Датите 11 септември и 4 юли са се заковали в съвременните глобалистки рамки като емблематични за историята и политиката на САЩ.
Само че те са емблеми и в друга една много важна за световното развитие страна – Чили. И е редно да бъдат записани в историята на човечеството. Първата – като кървав старт на диктатурата на неолиберализма. Втората – като началото на нейния край.
28 години преди въздушните атаки по кулите-близнаци в Ню Йорк друга една трагедия започна с бомбардиране на президентския дворец в чилийската столица Сантяго също на 11 септември, но през 1973 г. Тогава с дейна американска помощ бе извършен военният преврат срещу първото в света правителство начело с президента социалист Салвадор Алиенде, опитало се да осъществи мирна социалистическа революция.
С преврата започна 17-годишната репресивна диктатура на генерал Аугусто Пиночет. По времето на неговия режим в „стерилизираното” от терора Чили за първи път беше внедрен неолибералният експеримент на „чикагските момчета” – с тотална приватизация, абдикация на държавата от социални ангажименти, отваряне за транснационалния капитал, непреодолим разрив между бедни и богати. Чилийците под ботуша на Пиночет бяха първите „опитни зайчета”. После тачаризмът и рейгъномиката заразиха с модела цял свят. Познаваме го вече на собствен гръб.
На 4 юли 2021 г. обаче в Сантяго официално се поставя началото на края му. В законодателен формат влиза един отдавна развиващ се процес, с който най-после надживелите историческия си шок от диктатурата чилийци високо надигнаха глас за отхвърляне именно на антихуманния неолиберален модел. На 4 юли в чилийската столица започна да работи Конституционният конвент – един специално избран с пряк демократичен вот орган, който ще създаде новата конституция на Чили. Тя ще е антипод на действащата досега, наложената от Пиночет през 1980-та с фарсов плебисцит и циментирала неолибералните догми.
Това е знаков, преломен момент не само за Чили, но и за цял свят. Защото чилийците за пореден път показват на всички ни път към възможната промяна.
Избухването на чилийската „тенджера под налягане” през октомври 2019-та, масовите протести с искане за отхвърляне на силово наложения от Пиночет неолиберален модел, постигането на плебисцит, който реши да се избере въпросния специален Конституционен конвент, мега-изборите през май т. г., дали мнозинство в този орган на независими и леви кандидати и излъчили успоредно кметове, губернатори и съветници отново със силен превес наляво – целият този процес вече е известен като новата мирна чилийска революция, дала мощен импулс на подобни силни социални движения и другаде из Латинска Америка (разбунена Колумбия е само един от отзвуците). Случващото се в Чили отеква и по цял свят – много е показателно това фундаментално разтърсване на неолиберализма точно в страната, където той бе внедрен за първи път. Неслучайно един от любимите лозунги по чилийските демонстрации е следният: „Неолиберализмът умира там, където бе роден”.
Също толкова емблематично е, че новата чилийска революция доразвива в днешни условия политическата традиция, която в началото на 70-те превърна Чили в родина на първия опит да се тръгне към социализъм по мирен път. Брутално го прекъсва кървавият военен преврат от 11 септември 1973 г., жестоките репресии, суровата 17-годишна диктатура и произлезлият от нея неолиберализъм.
Предпазливата демократизация в Чили, сервилно договорена с всесилната (и икономически) армия в началото на 90-те, дори не докосна същността на този модел. Политическите сили, осъществили „прехода”, се вписаха в статуквото, още дълго ползвайки се от наследения от диктатурата обществен ступор, а социално-икономическата сегрегация на бедни и богати продължи да става все по-дълбока. Докато не порасна новото поколение, родено, именно в началото на 90-те, заедно с тази куца демокрация, и лишено от страха на живелите под терора на военните.
Това поколение, още невръстно, за първи път разтърси Чили през 2006-а – с първата голяма ученическа стачка, която високо надигна глас срещу социалното неравенство, превръщащо образованието от право в привилегия и разделителна линия.
Учениците пораснаха, влязоха в университетите – и през 2011-та се разрази мощна студентска стачка, която продължи цяла година и носеше същите мащабни послания за промяна на целия социално-икономически модел, допускащ до висше образование и човешко развитие все привилегированите и заробващ с непосилни кредити малцината, посмели да прескочат бариерата на скромния си произход.
