Свършва ли романтичната легенда на младите идеалисти, на неопетнените момичета и момчета от „Подемос”, които разпалваха площадите с мантрата, че „да, може” онези горе, от „кастата”, да бъдат принудени да се загрижат за народа долу? Какво се случи, та в навечерието на три предстоящи и решаващи за Испания избори тази вдъхвала толкова много надежди за алтернативно обществено развитие партия сега се саморазяжда от дълбока вътрешна криза, а избирателите ѝ се отдръпват? Личностни съперничества, разнобой в програмни възгледи, объркване в приоритетите, вечното „шерше ла фам” или безскрупулни конспирации на вражески структури начело с „патриотичната полиция” предизвикват ерозия, която може да провали и цялата испанска левица?
Преди да потърсим отговорите на тези въпроси, нека огледаме политическата панорама и съотношението на силите в Испания четири седмици преди насрочените за 28 април извънредни парламентарни избори, които на 26 май ще бъдат последвани и от местни, и от европейски (2 в 1).
Засега единственото сигурно според сондажите е, че Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) ще вземе най-много гласове на парламентарния вот – до 28% съгласно последните анкети. Но това е далеч от необходимото пълно мнозинство в 350-членния парламент, така че цялото внимание е съсредоточено върху показателите на останалите политически сили и върху гаданията с чия подкрепа или поне въздържание ще могат да управляват социалистите. Или пък какво съюзяване в противниковия лагер ще ги отреже от властта.
Вдясно нещата изглеждаха ясни през последния месец и половина, след като през февруари „тройната десница” – консервативната Народна партия с нейния нов и радикален лидер Пабло Касадо, либералната „Сюдаданос” на Алберт Ривера и възходящата ултрадясна Vox на Сантяго Абаскал – се консолидираха и единодушно се насочиха към сваляне на досегашния социалистически кабинет на премиера Педро Санчес. И успяха – Санчес се видя принуден да насрочи нови избори. А социолозите предрекоха, че ако се задържи, това съюзяване на десните, то ще им донесе триумфалните общо 50% на предстоящия вот – като сбор от 21% за Народната партия, 18% за „Сюдаданос” и 11% за Vox.
Само че курсът на традиционните партии в ЕС към изолиране на крайнодесните формации навсякъде из континента предизвика и натиск на съответните политически семейства спрямо Народната партия и „Сюдаданос” да не влизат в обвързване с Vox. На местно ниво пък сработи инстинктът на испанците да се пазят от реминисценции на франкизма, каквито изобилстват в риториката и програмата на Vox. И макар подкрепата именно за тази формация да не мръдна в проучванията, Народната партия и „Сюдаданос” започнаха да свалят показателите си – съответно до 18% и 16%, което се приписва на антипатиите на част от техните избиратели тъкмо към потенциалния съюзник Vox. Все пак сборът от общия очакван десен вот продължава да впечатлява.
Парадоксът на този фон е, че вместо при левицата също да се засили единението, за да се даде подобаващ отговор на десницата, всъщност наблюдаваме разнобой и объркване – най-вече в секторите вляво от ИСРП.
Що се отнася до социалистите, техните позиции неоспоримо се засилват – най-вече благодарение на дадените от досегашния кабинет на Санчес заявки за много по-социална политика. Сондажите сочат постоянно нарастване на процентите в подкрепа на ИСРП – последните данни са за 28%. Което предопределя, че социалистите несъмнено ще се се класират на първо място в парламентарните избори на 28 май. Все пак подобен резултат е далеч от абсолютното мнозинство. За да може да управлява, ИСРП се нуждае от силен и стабилен съюзник също вляво, мотивиран да поддържа въпросната социална политика и готов да приобщи други, по-малки леви формации.
Такъв съюзник може да бъде само „Подемос” – партията, която в досегашния парламент беше трета политическа сила. Само че всички прогнози засега вещаят спадане на подкрепата за нея, по-слабо представяне на изборите и загуба на около една трета от настоящите ѝ 67 депутатски места – предполага се, че в следващия парламент ще има едва към 37-40 депутати. Според последните проучвания, за партията на Пабло Иглесиас ще гласуват между 12 и 14% от избирателите. Докато на последния вот през 2016 г. съюзната формация „Унидос Подемос” с участието на „Подемос“ и на Обединена левица получи 21%.
При такъв срив изобщо не е сигурно дали „Подемос” ще е в състояние да осигури необходимото партньорство на ИСРП, за да получи Испания след гласуването на 28 април ляво и социално управление. За местния вот на 26 май прогнозите са още по-лоши поради силното раздробяване между левите кандидати, а листите за съвпадащия по ден евровот продължават да се тресат от ненадейни и объркващи избирателите размествания.
Какво се случи, за да се стигне дотук? Краткият отговор е: вътрешни раздори и разцепление.
