В категории:Европа / Интервюта / Свят

С прогресивно правителство в Испания и Европа ще е друга

Как вижда испанските политически страсти и кризата в Каталуня асът на международната журналистика Йосиф Давидов, който от десетилетия живее в Мадрид и наскоро представи у нас книгата си „Репортер от Миналото време”

Йосиф Давидов. Снимка: Фейсбук

Йосиф Давидов е от онези асове в международната журналистика и особено в репортерстването из „горещи точки”, които доказаха, че и малка България може да се мери в този жанр със световните сили. Неговата журналистическа дързост и човешка смелост по пътищата на раздираната от конфликти и войни Африка на 70-те и 80-те години на 20 век, срещите му с Уилфред Бърчет, Луис и Амилкар Кабрал, Ясер Арафат и с много други известни и безименни герои на световни трусове, биха издигнали нависоко професионалната биография на всяка ярка звезда от международния журналистически небосклон.

Книгата на Йосиф Давидов „Репортер от Миналото време“ бе представена в София, Пловдив, Русе и Шумен. Снимка: Фейсбук

Вслушал се най-после в дългите „навивания” на колеги и приятели, Йожи или Жози, както го наричат близките, събра историите на своите удивителни командировки и интервюта в увлекателната си книга „Репортер от Миналото време”. И я представи на няколко премиери – в София, Пловдив, Русе и родния му Шумен.

Със свидетелствата си за епохата книгата е грабваща за най-широка аудитория. А за прохождащите на журналистическото поприще би трябвало да е задължителен наръчник. За да схванат навреме, че в тази професия можеш да направиш нещо стойностно, само ако стъпваш на дълбок морал, обширна ерудиция и способност за съпреживяване на чуждата болка, или още по-точно – убеденост, че чужда болка няма…

С Жози сме приятели отдавна – още откакто в качеството му на кореспондент на БТА в Мадрид през 80-те винаги откликваше, когато му се обаждах от в. „Народна младеж”, за да изпраща кореспонденции и за нашия вестник от напредващата тогава по своя „преход” Испания.

След 1989-та Йосиф и семейството му (той е женен за голямата поетеса Живка Балтаджиева, имат две дъщери и внук) избраха да останат в Мадрид. Днес Жози работи във вестника на българите в Испания „Нова Дума”. Не идва често в България. А когато идва, вижда живота у нас вече повече с „външен” поглед, както сам си признава. Трудно му е да проумее много от особеностите на българския политически и социален живот, или просто дискретно предпочита да премълчи оценките си.

Йосиф Давидов заедно със съпругата си Живка Балтаджиева и с внука им Даниел Рабал Давидов в Мадрид, 2015 г. Снимка: Къдринка Къдринова

Нямаше как да не се възползвам от престоя на Йосиф у нас покрай премиерите на книгата му и да не го помоля да си поговорим за Испания – страната, която стана негов дом, която той познава и разбира отлично. Още повече, че тя е и в навечерието на поредните си извънредни избори, които ще се състоят на 10 ноември. Водещите испански партии са в сложни, конфронтационни отношения помежду си, а един от най-разделящите ги проблеми – каталунският, отново ескалира.

Испания е с голяма тежест в ЕС и политическата неяснота там репродуцира усещане за нестабилност в целия Съюз.

Да напомним – до предстоящите сега избори се стигна след провалили се първо през юли и септември опити за сформиране на правителство. То трябваше да е начело с премиера социалист Педро Санчес, чиято Испанска социалистическа работническа (ИСРП) партия взе най-много гласове на предишните и също извънредни избори, състояли се на 28 април. Тя получи мнозинство от 123 гласа в 350-членния парламент, но то бе недостатъчно за самостоятелен кабинет. Необходим бе партньор.