Онази епохална стачка стана школа по обществено-политическо съзряване, събуди цялото чилийско общество и излъчи като нови, дейни и увличащи политици много от нейните лидери.
Ето цялото това натрупване „избухна” през октомври 2019-та с масовите протести и направи възможен последвалия наистина революционен процес, който не падна от небето, а бе резултат от много и постоянни усилия, от силна обществена мобилизация, организираност, солидарност, решимост. А младите някогашни стачни лидери и днешни водещи политици се откроиха като лицата на промяната, на новата социална левица, която е в безапелационен възход сред симпатиите на чилийците.
Но в активно действие са и други вариации на традиционно силната в страната левица. И големият въпрос е дали тази много широкообхватна, но и много фрагментирана левица ще съумее в днешните условия на силно сгорещена обществена активност да постигне разбирателство за посоката, същността и дълбочината на желания от всички обрат. А той се „пече” във високите градуси на цялата серия тазгодишни решаващи избори и сериозни задаващи се промени – не само с изработването на нова конституция, но и с новия статут на губернаторите, и с новия президент, който предстои да бъде избран тази есен.
Открояват се три основни леви и левоцентристки течения, формации и обединения, в чиито взаимоотношения се вплетени различни степени на сътрудничество и на конфронтация в тези процеси и събития.
Новата левица, произлязла пряко от описаното вече протестно студентско движение, е концентрирана в създаденото през 2017 г. обединение Широк фронт (Frente Amplio). В него влизат няколко партии, родени също от студентската стачка. Най-голяма и влиятелна е основаната през 2012 г. от един от студентските лидери – Джорджо Джаксън – „Демократична революция”.
Исторически силна си остава и Чилийската комунистическа партия – с дълбоки демократични традиции, най-репресирана по време на диктатурата, целенасочено маргинализирана от силите на статуквото в началото на демократизацията, но винаги стабилно представена в местната власт. Активисти на нейната младежка организация също бяха сред „звездите” на студентските протести – като много популярната Камила Вайехо например.
Незаобиколим фактор са и т. нар. левоцентристи, за които често се говори като за общ отбор, макар че всъщност става дума за няколко партии от тази тенденция, дълго сътрудничели си в чилийския „преход”. Заради многото му компромиси те са дамгосани като съглашателски и обслужващи неолибералната система. Става дума преди всичко за съюза между християндемократи и социалисти, който е оста на обединението „Съгласие” (Concertación), включвало и още няколко партии със сродна ориентация. То действа от 1990 до 2013 г., когато е наследено от изборната коалиция „Ново мнозинство” (Nueva Mayoría), разширила се и с ЧКП. С тази коалиция социалистката Мишел Бачелет печели втори президентски мандат през 2014 г., лансирайки амбициозна социална програма. Но тя потъва в шумни скандали за злоупотреби, в които се оказват замесени и роднини на самата Бачелет, а дискредитацията тласка политическото махало към победа в изборите през 2018-та на десния Себастиан Пиниера. „Ново мнозинство” се разпада през 2018-та.
Оттогава насам в ЧКП надделява линията на критики срещу социалисти и християндемократи като крепители на неолиберализма, вместо търсенето на допирни точки за съюзяване с тях. По-ефективно съюзничество комунистите започват да осъществяват с Широкия фронт, макар че и с него имат разногласия. Едно от най-дълбоките е по дилемата дали да се подкрепи или не постигнатото през ноември 2019-та споразумение с участието и на левоцентристи, и на десница за свикването на избори за Конституционен конвент. ЧКП дълго не харесваше профила и правомощията на този орган, а и самата формулировка за Конвента, която смяташе за неглижираща целта за дълбока промяна. Комунистите настояваха за свикването на класическо Учредително събрание за „преосноваване” на цялата държавна структура.
Впрочем, сега, когато стана ясно, че все пак формулата с Конвента излезе печеливша, ЧКП вече предлага модифицирани интерпретации на предишната си позиция – и несведущите може дори да повярват, че тя от самото начало е прокарвала именно този успешен подход, което всъщност се разминава с реалността. ЧКП така и не подписа през 2019-та споразумението, регламентиращо свикването първо на референдум дали да има или да няма нова конституция, и дали да я изработва някакъв хомункулус между стария парламент и гражданските кандидати, или изцяло нов орган – именно Конституционния конвент, както и постанови допитването.
