Нощта след президентския балотаж в Чили на 19 декември, в който категорична победа с 56% от гласовете спечели 35-годишният кандидат на лявата коалиция „Одобрявам достойнството” Габриел Борич, не беше за спане. Привържениците на Борич еуфорично празнуваха по улици и площади, а феновете на загубилия от него 55-годишен пиночетист Хосе Антонио Каст и да искаха, нямаше как да спят при цялата тази шумотевица, тъй нетипична за традиционно въздържаните чилийци.
Експлозията от емоции е естествена след предшествалото напрежение на кампанията. Всички бяха наясно с историческия характер на тези избори. До последно нямаше никаква яснота кой от двамата кандидати ще победи.
Каст беше успял да получи 2% преднина на първия тур на 21 ноември. Реална беше вероятността консолидиралата се зад него десница да вземе реванш и на балотажа, след като през последните две години от избухването на масовите протести срещу неолибералния модел през октомври 2019-та левицата доминираше във всички обществени и изборни процеси. Първият тур в президентския вот, когато Борич остана втори, беше първото ѝ препъване оттогава насам. И сигнал, че десницата не бива да се подценява.
Задача номер едно за Борич и левицата между двата тура бе да размърдат, да привлекат и да мотивират за гласуване поне част от онези 53% от избирателите, които на 21 ноември въобще не отидоха до урните. И това бе постигнато – сега се отчете 8-процентно повишаване на избирателната активност.
Другата важна цел бе да се привлекат гласоподаватели с по-центристки нагласи. Това също бе реализирано, като заслугата тук е и на проявилия висока диалогичност Борич, и на лидерите на „партиите на статуквото” – социалистическата и християндемократическата, чиято спорна роля през 30-те години „куца демокрация” след падането на диктатурата беше остро атакувана от активната на улицата „нова левица”, чието символно лице е и самият Борич. В крайна сметка за балотажа той получи и решителна подкрепа от запазващите важно влияние именно в левоцентристките умерени среди бивши президенти Рикардо Лагос и Мишел Бачелет.
Съществен фактор бе и поляризацията, белязала противопоставянето Борич-Каст. Както доста наблюдатели отбелязват, средният неангажиран избирател бе поставен пред дилемата да решава коя от двете политически линии, олицетворявани от кандидатите, му внушава по-малко страх – дали хипотетичният „комунизъм” на Борич, който всъщност никога не е бил комунист, а е само в обща коалиция с ЧКП, или несъмненият пиночетизъм на Каст, гарниран и с агресивен мачизъм, ксенофобия и авторитарен уклон ала Доналд Тръмп или Жаир Болсонаро. Вече е ясно, че второто се оказа неприемливото за мнозинството чилийци. И младият, харизматичен Борич успя убедително да триумфира във вота на 19 декември.
Ако не беше успял, това щеше да е смразяващ ретрограден обрат, влизащ в пълен разрез с нагласите, определящи обществено-политическите процеси в Чили от последните две години.
Нещо повече – това би бил и знак със силно психологическо въздействие върху съотношението на политическите сили в цяла Латинска Америка, където десницата също не спира с устрема си за реванш след онова десетилетие и половина, известно като „лявата вълна”. Лицата на този реванш досега се проявиха в институционалния преврат срещу Дилма Русеф в Бразилия, в прокурорското преследване на Лула и бруталното управление на Болсонаро, в управленията на Маурисио Макри в Аржентина, на Ленин Морено в Еквадор, на Иван Дуке в Колумбия, в преврата срещу Ево Моралес в Боливия, в опозиционните екзотики във Венесуела и т. н. Ако тази тенденция би получила и Каст на власт в Чили, това щеше да е за нея не само мощен адреналин, но и важна опора в една от най-силните икономики на континента.
Латиноамериканската левица на свой ред е амбицирана да докаже ново надигане на своята „вълна” – с поелия Мексико през 2019-та президент Андрес Мануел Лопес Обрадор, със завръщането на Движението към социализъм на власт в Боливия и победата на Луис Арсе в изборите през 2020-та, с избирането за президент на Аржентина на левия перонист Алберто Фернандес пак през 2020-та, с оглавяването на Перу от също левия кандидат Педро Кастийо през 2021-ва (макар и сред неимоверни обструкции отдясно), с прясната победа в президентските избори в Хондурас на лявата Сиомара Кастро в края на миналия месец.
