ново за страната, която през 2016-та уж се опита да излезе от половинвековната си гражданска война с мирно споразумение и интегриране на бившите партизани от ФАРК в политическия живот. Но насилието и убийствата не спряха, стотици са вече избитите от ултрадесни военизирани банди легализирани бунтовници и активисти на социални и граждански движения.

Положението още повече се влоши, откак миналата година президент стана крайнодесният Иван Дуке – дотам, че някои изявени дейци на ФАРК обявиха връщането си към въоръжената борба. Дуке обвини любимия си враг Мадуро, че им дава убежище във Венесуела. И толкова се увлече, че занесе в ООН свой доклад с такива твърдения. Илюстрира го и със снимки, които обаче се оказаха снимани не във Венесуела, а в Колумбия, и не сега, а през 2015 г. Скандалът обаче не го отказа да продължава с обвиненията си, че Мадуро е главният дестабилизатор на региона и да държи този рефрен през цялата кампания на задаващите се като много несигурни и заплашени с насилие местни избори на 27 октомври.

Изборна драма разтърси тези дни и Боливия, но там случаят е различен и призмата е преобърната. На 20 октомври управляващият там от 2006 г. президент Ево Моралес – един от последните мохикани на лявата вълна в Латинска Америка, се яви на президентски избори за нов мандат. Като основен негов съперник изпъкна издигнатият от дясна коалиция Карлос Меса – бивш журналист, бил и вицепрезидент в периода 2002-2003 г. при президента неолиберал Гонсало Санчес де Лосада.

Битката за Боливия е стратегическа. Тази страна се превърна в символ за успехите на лявото управление. Политиката на Моралес извади милиони хора от бедността, даде невиждани досега права на индианските общности, чиито представители влязоха и в правителството, привлече ефективни чужди инвестиции, почти ликвидира безработицата, осигури устойчиво развитие и траен икономически растеж от 3,9%. Постигна го без участието на МВФ и извън неолибералните догми.

Ето заради всичко това вътрешната и външната десница се хвърли в сегашните избори с амбицията на всяка цена да свали или най-малкото да очерни Моралес. А за него бе жизненоважно да спечели още на първия тур, защото при балотаж обединените сили на опозицията и на усърдно работещите за нея медии биха могли и да надделеят. За победа на първи тур се изисква спечелване или на 50% плюс един глас, или най-малко на 40% с 10% разлика от класиралия се втори кандидат.

Първите и неокончателни резултати, излезли в нощта след вота на 20 октомври, сочеха около 45% за Моралес и около 37% за Меса. Опозицията прие за решено, че ще има втори тур и започна да празнува. След това обаче настъпи обяснено с технически проблеми прекъсване на електронното броене на бюлетините, което бе възстановено едва ден по-късно. Паралелното ръчно броене обаче не е спирало. Когато започнаха да идват и резултатите от гласуването по селата, процентите се промениха – беше съобщено, че при Моралес те се вдигат до 46%, а при Меса падат до 36%. Тоест – очерта се 10-процентната разлика, гарантираща победа на настоящия президент на първия тур.

По-високата подкрепа за Моралес по селата не може да е изненада за никого, като се има предвид, че там са „кокалерос”-ите – селяните, които отглеждат кока. Такъв е бил навремето и Ево Моралес. Като президент той поведе световна битка за признаване на коката за културно наследство на Боливия и народите от Андите. Чаят от листата на кока или дъвченето на тези листа са не само местна традиция, но и жизненоважен елемент от живота във високопланинските зони – само така се оцелява в разредения въздух там. Моралес прекъсна сключваните от предишни правителства договорки със САЩ за изкореняване на плантациите с кока под предлог за борба с наркопроизводството и наркотрафика – защото отглеждането на коката и наркобизнесът са две различни неща. А Карлос Меса в кампанията си сега многократно повтори, че ще възстанови сътрудничеството със САЩ по тази линия. Какво чудно има тогава, че селският вот в изборите предпочете Моралес пред Меса?

Макар тези междинни резултати още да не бяха окончателни, Меса и отборът му вдигнаха истински бунт с обвинения за изборни фалшификации – теза, която десният кандидат непрекъснато пробутваше още в предизборната кампания. Опозиционни активисти се хвърлиха да щурмуват офиси на боливийската ЦИК. В атаката по всички фронтове бяха включени и международни сили – Меса алармира Организацията на американските държави и ЕС, които бяха пратили свои наблюдатели на изборите и дотогава не бяха установили никакви нередности.

Въпреки призивите на властите за успокояване на обстановката и за изчакване на окончателните резултати, опозицията излезе на бурни демонстрации, а ОАД, и ЕС пуснаха декларации за „тревога” от сведенията за изборни измами. От САЩ пък дойде открито предупреждение за наказателни мерки, ако президентското гласуване не отиде на втори тур.

За да успокои страстите, боливийският външен министър Диего Пари предложи пряко на генералния секретар на ОАД Луис Алмагро, който винаги е демонстрирал открита непоносимост към левите правителство в Латинска Америка, организацията му да участва в одит на изборните резултати. Същото предложение отправи и към ЕС. Това бе прието, но и от двете места добавиха, че все пак, независимо от резултатите, най-добре за демокрацията било да се проведе втори тур…

Окончателното преброяване на подадените на 20 октомври гласове показа 47,07%  за Ево Моралес и 36,51% за Карлос Меса. Като краен победител още в първия тур беше обявен Моралес. Той даде пресконференция, в която обвини Меса в опит за държавен преврат заради предизвиканите безредици. Потвърди, че също настоява за международен одит на резултатите и че не иска да допуска, че ОАД може да е „на страната на държавния преврат”.

Напрежението обаче продължава и не е изключено Моралес да го очаква съдбата на Мадуро, чието избиране за втори мандат на изборите през 2018 г. не бе признато от ОАД, САЩ и ЕС и оттам-нататък Венесуела бе подложена на безкрайни задушаващи икономиката ѝ санкции. Така е, когато не слушаш повелителите на глобалния неолиберализъм…

Но и когато много слушаш не е на добре. Рано или късно народите ти искат сметката. Както чилийците правят сега с Пиниера. Той се опитва да снижава напрежението. Вчера, на 24 октомври, обяви, че предлага закон за замразяване на поскъпването на тока до края на идната година. Увери също, че се възстановява автобусният транспорт в столицата и че ще се постарае при първите знаци на нормализация на обстановката да отмени и извънредното положение. Пиниера бърза, няма време, иска спешно да започне да възстановява образа на „оазиса” Чили. Защото през ноември страната трябва да домакинства на годишната среща на върха на Азиатско-тихоокеанското сътрудничество (АРЕС) – организация, обедняваща най-големите икономики в света, а през декември – на Конференцията на ООН по климатичните промени (СОР25). Пиниера явно вярва, че ще успее дотогава отново да лъсне витрината, за да не се изложи пред чужденците. По-важното е обаче какво мислят чилийците, а масово демонстрираната решимост е за отказ от лъжливи витрини и за фундаментална промяна в обществена конструкция.

Бунтът срещу неолибералния модел тресе цяла Латинска Америка и на предната линия сега е Чили, където той беше приложен за първи път. Откатите клатят и целия световен ред, базиран върху него. Ето защо борбата на чилийците е толкова важна за всички ни. Дали пък отново от тяхната страна няма да дойде и началото на края на този зловещ експеримент, който един ден с пълно право може да бъде осъден като престъпление срещу човечеството?…