Широкият фронт пък от своя страна е горд с постигнатото в представителността на договорения 155-членен Конституционен конвент с равно участие на мъже (78) и на жени (77), като 17 от местата са гарантирани за коренните народи на страната. Фронтът настоява, че това е работещата формула за започване на базисните промени в Чили. И времето доказа, че е прав.
Текат спорове и по въпроса доколко може да се приобщават „дамгосани” заради неолиберални залитания социалисти, християндемократи и други от някогашното „Съгласие”, сред които, впрочем, също вървят процеси на вътрешен „катарзис” и „разграничаване” от неолиберализма, както и колебания, ревности, обиди спрямо другите леви сектори.
Нека видим и краткия календар, маркиращ актуалните за текущата година решаващи стъпки в развитието на Чили и на новата мирна революция там.
На 15 и 16 май се проведоха споменатите мега-избори за съветници, кметове, губернатори (за първи път избирани пряко) и членове на Конституционния конвент. И трите вота бяха наказателни за управляващата (в лицето на президента Пиниера) десница, давайки същевременно силен импулс на независими кандидати (повечето клонящи наляво) и на по-решителната левица най-вече от Широкия фронт, както и от ЧКП.
Обединената десница, излязла под шапката „Хайде, Чили”, се прости с мечтата си да вземе блокиращата една трета от гласовете в Конвента. Тя получи 21% или 37 места, което е доста далеч от бленуваните 52 места.
Въпреки разединението и караниците си, левите като цяло получиха даже над 52 места – 53. Това е сборът от 28 места (16% на вота), отишли за листата „Подкрепям достойнството” с участието на Широкия фронт и ЧКП, плюс 25 места (15% на вота) за листата на „съглашателите” левоцентристи.
Но най-големият пробив в гласуването на Конвента бе внушителният брой независими, нечленуващи в партии представители, които бяха избрани – 48 места (36% на вота). От тях 26 са от лявата „Листа на народа”, а 11 са от обединението „Независими за нова конституция”.
Така безапелационно надмощие в Конвента получават привърженици на отхвърлянето на неолибералния модел и на преориентирането към социалната солидарност и справедливост.
Знаково важни пробиви постигна левицата и в състоялите се паралелно кметски избори. Големи градове и ключови общини, от десетилетия държани от десницата, преминаха наляво. Например, богаташкият курортен град Виня дал Мар, избрал сега 30-годишната адвокатка от влизащата в Широкия фронт партия „Демократична революция” Макарена Рипамонти или кварталът на средната класа Нюньоа в Сантяго, предпочел 33-годишната политоложка Емилия Риос също от „Демократична революция”. Най-знакова е победата на 31-годишната икономистка и досегашна общинска съветничка от ЧКП Ираси Хаслер, която стана кметица на Централен Сантяго.
Не по-малко показателни за категоричния превес на левите симпатии се оказаха и първите преки избори за регионални губернатори. Досега шефовете на местните правителства по региони бяха просто назначавани от централната власт.
В първия тур на това гласуване на 15 и 16 май бяха избрани само трима от 16-те губернатори (един независим, подкрепен от Широкия фронт, и двама левоцентристи), а за останалите 13 се наложи балотаж на 13 юни. Избирателната активност в него беше наполовина по-ниска, отколкото предния месец – около 20% срещу 43%. И вместо новата левица да продължи настъплението си, този път убедителното представяне беше на „съглашателите” левоцентристи. Най-оспорван беше дуелът между тези две тенденции в Сантяго – с 52,7% се наложи християндемократът и бивш министър Клаудио Орего, а кандидатката на Широкия фронт Карина Олива загуби, макар и с достойните 47,3%.
На 28 юни преминаха церемониите по встъпването в длъжност на новоизбраните кметове – и те отново вкараха в новините младите и усмихнати лица на новата мирна чилийска революция.