Най-силното разтърсване по тази линия дойде на 17 януари т.г. Тогава неотдавнашният „номер 2” в „Подемос”, съосновател на партията и най-близък приятел на Иглесиас – Иниго Ерехон, обяви, че ще се кандидатира за местните избори на 26 май в тандем с настоящата кметица на Мадрид Мануела Кармена от листата на нейната платформа Más Madrid („Повече Мадрид”). Кармена ще се пробва за нов кметски мандат, а Ерехон ще се състезава за шеф на Община Мадрид, която е с автономен статут – тоест за водач на нейния Общински съвет или де факто на мадридското правителство.
На предишните избори през 2015 г. адвокатката Кармена, която има забележителна лична борческа история още от времената на франкизма и демократичния преход и разполага с огромен обществен авторитет, беше подкрепена от „Подемос” като независима кандидатка и спечели с голяма преднина пред останалите си съперници. Но при тогавашното гласуване за Общински съвет разпокъсаната левица не можа да се координира добре и със съвсем малко изпусна победата, която отиде при представителката на Народната партия Кристина Сифуентес (подала оставка по-късно заради злоупотреби). Така през целия си мандат Кармена трябваше да управлява с враждебен Общински съвет, доминиран от десницата. И през цялото това време левите формации не спираха да се заканват как следващия път (през май 2019-та) ще се представят силни и единни, за да спечелят и регионалния парламент. Аргументирайки се именно с това, Ерехон на 17 януари обяви, че тръгва на битка заедно с Кармена като кандидат за председател на Общинския съвет от Más Madrid.
Само че реакцията от страна на Пабло Иглесиас беше като на човек, получил нож в гърба и предаден от най-близкия си приятел. Чрез видеообръщение, качено в социалните мрежи, той заклейми и отлъчи Ерехон от „Подемос”, оповестявайки, че така бившия „номер 2” се е самоизключил от общата им партия и е избрал друг път и друга партия – Más Madrid. Макар това да не е точно партия, а предизборна платформа. Не липсваха и горчиви натяквания към Кармена, която не би била кметица без „Подемос”, а сега подмамва в своя формация водещ кадър на тази партия.
Впрочем, истината е, че Кармена неведнъж е показвала раздразнението си от стремежа на лидера на „Подемос” именно той да ѝ определи партньора за новата изборна кампания. Проявявайки инициативата сама да избере Ерехон, тя очевидно държи да покаже, че е наистина независима и не желае партийна „шапка”.
Иглесиас качи обръщението си по този повод в социалните мрежи, защото беше прекратил всякакви свои преки изяви след излизането си в тримесечен отпуск по бащинство малко преди Коледа м.г.
Именно това скъсване между Иглесиас и Ерехон може да се смята като вододел и „червена линия” за настоящата криза в „Подемос”. Но тя далеч не започва на въпросния 17 януари т.г., а има дълга предистория.
Първо трябва да се напомни, че при раждането на „Подемос” преди пет години – през януари 2014 г., край люлката на новата формация са петима емблематични основатели, колеги и близки приятели. Всичките са млади политолози, социолози и философи от Университета „Комплутенсе” в Мадрид – Пабло Иглесиас, Иниго Ерехон, Хуан Карлос Монедеро, Каролина Бесканса и Луис Алегре. „Детето” им – новата алтернативна партия, влиза с летящ старт в политиката и вкарва петима свои евродепутати в ЕП на европейските избори през май 2014-та. Те печелят тогава с посланията си, дошли от кипналото през 2011-та „Движение на възмутените” – от испанските площади, пълни с демонстранти срещу социалните орязвания, срещу изселванията на длъжници, които не могат да плащат ипотеките на жилищата си заради връхлетяла ги „кризисна” безработица, срещу „банките, които изядоха хората”, срещу безочливата корупция сред управляващата тогава Народна партия и т.н.
„Подемос” бяха алтернативата на всичко това. Те разбудиха онези, които дотогава дори не отиваха да гласуват, защото бяха отвратени от циничния двупартиен модел, който никога нищо не променя. Иглесиас и приятелите му върнаха живота и надеждата в испанската политика, накараха милиони хора да повярват, че „да, може” системата да се промени и очовечи с алтернативен вот.
Бях на първия масов митинг, който свика „Подемос” в Мадрид на 31 януари 2015 г. и усетих „на живо” импулса на онези около 300 000 души, които заляха тогава площад „Пуерта дел Сол” и улица „Алкала”. Видях сълзи в очите на хората, които пяха заедно с Иглесиас, Ерехон, Монедеро, Бесканса, Алегре и другите младежи на сцената легендарната песен на аржентинката Мерседес Соса: „Ще се промени, всичко ще се промени!”. После на два пъти имах възможност да разговарям и лично с Алегре, който беше категоричен: „Ние сме вратата, през която може да влезе волята на мнозинството. А тя е – прозрачност и демокрация”.