Триумфът на Борич в Чили сега окрилява тази лява континентална тенденция и вдъхновява за много надежди и относно предстоящите догодина още ключови избори – в Колумбия и Бразилия. Колумбийската левица има силен шанс да изтръгне страната от неизменната ѝ дясна орбита чрез кандидатурата на бившия кмет на Богота Густаво Петро, а бразилците са вторачени в очакваното завръщане в президентската надпревара на легендарния и несломен Лула.
Победата на Борич тъкмо в Чили, родината на неолибералния модел, приложен там за първи път от „чикагските момчета” под диктатурата на Пиночет, а сега така категорично отхвърлян от чилийците, носи силно символно послание не само към Латинска Америка, но и към целия свят, готов за изтрезняване от дългогодишното си неолиберално упойване. Голям е отзвукът и в много чувствителната към латиноамериканските събития Испания, където влизащата в настоящото коалиционно правителство в Мадрид партия „Подемос” гледа на Борич като на свой събрат по идеи.
Факт е, че първото влизане на Борич като депутат в чилийския парламент през 2014 г. съвпада с годината на учредяването на „Подемос” и с почти незабавното ѝ изстрелване пак тогава в Европейския парламент. Ако се върнем още малко по-назад, ще открием и друго съвпадение по време – площадните „окупации” в Испания на „движението на възмутените” от лятото и есента на 2011-та се разгръщат паралелно с обхваналата Чили същата година мащабна студентска стачка, сред чиито лидери е и Борич. Именно по време на онази стачка изгрява звездата му в политиката.
Разбира се, в днешния глобализиран свят всички тези масови движения било в Чили, било в Испания, било в Гърция, било на Уолстрийт си оказват взаимно влияние и въздействие. Но Борич несъмнено е и много типичен за родното си Чили „политически продукт”, концентрирал в себе си лични качества, разбирания и обществен резонанс, от каквито явно се нуждае страната му точно в този момент.
Габриел Борич е потомък на една от първите десетина фамилии хърватски преселници, установили се в Южно Чили в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Роден е на 11 февруари 1986 г. в най-южния континентален град на страната – Пунта Аренас, откъдето редовно потеглят международните експедиции към Антарктида. Бил е 4-годишен, когато пада диктатурата на Пиночет. Тоест – той е от „поколението без страх”, от онези млади чилийци, които не са изживели ужаса на репресиите и терора по време на 17-годишната диктатура. Израсли са в условията на демокрация, но „орязана” демокрация, предпазливо договаряна с могъщата армия от политиците на чилийския „преход” и оставила да действа и до ден-днешен наложената от Пиночет с псевдо-референдум антисоциална конституция.
Габриел от малък се пали по политиката покрай баща си – служител в петролната индустрия, който осигурява на семейството си стандарта на средната класа, но в същото време е и активен член на Християндемократическата партия. Тя е един от „стълбовете” на прехода, влизайки заедно със социалистите в навляклото си по-късно много критики за компромиси и съглашателство обединение „Съгласие” („Concertación”).
Синът развива доста по-радикални възгледи от бащата. Още в училището си в Пунта Аренас Габриел е сред активистите, възстановили функционирането там на Федерацията на учениците от гимназиите през 1999-2000 г.
А през 2006 г. цяло Чили е разтърсено за първи път след диктатурата от масово протестно движение – и то идва тъкмо от учениците в гимназиите, които обявяват тогава стачка в знак на протест срещу социалната сегрегация в образованието. До качествено обучение имат достъп само децата на добре осигурени семейства, а бедните още от най-ранна възраст са обречени никога да не напреднат по обществената стълбица.
Онзи ученически бунт, съвпаднал с първия мандат на президентката социалистка Мишел Бачелет, влиза в историята като „революцията на пингвините” – заради черно-белите „пингвински” униформи на гимназистите. Това е и първият тласък да се предприемат по-решителни реформи с по-социален профил – но те така си и остават крайно недостатъчни.
Следващото „изригване” отново идва от младите – от студентите в университетите, които през 2011 г. се вдигат пак срещу социалното неравенство в достъпа до образование, особено до висше образование, което в Чили е изцяло платено и много скъпо. Габриел Борич, който по онова време следва право в Чилийския университет в Сантяго, е сред лидерите на стачката и на Федерацията на студентите към този университет (неин президент е през 2011-2012 г.) .
