По-високи корпоративни данъчни ставки за най-печелившите компании. Зелена индустриална революция. Нова национална инфраструктурна банка за насочване на капитали към регионите. Инвестиционният ръст за подхранване на икономиката на бъдещето. Включване на екологичната устойчивост в мандата на централната банка. Преместване на части от финансовото министерство в северните части на страната. Дори държавна финансова подкрепа за общностна собственост върху кръчми и други местни ценности. И още, и още. Ако човек си затвори очите за момент,може да си представи, че този пролетен доклад за бюджета на Обединеното кралство за 2021 г. е предлаган от бившия финансов министър в сянка на Джереми Корбин Джон Макдонъл, а не от заемащият тази длъжност в кабинета на Борис Джонсън Руши Сунак.
Разбира се, добре звучащите обещания не могат да заменят реалните политики, а икономическата програма на консервативното правителство представлява само тънка, бледа сянка на политиките, очертани в Лейбъристкия манифест от 2019 г. Консерваторите никога няма да осъществят дори частица от промените, които са необходими, за да бъде британската икономика наистина трансформирана така, че да работи за мнозинството, а не за малцина. Както самият Макдонъл реагира в Twitter: “Сунак краде моята реторика, но не и същността”.
Проблемът е, че при липсата на истинска алтернатива, чакаща в готовност, торите вероятно няма да имат нужда да отиват отвъд хитрите реторични пози. Това е съвсем реална политическа заплаха. Както стана видно от нервния отговор на лейбъристки лидер Киър Стармър от парламентарната трибуна, при текущия си курс, партията му просто няма отговор на подобно безсрамно заграбване на идеи. Лейбъристката партия е обект на политически грабеж в зрелищни мащаби, извършващ се в забавен каданс и посред бял ден.
И лейбъристката партия може да обвинява само себе си за това. Фактът, че консерваторите са способни да откраднат толкова много от дрехите на лейбъристите (за инвестициите, зелените работни места, икономическата трансформация, регионалното балансиране), като същевременно продължават да носят собствените си традиционни одежди (например, за данъчни облекчения за бизнеса или търговията след Брекзит) е свидетелство за степента, в която сегашното лейбъристко ръководство, въпреки обещанията си за обратното, е изоставило икономическата програма, разработена между 2015-та и 2019-та. Това позволи на консерваторите да претършуват тези изхвърлени на боклука трансформативни политики, да вземат най-привличащите вниманието заявления за себе си, без да се ангажират с наистина с политическата същност и структурните икономически промени, които те предполагат.
Разочароваща реч за икономиката, изнесена от Киър Стармър през февруари, даде възможност на Борис Джонсън подигравателно да заяви, че бюджетът на неговото правителство “ще направи много повече от нищожните искания” на лейбъристкия лидер. Това срамно състояние на нещата стана възможно единствено защото широко рекламираната реч на Стармър на практика изостави голямата част от досегашната икономическа програма на лейбъристите, и включваше само две оскъдни политически предложения. Едното от тях бе за емитиране на нови “Британски облигации за възстановяване” (макар да няма причина да се плащат премии на богатите спестители, които биха инвестирали в тях). Стармър предлага парите от тези ценни книжа да се използват за стартъп кредити за 100 000 нови бизнеса. (Както се оказа след това, консерваторите са подготвили собствена подобна схема, която обаче е доста по-хитро опакована като “зелени облигации”. Така правителството изглежда като гледащо в перспектива и изграждащо икономиката на бъдещето, докато предложението на Стармър изглежда пропито с носталгия към кампаниите за военни облигации от времето на световната война).
Лейбъристката партия под ръководството на Стармър изглежда решена да се хване във всеки политически капан, поставен от торите. Плановете на Сунак за повишаване на корпоративния данък изтекоха към медиите преди официалното им обявяване. Лидерите на Лейбъристката парламентарна група се заеха да им се противопоставят яростно от гледна точка на някакво криворазбрано кейнсианство, което дори не е способно да си представи държавно управление, което да е едновременно фискално експанзионно и да събира данъци върху свръхпечалбите. Както се случва твърде често през последната година, екипът на Стармър сякаш не напада правителството, а лявото крило на собствената си партия.
Когато финансовият министър представи детайлите на планираните увеличения, които няма да влязат в сила преди края на пандемията и няма да засягат малките бизнеси, той фактически надцака лейбъристите по линия на икономическия популизъм. Това даде възможност на правителството да позира като едновременно “отговорно” и “справедливо”, защото се е прицелило само в най-големите и печеливши компании, които са били облагодетелствани от кризата. Социологическите проучвания показват огромна обществена подкрепа за подобна позиция. Но стармъристите са толкова решени да водят фракционерска политическа война срещу левицата, че многократно чупят собствения си нос в стремежа си да ударят по нея.
Истинската опасност, пред която е изправена Великобритания, не е фискалната, а политическата консолидация. С този бюджет Джонсън и Сунак сигнализират за намерението си да консолидират национал-популисткия политически блок, който те събраха през 2019 г., около ново политическо споразумение. Споразумение, което се стреми да бъде едновременно държавно-интервенционистко и хиперкапиталистическо, което да циментира подкрепата на бившите лейбъристки избиратели, преминали към консерваторите през 2019-та година чрез програма за държавни разходи и инвестиции, макар и много ограничена на фона на реалните нужди след десетилетия на пренебрегване. Тези области на Великобритания, някога известни като “Червената стена”, бяха подлагани на последователни вълни на деиндустриализация , дезинвестиране и дестабилизация. Цели общности се оказаха изоставени или захвърлени. Консерваторите смятат, че задържането на подкрепата на тези избиратели ще им излезе евтино, защото реално погледнато в момента те нямат истинска опозиция.
Ако на декларацията на Сунак бе отговорил Макдонъл, въоръжен със значителната тежест на лейбъристката икономическа програма от времето на Корбин, финансовият министър нямаше да излезе от този сблъсък така невредим. Коронавирусната криза трябваше да е закопала това корумпирано, некомпетентно и лъжливо правителство, предвид броя смъртни случаи и опустошителния мащаб на икономическите щети, които бе позволено да се случат. Дебатите за бюджета би трябвало да са белязани от безпощадна битка за същността на възстановяването – за кого се грижи правителствената икономическа политика и кого изоставя – както и от сблъсък на визии за бъдещата икономическа посока на страната. Вместо това торите бяха оставени сами на бойното поле, тъй като опозицията изглежда решена да освободи себе си от точно тези политически позиции и решения, които би трябвало да представя като алтернатива на сегашното управление.
Ако нещо не се промени скоро, съществува риск консерваторите да се окажат способни сами да оформят политическия и икономически терен във Великобритания за дълго време напред. В момента им се позволява хамелеонски да заемат целия спектър от иначе противоречащи си икономически политики – от фискална строгост до икономически популизъм.
“Ние сме си ние”, заяви Сунак по време на представянето на бюджета, в неочакван завой към поезия. Това е цитат от Одисей на Алфред Тенисън, който продължава така:
И да отслабнат от времето и съдбата,
смелите сърца са с твърда воля.
Бори се и търси, откривай, не се предавай!
На фона на цялата дезориентация и деморализация вляво, и на офанзивата на консервативното правителство срещу пораженческото лейбъристко лидерство, би било добре британската левица на свой ред да вземе на заем от Сунак това настроение и да го използва в своя полза.