Беше период на еуфория, идеализъм, надежди. Хората „отдолу” се събираха на „народни асамблеи” по кварталите и заедно решаваха проблемите си. Бяха убедени, че когато „Подемос” влезе в парламента, „всичко ще се промени”.
Изборите на 20 декември 2015 г. дадоха на „Подемос” 21% подкрепа и 69 депутати, превръщайки я в трета политическа сила след Народната партия и ИСРП. Другата нова формация в националния парламент бе останалата четвърта либерална „Сюдаданос”. Така класическите „народняци” и социалисти се сдобиха и с по още едно „разширение” съответно вдясно („Сюдаданос”) и вляво („Подемос”).
Това разнообразяване на политическия пейзаж обаче се оказа нож с две остриета – невъзможно бе съставянето на правителство без умели преговори и сериозни компромиси. Нещо, за което нито новите, нито старите играчи на обществената сцена бяха готови в онзи момент.
В крайна сметка, след дълги и изтощителни парламентарни консултации, соцлидерът Педро Санчес направи през пролетта на 2016-та опит да прокара свое правителство на малцинството, базирано на негов пакт със „Сюдаданос”. За да успее, то се нуждаеше поне от гласуване „въздържал се” и от страна на „Подемос”. Но Иглесиас излезе с остра реч срещу „сговора на статуквото” в лицето на тези две партии и депутатите от „Подемос” гласуваха против, парадоксално съвпадайки така с вота на своя антипод – дясната Народна партия.
Всъщност именно при взимането на онова решение за бламиране на Санчес се появява и първата дълбока пукнатина вътре в „Подемос” – защото Ерехон и други негови съмишленици настояват тогава Санчес да бъде оставен да управлява и да не се предизвикват нови избори, от които може само да се загуби. Факт е, че извънредният вот през юни 2016-та показа, макар и с малко, но все пак по-лош резултат за „Подемос”. По инициатива на Иглесиас и на друг негов личен приятел – водача на Обединена левица Алберто Гарсон, двете формации се явяват тогава пред избирателите съюзени като „Унидос Подемос”. Но въпреки това взимат с две депутатски места по-малко (67), отколкото „Подемос” беше получила сама през декември 2015-та.
А Народната партия пак се класира отпред и в крайна сметка, след като влезе в сговор с „бароните” на ИСРП и отстрани пречкащия ѝ се Санчес, отново получи възможност да управлява. Де факто с отказа си да подкрепи Санчес през пролетта на 2016-та Иглесас остави десния Мариано Рахой още две години на власт, до лятото на 2018-та. Чак тогава Рахой бе изненадващо бързо свален с вот на недоверие, постигнат от съюзяването на „Подемос” и ИСРП – формула, срещу която Иглесиас преди това прекалено дълго се съпротивляваше.
След провала на възможното съюзяване със социалистите през 2016-та концептуалните разминавания вътре в „Подемос” се задълбочават. Ерехон, който тогава е говорител на партията, отстоява позицията, че за постигане на полезни за обществото политически промени и решения трябва да се води отворен, динамичен и допускащ взаимни компромиси диалог, да се търсят балансирани и ефективни партньорства като естествен и достатъчно силен партньор може да е именно ИСРП. Лидерът Иглесиас и оформилият се около него кръг от по-близки нему съратници от своя страна обаче смятат, че компромисите имат лимит и не може да се отстъпва от принципи в името на политически дивиденти.
Но не са само идейните разминавания. Вече се усеща и междуличностно напрежение, оформят се групи на „паблистите” (привърженици на Пабло Иглесиас) и „ерехонистите” (фенове на Иниго Ерехон). В такава обстановка през февруари 2017 г. се стига до втория конгрес на „Подемос”, известен като „Висталегре 2” (по името на залата, където се провежда). Залата скандира „Единство, единство” – защото всички знаят за вече откроилите се „две линии”, но задълбочаването на различията означава отслабване на партията и на цялата левица. Така че „гласът народен” е върхушката да се разбере помежду си.
Всъщност на конгреса се появява и „трети път”. За такъв пък апелира друга основателка на „Подемос” – Каролина Бесканса, която се опитва да намери златната среда между Иглесиас и Ерехон. Още един от основателите – Луис Алегре, тогава открито подкрепя Ерехон. Самият Алегре вече е минал през своя личен разрив с Иглесиас, заради който в края на 2016-та напуска ръководството на партийната организация в Мадрид.
В крайна сметка „Висталегре 2” завършва по класическия начин за всички класически партии, колкото и „Подемос” да настоява, че е различна – побеждава действащият лидер и неговият актуален към момента близък кръг. Иглесиас е преизбран с голяма поддръжка от делегатите, водещи позиции получават и „неговите” хора. Вместо Ерехон „номер две” и говорител на партията става младата и напориста Ирене Монтеро – бивша шефка на кабинета на Иглесиас, а тогава вече и негова сантиментална половинка.
