Въпреки че Съединените щати често се свързват с тясно придържане към свободния капитализъм и с изостанала социална система в сравнение със западноевропейските демокрации, в американската история могат да се определят два отчетливо прогресивни периода. Първият е бил след Голямата депресия, когато, за да преодолее последиците ѝ, президентът Франклин Рузвелт подписва множество законодателни актове, които в своята цялост формират т.н. програма New Deal (Новия курс). Надграждайки неговите постижения, близо трийсет години по-късно, политическата среда позволява приемането и подписването от президента Линдън Джонсън на следващ набор от програми, които стават известни като програмите на Великото общество (The Great Society Programs), целта на които е да се намали високият процент на бедност и водят до значителен напредък в социалните и гражданските права в Америка.
Тази политика заслужава най-малкото да се познава от общества и правителства, които имат аспирации към модернизация, ефективност и приобщаване на максимално голяма част от населението към развитие и градивно. Основна част от нея са мащабните образователните реформи обхващащи всички структури на Американската образователна система и различните обществени слоеве на обществото.
Президентът Джонсън представя идеята си за Велико общество в своята реч, изнесена в Мичиганския университет през 1964 г. Централна тема е борбата с бедността, в която по това време живеят близо 40 милиона американци. В началото и средата на 60-те години Демократическата партия е овладяла т.н. триумвират (т.е., Белия дом, Сената и Камарата на представителите), което ускорява приемането на много законодателни актове. Само месеци след речта в Мичиган, и двете партии в Конгреса приемат Закон за икономическите възможности от 1964 г., който създава, наред с друго, службата “Доброволци в помощ на Америка”, чиято цел е да предостави на американските общини достъпно и качествено професионално обучение. Както ще видим и по-нататък, образованието е от първостепенно значение за програмата на Джонсън, противно на представянето на периода от днешни критици като безпрецедентно и неконтролирано пръскане на пари. Законът също така създава Job Corps (Корпус на труда) – програма на Министерството на труда за предлагане на безплатно професионално обучение, така че младите хора да могат да имат по-справедливи доходи. През същата година Конгресът приема и Закона за купоните за храна, предоставяни от социалните служби, за да се осигури прехраната на най-нуждаещите се. Купоните се използват за закупуване на храна и други стоки от местни магазини, което изиграва ролята на положителна обратна връзка в икономиката, стимулирайки местното производство. В резултат на „Войната срещу бедността” броят на американците, живеещи под прага на бедност, намалява от около 40 милиона през 1960 г., 22% от населението тогава, до по-малко от 25 милиона през 1969 г., или 13% от населението.
Друг основен аспект на програмата „Великото общество“ е постигането на социална справедливост и прекратяването на расовата дискриминация. Движението за граждански права достига своята кулминация с речта на Мартин Лутър Кинг от 1963 г. „Имам една мечта“ (“I Have a Dream”). Но докато предишните президенти, включително Джон Кенеди, не са склонни да действат решително по въпроса, Линдън Джонсън не се поколебава да осъди дискриминацията при гласуване с много силните думи: „Грешно е — ужасно грешно е — да отричаш на някой от своите сънародници американци правото на глас в тази страна“. Това, че е демократ от южен щат, му позволява да създаде коалиция, която в крайна сметка приема мащабния Закон за гражданските права от 1964 г., който забранява дискриминацията при наемане на работа, в училищата и други образователни институции по причини на раса, цвят, религия, пол, и национален произход. Законът за Изборните права от 1965 г. е приет на следващата година и забранява много дискриминационни практики, като удостоверение за платен данък с фиксирана стойност (poll taxes) и тестове за грамотност – практики, често използвани в Юга още след Гражданската война, за да възпрепятстват цветнокожите хора да гласуват. Законът предоставя инструмент на федералните изборни комисии да гарантират горните забрани. През 1967 г. Джонсън назначава Търгуд Маршал, първия чернокож съдия във Върховния съд, а през 1968 г., втори Закон за гражданските права забранява расовата дискриминация при продажбата на жилища; преди приемането му някои квартали са открито рекламирани като „чисти“ от малцинствата. Тъй като тези промени се извършват едновременно с „Войната срещу бедността“, нивото на бедност сред афроамериканците намалява от 40% на около 30% само за периода от 1960 до 1969 г. (според американската Агенция за преброяване). През 1965 г. Законът за имиграционните услуги също премахва дискриминационните квоти за национален произход в имиграционното законодателство, което за повече от век преди това неоправдано възпира имиграцията от страни, които не са в Западна Европа.
Въпреки яростната съпротива от страна на политици и лобисти на медицинската и фармацевтичната индустрия, президентът Джонсън успява да приеме и друг значим закон – Закона за социално осигуряване от 1965 г., който създава след години на възпиране програмите Медикеър и Медикейд (здравно осигуряване съответно за възрастни хора и за бедни). Президентът Труман се оплаква повече от десетилетие по-рано, че „неуспехът да победи организираната опозиция срещу въвеждането на национална програма за задължително здравно осигуряване“ е сред най-големите му провали като президент. Медикейд, макар и неприложима за всички, предоставя жизненоважни грижи за хората; през 2019 г. 75 милиона американци са били в програмата.
“Великото общество е място, където всяко дете може да намери знания, да обогати ума си и да разшири своите таланти“, казва още президентът Джонсън в речта си в Мичиган. Законът за основното и средното образование от 1965 г. е може би най-важното и до днес федерално законодателство по отношение на образованието – той предоставя финансиране за училища в общности с ниски доходи; отпуска пари за ресурси за училищни библиотеки, учебници и други учебни материали; и спонсорира педагогически изследвания и професионално обучение. През 1968 г. 90-ят конгрес на Америка приема и Закона за двуезичното образование, който за първи път признава нуждите на говорещите други езици и предоставя субсидии за преподаване на английски език. По-противоречив и до днес, обаче, е приетият през 1965 г. Закон за висшето образование. Законът създава Националния преподавателски корпус – организация за осигуряване на по-бедни региони с квалифицирани преподаватели и система за федерална финансова помощ за студентите. Макар и добре-звучаща, програмата впоследствие бива силно критикувана за повишаването на таксите за обучение в университетите. Тя увеличава и гарантира търсенето на образование и позволява на колежите да повишат цените за обучение. Вина може да се търси и от следващите правителства, които не налагат никакви законови ограничения на университетите, да действат безпрепятствено в тази насока.
Реализирането на програмите за борба с бедността през прогресивното 60-то десетилетие на миналия век водят до преразпределение на богатството. Най-високата пределна ставка за федералния данък върху доходите през края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век е бил 91%. Въпреки че максималната данъчна ставка е намалена през 1964 г. до 70%, недоволството сред бялото предимно градско население нараства, заради изразходването на техните данъци за измъкване на малцинствата от бедността им. Освен това, по време на продължителната, непопулярна и кървава война във Виетнам, за ескалацията на която президентът Джонсън с право е винен, Републиканската партия успява да спечели президентските избори през 1968 г. След идването на власт на президента Никсън, администрацията му оставя непокътнати повечето от популярните програми, свързани с образование и здравеопазване, но се противопоставя на много от мерките, ограничаващи бедността. Фаталният удар по програмите за Великото общество идва с избирането на Роналд Рейгън за президент през 1980 г., който яростно се противопоставя на всякакви социални програми, сравнявайки ги със „злоупотребата с власт“ на английския крал Джордж III, довела до Американската война за независимост. По време на неговото президентстване повечето социални програми биват закрити или значително редуцирани. По същото време Върховният съд с консервативно мнозинство отхвърля антидискриминационните закони като противоконституционни. В резултат, вместо да продължи социалният напредък, в началото на 90-те години броят на бедните американци отново нараства от 25 милиона на 40 милиона.
Въпреки това, за много американци, за външния свят и особено за хората от Източна Европа, президентът Рейгън e възприеман като герой – президентът, който възстановява репутацията на Съединените щати и печели Студената война. За разлика от неговите политики, рационалността и прогресивизмът от 60-те години на миналия век често се забравят, въпреки техния доказан успех. Тази историческа несправедливост може да се види днес и в София, където местен жител или турист може да види бюст на покойния президент Рейгън, но по никакъв начин не може да си припомни за онзи гимназиален учител от Тексас, с визия и политика към Великото общество – 36-ият президент на САЩ, Линдън Бейнс Джонсън.
Авторът благодари на професорите Винсент Кайзер и Робърт Филипс и на Августа Манолева че се запознаха с текста и за полезните дискусии.