Преговорите се водеха между ИСРП и лявата „Подемос”, но лидерите им – Педро Санчес и Пабло Иглесиас, не се разбраха и обтегнаха отношенията си. Иглесиас настояваше за коалиционно правителство и повече и по-значими министерства за неговите бъдещи министри. Санчес по начало бе за друга формула, наречена от него „правителство на сътрудничеството” и сходна с упражнявания доскоро в съседна Португалия модел – когато по-леви формации подкрепят само с гласовете си в парламента едно социалистическо правителство на малцинството.

През юли Санчес все пак отстъпи  и прие варианта за коалиционен кабинет с „Подемос”. Но при спора за разпределението на министерствата отказа повече компромиси и в крайна сметка така и не бе сформирано правителство. Повторен опит със същата липса на резултат бе направен и през септември, след което бяха насрочени сегашните извънредни избори.

Безкомпромисността на основните политически сили – ИСРП, консервативната Народна партия, либералната „Сюдаданос”, лявата „Подемос” и ултрадясната „Вокс” – и досега не се е променила. Народната партия, която би могла да позволи на Санчес на управлява с правителство на малцинството, ако депутатите ѝ гласуват „въздържал се” при парламентарен вот, не желае да го прави, както декларира многократно лидерът ѝ Пабло Касадо. Иглесиас пък постоянно вини ИСРП, че тя задкулисно договаря именно такава „широка коалиция” с НП и е загърбила възможността да изгради с „Подемос” ляво, прогресивно правителство. Санчес на свой ред неспирно апелира към избирателите да дадат по-голямо доверие на неговата ИСРП, явно продължавайки да държи на самостоятелно управление.

От тази политическа картина, заплашваща Испания с нова патова ситуация и след гласуването на 10 ноември, тръгнахме в разговора ни с Йосиф Давидов.

Йосиф Давидов по време на представянето на книгата му „Репортер от Миналото време“ в Клуб „Журналист“ на СБЖ в София. Снимка: Иван Стоименов

Йосиф, какво ги чака испанците след извънредните парламентарни избори на 10 ноември?

Има опасност след изборите Испания отново да попадне в убийствената сянка на двупартийния модел. Всички се радваха, когато той се разчупи с влизането в парламента през 2015 г. на новите играчи „Подемос” и „Сюдаданос”. Но се оказа, че у политиците не са изградени навици и политическа култура за компромис, за договаряне, за коалиции – а върху такива неща се гради съвременният политически живот. Необходимо е най-после да се създаде прецедент, за да влезе Испания в модерната ера.

След разочарованието, което преживяха много испанци в последните месеци, гледайки безплодните препирни на политиците, така и не довели до съставяне на правителство, носталгията по стабилността от времената на двупартийния модел може да го върне на сцената. Ще е по-модифициран вариант, в компанията на смалени партии по периферията на старите мастодонти ИСРП и Народната партия. Налице е рискът отдръпнали се от „Подемос” избиратели да се прехвърлят към социалистите или към новата формация на излезлия от „Подемос” Иниго Ерехон „Мас Паис” („Повече страна”) – което е едно и също, защото Ерехон предупреди, че неговата партия ще е партньор на Педро Санчес за прогресивно правителство, без да му извива ръцете като Пабло Иглесиас. Вдясно пък разочарованите от „Сюдаданос”, чийто лидер Алберт Ривера все повече отблъсква със своята агресивност, вероятно ще прелеят към Народната партия. И ето ни пак пред разбитото корито на двупартийния модел, развъждащ корупция и клиентелизъм…

Лидерите на основните парламентарни партии в Испания по време на телевизионния си дебат на 4 ноември. Отляво надясно – Пабло Касадо (Народна партия), Педро Савчес (ИСРП), Сантяго Абаскал („Вокс“), Пабло Иглесиас („Подемос“) и Алберт Ривера („Сюдаданос“). Снимка: El Pais

Най-разочаровани вероятно са левите избиратели, които трябваше да наблюдават караници между социалистите и „Подемос”, вместо двете сили да се договорят за ефективно правителство. Защо не се разбраха?