За да демонстрира демократизъм и единство, новият-стар лидер още на конгреса обявява, че въпреки различията именно Ерехон ще бъде кандидатът на партията за шеф на мадридския общински съвет на местните избори през май 2019 г.
Истината е обаче, че напреженията и раздалечаването между тях двамата продължават и по-нататък, което прави впечатление на всички, защото точно Пабло и Иниго винаги по-рано са били изключително близки идейно и приятелски, още далеч преди да основат „Подемос”. А през последната година вече почти не си и говорят. И Иглесиас изглежда е забравил обещанието Ерехон да е партийният кандидат за мадридските избори. Докато накрая на 17 януари т.г. Ерехон не обявява, че сам е избрал да си издигне кандидатурата с Más Madrid на Мануела Кармена. Трябва да се отбележи, че Ерехон поднася решението си така, сякаш изпълнява именно траекторията, начертана от Иглесиас, твърдейки, че се смята за кандидат на „Подемос”.
Иглесиас гледа на ситуацията съвсем различно. Такова решение не е обсъждано нито с него, нито с партийните структури. Смята, че със своеволния си ход Ерехон се е самоизключил от „Подемос” и настоява той да напусне и депутатското си място (което Ерехон и прави по-късно). Иглесиас се чувства предаден и в обръщението си говори с каква горчивина посреща навършващата се точно в същите онези дни пета годишнина от основаването на „Подемос”.
На страната на Ерехон-Кармена преминават емблематични фигури от „Подемос” – като например водачът на мадридската организация на партията Рамон Еспинар. И, разбира се, споменатият „баща-основател” Луис Алегре. Каролина Бесканса също обявява, че Más Madrid е „добра възможност”, макар засега да се е отдръпнала на равни разстояния от всички. На по-ниски нива изборът Иглесиас или Ерехон води до раздробяване на много организации на партията.
Казусът удря и по листата на „Подемос“ за европейските избори на 26 май. Досегашният ѝ водач Пабло Бустиндуй – най-добрият експерт на партията в международните отношения, обяви, че се отказва да е кандидат, защото нямал „достатъчно сили за такава отговорност“. Всеизвестно е, че той винаги е бил сред най-близките съмишленици на Ерехон. Бустиндуй засега не го е последвал в Más Madrid и декларира, че остава в „Подемос“. Смята се, че въпреки тази лоялност „паблистите“, а и самият Иглесиас очевидно са снели доверието си от него.
От петимата основатели в добри отношения с Иглесиас в момента е отанал само Хуан Карлос Монедеро – най-възрастният от петорката (макар годините да не му личат), смятан за главен идеолог на „Подемос”. Той формално се оттегли от партийното ръководство още в началото на 2015-та. Тогава срещу него бяха отправени обвинения, че е декларирал некоректно пред данъчните власти свои приходи на стойност около 400 000 евро от лекции, изнасяни в Латинска Америка (отчел ги в оборота на своя фирма, вместо да ги обяви в личната си декларация). Монедеро си плати наложената му глоба и напусна партийните си позиции, за да не се развихри черен пиар срещу „Подемос” заради неговия случай.
Според Луис Алегре, който се е върнал към преподаването на философия в Университета „Комплутенсе”, най-близки сега до Иглесиас в партийната структура са говорителката и негова заместничка Ирене Монтеро, секретарят по отношенията с гражданското общество Рафа Майорал, секретарят по комуникацията Хуанма дел Олмо, организационният секретар Пабло Еченике. Алегре не пести жлъч особено срещу първите трима: „Те влязоха (в партийната дейност – б.р.) късно и зле, със стремежа да изключат всички, които не са от тяхната банда. Не са повече от четири-пет души, но са достатъчно, за да съсипят всичко”.
Вечното „шерше ла фам” е олицетворено тук от Ирене Монтеро, въпреки че като яростна феминистка тя несъмнено би заклеймила с възмущение употребата на подобно клише. Пламенно момиче е, истинска „пасионария”. Днес е на 30 години, а е тръгнала по протести и митинги още от 15-годишна, когато влиза в Комунистическата младеж. По-късно се калява с активната си дейност в PAH („Платформа на пострадалите от ипотеки”) – организация, която брани правата на изселваните неплатежоспособни длъжници.
Луис Алегре очевидно си знае защо казва, че тя е сред влезлите „късно и зле” в „Подемос”, но аз я помня още от онзи техен първи голям митинг на 31 януари 2015 г. в Мадрид. Тя беше тогава на сцената заедно с „петорката” и говори много разпалено пред множеството, което бурно я аплодира.
По онова време Ирене Монтеро още не беше гадже на Иглесиас (поне не официално), който имаше привличаща всеобщото внимание връзка с друга огнена и много популярна левичарка – острия ум и език на Обединена левица, русата Таня Санчес, редовна и блестяща участничка в телевизионни политически дискусии, включително в предавания, които водеше и самият Иглесиас.
