„11 септември беше причината за нежелани обрати в съдбите на мнозина от нас. Хиляди бяха убити, други хиляди – арестувани, още хиляди прогонени в изгнание без право да се върнат, а стотици хиляди, сред които и аз, бяхме принудени да заминем вследствие на фашистките действия на хунтата. Чичо ми Хосе Моралес Алварес бе разстрелян на хълма Чена заедно с още 10 железничари – само защото е членувал в една политическа партия – и загина на 31 години, оставяйки три сирачета… Не се преклонихме и оставаме тук, на крак, продължаваме да даваме от себе си всичко за едно по-добро Чили за всички!!! Не изпитвам омраза, изпитвам тъга…”
Това написа във Фейсбук на днешния 11 септември чилиецът Владимир Моралес, изживял 15 години от детството и младостта си в емиграция в България, защото баща му – комунистът Хуан Моралес Алварес, трябва да замине в изгнание със семейството си, за да не бъде ликвидиран от убийците на Пиночет…
Владимир тези дни отново беше в любимата си България. За първи път от 32 години насам – от отпътуването на фамилията обратно в Чили през януари 1989-та, когато бащата е изваден от „черните списъци” и получава правото да се прибере…
Но преди да разкажем историята на Владимир, нека напомним, че 11 септември става черна дата в историята на човечеството много преди атентатите срещу кулите близнаци в Ню Йорк на същата дата през 2001 г. На 11 септември 1973 г. кадрите с други едни зловещи самолети са в централните новинарски емисии по цял свят – самолетите на чилийските ВВС, които бомбардират президентския дворец „Ла Монеда” в столицата на Чили – Сантяго. А в двореца е президентът социалист Салвадор Аленде. Заедно с шепа свои съратници той брани демокрацията от предателите генерали начело с Аугусто Пиночет, организирали кървав преврат срещу законното правителство на лявата коалиция Народно единство. Достойните думи на Алиенде от последната му реч и гибелта му в горящия „Ла Монеда” стават първата глава в последвалите трагични страници на чилийската история – жестоките репресии, избиванията на инакомислещи без съд и присъда, нечовешките изтезания, „безследно изчезналите”, 17-те години брутална диктатура, неолибералният експеримент на наетите от Пиночет „чикагски момчета”, плъзнал после и по целия свят…
Но следват също и страниците на мощната световна кампания за солидарност с народа на Чили и изолация на Пиночетовата диктатура с дейното участие на около едномилионната чилийска емиграция, намерила подслон в десетки страни по света, включително и в България. Следва и разрастването на силно протестно движение в Чили от 1983-та нататък, извоювало съвместно с международния натиск провеждането на плебисцит през 1988-а, който отваря вратата към оттеглянето на Пиночет и връщането на демокрацията.
Тази демокрация обаче остава доста „куца” и колеблива още около 30 години заради така и неотменения пиночетов фундамент в обществената конструкция. Той не спира да възпроизвежда драстично социално неравенство и класова сегрегация. Докато не избухват масовите протести от октомври 2019-та, превърнали Чили в световна фронтова линия на гражданския бунт срещу неолиберализма. „Неолиберализмът ще умре там, където се роди” е най-популярният лозунг в онези протести, довели до договарянето на изборен механизъм, който да определи хода на очевидно належащите промени в страната. Така се провежда допитване, решило с около 80% от гласовете да бъде изработена нова конституция вместо все още действащата от времето на Пиночет. И да я изработи специално избран Конституционен конвент. Вотът за членове на Конвента дава внушителна победа на левите и на независимите, излъчени от граждански обединения кандидати. Плюс гарантирани 17 места за 17-те общности на коренните народи, обитаващи Чили. През ноември т. г. чилийците ще гласуват и в ключови избори за нов президент и за нов парламент – това са институциите, които трябва да дадат ход на новата конституция, след като тя бъде предложена от Конвента и бъде гласувана в нов референдум.