Редица известни испански коментатори поддържат тезата, че това неразбирателство между днешната ИСРП и „Подемос” е продължение на старата вражда между социалисти и комунисти в Испания, датиращо още от републиката, гражданската война, диктатурата на Франко, прехода и т.н.

Само че според мен тази представа за нещата не отговаря на сегашната действителност в Испания. Смятам, че днешната ИСРП, ръководена от Педро Санчес, е представител на най-лявата част на европейската социалдемокрация. Тя няма нищо общо с британските лейбъристи, германските социалдемократи, да не говорим за френските социалисти или италианските демократи. Тя по-скоро е сродна с португалските социалисти. Това са хора отворени, готови за провеждане на лява, прогресивна, социална политика. Доказателството е тяхната правителствена и предизборна програма. Те изработиха и най-социалния бюджет в Европа. Но така и не успяха да го приложат покрай предизвиканите от десницата извънредни избори на 28 април.

Що се отнася до „Подемос”, те не са комунисти, макар да са левичари. Те са съюзени с формацията „Обединена левица”, в която да, влизат и комунисти. В самата „Подемос” съществува и течението „Антикапиталисти”, които са с ясна, модерна комунистическа идеология, искат друг строй вместо капитализма. Те са силни в Андалусия и ненапразно техен човек вече втори мандат е кмет на Кадис – хората го харесват, избират го. Вътре в „Подемос” има и други движения – като екологичното „Екуо”, като „Компромис” от Валенсия, като „Подем Кому” от Каталуня, които са по-умерени.

Но като цяло „Подемос” не може да бъде определена като комунистическа. Ако беше такава, тогава интернационаизмът щеше да е техен основен стълб. Фактът, че те подкрепят каталанските (именно така, както се произнася в Испания, а не „каталунски” според Йосиф трябва да е прилагателното от Каталуня – б.а.) искания за референдум за самоопределение и независимост, показва, че те не са комунисти.

Бързо стигнахме и до Каталуня…

След малко ще стигнем. Първо да довърша за „Подемос”. Те възникнаха от движението „15 май”, заляло площадите през 2011 г. с протести против системата, против кастата. Първата алтернатива, с която се роди „Подемос”, бе тъкмо за смяна на системата. А сега те вече искат участие в системата, за да я сменят отвътре. Затова толкова настояваха на коалиционно правителство. И продължават да настояват.

Площад „Пуерта дел Сол“ в Мадрид по време на първия голям митинг на „Подемос“ на 30 януари 2015 г. Снимка: El Pais

Но те не са в позиция да налагат условия, след като от 18 милиона избиратели за тях на 28 април гласуваха само 3,5 милиона. Представителят на старата PNV (Баска националистическа партия) в парламента им го каза: вие искате с един скок да стигнете небето, а до небето се стига с крачки от облак на облак. Това е, което „Подемос” не разбраха. Ако бяха комунисти, щяха да направят по-трезв анализ.

Широко коментирано стана едно интервю на Педро Санчес, което той даде след провала на преговорите с „Подемос”. Каза: „Ако те бяха влезли в правителството, нямаше да мога да спя спокойно”.

Така е, те от първия ден щяха да правят сечено със своите максималистични искания и още при гласуването на бюджета правителството щеше да се разпадне. Тоест – евентуален кабинет с „Подемос” вътре беше обречен на 1-2 месеца живот, докато се стигне до бюджета. И въпреки това Санчес им предложи един вицепремиерски пост и три министерства. Доста безотговорност се иска, за да кажеш на този фон като Ирене Монтеро (номер 2 в „Подемос” и спътница в живота на Пабло Иглесиас – б. а.), че това били министерски постове, изпразнени от съдържание.