Той вече има зад гърба си и една важна победа – през 2008-2009 г. повежда студентска битка срещу декана на факултета по право, уличен в плагиатство и некомпетентност. Усилията на Борич и другарите му тогава постигат безпрецедентното отстраняване на декана. А продължилата цяла година студентска стачка през 2011-та му носи и общонационална слава, защото Борич става едно от най-разпознаваемите лица на исканията за дълбоки социални промени в цялото чилийско общество, не само в образованието – заедно с други студентски лидери, а по-късно и депутати като Камила Вайехо, Карол Кариола, Джорджо Джаксън.
Трябва изрично да се отбележи, че студентските протести в Чили далеч не се ограничават само до социалните проблеми в образованието, а поставят остро въпроса за неравенствата и дефицита на социална справедливост в цялото чилийско общество.
Студентите са много активни и в разрастващите се през годините протести срещу частната система на пенсионното осигуряване AFP (Администриране на пенсионните фондове), която облагодетелства само печалбите на тези спекулиращи из борсите с вноските на работещите граждани фондове, а самите граждани при пенсионирането си получават жалки подаяния, с които е невъзможно да се живее. Този въпрос е крайно болезнен в Чили – и едно от основните искания на „социалния взрив” през 2019-та е именно отмяната на AFP.
Точно 10 години след големите студентски протести от 2011-та пътят през още много борби оттогава насам в крайна сметка извежда Борич сега и до президентския пост… Преди това той преминава и през споменатото депутатстване, като за първи път влиза в Чилийския конгрес през 2014-та. Запазва своя левичарски, бунтовен профил и на тази позиция. През същата 2014-та дори му е наложена солена глоба, защото вместо да се яви на заседание в Конгреса, отива на студентско шествие с искания за по-сериозна образователна реформа. На изборите през 2017 г. отново е избран за депутат.
Междувременно развива активна дейност в леви, алтернативни формации, а през 2018 г. основава заедно с приятеля си Джорджо Джаксън и с други съмишленици от „новата левица” обединението „Широк фронт”. Ядрото на „Широкия фронт” е създадената от Джаксън през 2012 г. партия „Демократична революция” и вдъхновяваното от марксистките идеи на Антонио Грамши движение „Автономна левица”, към което принадлежи Борич. От 2019 г. „Автономна левица” се слива с други сродни формации и вече се казва „Общност” („Comunes“).
„Широкият фронт” в съюз с Чилийската комунистическа партия и други сродни организации създават през 2020 г. коалицията „Одобрявам достойнството”. Тя е сформирана за участие в референдума, с който през 2020 г. чилийците решават със 78% от гласовете, че искат нова конституция вместо Пиночетовата, както и че тя трябва да се изработи от специално избран Конституционен конвент.
Тук трябва да се вметне важна подробност около договарянето за провеждането на такъв референдум – то е до голяма степен заслуга именно на Борич. В разгара на протестите пред 2019-та, когато гневните улици и площади искат пълен разрив със статуквото, громят партиите от „Съгласие” и „продажния” парламент, депутатът Борич, иначе поддържащ бунта, започва разговори с мразени от демонстрантите „статуквени” депутати и сенатори, включително от десницата. Целта му е да да се намери законов изход от протестната криза, на която управлението на десния президент Себастиан Пиниера отговаря с жестоки репресии. Борич се стреми да се постигне някакъв компромис, за да спре спиралата от насилие – полицията и карабинерите действат безпощадно срещу демонстрациите и заради стрелбата им с гумени куршуми и пластмасови сачми стотици хора получават жестоки наранявания, включително в очите, като мнозина ослепяват…
Именно Борич в началото на ноември 2019 г.успява да договори с десния сенатор Хуан Антонио Колома варианта за поставяне на гласуване чрез референдум на въпроса дали да остане в сила Пиночетовата конституция или да се изработи нова. В резултат на 15 ноември 2019 г. „Широкият фронт” подписва с всички представени в законодателната власт политически сили споразумение за свикване на такова допитване с перспективата то да реши и свикването на избори за Конституционен конвент, който да изработи нов основен закон.