Обединена левица (Izquierda Unida – IU), създадена на федеративен принцип формация и включваща Испанската комунистическа партия и други леви групи, преди основаването на „Подемос” в началото на 2014-та представя основния вот вляво от социалистите. Иглесиас също поддържа тесни контакти с IU, има много приятели в нейните редици, а при изборната кампания през 2011 г.работи и като съветник на формацията. Именно тогава се запознава с Таня Санчес и така започва връзката им.
Преди европейските избори през май 2014-та вече създалият „Подемос” Иглесиас предлага на IU да включи в листите си и представители на новата партия. Но тогавашното ръководство на IU не оценява добре силата на новородилия се феномен и отказва, не желаейки да става ракета-носител на нещо неизвестно, току-що учредено. Тогава „Подемос” излъчва свои отделни кандидати и прави фурор, вкарвайки петима евродепутати, докато IU получава само четири евродепутатски места.
Деликатните отношения от онзи период между „Подемос” и IU се отразяват и на личната връзка между Пабло Иглесиас и Таня Санчес. Особено сложно е за Таня – нейното партийно ръководство постоянно я подозира като агент на Иглесиас. В крайна сметка тя напуска IU през февруари 2015-та и основава собствено движение – „Апел за Мадрид” (Convocatoria por Madrid). А на следващия месец двамата с Пабло обявяват публично, че се разделят „като приятели” и всеки поема по своя път.
Но няма къде особено далеч да отидат един от друг политически. И на парламентарните избори през декември 2015-та „Апел за Мадрид” влиза в предизборен съюз с „Подемос”, а Таня Санчес става депутатка от листата на партията на бившето си гадже. След още няколко месеца – през април 2016, „Апел за Мадрид” престава да съществува като отделно движение и се влива в редиците на „Подемос”. На извънредните избори през юни с. г. Таня пак е избрана за депутатка.
Малко преди онези избори за лидер на IU е избран младият Алберто Гарсон – отдавнашен личен приятел на Пабло и на Таня. Именно с него тогава Иглесиас договаря съюза „Унидос Подемос”, лансирал с общи листи кандидатите на „Подемос” и IU.
Така започва етапът на най-близките отношения между двете партии, макар Гарсон да получава много критики от съпартийците си, че се съгласява на подчинена спрямо Иглесиас роля, че този съюз обезличава IU и я натоварва с негативите на „Подемос”. Самият Иглесиас пък чува упреци от своите, че прекалено се съобразява с IU и изпуска възможности за парламентарни ходове съвместно със социалистите.
В тези спорове разминаванията между Иглесиас и Ерехон стават все по-релефни. Интересното е, че Таня Санчес избира да заеме позицията на „ерехонистка”. И, казват, затова ѝ е отдредено депутатско кресло из крайните редове на партийния сектор в пленарната зала. А до бившия ѝ любим седи Ирене Монтеро…
След „предателството” на Ерехон от януари т. г. и решението на Таня Санчес също да се присъедини към Más Madrid, любители на конспирации пуснаха из испанските медии слухове, че всъщност именно тя дърпала конците на случилото се – защото била бясна на бившия си и на новата му изгора, че я неглижирали в парламента. Та затова стимулирала Ерехон и му помогнала чрез личните си връзки с Кармена и нейния екип за издигане на кандидатурата му за шеф на мадридското правителство.
Макар и атрактивна от медийна гледна точка, подобна версия трудно може да се вземе насериозно. Най-малкото защото Ерехон изобщо няма нужда от Таня Санчес, за да бъде „изтеглен” при Кармена. Всъщност най-близката сътрудничка на кметицата – нейната говорителка Рита Маестре, е бившо гадже на самия Ерехон. Те също като Таня и Пабло отдавна са разделени – от началото на 2016-та, а от миналата есен Маестре е омъжена вече за друг активист на „Подемос”. Да не говорим, че авторитетът и капацитетът на самия Ерехон (понякога наричан Хари Потър на „Подемос” заради външната си прилика с приказния герой) сами „работят” за него.
Що се отнася до връзката между Иглесиас и Ирене Монтеро, тя отдавна е очевидна за всички, макар двамата винаги да обявяват пред медиите, че не желаят да обсъждат личния си живот. Но постоянните им горещи прегръдки в пленарна зала след изказване било на Пабло, било на Ирене говорят сами за себе си.
За официално признание, че наистина са двойка може да се смятат съобщенията им от миналата пролет, когато известиха в социалните мрежи, че ще стават родители на близнаци. После се разбра, че си купуват къща за 600 000 евро, където да отглеждат децата си – и срещу двойката политици се надигна агресивна медийна вълна с обвинения, че изневеряват на бедния си електорат и се канят да живеят като богаташи. Пабло и Ирене дори проведоха допитване до членската маса на „Подемос” дали да купуват или не къщата, и мнозинството ги подкрепи.