Изобщо – чилийците днес са заредени с много надежди и утъпкват път, който може да стане модел за конструктивни социални промени и за други страни и народи. А точно днес, на 11 септември, мнозина от тях припомнят и пророческите думи на Алиенде малко преди гибелта му в „Ла Монеда”, които сега така очевидно се сбъдват: „..Ще се отворят отново широките булеварди, по които ще тръгне свободният човек, за да гради по-добро общество…“
Но в онзи далечен 11 септември преди 48 години, когато превратът на Пиночет окървавява мирния чилийски път към социализма, до днешния оптимизъм все още е много далеч. А шокът от жестокия удар, от убийствата и терора, спуска мрачна завеса пред бъдещето…
Така е било и за семейството на Владимир Моралес. 6-годишният Владимир и 2-годишната му сестричка Татяна (която майка им нарича Кокито – и така цял живот ще я знаят и приятелите им) изобщо не разбират защо от 11 септември 1973 г. нататък баща им спира да се прибира у дома. Доста по-късно, вече поотраснали в емиграция, те ще научат, че като изявен деец на Чилийската комунистическа партия техният татко Хуан Моралес е бил нарочен за „отстрел” от превратаджиите и е трябвало да премине в нелегалност. Сменял е тайни квартири, докато не става ясно, че военните са по следите му. И тогава партийното ръководство му нарежда да търси убежище в някое чуждо посолство – както правят хиляди хора в неговото положение в онези жестоки дни. Така Хуан Моралес се оказва един от чилийците, прескочили оградата на българското посолство в Сантяго, за да спасят живота си. Всъщност, по онова време сградата на посолството ни вече е под егидата на Австрия – защото България, също като останалите социалистически страни, скъсва дипломатическите отношения с Чили веднага след преврата. И по дипломатически канали е договорено с Австрия тя да стопанисва българския посолски имот и да продължава да му осигурява дипломатически статут.
Тук не мога да не вметна, че българското посолство е съхранено в течение на всичките 17 години Пиночетова диктатура, когато България и Чили нямат дипломатически отношения. Съживено е, когато отношенията се възстановяват след връщането на демокрацията през 1990 г. Но през 2011 г. тогавашният български външен министър Николй Младенов решава не само да закрие посолството ни в Чили, но и да продаде опазените дотогава български имоти – сградите на посолството и на резиденцията на посланика, апропо, току-що ремонтирани с български бюджетни средства…
През кървавата чилийска пролет на 1973-та (септември-октомври-ноември в Южното полукълбо са пролетни месеци) българската дипломация е била в по-читави ръце. И в нашето посолство в Сантяго, над което вече се вее австрийски флаг, е оставен специален български служител, за да го поддържа. Този човек се грижи и за около 20-те чилийци, които намират политическо убежище в легацията и които остават завинаги благодарни за всеотдайността му. Фамилията му е Байнов, разказва сега Владимир, който си спомня, че по-късно, по време на семейната емиграция в България, често са гостували в софийския му дом в кв. Красно село. „Баща ми му беше безкрайно признателен, много го уважаваше,” казва Владимир. Уви, днес този достоен човек вече не е между живите…
Известна е и трагичната съдба на чилийския доктор Иван Инсунса, който с риск за живота си минава да наглежда укрилите се посолството ни хора и да се грижи за здравето им. При едно от излизанията си оттам той е убит от войниците отвън пред очите на онези, на които помагал…
Малкият по онова време Владимир, разбира се, не е и подозирал къде е татко му. Бил инструктиран от майка си Гладис да казва на всеки, който пита за бащата, че той е на работа – тоест, в жп депото, където работел. Така детето отговаря и на войниците, които на 13 септември 1973 г. го заварват да играе пред дома им в работническия квартал „Сан Бернардо”. Бащата – Хуан Моралес, като работнически активист и деец на ЧКП, има пряка заслуга през 1967 г. да бъде извоювано построяването на работнически жилища в този район. Затова е уважаван от всички съседи, независимо от политическите им възгледи. Всички съчувстват и на семейството му, когато на 13 септември военните нахлуват в дома им, търсейки Хуан Моралес, за да го отведат. Бесни, че не го намират там, извършват обиск и обръщат дома с главата надолу. Изнасят на улицата всички книги и ги подпалват.
В същия момент по случайност на гости се оказва една от съседките – при това противничка на Алиенде. Военните не се интересуват каква е – щом е там, значи и тя е подозрителна. Преравят и съсипват и нейния дом.
