Олигарх за бой се стяга! Облича марковия костюм и обувките от змийска кожа, сгъва копринената джобна кърпичка, заглажда прилежно косата с гел, яхва луксозния джип и се запътва към телевизионното или радио студиo, където да се бори за изконните си човешки права – да не плаща данъци, осигуровки, и най-вече – заплати. Прави това от позата на работодател и със самочувствие на основен стълб на икономиката и обществото.
Гледаме това цинично представление на равни интервали, особено докато текат преговори в съвета за „тристранно сътрудничество” за повишаване на минималното заплащане. Тази година обаче кампанията на работодателите за правото им да бъдат робовладелци достига особени нива на цинизъм и вулгарност. Преди няколко дни председателите на Асоциацията на индустриалния капитал и КРИБ Васил Велев и Кирил Домусчиев достигнаха ново дъно, докато в национален ефир замеряха публиката с изопачени данни, извратена логика и елитаристко презрение към милионите свои „мързеливи и необразовани” съграждани, които не искат и не могат да работят, поради което никой няма право да им се меси плащат ли заплати и какви. Правдивата ярост на Домусчиев за пореден път бе трудно различима от махленска истерия, но затова пък дава известно обяснение защо е решил да си купи точно ФК „Лудогорец”.
Човек би си помислил, че пределът на потресаващата наглост е достигнат, но председателят на Българска стопанска камара Божидар Данев явно е решен не само да не изостава от колегите си, но и да ги задмине. В ефира на радио „Фокус” той със съвсем сериозен тон заявява следното: „Повишаването на минималната работна заплата ще доближи заплащането на хора без никакво образование с това на тези със солидно образование… проблемът с ниското заплащане на труда у нас се корени в липсата на стимул за образованост. Не е възможно с хора, които нямат образование, които не биха могли дори да се научат на елементарна технологична дисциплина, да говорим, че бихме могли да строим една нова и просперираща България. Вдигането на минималната работна заплата срутва ценностната система в България и мотивацията на хората да се образоват. Това е сбърканата политика на всички правителства досега“.
Това изявление спокойно би могло да мине за цитат от поредното сатирично фалшиво интервю в „Бъзикилийкс” или дори от ненаписаната трета част на „Мъртви души”. У нас обаче сатирата и гротеската могат само да дишат прахта на реалността.
Очевидно „ценностната система в България” изисква образованите хора – особено тези, останали да работят в сферата на образованието – да получават малко, така че да има оправдание за още по-ниското заплащане на необразованите. Защото сред тези, получаващи близко до минималното заплащане, се нареждат и младите преподаватели в училища и университети, учените в БАН, докторантите и други хора, които трудно могат са бъдат обвинени в липса на „стимул за образованост”. Медицински сестри и социалните работници пък по всяка вероятност са зле платени, защото нямат образование и „не биха могли дори да се научат на елементарна технологична дисциплина”.
В главите на този тип хора, гордо назоваващи се „работодатели”, очевидно мисълта тече в обратна на нормалната логика посока. Доближаването на минималната надница до средните заплати на образованите служители не води до очевидния извод, че заплащането на образованите е ниско, а че МРЗ е твърде висока. И тук не говорим за минимална заплата, с която може да се живее спокойно или достойно, а за такава, която оставя получаващите я на ръба на оцеляването. Работодателите се оплакват от липсата на квалифицирани кадри, но отказват да предлагат конкурентно заплащане, което би убедило въпросните кадри да работят в страната, вместо да се изнасят в чужбина. „Бизнесът” също така активно спомага за влошаването на образованието с лобирането си, макар сам да не знае какво точно иска.
Нивото на дебата е дотолкова кръчмарско, че дори не може да се стигне до реалните аргументи в течащия и по света спор относно минималната заплата. Като например това, че повишаването ѝ има положителни ефекти за икономиката, особен ако доходите са на много ниско ниво. Простата причина това да е факт е, че хората с ниски доходи харчат почти всичко допълнително за стоки и услуги, поради което тези пари се връщат директно в местната икономика.
Интересът на работодателите относно това как стоят нещата „по белия свят” обаче се свежда само до това да използват манипулативно липсата на национална МРЗ в някои западни държави в похода си за отменянето ѝ. Разбира се те пропускат да уточнят, че в повечето такива случаи минималните нива на заплащане са гарантирани от секторни колективни трудови договори – практика, която не само не биха приели, но вероятно получават гърчове само като си го представят.