Това е „отпушване” на тогавашното обществено напрежение и очертаване на изход чрез предстоящо гласуване. Само че далеч не всички участници в бурните протести тогава приемат това като разумен компромис. ЧКП например е категорично против и смята, че така се влиза в удобна за „статуквото” схема. Чак месеци по-късно тази партия „узрява” да приеме този вариант и влиза в предреферендумната коалиция „Одобрявам достойнството” заедно с „Широкия фронт”. Същата еволюция постепенно изживяват и други „антистатуквени” формации.
Но през втората половина на ноември 2019-та гневът на площадите срещу „предателя” Борич все още кипи и той дори е обект на агресии – група гневни студенти на улицата му плисват бира в лицето… С времето страстите улягат и става ясно, че Борич е имал право. Особено когато референдумът излиза повече от успешен именно за привържениците на нова конституция, а после и изборите за Конституционен конвент носят изразителна победа на силите на промяната, давайки за първи път и достойно представителство на общностите на коренните народи.
Днес доста анализатори смятат, че именно трудното решение, което Борич прокарва през ноември 2019-та, проявява и качествата му на политик, извели го сега до президентския пост.
Всъщност, когато за първи път се обсъжда каква обща кандидатура да издигне за президентските избори коалицията „Одобрявам достойнството”, Борич изобщо не приема подхвърляните му предложения да се състезава във вътрешните първични избори. Смята, че е прекалено млад, че няма достатъчно опит. По онова време за фаворит е считан много популярният кмет на община Реколета в Сантяго – 53-годишният архитект комунист Даниел Хадуе. Борич все пак е убеден от другарите си в „Широкия фронт” да се яви като техен кандидат на вътрешно-коалиционното състезание с Хадуе, но общото очакване е, че именно Хадуе ще се наложи с лекота. Първичното гласуване се провежда през юли – и идва изненадата: с почти 60% печели Борич. Така става общ президентски кандидат на „Одобрявам достойнството”.
Комунистите в коалицията, естествено, са разочаровани, защото са убедени, че опитният Хадуе е много по-подготвен за държавен глава. Но дисциплинирано се мобилизират да подкрепят Борич, за което зове и самият Хадуе. А редица анализатори още тогава отчитат, че всъщност изборът е точен – в поляризирано Чили, където „пещерният” комунизъм все още е мощно плашило за големи обществени сектори, членът на ЧКП Хадуе може да мобилизира само отчетливо левия вот, но при балотажа едва ли ще може да привлече неутралния център, което носи риск президентският пост да отиде при десния кандидат, който и да е той.
Тези преценки бяха потвърдени от развитието на събитията. Борич наистина се оказа диалогичният и приемливият за центристите кандидат, който съумя да събере достатъчно подкрепа, за да пребори Каст. И вече е избран за президент на Чили.
Разбира се, тепърва му предстоят трудности. В Конгреса подкрепящите го сили нямат мнозинство – там се получи практически паритет между десницата и левицата във всичките им нюанси. Тоест – за прокарването на всяко бъдещо президентско решение ще са нужни майсторски преговори и балансирания с всички рискове за поредни обвинения в „предателство” или „комунизъм” било от едните, било от другите.
Същевременно обаче действащият Конституционен конвент „пече” и новата конституция, която се очаква да е готова в средата на идната година и пак да мине през референдум. Новият основен закон може съществено да прекрои пълномощията на президента – най-вече да ги ограничи. Очаква се да бъде въведен и министър-председателски пост – тоест доминиращата из цяла Латинска Америка президентска система да се сдобие с черти на парламентарната република.
Как точно ще се оформят тези идеи в окончателния си вариант, тепърва ще се види. Но несъмнено въодушевяващото е, че конституцията на промяната ще влезе в сила по време на мандата и на президента на промяната. Който ще е и най-младият държавен глава в историята на Чили – когато на 11 март догодина официално поеме поста, Борич ще е на 36 години.