Владимир разказва днес, че преживеният ужас от това посегателство над неговото родно гнездо му нанася дълбока психологическа травма, която избива с особена сила по-късно, когато семейството вече е в България и е в безопасност. Детето не може да ходи до тоалетната, редува ту плач, ту смях. Налага се около два месеца с него да се занимава психиатър, докато преодолее преживяното. Подобни проблеми имат и много от другите чилийски деца, принудени рязко да променят живота си заради преследванията срещу родителите си и последвалата емиграция.
Владимир разказва с много обич и историята на родителите си. Тяхната любов, в началото по детски невинна, пламва още от първата им среща – тогава майката Гладис е на 14 г., а бащата на 17. Женят се в по-зряла възраст – през 1966 г. – и остават заедно до смъртта на бащата, вече след завръщането в пост-пиночетовото Чили…
Бащата Хуан Моралес е потомствен железничар и синдикалист – такъв е бил и неговият баща, дядото на Владимир. Хуан е най-голямото от десетте деца, които се раждат в семейството. Майката умира при раждането на последното от децата през 1952 г., а бащата същата година се парализира, след като е пребит при сблъсък с политически опоненти. Като най-голям, Хуан отрано поема грижата за цялата семейна челяд и за прехраната. Няма възможност да учи, но в жп депото попада в средата на активни комунисти – те четат много, провеждат политически беседи, дискусии за социалното развитие, семинари за работническите права. Това са и „университетите” на Хуан, в които той се изгражда не само идейно, но и интелектуално. По-систематична образователна подготовка получава през 1963 г., когато е изпратен на обучение в партийна школа в Москва. Завладян от руската и съветската култура, той по-късно дори децата си кръщава с руски имена – Владимир и Татяна.
Хуан увлича в същата комунистическа среда и по-малкия си брат Хосе – онзи, същия, който е убит след това от превратаджиите… Хосе е разстрелян на 6 октомври 1973 г. заедно с още 10 души. Днес за тях е издигнат паметник на гарата в „Сан Бернардо”.
Владимир е запомнил завинаги, как, докато са живели в София, на всеки 6 октомври баща му го водел до Вечния огън на Гроба на Незнайния воин край „Света София” и там полагали цветя за чичо му Хосе…
А междувременно вдовицата на Хосе, останала сама с три малки деца, години наред мълчала пред тях какво се е случило с баща им. Казвала, че просто ги е напуснал и е заминал в чужбина. Тя работела в банка. Ако там разберяли, че мъжът ѝ е разстрелян като комунист, щяла да загуби работата си. Не бивало и децата да „се изпуснат” пред някой недоброжелател – затова ги лъжела. Един от синовете ѝ пръв научава истината, когато е 17-годишен – и преживява толкова дълбока драма, че никога не съумява да прости на майка си…
„Но аз не мога да я съдя. Какво би правила сама, с тези деца на ръцете ѝ и изхвърлена на улицата, без работа, с клеймото, че е имала мъж комунист?… И децата също щяха да са дамгосани,” казва Владимир.
Неговият баща се разминава със съдбата на брат си, само защото успява да се укрие в българското посолство. Хуан Моралес е сварен от преврата на доста висока позиция в ЧКП. Той е бил един от тримата в новосъздадения партиен орган – Контролната комисия. Издигат го, защото е известен с пословичната си принципност и честност. Освен това бил отличен оратор. Никога не ползвал листчета, когато говорел по митинги и събрания. Словото му било сърцато, „палело” всички.
Самият Владимир си спомня, че още от съвсем малък също ходел с родителите си по митинги, а у дома после имитирал видяното – качвал се на стол и също държал речи.
Онова негово детство свършва след шокиралия го обиск у дома на 13 септември 1973 г. След него майка му ги взима със сестричката му и се пренасят при нейна леля. По-късно военните отново идват във вече напуснатия от тях дом, пак го претърсват и дори го подпалват. Съседите обаче потушават пожара и спасяват жилището…
С помощта на Байнов и на международни хуманитарни организации укрилите се в българското посолство чилийци, също като и подслонените по други легации, малко по малко успяват да напуснат Чили и да заминат в емиграция. Хуан Моралес отпътува от Сантяго в началото на 1974 г. заедно с художника Игнасио Рохас и с още един изгнаник. Тримата пристигат първо във Виена, където им се предлагат три възможности – или да се установят в Швеция, където ще им бъдат осигурени жилища и работа, или да заминат за България или Унгария, където ще могат да учат. Хуан и Игнасио избират България. Третият чилиец – Унгария.