На 4 юли започна работата си Конституционният конвент. Датата бе избрана, защото точно преди 210 години, на 4 юли 1811 г., се събира първият Национален конгрес на Чили. Сега за тържествената церемония по откриването на Конституционния конвент бе определена историческата сграда на някогашния Национален конгрес в Сантяго. Законодателният орган е бил закрит от Пиночет след преврата. Когато демократизацията връща функционирането на парламента, той е пренесен от столицата в пристанищния Валпараисо – с мотива за децентрализация на властите. А в сградата на бившия Конгрес се подвизават разни министерства, после и Конгресната библиотека, докато след решението за свикване на Конституционен конвент не се постановява, че именно там ще е тържественото начало на работата му. Така започва и реконструкция на пленарната зала, оборудването ѝ със съвременна електроника за гласуванията. А за всекидневната оперативна дейност на Конвента е определена друга историческа сграда по съседство – Дворецът Перейра, десетилетия наред оставен да се руши, но сега също ремонтиран и възстановен.
Откриването на Конституционния конвент бе ознаменувано от многобройни прояви, посветени на събитието. Още призори различни общности на местните коренни народи проведоха свои традиционни ритуали за успешна работа на Конвента. Сутринта започна масово шествие от площад „Достойнство” (както превърналите го в свое средище протестиращи от 2019-та прекръстиха площад „Бакедано”, назован на един прославил се само с жестоки войни генерал) през центъра на Сантяго до сградата на Конгреса. Шествието издигна искания за незабавно освобождаване на все още намиращите се по затворите демонстранти, арестувани от силите на реда след началото на протестите през 2019-та. Звучаха скандирания Конвентът въобще да не започва работа, докато тези затворници не излязат на свобода. Стигна се и до сблъсъци с полицията, която употреби водни струи и не допусна протестиращите да се доближат до сградата на Конгреса.
По същото време трябваше вече да върви церемонията по откриването на Конвента, за чието провеждане на открито (по санитарни съображения) пред централния вход на Конгреса бе издигнат прозрачен навес и опъната червена пътека. Но част от представителите в Конвента прекъснаха церемонията с викове „Стига вече репресии!” и „Стига лицемерие!”, настоявайки, че не могат да участват в такова тържество, докато навън полицията отново бие демонстранти.
Церемонията бе прекратена, докато обстановката на шествието се успокои, а след това продължи с избирането на председател на Конвента. За тази позиция с 96 гласа сред 155-те конституционалисти бе одобрена знакова личност – представителката на най-разпространената в Чили местна общност мапуче, правозащитничката Елиса Лонкон. Тя е лингвистка и преподавателка по английски език и литература в Университета на Ла Фронтера, в южната чилийска област Араукания, където мапуче са най-многобройни. Лонкон има и две специализации в университети в Холандия и Канада.
В емоционалното си слово, при което тя разгърна и традиционното знаме на мапуче, неизменно развявало се и на всички протести, Лонкон заяви, че мисията на този Конвент е да превърне Чили в „многонационална и интеркултурна” страна, „която не се покушава на правата на жените, която пази Майката-земя”. Лонкон добави още защитата на правата на децата, на достъпа до вода, на нуждите на регионите и изрази солидарност с всички коренни народи по света, страдали от колониализма. 13% от населението на Чили е съставено от представители на различни коренни народи, но техните права винаги са били неглижирани, а в сега действащата конституция въобще не фигурират.
Este sueño es de nuestros antepasados, este sueño se hace realidad, es posible refundar este Chile, establecer una nueva relación entre las naciones originarias y todas las naciones que conforman este país. (Video CNN) pic.twitter.com/XNQzMFo6lS
– Elisa Loncon – Constituyente Mapuche (@ElisaLoncon) July 4, 2021
Сред обсъжданите промени в новия вариант на основния закон е ограничаване на президентската власт, въвеждане на поста на министър-председател, превръщане на законодателния орган от двукамарен в еднокамарен, цялостно преконструиране на съдебната власт и т.н.
В коментар по повод старта на чилийския Конституционен конвент испанският в. „Ла Вангуардия” пише: „Чили започва днес един безпрецедентен процес на структурна промяна, който трябва да се наблюдава с внимание от много страни, които имат отворени социални и национални конфликти, включително и от страни в така наречения „първи” свят”.
