В категории:Анализи / Свят

За един накълцан дисидент в повече

Случаят с Джамал Хашоги доведе до доста закъсняла вълна от критика срещу Саудитска Арабия. Но когато става въпрос за толкова пари, петрол и оръжия, спорадичните пози на принципност неизменно се израждат в парад на лицемерието

Джамал Хашоги. Снимка: VOA

На 2 октомври живеещият в изгнание в САЩ саудитски журналист Джамал Хашоги влиза в консулството на родината си в Истанбул, за да получи документи, които са нужни за предстоящата му сватба. Той знае, че това носи риск, и казва на турската си годеница да вдигне шум, ако не се върне повече от четири часа. Но явно не си е давал сметка точно колко е голям рискът, защото повече никой не го вижда.

Според турските власти след като прекрачва прага на консулството, Хашоги е завлечен в една стая, където е измъчван и убит, а след това тялото му е нарязано на парчета. Анкара твърди, че има солидни доказателства, че се е случило точно това – включително идентичността на екип от 15 саудитци, пристигнали с частен самолет, за да извършат покушението, както и видео и аудио записи от изтезанията и убийството на Хашоги, направени от собствения му “умен” часовник. Турските власти са споделили доказателствата със западните си съюзници и САЩ, но не и с медиите. От своя страна Саудитска Арабия яростно отрича и настоява, че журналистът е напуснал консулството през задния вход – но няма доказателства за това, защото охранителните камери не работели точно в този ден.

Този случай доведе до нещо нечувано – Саудитска Арабия, основен политически и военен съюзник на Запада в Близкия Изток, основен клиент на военно-промишления комплекс и основен спонсор на “институти” и “експерти”, направляващи външната политика на Вашингтон и медийния наратив в мейнстрийм медиите – изведнъж се оказа еднозначно лош герой в политическото и медийно говорене. Разразилият се скандал придоби такива мащаби, че започнаха да се появяват немислими доскоро заглавия като “Саудитската изолация нараства заради изчезването на Хашоги”, “Това ли е началото на края на съюза между САЩ и Саудитска Арабия” и “Владичеството на момчето-крал Мохамед бин Салман свърши, преди да е започнало”, “Вероятната смърт на Джамал Хашоги е печален удар по външната политика на САЩ в Близкия Изток”.

Хашоги с годеницата си. Снимка: Middle East Eye

Медиите и политиците по принцип не би трябвало да имат проблем да са критични към страна, която беси опозиционери и обезглавява жени по улиците, която осъществява всички възможни нарушения на човешките права и военни престъпления, която е основен спонсор на ислямисткия екстремизъм, и която има много повече общо с атентатите от 11 септември 2001 г. от която и да е от страните, които бяха окупирани, бомбардирани и санкционирани в течение на “войната с терора”. Джамал Хашоги обаче бе колумнист на Washington Post, интегриран в коментаторския елит на щатските медии и тинк-танкове. Така че неговото изчезване и вероятно убийство доведе до прекъсване на инерцията на обичайния петролно-оръжеен релативизъм, който обикновено води медии и политици, когато става въпрос за Саудитска Арабия.

В медиите заваляха призиви да се бойкотират лъскавите соарета, организирани като реклама на саудитския режим из западните столици, а много големи имена се изтеглиха от конференцията “Бъдеща инвестиционна инициатива”, която е насрочена за този месец. Сред тях са Ричард Брансън, New York Times, CNN, Financial Times, Uber и Viacom. Щатската консултантска фирма Harbour Group пък обяви, че се отказва от договора си с кралството на стойност 80 хил. долара. Настроенията се променят дори на политическо ниво – група сенатори от двете партии предприеха инициатива за налагане на санкции срещу управляващите в Рияд по закона “Магнитски”, оригинално приет с цел наказателни действия срещу руски граждани.

Саудитска Арабия реагира по типично истеричен начин на заплахите за санкции. Подобен ход би означавал “Вашингтон да се самозаколи”, пише генералният директор на официалната саудитска медия Ал-Арабия Турки Алдакил. Част от заплахите за ответни мерки на саудитците не звучат прекалено сериозно и се опитват да експлоатират доминиращите пропагандните клишета – например заканите да се открие руска база на саудитска територия, или увещанията, че в резултат на подобни действия Иран ще получи целия региона на тепсия. (Последното е особено нелепо като се има предвид, че натискът на саудитското лоби носи поне 40% от отговорността за това Иран да се възприема като архивраг на Вашингтон. Другите 60% се дължат на израелското лоби).

Друга част от заплахите обаче уцелват доста чувствителни струни – “щом цена на петрола от 80 долара за барел разгневява Тръмп, не трябва да се изключва поскъпване до 100, 200 долара или дори двойно на това. Един барел петрол може да бъде оценен и в различна валута. Китайски юан, например, вместо в долар. А петролът е най-важната суровина, търгувана в долари днес”, подхвърля многозначително директорът на Ал-Арабия.

