В резултат от поредица събития, сякаш част от някаква клоунада, непохватният бивш кмет на Лондон Борис Джонсън стана министър-председател на Великобритания. Джонсън, на който обикновено се гледа като на умилителен ексцентрик, внимателно е оформил своя медиен образ. Кой би могъл да забрави как консерваторът отговори на скандала, който съзнателно предизвика като нарече жените мюсюлманки „пощенски кутии“ и „обирджийки на банки“? Вместо извинение или обяснение, веднага след това Джонсън се появи по телевизията облечен в хавайски шорти и предложи на журналистите чай в причудливо несъответстващи си чаши.
Джонсън е възпитаник както на Итън, така и на Оксфорд, и някога е принадлежал към пословичния мъжки клуб „Булингдон“, където церемонията по приемане включва изгаряне на банкнота от 50 лири пред очите на бездомник. Но това няма да спре приятелите му в медиите да го рекламират като „човек от народа“ през идните седмици. Над пет милиона жители на Обединеното кралство в момента не успяват да свържат двата края заради нископлатената и несигурна заетост, съчетана с устойчивото поскъпване на живота. Но най-доброто, което консерваторите могат да им предложат, е едно конте, обещаващо да намали данъците за богатите.
Джонсън е опортюнист, чието лицемерие не знае граници – поради това човек може лесно да забрави как сегашният знаменосец на Брекзит някога е заявявал, че единствената полза от напускането на Европейския съюз би била в принуждаването на британците да осъзнаят, че „повечето ни проблеми не са причинени от Брюксел, а от хроничното британско мислене само в краткосрочен план, неадекватното управление, ленността, слабите умения, културата на търсене на лесно удовлетворение, плюс недостатъчните инвестиции както в човешки, така и във физически капитал и инфраструктура“.
Всеки, който е чел колонката на Джонсън във в. Telegraph през април 2016 г., спокойно можеше да го сбърка със защитник на оставането в ЕС – там той изреждаше ползите от Европейския съюз и твърдеше, че „членската такса изглежда доста малка за достъпа до целия този пазар“. Въпреки това обаче в същия ден, в който е написал това, той се оказа начело на добре финансираната кампания за напускане.
Борис Джонсън олицетворява всичко, което отстоява Консервативната партия. Расист, който е наричал чернокожите хора „пиканини“ с „динени усмивки“; заявявал е, че Барак Обама има „наследствена неприязън към Великобритания заради кенийския си произход“ и е убеден, че проблемът с колонизираните страни „не е това, че някога ние сме ги командвали, а че вече не ги командваме“.
Това представление продължаваше много години. Той наричаше хората от Папуа Нова Гвинея „канибали“, казваше че жените ходят в колежи, само „за да си намерят мъж за брак“, и описваше гейовете като „пройдохи по потници“. Много подходяща биография за човек, който в кампанията си обещаваше да „обедини страната“.
При всички дискусии около личността на Джонсън през последните седмици обаче има една част от историята му, на която не се обръща внимание: отношението му към работниците. Джонсън е прекарал почти цялата си кариера в атаки срещу синдикатите. През първото десетилетие на века той бе сред най-изявените противници на минималната заплата, за която твърдеше че ще „разрушава работни места“. А като кмет на Лондон той редовно изпадаше в конфликти с транспортните работници и синдикалните им организации.
Струва си да си припомним какво се случи тогава. По време на кампанията си за кмет Джонсън обещаваше да не затваря гишетата за продажба на билети за лондонското метро. Той дори сложи подписа си под този ангажимент за пред медиите. Когато вече като кмет се отметна от обещанието, синдикатът на транспортните и железопътни работници обяви стачка. Вместо да удържи на думата си, Джонсън предприе кампания за забрана на стачките. Той настояваше за минимум 50% избирателна активност при вътрешните гласувания в синдикатите преди да може да се обяви стачка. Това изискване се превърна в основа за рестриктивния спрямо синдикатите закон, представен от Консервативната партия през 2016 г.
Омразата на Борис Джонсън към работническата класа е дълбока. Представете си какъв човек трябва да си, че на фона на всичко, което вече се знае за трагедията в Хилзбъро, да напишеш, че хората от Ливърпул „се оливат“ със своя „статут на жертви“? Или че трябва да признаят ролята, изиграна от „пияни фенове в края на тълпата, които малоумно са се опитвали да си пробият път до терена“.
Около 130 000 предимно заможни членове на Консервативната партия катапултираха Борис Джонсън до премиерския кабинет на „Даунинг стрийт“ 10. Те нямат нищо против, че той е подкрепял остеритета, приватизацията или дерегулациите. Всъщност много от тях го аплодираха, когато в свое скорошно интервю каза, че не може да се сети за друг, който е „защитавал банкерите повече от него“ след финансовата катастрофа през 2008 г. „Аз ги защитавах ден и нощ“, припомни ни той.
Може би затова той толкова е решен да се противопоставя на „социализма с червени зъби и нокти“ на Лейбъристката партия. Залозите за работещите хора във всякакви бъдещи избори срещу Борис Джонсън са огромни. Това трябва да става очевидно и от приятелството му с Доналд Тръмп и Стив Банън – лешояди, от които може да се очаква да се нахвърлят върху британския обществен сектор след Брекзит без сделка. Докато Джонсън тласка страната към пропастта на 31 октомври, си струва да си спомним какво каза той, когато бе изхвърлен от предните редици на парламентарната си група през 2004 г.: „Приятели, открил съм, че няма катастрофи, само възможности. В това число и възможности за нови катастрофи“. Ако сте богат колкото Джонсън, няма катастрофа, която да е толкова голяма, че да не можете да се възползвате от нея.