Лидерите на „Подемос“ по време на първия голям митинг на формацията в Мадрид на 30 януари 2015 г. От оператора надясно: Хуан Карлос Монедеро, Луис Алегре, Пабло Иглесиас, Рита Маестре, Ирене Монтеро, Иниго Ерехон. Снимка: Къдринка Къдринова

„Подемос” всъщност държаха най-много да получат министерството на труда, но Санчес не им го даде…

Как ще им го даде? Та там е социалното осигуряване, което запълва 42% от бюджета. Ако „Подемос” бяха спечелили най-много гласове, да си вземат това министерство, да си направят свое правителство. Но след като с най-много гласове е друга партия, редно е да се съобразяват с нея. А пък в конкретния случай, дори събрани накуп, гласовете на ИСРП и „Подемос” в парламента не правеха 176, колкото са нужни, за да управляваш независимо от другите. Щеше да се наложи да си добавят недостигащите гласове от редиците на каталанските сепаратистки партии, представени в Конгреса – като ERC (Каталанска републиканска левица). И това веднага щеше да породи изнудване. Като се стигне до гласуване на бюджета, ERC ще каже: или помилвате осъдените заради незаконния референдум за независимост каталански политици, или няма да подкрепим бюджета. И така при всяко спорно решение. Кой нормален политик ще приеме такъв рекет…

И да си дойдем на думата за Каталуня. Какво му е лошото на искането за референдум там?

Референдумът или допитването несъмнено е демократичен инструмент. Но след като става дума за това, дали част от Испания да се отдели или не, истински демократичното е такъв референдум или допитване да се проведе в цяла Испания. Това е моята гледна точка, това е и съответстващият на испанската конституция вариант. Катаулня никога не е била отделна държава. Влизала е като херцогство под короната на Арагон. Сега националистите фалшифицират каталанската история със задна дата, но това е несериозно.

Съдебният процес в Мадрид над сепаратистките лидери, организирали референдума от 1 октомври 2017 г., обективен и изряден ли беше?

Да, абсолютно обективен. Независим. Самата колегия на Върховния съд реши да отстрани от делото предишния съдия, който беше антикаталанист. Търсеше се пълна изрядност и обективност. Предаваха заседанията по телевизията, гледал съм ги. Виждал съм как съдията, който завърши делото – Мануел Марчена, прекъсва или гони прокурора или адвоката на държавата. Не беше пристрастен. Беше изключително обективен. Целият процес беше много почтен.

При кипналите след произнасянето на присъдите протести правителството на Санчес сякаш остави уличните страсти да се изразходват, противостоейки само със силите на реда, без по-крути мерки. Това ли е работещата тактика за Каталуня?

Тактиката е правилна. Така оставят проблема да се изтощи. И на каталанците им е писнало от това постоянно напрежение. Посланието към тях е ясно – ако оставят партиите си да бойкотират бюджета, значи им позволяват да ги лишават от здравеопазване, образование, социални грижи и т.н.

Каталуня в момента има точно очертани партийни формации, които са за независима държава – десни, леви, центристи. Има и готова политическа надстройка за независима държава. Опитват се да правят и юридическа конструкция. Но те нямат социална база. В края на краищата през 2017-та, когато беше пикът в сепаратистките настроения, само с 2 процента повече от другите бяха онези, които искаха независимост.

На 27 октомври противниците на отцепването на Каталуня излязоха на многохилядно шествие из Барселона. Сред участниците бяха лидерът на „Сюдаданос“ Алберт Ривера (с вдигнатата ръка) и най-близката му партийна съратничка Инес Аримадас (пред него). Снимка: El Pais

А какво е влиянието на онези, които искат междинен вариант – оставане в рамките на Испания, но превръщането ѝ във федерална държава, с по-разширени права на сегашните автономии?

Испанската конституция и сега дава изключително широки права на автономиите, като е посочила и задълженията им. Има доклад на ООН, който сочи, че испанските автономии имат еднакви права и задължения с федералните области в Германия. Само въпрос на терминология е, че в единия случай говорим за автономии, а в другия за федерална конструкция. В Испания освен това не е имало войни като в една Белгия – между нации, изповядващи различни религии, католицизъм или протестантство. Въпреки това в сегашната програма на социалистите е включена идеята за промяна на конституцията и превръщането на Испания във федерална държава.