За жалост, близнаците им се родиха преждевременно през юли м. г., докато Ирене беше едва в шестия месец на бремеността. Но благодарение на наистина много добрата испанска здравна система и всеотдайните грижи на докторите от обикновена обществена болница, момченцата им Лео и Мануел бяха спасени.
След изписването на децата в началото на октомври Ирене излезе за три месеца в отпуск по майчинство. А от 21 декември м. г. грижите за близнаците пое Иглесиас, който излезе за още три месеца – до 23 март т.г., в отпуск по бащинство. По този начин Ирене и Пабло държаха да покажат, както бяха обявили предварително, пример за пълно равноправие между бащата и майката, споделяне точно 50:50 на родителските грижи – кауза, на която много държат и двамата.
Ирене прекъсна отпуската си само веднъж миналата есен, за да участва в масова демонстрация в защита на правата на жените. А Пабло не направи нито едно прекъсване и не се появи „на живо” нито веднъж за последните три месеца. Просто изчезна от активния политически живот. Единственото, което си позволи, бе видеообръщението по повод „предателството” на Ерехон.
През трите месеца, докато го нямаше, лидерските функции в „Подемос” бяха поети съвместно от Ирене Монтеро и Пабло Еченике, организациония секретар. А в парламента изцяло доминираше само Ирене.
Трябва да напомним за какъв решителен период в испанската политика става дума. В началото на тази година видяхме силния пробив на ултрадясната Vox на изборите в Андалусия с последвалото ѝ съюзяване и на национално ниво с Народната партия и „Сюдаданос”. Успоредно се водеше ожесточена битка в парламента срещу социалния бюджет на правителството на Педро Санчес, а за изработката на този бюджет важен принос имаше и „Подемос”. Същевременно отново ескалира и темата за Каталуня, по която „Подемос” винаги е изразявала по-търпима към националистите позиция, искайки промяна в конституцията с определяне на Испания като „плуринационална държава”.
Точно Каталуня стана и катализаторът, провокирал падането на правителството на Санчес в средата на февруари. Формата на подетия от Санчес диалог със сепаратисткото ръководство в Барселона силно ядоса „тройната десница”, която за отмъщение реши да се обяви срещу проектобюджета. И, оказвайки се така с вързани ръце, Санчес обяви предсрочните избори на 28 април.
През всичкото това време Иглесиас го нямаше в политиката като вместо него се изявяваше предимно Ирене Монтеро. Което си беше продължение и на досегашната траектория на младата „пасионария” – Иглесиас още през 2015-та беше обявил, че тя ще е вицепремиер, ако партията се окаже победителка в изборите и ако трябва да сформира кабинет. По-късно за вероятността следващият лидер на „Подемос” да е жена многократно е говорил и самият Иглесиас, и самата Монтеро. И не друг, а Ерехон, посочи миналата година поименно и най-доброжелателно именно Ирене като много вероятна бъдеща партийна председателка.
В „Подемос”, а и в цяла Испания е много силно феминисткото движение – това ясно си пролича на тазгодишните шествия на 8 март из цялата страна. Те бяха най-масовите в света. Участвалата в тях Ирене Монтеро несъмнено е голямо вдъхновение за активист(к)ите в защитата на женските права.
Но нейният капацитет на политик все пак е далеч от равноправието ѝ с Иглесиас в гледането на децата. И няма как да не се отчете като грешка оставянето на парламентарната дейност на партията само върху нейните крехки плещи през последните три месеца. Заравяне на главата в пясъка би било да не се забележи, че и членската маса на „Подемос”, и активистите на партията, и другите политически сили, и широката испанска публика чакаха с нетърпение Иглесиас да се върне от отпуската си по бащинство, за да се разбере накъде тръгва „Подемос” и какво ще става изобщо с левицата в предстоящите три избора. Защото докато го нямаше и покрай „предателството” на Ерехон цялата левица тръгна към вътрешно раздробяване, взаимни непоносимости и сръдни при издигането на кандидатури особено за местните избори.
Толкова очевидно липсваше на всички Иглесиас, че една седмица преди 23 март – датата, на която той беше обявил, че се връща с участие в митинг на „Подемос” пред музея „Рейна София” в Мадрид – партията му пусна плакат с негова снимка в гръб, с вдигнат юмрук, с лице към пълен площад и с надпис: „Връща се!”. На испански думата е „Vuelve”. На плаката с различен цвят вътре в думата е откроено „el” – „той”. И Иглесиас незабавно реагира в любимите си социални мрежи с остро порицание за съпартийците си, издали такъв плакат – защото унизително възхвалявал мъжкото начало и унижавал жените…
Все пак на въпросния митинг на 23 март Иглесиас се постара наистина да се върне с целия си обичаен заряд, с който умее да разпалва площадите. Увери събралите се привърженици, че изпитва „срам” заради партийното разцепление и заради разочарованието, което „Подемос” е предизвиквала у избирателите си през последните години, когато не е съумявала да изпълни обещанията си пред тях и се е налагало да прави отстъпки, подчинявайки се на правилата на системата, вместо да ги променя. „Заобиколени от лъжци, понякога бъркахме любезността с отказа да казваме нещата ясно”, саморазкритикува се Иглесиас и увери, че „Подемос” ще се върне отново към първоначалните си корени, към защитата на „онези долу” от „онези горе”, към отстояването на социалния модел държава. Но за да може да е ефективна политическа сила, партията се нуждае от повече гласове на изборите. „Дайте ни достатъчно власт, за да могат да се променят нещата,” апелира Иглесиас.