Владимир твърди, че баща му се спира на България, защото е най-близко културно и езиково до любимия му СССР. У нас той получава възможност да учи в АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление, известна и като Партийната школа). А Игнасио Рохас отива в Художествената академия, където учи под преките напътствия на големия ни скулптор Димитър Остоич. Впрочем, Остоич става и кум на Игнасио, когато той се жени за друга чилийска емигрантка – Патрисия Салдиас. Това е първата сватба сред оформящата се тогава чилийска емигрантска общност в България. Игнасио Рохас е и автор на стенописа върху фасадата на Чилийска клуб. Това е дотогавашен ОФ-клуб на улица „Чапаев”, днес „Шипченски проход”, предоставен за културни дейности на чилийските емигранти от функциониращия към ОФ Комитет за солидарност с народа на Чили.
Имам много лични спомени от този клуб, в който прекарах безброй вечери от студентските ми години заедно с приятели от Чили и от други страни на Латинска Америка. Беше едно винаги пулсиращо от силни емоции, пламенни митинги и много песни чилийско и латиноамериканско островче в София.
Не съм различила тогава Владимир и сестричката му Кокито сред чилийските деца, които също винаги участваха във всички прояви в клуба и често се гонеха със смях из залата. Но добре помня баща му – наистина впечатляващ оратор, винаги убедителен в речите, с много интелигентно излъчване. Само че аз го познавах под името Иван Родригес…
„Да, цялото семейство тогава се наричахме Родригес,” потвърждава Владимир. И продължава: „Ти знаеш, че хунтата още от 1974-та започна да избива емигрирали в чужбина по-видни фигури, които смяташе за свои врагове. През 1974-та с атентат в Буенос Айрес беше убит генерал Карлос Пратс – много авторитетен военен, конституционалист, останал верен на Алиенде. Мнозина смятаха, че той ще съумее да преобърне нещата в Чили. Не му дадоха. Последва атентатът срещу известния политик, християндемократа Бернардо Лейтон, организиран срещу него в Италия. Той оцеля, но остана инвалид и на практика беше изхвърлен така от политиката. А през 1976 г. агентите на Пиночет взривиха във Вашингтон и колата на бившия чилийски посланик в САЩ и бивш външен министър от времето на Алиенде – Орландо Летелиер. С него загина и американската му секретарка – така че след този случай, вдигнал голям международен скандал, американските господари дръпнаха юздите на Пиночет и тези действия в чужбина станаха по-прикрити. Така или иначе, всички бяхме застрашени. Знаеше се, че пиночетови агенти са внедрени в повечето емигрантски общности. Затова, от съображения за сигурност, всички трябваше да се движим под измислени имена. Баща ми си избра Иван пак заради неговата слабост към Русия и славянството, а Родригес бе фамилията на негов близък приятел – „безследно изчезнал”. Така и цялото ни семейство стана Родригес”.
От тази фамилия идва и прякорът, с който самият Владимир става популярен сред българските си съученици – Рига. Това всъщност е съкращение от Родригес. И ето как се ражда. Владимир показва много добри спортни способности, тренира най-различни спортове, но особено се утвърждава като отличен футболист. В отбора всички са назовавани по фамилии. Родригес обаче е прекалено дълго и оплетено за произнасяне. Затова му измислят по-краткото Рига – пък е и по-познато, по аналогия със столицата на Латвия. И така си остава до днес… Именно покрай това Рига, което той запазва и в ника си във Фейсбук, го откриват и някогашните му съученици преди 6-7 години – оттогава са в постоянен контакт в мрежата. И сега срещите с тях, естествено, бяха най-зареждащите за Владимир…
Преди да дойдат спортните приключения от неговите софийски детство и юношество, 6-годишният Владимир преживява като вълнуващо откритие самото си пристигане у нас. С помощта на все същия всеотдаен Байнов са уредени документите и билетите за пътуването на семейството на Хуан Моралес (Иван Родригес) – жена му и двете им деца. След дълги прелитания из половината земно кълбо те кацат в София на 22 февруари 1974 г.