А баските от ЕТА? Тяхното си беше война…

Това е късна история и идва от съпротивата срещу диктатурата на Франко. Казвам, че не е имало сблъсъци между съставляващите Испания нации. Иначе факторът ЕТА наистина повлия при изработването на конституцията през 1978 г. Бойците ѝ още действаха тогава, убиваха до 10 души на ден. За да се парира тероризмът, в конституцията беше предвидена много широка автономия за Страната на баските (и Навара), включително данъчна. А каталанците, независимо че имаха двама свои представители сред „бащите на конституцията”, не се сетиха тогава да си издействат същото. По-късно групировката „Terra Lliure” („Свободна земя”) се опита да копира ЕТА в каталански вариант, но нищо не постигна и се саморазпусна през 1991 г.

Каталанският патент беше друг, измисли го Жорди Пужол с партията си CiU („Конвергенция и съюз”), която обслужваше с гласовете си всяка от силите, изреждащи се да управляват в Мадрид – ту десните, ту социалистите, без скрупули. Пужол искаше и получаваше – за да е мирна Каталуня. Но загуби мярка – затова сега го разследват.

А що се отнася до правата на автономиите… Ето факти. Две са автономните области в Испания, които имат собствени магистрали и събират 100 на 100 от таксите – Страната на баските и Каталуня. Две са автономните области, които събират 80% от таксите от пристанищата – Страната на баските и Каталуня. Една е автономната област, в която от 1980 г. досега държавата чрез съответните правителства е инвестирала процентно най-много средства  в инфраструктурата – Каталуня. Помислете си само колко е вложено в най-голямото пристанище в Средиземно море – Бараселона. Или в другото пристанище – в Тарагона. Или по границата с Франция. Колко е направено за туризма! Наблизо са и Балеарските острови – те са отделна автономия…

Жителите на Балеарите как гледат на поривите за независимост в Каталуня, поддават ли се и те на такива настроения?

Те не симпатизират на сепаратистите. Имат си сериозна причина – чувал съм да ми я изтъкват и в Палма, а и във Валенсия, която също е автономия. А именно – много повече ги плашат инатът и високомерието на каталанските политици, отколкото на онези в Мадрид.

В същото време привържениците на независима Каталуня претендират, че в нея трябва да влязат и Балеарите, и Валенсия, та чак и Мурсия. Горе-долу за една четвърт от територията на Испания претендират, говорейки и пишейки за „Каталански страни“.

В основата на тази националистическа истерия, помпана в Каталуня, е тяхната  аристокрация и едрата буржоазия. Това е ненаситният им егоизъм – да държат печалбите си само за себе си. Жалко, защото Каталуня е родина на борбения анархизъм, на част от комунистическото движение.

Вероятно оттам е и историческата, емоционалната връзка на „Подемос” с Каталуня. Не съм чула Пабло Иглесиас да подкрепя открито отцепническите настроения, но често настоява Испания да се определи като многонационална държава…

Открива Америка… Защо не прочете конституцията? Там е записано колко национални езика има в Испания. Член 2 на конституцията говори за „автономия на националностите“ в рамките на „неделимата родина“.

Трудно ми е да коментирам безучастно „Подемос”. Ядосан съм им. За две години четири пъти провалиха прогресивни правителства в Испания, която можеше да стане флагман на левицата в Европа. Сега в тази роля са Португалия и Дания, но те са малки държави. А представяш ли си Испания – четвъртата икономика в ЕС, да получи отчетливо ляво управление!… Би обърнала тенденцията. В Германия, в Австрия сега щеше да е друго. С прогресивно правителство в Испания цяла Европа би била различна. Но тесногръдието и сектантството на „Подемос” препъна тази възможност.