Моралните и интелектуални дефицити обаче не са единственият фактор, поради който човек остава с кисел вкус в устата, докато наблюдава как „работодателите” се представят като едни Дон Кихотовци, борещи се с вятърните мелници на държавния административен натиск, който ограничава свободния им предприемачески дух и изконното им право да експлоатират. Макар само по себе си да е достатъчно потресаващо, че стожерите на националното стопанство имат менталност, която по нищо не се различава от тази на членовете на виртуалния кръжок на фантастите-мизантропи Българско либертарианско общество – които виждат в законовите ограничения за детския труд вулгарна пречка пред свободното договаряне.
Трудно обяснимо е откъде идва това самочувствие на успешни индустриалци и предприемачи, щом рентабилността на бизнесите им е заплашена дори от най-ниските минимални и средни заплати в ЕС. Освен това е трудно да се намери роден „едър индустриалец”, който да не е получил летящ старт в натрупването на начален капитал чрез съмнителни приватизационни сделки на държавни активи, и който не бива поддържан от обществени поръчки и неизгодни за държавата договори. При все цялото им възмущение от държавната принуда, можем спокойно да се обзаложим, че всички големи индустриалци имат цяла колекция СМС-и от трикратния премиер Борисов и държат номера му на бързо набиране. В противен случаи едва ли биха могли да се надяват държавата да ремонтира за своя сметка стадиона на подопечния им футболен отбор, например.
Бюджетът субсидира успешните бизнесмени не само с преки вливания на капитал и подаряване на активи и концесии, но и с регресивната данъчна система, която ни сродява с държави за пример като Източен Тимор и Абхазия. Минималните данъци, заплати и осигуровки, плащани от най-изтъкнатите предприемачи, в повечето случаи едва ли покриват разходите за инфраструктурата, която използват за икономическата си дейност. Включително образованието на квалифицираните им кадри.
Работодателите в крайна сметка имат възможност да плащат смешни заплати и защото ги субсидира самото общество – много от работещите бедни разчитат на пари, пращани им от роднини в чужбина, освен това често нямат разходи за наем, тъй като живеят в пренаселено и некачествено жилище, придобито по времето на социализма. Трудовото законодателство е врата в полето, а държавата гледа с бохемско презрение на спазването на концесионни и приватизационни договори. Ако пък случайно поиска приватизаторите да изпълнят задълженията си, арбитражните съдилища се погрижват да не се стига до там – поради което наскоро гореспоменатия Домусчиев получи подарък за десетки милиони.
По всичко изглежда, че за работодателските организации съвършеният държавен и обществен строй е феодализмът, и трябва да им се признае, че в общи линии са го постигнали. Не виждат нищо по-справедливо от това да се ширят като помешчици, а държавата да им осигурява рента и почти безплатна работна ръка – в замяна на политическа вярност и издръжка на футболни отбори.
В този ред на мисли, на КРИБ, АИКБ и БСК би им отивало повече да се представят като Дружества за защита на феодалните права, или пък ако са съвсем откровени – Олигархични сдружения за социален джихад. В крайна сметка едва ли някой би се впечатлил – защото вместо погнуса, тези хора твърде често получават аплодисменти.
Най-абсурдното е, че не малка част от служителите им също са готови да защитават ниските си заплати, символичните си осигуровки и ощетяващата ги данъчна система – особено тези, работещи в олигархичните медии. Дали поради стокхолмски синдром или клиентелизъм, но тенденцията е налице. Така че работодателите в крайна сметка разполагат със служители-мечта, които яростно плюят на собствените си интереси и защитават техните. И въпреки това са недоволни…
Остава ни да се надяваме, че отнякъде ще изплуват „шегаджийски” снимки на ръководители на работодателски организации от Бухенвалд, белким най-после получат заслуженото обществено възмущение. Макар че има вероятност дори кадри как буквално пият кръвта на наемни работници да не направят особено впечатление. Може пък Данев да е прав и наистина това да е „ценностната система в България” – поради което ще продължим да сме европейски първенци по неравенство, водачи по бедност и материални лишения, и последна дупка на кавала в класациите по заплащане и разходи за социална защита.
About The Author