Онова, което спира дъха на малкия Владимир, е снегът – вижда го за първи път отблизо. В Сантяго има зима, но е мека. Сняг се събира само по върховете на Андите.
Още до стълбичката на самолета ги чака нетърпеливият татко, който веднага грабва в прегръдките си малкия син. Първата софийска снимка на събралото се семейство е пред мавзолея на Георги Димитров. После отиват в ЦУМ да купят адекватни на софийската зима палта.
Малкият Владко, както започват да го наричат повечето българи, ходи една година на детска градина заедно със сестричката си, а след това тръгва на българско училище – 66-о училище в квартал Овча купел. Няма спомен кога точно е проговорил български. Струва му се, че е станало някак „от само себе си”. Той и сега говори езика ни почти без акцент, но като се има предвид, че 32 години не е идвал насам, все пак това малко е повлияло. А навремето, като дете, е говорел като чисто българче.
И до днес се вълнува като разказва с каква топлота всички българи са се отнасяли към чилийските емигранти. А към него специално родителите на съучениците му са били особено мили, постоянно карали децата си да го канят по домовете, гощавали го с български вкуснотии, правели му подаръци. Оттогава обожава мусака и млечна баница.
Живели са в общежития към АОНСУ в Овча купел, където имало хора от цял свят. Детските компании за игри също били интернационални.
Разбира се, при идването си сега, Владимир отиде да намери „своя” блок. В него днес има частен старчески дом. Пуснали го да разгледа. „Намерих „нашия” апартамент. Всичко е променено. Но усещането, че пак съм в гнездото си, е страхотно,” разказва Владимир.
В един от съседните блокове живеят военнослужещи, друг е населен с днешни бежанци. Владимир не може да разбере онези от някогашните си приятели и съученици, които и сега го посрещат изключително сърдечно, радват му се искрено, но същевременно негодуват срещу бежанците от Афганистан, Сирия, Ирак… „Но те са в същото положение като нас някога!” – казва им Владимир. А в отговор чува: „А, не, вие бяхте различни! Тези не искат да се интегрират, а да натрапват своята култура, религия, навици. Искат да ни асимилират”. Владимир не е в състояние да разбере този дуализъм у иначе свестни хора, с които го свързват хубави детски спомени.
А за софийското си гнездо, в което смята, че сега се е върнал и което му е донесло отново душевна хармония, обяснява: „То може да не е много красиво, да не е поддържано, да е занемарено, обрасло с храсталаци, с дупки по улиците, тъжно… Но си е моето гнездо. Лястовичките нали винаги се прибират в гнездото си?… Да, има много промени. Но това си е моята България, където съм бил щастлив. Където се чувствам свой сред хората, разбирам ги, каквито и противоречия да са ги връхлетели. По начало българи и чилийци много си приличаме по сърдечността, по нашата силна привързаност към семействата – това е една топлота, която сме успели да съхраним, независимо от всичко, за разлика от много западноевропейци, примерно. И когато ме питат как се чувствам, като съм си дошъл отново във „втората ми родина”, винаги отговарям, че не съм сигурен дали всъщност не е първата… Аз се чувствах много по-объркан, когато се върнахме в Чили през януари 1989-та. Това беше голямо изпитание за мен. Бях живял 15 години в България – от 6-годишен до 21-годишен. И изведнъж се оказвам в Чили, където нямам никаква история. Нямам приятели. Нямам спомени. Нищо. Да, имам много братовчеди, но те са имали различен от моя живот. Те не разбират онова, което се опитвам да им споделям като преживявания… За мен бе шок дори това, че автобусите от градския транспорт в Сантяго нямаха номера, а само надписи за посоката, в която пътуваха. Аз пък дори не знаех как се казват улиците… Много се разстройвах и от съдбата на амбулантните търговци, които продаваха всякакви дреболии из автобусите, за да преживяват – просто нямаха друга прехрана… Такова нещо не бях виждал в София. Сядах в онези автобуси и плачех, без да ме е срам, защото никой не ме познаваше…”
Подобен шок изживяват и много други деца на чилийски емигранти, завърнали се в родината със семействата си след дълъг живот в различни страни. Някои така и не успяват да се приспособят и отново заминават, оставайки завинаги разкрачени между „тук” и „там” – без никога да са сигурни кое точно е „тяхното”… Впрочем, част от чилийската емиграция така си и остава завинаги в страните, в които е пуснала корени през дългите години изгнание.