Неделима част от този процес са и предстоящите в края на годината президентски избори. Именно определеният на тях нов президент ще е онзи, който най-късно след една година ще получи проекта за нова конституция от Конвента, а след това в рамките на 60 дни ще свика референдум, на който тя да бъде одобрена или отхвърлена.
Президентските избори са предвидени за 21 ноември т. г., но отсега надпреварата за тях вече е доста гореща. Кандидати на левицата и десницата ще участват в насрочените за 18 юли първични избори, които да излъчат по един състезател от двата големи отбора, продължаващи да използват имената си от мега-изборите на 15 и 16 май – „Подкрепям достойнството” и „Хайде, Чили”.
Вдясно нещата са ясни, както винаги. Десницата неизменно разполага със силно мотивиран да брани статуквото свой твърд електорат, който може да не е многоброен, но затова пък е дисциплиниран. В момента има четирима кандидат-президенти, издигнати от различни десни формации, и всички те ще се явят на първичните избори на 18 юли. Никой не се съмнява, че зад събралия най-много гласове стриктно ще се строят всички десни избиратели, независимо дали дотогава са симпатизирали на някой друг от компанията. Като най-перспективен за общ десен кандидат на „Хайде, Чили” се очертава Хоакин Лавин от десния Независим демократичен съюз (UDI).
За отбелязване е, че синът на едър латифундист и възпитаник на Университета в Чикаго Хоакин Лавин е тъкмо един от „чикагските момчета”, внедрили неолиберализма в Чили. Бил е и пряк икономически съветник на Пиночет. А по времето на онази голяма студентска стачка през 2011 г. е министър на образованието в първото правителство на управлявалия и тогава Пиниера. Заради стачката Лавин е принуден да смени министерския си портфейл, поемайки един след друг още два – на планирането и на социалното развитие. Накратко – това е политик, олицетворяващ именно онзи модел, срещу който изригна по-голямата част на Чили. И ако наистина той отиде да се състезава за президент от отбора на десницата, вотът през ноември ще е с параметрите именно на референдум – за или против неолиберализма.
Вляво, също както винаги, картината е по-сложна. На първични избори в крайна сметка отиват само двама кандидати – излъченият от ЧКП Даниел Хадуе, много популярният 53-годишен кмет на столичната община Реколета, и издигнатият от Широкия фронт 36-годишен Габриел Борич, настоящ депутат и един от бившите лидери на студентското протестно движение.
До последния момент за вписване на кандидати за първичните избори имаше вариант за включване и на представител от лявоцентристкото обединение „Конституционен съюз”. Това трябваше да е социалистката Паула Нарваес, бивша говорителка на експрезидентката Мишел Бачелет. Откъм Широкия фронт се чуваха апели за допускането ѝ към състезанието за обща лява кандидатура, за да се излезе с максимално широко ляво представителство. Но надделя становището на комунистите и на някои от теченията в Широкия фронт, които отхвърлиха съюзяване със „съглашателите”.
Естествено, че Нарваес и социалистите около нея, повечето, впрочем, също желаещи разграничаване от стари „съглашателски” практики, се обидиха от подобно третиране. Това обаче не означава, че левоцентристите отпадат от президентската надпревара. Всъщност, за вписване на кандидатури за същинските президентски избори през ноември първичните избори изобщо не са задължителни. Така че Нарваес ще участва директно във вота на 21 ноември, просто ще е отделна левоцентриска кандидатура – което със сигурност ще разпилее левия вот.
Съществува и вариант „Конституционния съюз” да издигне тогава и друга своя популярна личност – сегашната председателка на Сената, хриситяндемократката Ясна Провосте. Но тя засега отрича да има намерение да се кандидатира.