Журналистът влиза в саудитското консулство в Истанбул и повече не излиза.

И в случай че заплахите Саудитска Арабия да престане да е гарант за петродолара не са достатъчни, Алдакил не пропуска да подчертае, че кралството е най-големият клиент на щатските производители на оръжие и би могло да се насочи към различни доставчици. Така официалната саудитска позиция се превърна в ехо на Доналд Тръмп, който няколко дни по-рано се опита да смекчи набиращите сила антисаудитските настроения с точно този аргумент: “Не искам да спирам огромното количество пари, което се налива в страната – инвестиции за 110 млрд. долара. Защото те ще вземат тези пари и ще ги изхарчат в Русия, Китай или другаде. Те ще кажат – ок, не ни е нужно да го купуваме от Боинг или Локхийд. Трябва да мислим за работнитe места”, заяви президентът на най-големия износител на оръжия и “демократични ценности” в света.

Той увери журналистите, че и на него “не му харесва”, ситуацията, но подчерта, че “ако се окаже наистина толкова лошо, има и други начини да се справим”, макар че “това се е случило в Турция, а Хашоги дори не е гражданин на САЩ”. На фона на неутихващото възмущение в следващи свои изказвания той все пак обеща “тежко наказание” ако се докаже, че саудитското правителство стои зад изчезването на колумниста на Washington Post.

Човек би могъл да се зачуди защо Тръмп не бе толкова притеснен за работните места в САЩ, когато провали сделки на Боинг за десетки милиарди долара с изтеглянето си от ядреното споразумение с Иран. Пак това му решение е основен фактор за поскъпването на петрола, което така силно го дразни. Но явно размерът (на лобитата и на оръжейните сделки) има по-голямо значение от принципните съображения и стратегическото обмисляне.

Саудитска Арабия, разбира се, би могла да осъществи повечето си заплахи – поне на теория. На практика обаче едва ли е способна да предизвика нова петролна криза като през 70-те. А и да е способна, това ще се отрази твърде зле на и без това нестабилната ѝ икономика и би имало непредвидими политически последствия. Рияд би могъл да хвърли някой друг милиард за руски или китайски оръжия, но не може да се откаже изцяло от тези доставки и интимното техническо сътрудничество с щатската армия, защото въоръжените сили на кралството просто ще спрат да функционират. Както самодоволно отбеляза Тръмп в своя реч в същия ден, в който изчезна на Хашоги – “Ние пазим Саудитска Арабия, без нас не може да изкара и две седмици”.

Колкото и откровено да е това признание за съпричастността на САЩ в многобройните престъпления на саудитските власти, то показва само половината картина. Елитите в САЩ и Саудитска Арабия са изградили симбиозна връзка, която е довела до вероятно непреодолими икономически, военни и политически зависимости между двете държави. Колкото и да се обтегнат отношенията заради случая Хашоги, вероятността да се скъсат изглежда твърде малка.

В понеделник Тръмп вече изглежда бе приел за факт, че Хашоги не е между живите, но изрази подозрение, че убийците може да не са действали по заповед на саудитските власти. Това би могло да се използва като сламка от Рияд, за да се намери изход от ситуацията – особено ако са верни сведенията на CNN, че саудитците планират да признаят, че журналистът е убит при “разпит, който се е объркал”.

Макар коментарите на Тръмп да се вписват в обичайната му палячовска циничност (и обичайното противоречие с коментарите му отпреди да стане президент), в конкретния случай поведението му е напълно в нормите на цинизма и двойните стандарти на целия щатски външнополитически елит, що се отнася до Саудитска Арабия. Всъщност цялостното му отношение към Рияд показва колко добре се вписва управлението му във външнополитическите традиции на страната – колкото и да повтарят отдадените му противници (и привърженици), че представлява някакво отклонение.

Основният проблем на политическите и медийни централи във Вашингтон е, че кризата не просто засяга отношенията със Саудитска Арабия, но също така съсипва огромните усилия, инвестирани в изграждането на положителен образ на престолонаследника Мохамед бин Салман. Едва 33-годишен, Салман си проправи път през редиците на многобройното кралско семейство и от две години държи реалната власт в страната. Утвърждаването му на вътрешно ниво и особено на външнополитическата сцена стана със значителна подкрепа от Обединените арабски емирства, чийто посланик в САЩ представяше принца на важните фактори във Вашингтон и ги убеждаваше, че той е “техният човек”. И тези усилия са повече от успешни. В книгата си  Fire and Fury Майкъл Улф описва как Тръмп коментира управленските рокади в Саудитска Арабия със “Сложихме нашия човек на власт”. Зетят на Тръмп и негов представител в Близкия Изток Джеред Кушнер си гукаше с принц Салман до 4 часа сутринта и според някои сведения дори му е давал информация за саудитци, нелоялни към неговото управление.