Той призна, че вероятно ще трябва да направи коалиция със социалистите, за да има правителство, което да се противопостави на „тройната десница с дайрето”, както определи вкупом Народната партия, „Сюдаданос” и Vox. Но обеща, че партията му „няма да е патерица” за социалистите. А като приоритети, за които ще работи „Подемос”, посочи „обществените услуги, жените и народът, който говори много езици и се самоопределя с различни символи”…
Репортерите, отразявали този митинг в испанските медии, отбелязват, че сред хората на площада са преобладавали побелели глави, татковци с бебешки колички и доста по-малко млади хора, отколкото на ранните шествия на „Подемос”…
Многозначителен детайл са татковците с колички – явно силни опори на жените си, какъвто, очевидно, е и самият Иглесиас. Предстои му да продължи усилено да упражнява тази своя роля вече не само в грижи към близнаците Лео и Мануел, но и към задаващото се ново бебе, този път момиченце, с което на 13 март Ирене Монтеро оповести, че е бременна. Но никой не знае дали всъщност електоратът на „Подемос” е готов лидерът на партията в близко бъдеще отново да я остави на автопилот на половинката си, изчезвайки пак задълго в отпуск по бащинство…
Интересна подробност е, че десет дни преди Ирене бившата на Иглесиас – Таня Санчес, също оповести, че чака дете, от държана досега в тайна връзка със слабо известен активист на „Подемос”.
Иначе Иглесиас е прав, разбира се, да иска повече подкрепа от избирателите на „Подемос”, защото моментът е наистина решаващ – при изграждащ се единен фронт вдясно, раздробяването вляво е самоубийство и директен подарък за десницата. Само че реалността показва, че дори и след завръщането на Иглесиас от отпуската по бащинство това раздробяване продължава. „Подемос” не съумя да издигне обща кандидатура за Община Мадрид дори с Обединена левица (IU), с която са заедно във все още действащия парламент. В крайна сметка в последните дни на март вътрешен референдум на IU реши тя да излезе за това състезание отделно от „Подемос”, съюзена само с движението „Антикапиталисти” (което досега беше част от „Подемос“) в общата им платформа Madrid en Pie („Мадрид на крак”).
Така че левицата отива на мадридските избори на 26 май с четири различни листи – на социалистите, на „Подемос”, на Ерехон и Кармена – Más Madrid, на Обединена левица и „Антикапиталисти – Madrid en Pie. И тъй като всичко това се разиграва практически успоредно с кампанията за предшестващите мадридския вот парламентарни избори на 28 април, негативното рефлектиране към представянето на левицата и в тях е неизбежно.
Конкретно по отношение на „Подемос” още през януари, по време на кампанията за андалуските избори, социолози заговориха за преливане на избиратели на тази партия не даже към други леви формации, а направо към ултрадясната Vox. Прозвучаха обяснения, че хората просто търсят промяна. И след като не са я получили от „Подемос”, сега се преориентират към нещо различно, без да влизат в тънкостите на идеологическите различия. Дори и да важи за някоя малка електорална прослойка, това не може да е обобщение, защото испанският избирател като цяло е много политизиран и с ясни идейни предпочитания, така че подобно нелогично преливане е по-скоро изключение, отколкото правило. Или пък е елемент на индиректни пропагандни внушения, с които са лансирани доста от формациите на нововъзхождащата популистка крайна десница по света. Тези неща добре ги умее прословутият политтехнолог от кампанията на Доналд Тръм в САЩ – Стив Банън, за когото „Барикада” вече писа и който открито работи за разрастването на ултрадесните популисти в Европа. Той не крие и приноса си за напредъка на Vox в Испания.
Като се прибавят и непрекъснато сипещите се сондажи за падането на процентите подкрепа за „Подемос”, трудно е да не се признае, че Ирене Монтеро има право в заключението си: „Социологическите анкети са оръжие”. Медийна война, черен пиар, директни лъжи и клевети – „Подемос” се сблъсква с това още от основаването си. Така че не е за подценяване и версията, че отцепването на Ерехон и Кармена също е инжинерингов ход с цел вътрешно разпадане на левицата, без да е задължително самите протагонисти да са наясно, че ги употребяват.