На 18 юли онези, които се включат в първичните избори за общ ляв кандидат, ще трябва да изберат между споменатите Даниел Хадуе и Габриел Борич. Двамата вече премерват сили в многобройни публични изяви, а участваха и в телевизионен дебат. В много от коментарите се посочва, че кой знае какви дълбоки разлики между Хадуе и Борич не се забелязват. И двамата например искат преструктуриране на пенсионната система и затваряне на частните пенсионни фондове – които в Чили отдавна са символ на злото, за разлика от България…
Все пак тв дебатът открои Борич като „по-мек” и отворен към по-широки обществени кръгове и извън левицата. Хадуе пък стресна най-вече медиите – а те са важен фактор в предизборната борба! – с предложението си за приемане на медиен закон, който строго да регламентира съществуващите сега медийни лицензии, като те бъдат ревизирани от специално избран за целта граждански съвет. Подхвърли също, че не е редно големи компании да притежават медии и да прокарват чрез тях корпоративните си интереси и политическите си предпочитания.
Но независимо от медийните реакции, с опита си като кмет на Реколета Хадуе остава фаворит в президентската надпревара и то не само сред левите. В общите допитвания кой как ще гласува в същинските президентски избори през ноември той води с 14% подкрепа. Но и Лавин събира немалко от своя дисциплиниран електорат – 13%. С добри шансове е и Ясна Провосте, ако все пак реши да участва – 9%. Всички останали са по-назад.
Разбира се, още е доста рано за ноемврийския вот, а и всеизвестно е как може да бъде задействана дотогава една силна, сплашваща медийна кампания. Достатъчно е да погледнем какво става в съседно Перу, където дори вече победилият в тамошните избори ляв кандидат Педро Кастийо още не може да встъпи в длъжност заради разглеждането под силен медиен натиск на безброй искове за „изборни измами”… Може да се припомни също, че Хадуе, който е от палестински произход и открито декларира солидарността си с Палестина в конфликта с Израел, вече стана обект на нападки и обвинения в антисемитизъм.
Панорамата е сложна и нееднозначна, и вечното роене на различни течения и крила вляво несъмнено създава риск от разпиляване на левия вот. Но същевременно ясно надделяващите обществени настроения за отхвърляне на неолибералния модел ще поддържат и референдумния характер на президентския вот през ноември. Всъщност, решението за него най-вероятно ще дойде на балотажа, който ще е на 19 декември – и това ще е поредният важен жалон в новата мирна чилийска революция.
За тази революция разговаряхме онлайн и с българката Мирослава Раймондова Петрова-Гутиерес, която от близо четвърт век живее в Сантяго де Чили със своя съпруг, училия навремето у нас чилиец Хуан Карлос Гутиерес. И двамата днес са активисти на партията „Демократична революция”, водещата сила в Широкия фронт. А Мирослава наскоро бе избрана и за изпълнителен секретар на тази политическа формация, родила се през 2011-2012 г. от протестното студентско движение и оформила се като партия през 2014-2015 г.
Мирослава е много щастлива от успешното представяне и на целия Широк фронт и конкретно на „Демократична революция” в мега-изборите на 15 и 16 май. Партията самостоятелно взе 10 места в Конституционния конвент, а и много от емблематично „пробилите”леви кметове в десни „крепости” са пак нейни кандидатури – като споменатите Макарена Рипамонти и Емилия Риос.
„Бях направо в еуфория, като гледах резултатите! – споделя Мирослава, която развива най-активна дейност в община Нюньоа в Сантяго, именно където кметица стана Емилия Риос. – Имаше разпокъсване вляво, вечни съперничества. Притеснявахме се, че това ще отслаби левия вот. Затова даже отначало не можехме да повярваме колко добре се представихме ние, от „Демократична революция”, а и Широкият фронт като цяло, който подкрепи и редица състезавали се като независими кандидати. Такъв например е спечелилият втори мандат като кмет на Валпараисо Хорхе Шарп, както и избраният още на първия тур за губернатор на Валпараисо с 45% от гласовете Родриго Мондака – много авторитетен и харизматичен борец за национализиране на водата, удостоен с награда на ЕС за екология. Проблемът с водата в Чили е много болезнен – и тя е приватизирана! Големи компании злоупотребяват с водните ресурси в своя полза, отклоняват планински потоци и обричат на суша и глад цели райони.”
Мирослава и семейството ѝ са активни участници в протестите и гражданските инициативи, заливащи Чили от 2019 г. насам. Включват се и в кампанията преди мега-изборите на 15 и 16 май, но тя е много ограничена заради пандемията. До 28 април действа строга карантина, едва след това публичните прояви стават възможни, но пак с ред предпазни условия – най-много 50 души на открито и 10 на закрито. Голяма част от проявите се провеждат онлайн и в социалните мрежи.