У нас също има неколцина чилийци, избрали за постоянен живот България. Може би най-известният от тях е Андрес Сааведра – гимназиален и университетски преподавател, който освен това е и сътрудник на Почетното консулство на Чили в България (чилийското посолство, отговарящо за страната ни, е със седалище в Букурещ). Разбира се, събрахме се и с него и половинката му Рая при сегашното гостуване на Владимир. Припомнихме си 2005-та година – първото посещение на български президент в Чили. Държавен глава тогава беше Георги Първанов. Аз бях в журналистическата група, която придружаваше официалната делегация и отразяваше визитите (освен Чили, Първанов тогава посети и Бразилия). А Андрес съдействаше за „подгряващата” визита на тогавашния външен министър Соломон Паси, който пристигна в Чили още преди Първанов.
Но с Андрес имахме и още една, по-важна и за двама ни мисия – организирахме среща на Първанов с някогашни чилийски емигранти у нас. И тя се превърна в наистина най-емоционалното събитие от онова пътуване – цялата официална българска делегация бе разплакана от горещата благодарност за помощта на България, която изразиха онези около стотина „наши” чилийци, успели да пристигнат за срещата от различни кътчета на дългата близо 5000 километра Чили. Едно от най-вълнуващите изказвания направи тогава именно Владимир Моралес, като прочете и свое стихотворение за двете си родини – България и Чили. Тогава той беше из всички медии, пратили свои кореспонденти с делегацията.
И ето ни сега в София… Пак сълзи през смях, спомени, вълнения… Разпалени разговори за днешните България и Чили. И неспирни ретроспекции към миналото – без което никога няма ни настояще, ни бъдеще…
Бащата на Владко – Хуан Моралес (Иван Родригес) завършва в АОНСУ курс по партийно строителство и става преподавател пак там по същата дисциплина. Майката пък работи в книговезницата на АОНСУ.
А Владко като ученик проявява и своето увлечение да пише стихове – получават му се силни и вълнуващи. Така е включен и в делегацията на децата от чилийската емиграция, която участва в провеждалите се у нас от 1979 г. нататък Международни детски асамблеи „Знаме на мира”.
Докато сега беше у нас, той издири броя на „Работническо дело” от 18 август 1982 г., в който на първа страница са публикувани няколко снимки на участници в тогавашната асамблея – включително и на самия Владко, докато чете свое стихотворение. То е същото, което през 2005-та изрецитира пред Първанов и делегацията в Сантяго… А изданията на „Знаме на мира” между 1979 и 1988 г. са сред най-красивите преживявания, които е имал малкият Владко у нас – участвал е във всичките. И при гостуването си сега едно от първите места, до които отиде, е комплексът с камбаните от асамблеята. Скромната камбанка на чилийските деца емигранти още си е там…
Като ученик у нас Владко развихря и споменатите си спортни дарби – тренира бокс, биатлон, ски, спортна стрелба, лека атлетика. Но футболът е голямата му любов. Запален фен е и до днес на ЦСКА – особено щастлив бе, че неговият отбор точно по време на престоя му сега у нас спечели важни победи. Следил е с хъс спортната кариера на връстника си Христо Стоичков от самото ѝ начало. Самият Владимир се е състезавал за „Славия”, откъдето постоянно са го канили треньори, но както казва – „нямах дисциплина да се захвана сериозно със спорт”. Все пак, докато за кратко учи в престижния техникум за двигатели с вътрешно горене „Вилхелм Пик”, играе за неговия отбор заедно с Любо Пенев и Емо Костадинов. А по-късно се записва и да следва във ВИФ. Но изкарва само една година. След това идва моментът за връщането в Чили…
Връщането е решено от бащата – той го чака с нетърпение от толкова години. След плебисцита от октомври 1988 г. излизат списъци на хора, на които вече е разрешено да се върнат. И Хуан Моралес е сред тях. Разбира се, той незабавно започва за се стяга за завръщането. Семейството му – също.