Семейство Тръмп и тяхното управление обаче споделя срама от промотирането на саудитския сатрап като “млад реформатор” с кажи-речи всички мейнстрийм медии – колкото и шумно да се възмущават те в момента. New York Times, който сега настоява светът да получи отговори за изчезването на Хашоги, не толкова отдавна публикуваше дитирамби за Салман, който “най-после” е докарал арабската пролет в Саудитска Арабия. Guardian, който сега декларира, че предполагаемото убийство на журналиста “разкрива истинската природа на репресивната диктатура на Мохамед Бил Салман”, преди по-малко от година убеждаваше читателите си, че престолонаследникът “е готов да поема рискове”, за да утоли своята “жажда за антикорупционни реформи” (в това отношене не е невинен и Washington post, който сега драматично оставя незапълнена колонката на Хашоги).

Съвсем доскоро Салман бе представян в медиите като смел млад реформатор

Трябва да се отбележи, че причината Хашоги да се окаже дисидент е точно критиката му към развитието на саудитско-американските отношения след избирането на Тръмп. До сравнително скоро той е част от близкия до двореца елит в една страна, където писатели-дисиденти като Раиф Бадауи биват осъждани на 1000 удара с бич заради “обида на исляма”. Проблемите на Хашоги започват малко след избирането на Тръмп, когато по време на конференция на щатски тинк-танк заявява, че новият президент би трябвало да предизвиква безпокойство у саудитските управници. Скоро след това е информиран от властите, че му е забранено да пише и да публикува в Twitter. На фона на зачестилите арести на негови колеги през септември 2017 г. Хашоги решава да напусне страната и се установява в САЩ. В една от последните си публични изяви той казва, че Рияд е отишъл прекалено далеч в промотирането на сделката, която Тръмп и Кушнер подготвят за решаване на израело-палестинския конфликт и това се превръща в сериозен проблем за кралството. Макар да е силно критичен към заглушаването на независимите гласове в родината си, Хашоги счита идеята за “смяна на режима” там за нелепа.

На пръв поглед е нелогично управляващите в Рияд – и най-вероятно лично Салман – да решат да свършат такава глупост, с която поставят под риск отношенията си с ключов съюзник и обезсмислят помпозните си рекламни кампании. Но истината е, че просто не са имали причини да смятат, че ще има каквато и да е сериозна реакция. В крайна сметка саудитските властници правят неимоверно по-ужасни неща, без това да има какъвто и да е политически ефект.

Инвазията им в Йемен, където са съюзници както със Съединените щати, така и с Ал Кайда, причини най-тежката хуманитарна криза в света. Въпреки това САЩ (както и други държави) не само не спират доставките на бомби, но и осигуряват разузнавателна информация, целеуказване, зареждане във въздуха и всякаква друга помощ, която прави военните операции възможни. Когато се случи саудитската коалиция да бомбардира сватба, погребение или училищен автобус, това привлича медийно внимание, което обаче бързо отшумява, и Йемен отново изчезва от заглавията. Бруталната намеса на саудитците в Бахрейн пък сякаш изобщо не се е случвала, а финансирането и въоръжаването на джихадисти в Сирия, Либия и другаде се представя като част от общите усилия на международната общност за борба с кървавите диктатори.

Екзекуциите на опозиционни дейци и духовни лидери на малцинствата в Саудитска Арабия минава незабелязано през новинарските емисии, а благодарение на Едуард Сноудън знаем, че по времето на Обама САЩ са споделяли с Рияд и разузнавателни данни за саудитски дисиденти, спомагайки за бруталните полицейски репресии.

Когато принц Салман превърна един от луксозните хотели в Рияд в затвор и започна да рекетира вкараните вътре богаташи, западната преса еднозначно го хвалеше като смел борец с корупцията. Дори широко рекламираната “реформа”, с която бе върнато правото на саудитските жени да шофират, бе придружена с нова серия репресии и арести на изявени местни борци за правата на жените.

Други геройства на Саудитска Арабия само през последната година-две включват блокадата на Катар, където се намират едни от най-важните военни бази на САЩ в региона. Според появили се в медиите версии Рияд дори е планирал инвазия в Катар, която е била осуетена от бившия държавен секретар Рекс Тилерсън – което обаче не се е харесало на Тръмп и е изиграло роля за оставката на Тилерсън.

Нямаше никакви последствия за Салман и когато той буквално отвлече министър-председателя на Ливан. САЩ дори се поколебаха да застанат на страната на Канада, когато Саудитска Арабия предприе истеричен и доста налудничав дипломатически конфликт заради критики към спазването на човешките права в кралството, отправени от Отава.