„Много съм радостна. Всичко сега започва – и ще продължава! Трансформирането на обществото е дълъг процес. А „Демократична революция” и Широкият фронт сме трансформационната сила,” подчертава Мирослава. Тя разказва как през 2020-та са се водили упорити и дълги преговори в Конгреса, за да се изкопчи от десните представители съгласие за конструирането на Конституционния конвент – за паритета на половете и за гарантираното представителство на коренните народи. „В Пиночетовата конституция не се признава, че в Чили има мапуче, аймара, кечуа и други коренни народи. Твърди се, че сме единна нация. А имаме всъщност 17 коренни народи,” обяснява Мирослава. Щастлива е от постигнатия резултат в разпределението на силите след вота за Конституционен конвент – и най-вече от факта, че десницата не получи желаната квота за блокиране на решенията. Мирослава е убедена, че и сред влезлите в Конвента като независими представители мнозинството са противници на неолибералния модел и ще работят за премоделиране на Чили в социална и солидарна държава. Разбира се, сред независимите има и центристи, и клонящи надясно. Но дори от тях да се сформират и съюзни на десницата парламентарни групи, гласовете им пак едва ли ще стигнат, за да налагат вето. Според Мирослава няма и риск от купуване на депутати (така познато другаде по света…), защото всичко в работата на Конвента ще е напълно прозрачно. Заседанията ще се предават по телевизията и веднага ще лъсне, ако някой се поддаде на влияние и започне да лавира в позициите.
Мирослава обяснява големия процент независими в Конвента с наказателния вот срещу цялата загубила доверие политическа класа. А на алармите отдясно, че сред независимите са влезли и хора без образование и подготовка, репликира с аргумента, че тези хора за сметка на това добре познават реалния живот и практическите проблеми, които трябва да се решават. „В същото време пък много от десните представители не знаят колко струва един хляб или билет за метрото. Живеят като в балон,” обяснява Мирослава.
Според нея голямата цел е в текста на новата конституция не само да се запишат базисни социални права като достъпа до здравеопазване и образование, но и да се откроят гаранциите за тях. „Важно е да променим самата машинария, която движи социалните процеси. Да се договорим как да организираме държавата, за да работи в интерес на хората, за да бъде гарант за спазване на правата им,” изтъква Мирослава. Тя припомня, че при Пиночетовата конституция държавата е сведена до минимум и човешките права са оставени на произвола на „свободния пазар”. Разказва още, че сега държавата е ангажирана предимно с грижи за частния бизнес, дори е гарант за печалбата му – ако, примерно, някоя компания не достига то 11% печалба, а само до 9%, държавата доплаща.
„Трябва да разрушим модела, натрапен ни от „чикагските момчета”, да си върнем приватизираните природни ресурси – като водата или стратегическия литий, например, приватизиран също още по времето на Пиночет директно от фирми от семейния му кръг,” сочи Мирослава.
За нея натрупаният от 2019-та насам обществен опит е много важен – включително организирането на хората по квартали в граждански инициативи и общи кухни, помогнали на много ударени от здравно-икономическата криза семейства да оцелеят. „Солидарността е жизненоважна. Заедно можем да излезем от всяка криза,” убедена е Мирослава. Тя самата, като преподавателка по чужди езици, е съвсем наясно колко трудно е справянето с ежедневното оцеляване и борбата за насъщния, но винаги намира време и за работа, и за обществената си активност. А за успеха на една партия казва, че най-важното е да има социална база, да расте сред хората и с техните грижи – не да се появява само от избори на избори.
Пламенна поддръжничка е на младия Габриел Борич като кандидат-президент. Той е родом от най-южния град на Чили – гледащия към Антарктида Пунта Аренас. Има хърватски корени. „Всички помнят Борич още от студентската стачка. Той е от поколението, което има силата, решимостта и подготовката да преоснове Чили,” казва Мирослава.
Дали, кои точно сили и в какво взаимодействие ще успеят в тази епохална задача – ще си проличи тази година. Уж „на края на света”, Чили всъщност пак показва на всички ни едно възможно ново начало.