За децата – и за Владимир, и за Кокито (Татяна) – това завръщане е голяма драма, защото са откъснати от своята българска приятелска среда и попадат на свършено чуждо им място, в непонятните за тях обществени отношения на дивия неолиберализъм. Но ако за тях е драма, за баща им е направо трагедия… В онова пост-пиночетово Чили Хуан Моралес внезапно се сблъсква с пълно разбиване на целия устрем, на който е посветил живота си. Току-що излезлите от диктатурата чилийци не желаят и да чуят нищо за политика. Прясно легализираната ЧКП е в изолация, обезкървена от големите човешки загуби, а „преходът” е натаманен така, че да ѝ се отреже пътя към представителство във властта. Същевременно излизат истории за предателства по време на диктатурата, за компромиси и съглашателства при „прехода”. Дивият неолиберализъм властва и в човешките отношения – доминират егоизмът и печалбарството. Хуан Моралес не знае как да се впише в този ландшафт. За да има как да живее семейството, той сменя преподавателската катедра с вестникарска будка – става продавач в нея. Но не е уязвено самолюбието му – той е потомствен железничар, уважаващ всеки труд. А е смъртно ранена душата му, вярвала толкова години, че Чили се нуждае от неговия устрем да се бори за социална справедливост и човешка свобода…
Всичко това сломява бащата на Владимир и той угасва едва на 59 години…
Трябва да минат още десетилетия, да израсне ново поколение в Чили, което не помни диктатурата, няма страх и не желае да търпи бруталното социално неравенство, завещано от Пиночет и „чикагските момчета” – за да „избухне” бунтът от октомври 2019-та и да се тръгне към сегашния дълбок обрат, преживяван от чилийското общество.
„Баща ми щеше да е щастлив сега,” казва Владимир.
Самият Владимир не участва активно в никоя политическа партия. Но категорично е на страната на левицата. И както и мнозинството чилийци, очаква с надежда новата конституция, вярвайки, че тя ще предложи една много по-хуманна и справедлива социално-икономическа конструкция за страната.
Години след завръщането си, когато успява да осигури необходимите средства – „защото в Чили всичко се плаща прескъпо” – той следва външна търговия. И след това доста време се занимава с логистика на чуждестранни компании. Сравнително отскоро развива собствен бизнес за внос и продажба на детски играчки.
Дълго е мечтал отново да дойде в любимата си България, но все пак и това удоволствие не е от евтините. Сега вече може да си го позволи. А и сестра му Кокито вече го е изпреварила – тя идва тук на гости още преди няколко години.
Подтикват го да пътува насам също жена му и 22-годишната му дъщеря, студентка по психология – и двете са наясно, че важна част от Владимир е свързана с България и той няма никога да е напълно щастлив, ако не възстанови тази връзка.
Гостуването му и срещите с обичани приятели и съученици наистина го правят много щастлив. Твърдо решен е, че отново ще дойде и този път ще доведе и съпругата си, и дъщерята – иска и те да съпреживеят и открият неговата България, неговите всеотдайни приятели, един от които дори предложил да му подари апартамент, ако реши да се установи у нас за постоянно.
Обичта и благодарността на Владимир към България не се изчерпва само с личните му емоции. Той участва и в амбициозна инициатива – от една година е задвижил съвместно с чилийската Фондация за защита на накърненото от извънредни ситуации детство (PIDEE) проект, с който са кандидатствали за финансиране от чилийското министерство на културата. Проектът предвижда изработване на филателна колекция от 20 марки, с които да се изрази признателност към онези 52 държави по света, които са приютявали чилийски емигранти по времето на диктатурата на Пиночет. Марките ще изобразяват рисунки на чилийски деца емигранти. Има вече подготвен архив от 7000 такива рисунки. Сериозната работа ще е да се изберат от тях 20 за марките. И с тази задача ще се заеме художничката Кончита Валдес, която също е живяла в България.
Когато колекцията бъде готова, замисълът е посланикът на Чили в ООН с отделни официални церемонии да я връчи на посланиците в световната организация на всичките тези 52 държави, изразявайки официално благодарността към тях.
Може би от преоткриваното на такива гнезда имаме нужда всички, далеч не само Владимир Моралес и някогашните деца емигранти от Чили – гнезда на солидарността и на човешкото съпричастие. Такива, от които да може да тръгва свободният човек, за да гради по-добро общество…