В следизборната нощ, когато привържениците му изпълниха с огромно човешко море централната артерия на Сантяго „Аламеда”, а победителят трябваше да се качи на внушителна сцена на гърба на президентския дворец „Ла Монеда”, за да говори пред тях, колата, с която се движеше, беше буквално заклещена от многото хора. Нямаше как да продължи и отвсякъде се чуха скандирания: „Да слезе! Да слезе!” И Борич слезе от колата. Продължи пеша по гъмжащия от множеството уличен асфалт към сцената усмихнат, сред прегръдки, ръкостискания и селфита. А когато се качи до микрофона, за да обяви от там, че започва „исторически обрат” и за да произнесе подготвеното си предварително на 10 страници слово, започна с уверението: „Това ще е правителство, стъпило на улицата. Решенията няма да се взимат, затворени между четирите стени на „Ла Монеда”.”
Борич не пропусна да подчертае, че се чувства наследник на заветите на легендарния президент социалист Салвадор Алиенде, намери смъртта си в бомбардирания от военните дворец „Ла Монеда” при преврата на 11 септември 1973 г. Легендарни са и думите на Алиенде от последното му радиообръщение към чилийците в онзи кървав ден, които сега Борич цитира: „Ще се отворят отново широките булеварди, по които ще мине свободният човек, за да построи едно по-добро общество”.
Борич многократно допълни бележките от десетте си страници и с акценти, които открояваше в момента на говоренето. Така той увери, че сред приоритетните му теми като президент ще са усилията за изграждането на здравна система, „която да не внася дискриминация между бедни и богати”, а също и пенсиите да са „достойни за онези, които са се трудили за израстването на Чили”. В този контекст не спести отново острите си критики към частните пенсионни фондове, които „трупат шеметни печалби за сметка на труда на чилийците” и обеща: „Ще отстояваме обществена и автономна система, без търсене на печалба и без AFP”.
Хубаво е и у нас внимателно да се чуе какво звучи вече и от най-високото ниво в Чили относно частните пенсионни фондове – защото тук продължават да ни влачат натам, откъдето чилийците вече ужасено и гневно бягат…
Разбира се, Борич обеща и да е президент на всички чилийци, да търси диалог с всички политически сили, като увери: „Нашият проект е за повече демокрация”. Той изрази надежда и че новата конституция ще е „за среща, а не за разделение” и че няма да прилича на Пиночетовата, която „бе наложена с кръв и огън през 1980 г.” Зарече се и да брани човешките права, включително на коренните народи, както и да пази природата, съсипвана от ненаситни апетити за печалби.
До Борич на победната сцена сред другите му съратници бе и неговата 32-годишна приятелка и съидейничка Ирина Караманос – феминистка, завършила социална антропология и комуникационни науки в Германия, която е от гръцки произход и говори испански, гръцки, немски и английски. Те с Борич са двойка от две години и половина. На въпроси на журналисти дали ще поеме ролята на първа дама, Караманос отговаря, че този статут трябва „да се преосмисли“ съгласно новите обществени приоритети.
Отговорността, която се стоварва върху Габриел Борич с избирането му за президент на Чили, е огромна. Това е отговорност не само пред сънародниците му, но и пред всички хора в Латинска Америка и по света, които искат да видят в новата мирна чилийска революция вдъхновяващ пример и надежда за един все пак възможен и по-добър свят. Засега Борич и неговото „поколение без страх” поемат към тази утопия доста решително, макар и оглеждайки се прагматично за „исторически компромиси“. И това не е малко. Засега…
А за по-нататък нивата на съхраняване или изпаряване на тази решителност при навлизането в реалното управление неизбежно ще зависят от все същите, много по-силни днес, отколкото във времената на Алиенде фактори, като: отношението на Вашингтон към новия чилийски експеримент; натиска на международната финансова система и търговия; ролята на нереформираната армия и силите на реда; икономическата мощ на десницата; споровете за посоките на развитие и темповете на промените между различните леви крила; нереалистичните очаквания за бързо социално подобрение сред широки обществени слоеве, податливи и на импулсивни разочарования; жестоката пандемия, която не ще да отстъпва, и т. н.
Най-трудното винаги започва от сутринта след победата. И Борич го усети още в първите часове на 20 декември, когато Борсата на Сантяго реагира на избирането му с над 7-процентов спад в основния си показател за котировките на акциите на чилийските компании и със скок в курса на долара. Всички помним – а чилийците особено болезнено – онази фраза, произнесена в Белия дом през 1970 г. пак по повод един исторически обрат в Чили: „Накарайте икономиката да пропищи“…