Редица испански анализатори съзират в Más Madrid дори инструмент за „макронизацията” на испанската политика. Тоест – за прилагане на виждането на френския президент Еманюел Макрон, че всички традиционни партии – либерали, консерватори и социалисти – трябва да се обединят, за да се противопоставят на ултрадесния и на левия популизъм. На испански терен това явно се превежда като противопоставяне срещу Vox и „Подемос”. Затова се прави опит от „Подемос” да се откъсне центристката част, която после да стане ядро за „макронизацията” най-вече съвместно със социалистите на Санчес, досега съдействали си с „Подемос” и общо взето доста олевели покрай това сътрудничество. „Марконизацията” в Испания върви и чрез „Сюдаданос”, дори и в пряк смисъл – не случайно кандидат за кмет на Барселона от тази либерална партия е членът на Френската социалистическа партия, бивш френски премиер и каталунец по произход Мануел Валс.
Играта е многопластова и в това вътрешно раздробяване на „Подемос” и на левицата няма „добри” и „лоши”, „сектанти” и „умерени”. А всички са по малко от всичко едновременно.
Тези дни илзезе и пряко доказателство за „мръсната война” срещу „Подемос”, която се води не от вчера. Пабло Иглесиас беше повикан в следствената служба в Мадрид и бе информиран за разкриването на схемата, по която е бил фалшифициран полицейски доклад за уж нередно финансиране на „Подемос” от Иран и Венесуела. Този доклад нарочно „изтича” в медиите през 2016 г., когато виси въпросът дали „Подемос” ще подкрепи Санчес за премиер или не. Целта е и Санчес да бъде убеден, че при „Подемос” има нещо тъмно във финансирането, та да се откаже от партньорство с тази партия. В действителност всички данни във въпросния доклад са измислени от авторите му, става ясно сега. А когато е бил разпространен, „Подемос” е колективно сатанизирана от медиите.
Тези разкрития излизат сега в рамките на разследването на един много мащабен скандал за дейността на т. нар. „партиотична полиция” – паралелна структура в рамките на официалните полицейски сили в Испания, която с незаконни средства и с участието на полицейски служители, включително на високо ниво, по времето на управлението на Народната партия на премиера Мариано Рахой между 2011 и 2017 г. е шпионирала, записвала, следяла и компрометирала различни участници в обществено-политическия живот, със специален фокус към сепаратистките сили в Каталуня.
Емблематична фигура в този скандал е бившият полицейски комисар Хосе Мануел Виярехо, арестуван през 2017 г. за други действия на „патриотичната полиция”. Сега е дошъл ред той да дава показания и по повод онзи фалшифициран доклад за злепоставяне на Пабло Иглесиас и „Подемос”, известен с абревиятурата PISA (Pablo Iglasias, Sociеdad Anónima – Пабло Иглесиас, дружество с ограничена отговорност).
Става ясно, че докладът е изготвен, след като агенти от мрежата на Виярехо открадват в началото на 2016-та мобилния телефон на тогавашната асистентка на Иглесиас – Дина Буселам. Съдържащите се в апарата лични данни за лидера на „Подемос”, както и много информация около партията, са използвани за изготвянето на доклада фалшификат. След което той е пуснат в изпълнявалото и други полицейски поръчки онлайн издание OK Diario, чийто издател Едуардо Инда е редовен участник в телевизионни дискусии и е известен критик на „Подемос”. Така се завърта вентилаторът с разпръскването на дезинформацията, въз основа на която малки и слабо известни десни партии дори се опитват да заведат дела срещу Иглесис и „Подемос“, но съдът не им дава ход. Сега вече става ясно, че всичко е било режисирано от специалното звено за мръсни поръчки. Нещо повече, изяснява се дори, че тогавашното МВР (по времето на Рахой) в знак на признателност е осигурило испанско гражданство на венесуелец, който бил посочен като източник на фалшивата информация от доклада PISA.
„Този престъпен заговор с участието на полицейски власти, политици и медии е целял не само атакуване на „Подемос” и други партии, но и разрушаване на демокрацията в Испания. Нещо, което всички знаехме, но сега го казва и националното следствие. Потвърждавам нашия ангажимент да изметем боклука от политиката”, коментира Пабло Иглесиас пред медиите в Мадрид, а по-късно и пред симпатизанти в Памплона.
Едва ли е за съмнение, че силите, породили „патриотичната полиция“, не се отказват лесно и че високият залог на предстоящите избори продължава да държи на мушката „Подемос“ и цялата левица.
Същевременно е ясно, че сегашните разкрития, които показват Пабло Иглесиас и „Подемос“ като жертви на политическо злепоставяне, работят за възвръщането на симпатиите към тази политическа сила в обществото. Дали обаче този резонанс ще е достатъчен, за да се неутрализират до изборите останалите щети, които левицата сама си причинява?