На фона на всичко това принц Салман и приближените му имат пълно право да са изненадани, че не могат да отвлекат и разфасоват дисидент, без някой да им се бърка в работите.

Тръмп си хортува със саудитския престолонаследник. Снимка: Wikimedia commons

Тъй като отвличането и вероятното брутално убийство са извършени в Турция, това добавя цял нов пласт на геополитическо лицемерие в ситуацията. Ердоганова Турция изведнъж се оказа отговорен съюзник на Запада, разследващ активно и безкомпромисно това посегателство срещу свободата на словото.

Отношенията между Турция Саудитска Арабия по принцип изобщо не са добри, най-вече защото Анкара застава твърдо на страната на Катар и разклоненията на “Мюсюлманско братство” в конфликта им с Рияд. Саудитска Арабия подкрепи (да не кажа – организира) преврата в Египет, свалил защитаваното от Анкара и Доха правителство на „Мюсюлмански братя“. Турция демонстративно прати военен контингент в помощ на Катар след началото на саудитската блокада, освен това отказа да се включи в санкциите срещу Иран.

Възможно е саудитците да са решили, че предвид изключително лошите отношения между Турция и САЩ в последно време Анкара няма да прояви желание да се намесва. Случаят обаче бе използван от Ердоган точно като възможност да позакърпи отношенията си с администрацията на Тръмп. Насред шумотевицата около изчезването на Джамал Хашоги Турция освободи обвинения в шпионаж и подкрепа на тероризма американския пастор Андрю Брънсън, чийто случай се бе превърнал в основа на раздора между двете държави.

Казусите с Хашоги и Брънсън отлично демонстрират, че ако си стратегически полезен на САЩ, можеш да си най-бруталният и кървав диктатор и това да няма никакви последствия – стига да не направиш ход, който от ПиАр гледна точка да изглежда като накърняване на честта на Вашингтон. Защото ако Мохамед бин Салман си има конкуренция за най-голямо зло в Близкия Изток, то това несъмнено е Реджеп Ердоган. Той използва опита за преврат, за да хвърли в занданите десетки хиляди опозиционери, съдии, преподаватели, активисти, културни дейци, както и рекорден брой журналисти. Отношението към живеещите в чужбина дисиденти не е много по-различно от това на принц Салман – през април един от вицепремиерите се похвали, че турските служби са отвлекли 80 турски граждани от други държави. Швейцарските власти се видяха принудени да издадат заповед за арест на двама турски дипломати, опитали се да отвлекат турско-швейцарски бизнесмен.

Ердоган постави под личен контрол медиите и практически всички институции и систематично работи за ликвидиране на светския характер на държавата. Цели кюрдски градове в югоизточната част на страната бяха сринати, а Турция се превърна в разпределителна гара и тил на стичащите се в Сирия ислямистки бойци. Турция окупира части от Сирия, където покровителства процеси на етническо прочистване и ислямизация и редовно напада съюзните на САЩ кюрдски милиции. Ердоган и правителството му често обвиняват Вашингтон, че въоръжава “терористи” и отказва да предаде обвинявания за организирането на опита за преврат Фетуллах Гюлен. Антиамериканската реторика на Турция далеч надминава всичко, което може да се чуе от Саудитска Арабия, освен това Анкара не само заплашва, но и реално започна да купува оръжия от пазарните конкуренти на САЩ.

Така че обективно погледнато, Турция не е много по-малко грешна от Саудитска Арабия, включително по декларираните от Вашингтон и западните медии критерии. Но Турция също така има още по-стратегическо географско местоположение, почти тройно по-голямо население и въпреки липсата на петрол е по-голяма икономика от Саудитска Арабия (849 млрд. срещу 684 млрд. БВП). Така че явно могат да ѝ бъдат простени още повече волности, стига да не затваря американски  пастори.

Поради всичко това едва ли може да се очакват някакви значими или дълготрайни промени в геополитическия климат в резултат от случая с Хашоги. Възможно е от ситуацията да се възползват някакви вътрешни съперници на Мохамед бин Салман – ако са останали такива. По-вероятно обаче е той да остане на власт, а някой дребен саудитски апаратчик да опере пешкира за “неоторизираната” саморазправа с журналиста. Престолонаследникът дори може да използва ситуацията да направи нова вътрешнополитическа чистка.

Разбира се, поне известно време Мохамед бин Салман няма да е положителен герой в западната преса, а политици, бизнесмени и медийни магнати ще избягват да посещават рекламните му мероприятия. Знае ли човек, може дори Световната федерация по кеч да откаже да прави ново “Кралско разбиване” в Рияд. Но парите, петролът, оръжията и кръвта със сигурност ще продължат да текат.

Филип Буров

Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар