Ронан Бъртъншоу, Маркъс Барнет, Tribune
Преди малко повече от година, когато ковид кризата удари за пръв път, британският премиер Борис Джонсън излезе със самоуверената декларация, че “Ние ще се справим, ще се справим заедно”. “Онова, което според мен коронавирусната криза вече доказа, е, че има такова нещо като общество”, заяви тогава той.
Изправен пред възродения дух на колективизъм, Джонсън реши публично да скъса с идеологията на Тачър, която десетилетия наред бе в основата на неговата партия. Това бе хитър ход – но не бе нещо ново. Дори преди неговия мандат консерваторите разбираха потенциала на Брекзит да ускори пренареждането на британската политика. Разбираха, че историческите разделения ляво-дясно, основаващи се на класата, биха могли да бъдат заменени с по-съвременни, основани на културата – и колкото по-скоро, толкова по-добре за тях.
За десните става все по-трудно да защитават икономиката, която са създали. Докато някога капитализмът бе възприеман като динамична система, синоним на лична свобода и иновации, общественото мнение вече се е променило драстично. Финансовата криза от 2008 г. разкри реалността на една система, движена от печалбата, като в масовото съзнание капитализмът вече се свързва с думи като „алчност“ и „корупция“. Остеритетът влоши ситуацията още повече, тъй като съкращенията, които засегнаха непропорционално работническата класа, затвърдиха идеята, че неравенството не е нещо случайно в капиталистическото общество, а част от неговата структура.
Това обществено разочарование отвори вратата за възраждане на социалистическата политика. Години наред икономиката се смяташе за най-сигурната територия за консерваторите – притчите за правителството, което харчи повече от възможностите си, се повтарят послушно от медиите, и до такава степен се бяха превърнали в “здрав разум”, че дори лидерът на лейбъристите Ед Милибанд излезе с платформа за остеритет през 2015 г. Но към 2017-та беше явно, че това се е променило. Обществото се бе обърнало срещу орязванията и доста харесваше предложенията на Джереми Корбин за облагане на богатите, увеличаване на заплатите и инвестициите в обществени услуги. Десницата се оказа в трудно положение.
Но британската Консервативна партия не случайно е една от най-старите и успешни политически организации в света. Тя не е просто сила на реакцията – през цялата си история тя постоянно се е адаптирала към новите обстоятелства, за да защитава по-добре собствеността и собствениците. Тя е вградена във всяка институция, която има влияние в британското общество – от местния бизнес до средствата за масова информация, от енорийската църква до армията. Чрез тези си активи тя е доказала, че в повечето случаи е способна да разчита обществените настроения и да се префасонира по определена линия. Представете си, ако щете, един голям циферблат в партийната централа, който в подходящия момент се завърта от индивид към нация.
След като почти изгубиха изборите през 2017 г., консерваторите претърпяха публична трансформация. Сили, които бяха в периферията на партията, се възползваха от възможността да преправят отвътре: министър-председателят бе сменен, а депутати с десетилетен опит – все едри риби, включително бивши министри и внукът на Уинстън Чърчил – бяха прочистени от редиците. Мнозина отляво и в либералния център се подиграваха на този хаос и виждаха в него неизбежна победа за прогресивните сили. Всъщност това беше преход към ново, потентно дясно крило.
Ако Консервативната партия искаше да оцелее след политическото земетресение, което насочи образованите хора от предградията и средната класа към лагера за оставане в ЕС, тя трябваше да се изгради на нови основи: като национал-популистки политически проект. Докато по времето на Камерън и Озбърн за врагове бяха сочени „мързеливците“, които източват публичните финанси, сега вече враг са космополитните елити, обладани от чувство за културно превъзходство, които все повече се откъсват от живота на обикновените хора.
Тъй като икономическите реалности означават, че все по-голяма част от народния гняв се насочва нагоре, торите се адаптираха и намериха свой начин да го канализират. Това беше голяма трансформация: в крайна сметка точно те бяха най-големите привърженици на глобализацията и Лондонското сити. Сега те се представят като дошли да ни спасят от глобалистките елити, да защият нацията от безличните транснационални институции, както и регионите от покварения Лондон – “Големият Цирей”.
И този им номер мина, от една страна защото пропагандната им машина в десните медии никога няма да посочи противоречията, а от друга защото по-голямата част от представителите на Лейбъристката Партия в парламента – хора, ангажирани преди всичко със социално-либералната корпоративна политика – са доволни от подобно пренареждане.
Този процес може би започна още с речта на Тереза Мей за това как “гражданин не света означава гражданин на нищото”. Тя обаче никога не е била способна да доведе този проект докрай. Човекът за тази работа бе Борис Джонсън. Ако в лаборатория бъде създаден политик, който да предвожда национал-популисткия проект на консерваторите, вероятно резултатът ще е точно Борис Джонсън. В страна, чието чувство за идентичност се основава фундаментално на обществените нрави на аристократичния елит, Джинсън е една от най-харизматичните му издънки – продукт на елитните училища, редактор на най-старото издание на този елит, човек, превърнат в публична личност от държавната телевизия.
Но той също така е и модерен. Той можеше да се подиграва на опонентите, да си пробива път под светлините на прожекторите и да предоставя постоянен материал за безмилостния новинарски цикъл. Полезно е и че Джонсън притежава онази особена способност за сантименталност, която е толкова ценена сред британския патриотичен коментариат – способността на един държавник, който никога не е твърде далеч от бутилката, да се просълзява, докато говори за битките, които другите са водили.
Под ръководството на Джонсън консерваторите достигнаха бившите бастиони на лейбъристите в постиндустриалните райони, използвайки ново послание, съчетаващо държавната намеса в икономиката с нападки срещу привидните печеливши от глобализацията. Те планираха да обезвредят корбинизма в икономиката и след това да го победят на културна основа – като представят лейбъристите като партията на градските професионалисти, и така да разбият значителна част от историческата им база в работническата класа. В епохата на широко разпространен народен гняв срещу елитите, партията на собствеността откри средствата, чрез които да оцелее. И през декември 2019 г. тя спечели битката на поколенията, за да пренареди британската политика.
След изборите мнозина прогнозираха, че трансформацията на консерваторите ще се окаже само повърхностна, и че скоро партията ще се върне към обичайното. Но десницата разбира способността на голямата социална промяна да измита неподатливи на промени политически сили. През 2017 г. десните във Великобритания се сблъскаха с истински враг за пръв път от много години – враг, който си поставя за цел не просто да ограничи ексцеса на управляващата класа, а такъв, който заплашваше да постави под въпрос самата управляваща класа. Нямаше значение, че корбинизмът никога не е бил достатъчно силен, за да изпълни тази задача – въпросът беше в това, че корбинизмът изобщо повдигна идеята, че собствеността може да бъде оспорена, и че милиони хора намериха това за привлекателно. Това беше достатъчно, за да покаже, че теренът на политиката се е променил коренно.
Национал-популисткият проект на торите не се свежда само до упражнение в комуникацията с обществеността. Те преровиха последните манифести на лейбъристите и започнаха да крадат от тях политика след политика: увеличаване на корпоративния данък, национална инфраструктурна банка, преместване на хазната извън Лондон, пренаписване на инвестиционни правила в полза на регионите, ангажиране със “зелени” индустриални разходи.
Тези политики няма да бъдат част от цялостен трансформативен икономически план, за какъвто агитираха Корбин и Джон Макдонъл, но без съмнение това са идеи, присвоени от пакета, предлаган от бившото ръководство на лейбъристите. Същото се отнася и за предложението на финансовото минстерство за увеличаване на публичните разходи с 18 млрд. лири, което дойде още преди да удари пандемията.
Целта не е да се подобрят условията за работниците като цяло. Всъщност те продължават да се влошават. Липсата на реакция от страна на правителството, докато компаниите масово прилагат тактика “уволняване и преназначаване”, е доказателство за това. Правителството също така няма планове да отмени “нулевите” трудови договори или да въведе минимално заплащане, покриващо жизнения минимум. Огромната вълна от съкращения не беше посрещната със сериозна програма за заетост. Може би най-показателното е, че намаляването на заплатите в публичния сектор изглежда ще продължи. Торите не променят динамиката на концентрация на богатството и властта – те по-скоро насочват политиките си точно към онези подчасти от работническата класа, които вече са привлекли, за да ги интегрират допълнително в своя проект.
Това поражда противоречия, които вероятно ще се задълбочат през следващите месеци и години. Да вземем за пример железопътната мрежа. От една страна консерваторите обещаха да инвестират 500 млн. лири, за да компенсират орязванията в миналото, както и да възстановят жп услугите в откъснати райони, за да се преодолее регионалното неравенство. Същевременно през миналата година финансовият министър Риши Сунак оряза 1 млрд. лири от общия бюджет за железниците. По подобен начин специалната изследователска група на консервативните депутати за развитие на северните райони вече има по-голям бюджет и повече служители, отколкото еквивалентната анти-ЕС група преди Брекзит. Един от най-изявените консервативни депутати от Севера обаче, Дехена Дейвисън, е в предните редици на съпротивата срещу т.нар. политики на “голямата държава”, заедно с тачъристкия Институт по икономически въпроси.
Но макар да има такива разломни линии сред британските консерватори, те са обединени около авторитарния завой на партията. Чрез прокарването на законопроекти за имунитет на полицаите под прикритие и разузнавателните агенти в чужбина, и за ограничаване правата за протест, в техните редици се сформира едно съществено единство. Това е съвсем логично: макар техният блок да доминира в политиката и обществото, консерваторите не са изменили фундаментално условията, които създадоха това масово недоволство. Тъй като лейбъристите се намират в ерата на Киър Стармър и центризма на фокус-групите, най-голямата заплаха за хегемонията на консерваторите идва извън официалната политика – от движенията, канализиращи дълбокото разочарование от несправедливостта. Серията от репресивни закони, позволяващи на държавата да наблюдава, инфилтрира и смачква тези зараждащи се движения, са логичен ход.
Това съответства и на корените на консерваторите, Днес до голяма степен е забравено, че семето на Консервативната партия е посяно при Манчестърското клане от 1819 г., когато армията разпръсква със сила демонстрация за разширяване на избирателните права. Войниците са изпратени от Уилям Хълтън, който по-късно изиграва решаваща роля в създаването на Консервативни сдружения в Ланкашир, които се разпространяват из цялата страна през 30-те години на XIX век. По онова време вътрешен министър е Робърт Пийл, който по-късно отговаря за създаването на столичната полиция, а през 1834 г. написва манифест, който по думите на историка А. Дж. Тейлър “създава модерната Консервативна партия от руините на торизма”.
Тогава, както и сега, десницата се формира в отговор на левицата. Десните са сянката на нашите поражения. И причината е проста: зад цялата дясна политика се крие страх от народните интереси, които левицата представлява. В този период на дълбока деморализация това е нещо, което трябва да се помни.