Педро Санчес и Пабло Иглесиас обтегнаха отношенията си при провала на преговорите за съставяне на прогресивно правителство. Снимка: EFE

Привържениците им вероятно смятат, че държат на принципите и идеите си…

Идеите им… Разговарял съм със състуденти на нашия внук Даниел, посещавали лекции на Пабло Иглесиас, Иниго Ерехон, Каролина Бесканса, Луис Алегре, Хуан Карлос Монедеро – основателите на „Подемос”, които бяха все преподаватели по обществени науки в университета „Комплутенсе”. И един от приятелите на Даниел ми каза: „Чети „Утопия” на Томас Мор. Ето това са лекциите им”.

Ще добавя, че 90% от програмата на ИСРП влиза и в програмата на „Подемос”. Става дума за задълбочаването на социалната държава, за обхващането чрез солидарните ѝ функции и на уязвимите среди, които са се оказали зад борда. Но това не означава излизане от капитализма – нещо неосъществимо в днешния глобализиран свят. Нито Путин, нито Тръмп, нито Си Дзинпин, колкото и да са различни, не могат да надскочат взаимната обвързаност. Дори страни като Куба и Венесуела искат да се впишат и да печелят от глобализираната икономика. Иначе хората умират прави – морално и материално. Аз също не харесвам наличния капитализъм, но белите ми коси ми казват, че всеки ден трябва да се яде. Все пак трябва да се стараем хлябът да е по-малко горчив.

Каква ти е рецептата за такъв хляб?

Аз само наблюдавам. Ако имах рецепта, щях да съм политик.

Но сигурно харесваш някой действащ модел?

Португалия. Комунистите и Блокът на левицата там проявиха зрелостта да осъзнаят, че трябва да подкрепят социалиста Антонио Коща, за да прекъснат управлението на десницата с убийствените ѝ социални орязвания. И резултатът е налице. Със семейството ми бяхме в Алгарве (курортен регион в Южна Португалия – б. а.) миналата година. Видяхме там спокойни и ведри хора. Няма висока безработица като в Испания, имат социални гаранции, фиксирана минимална работна заплата, минимална пенсия, гарантирани са им отпуските. И хич не им пука за рестрикциите от Брюксел. Португалия умело отиграва и геостратегическите си предимства – от нейни пристанища тръгва най-краткият морски път за Америка.

Йосиф Давидов и Живка Балтаджиева с една от дъщерите си – Ева, в Алгарве, Португалия, 2018 г. Снимка: семеен архив

Не всички португалци са доволни от модела си – оплакват се от пострадалите тъкмо от орязванията на Тройката здравеопазване и образование. А след изборите през октомври комунистите и Блокът се отказаха да подновяват споразумението си с Коща за подкрепа…

Да, формално споразумение вече няма, но трите партии поддържат конструктивно партньорство, защото са наясно, че ако допуснат пак десницата на власт, ще е далеч по-лошо. А и Коща постъпва умно – той не обещава рай на никого, обещава само реални, постижими неща. Според мен Санчес в Испания се опитва да върви по същия път. Що се отнася до здравеопазването, то в Португалия не е по-лошо, отколкото в много други страни на ЕС. Но португалците го сравняват с испанското, защото виждат как е при най-близките им съседи, където редовно прескачат, за да си зареждат колите с по-евтин бензин. А испанското здравеопазване, както е известно, е сред първите пет в света…

Много българи също го сравняват с нашенското… И се чудят защо испанският преход към демокрация донесе напредък на испанците, а нашият преход, за който ни обещаваха, че ще е като испанския, ни отведе другаде…

Какво общо може да има българският преход с испанския?! Или с португалския? Или с полския? А Полша не просто е от бившия соцлагер. Това е страната, в която през 1980-1981 г. започна подкопаването на Берлинската стена. Писал съм за това и в книгата си. Там имаше подготовка за прехода. Имаше интелектуалци около „Солидарност”, около ПОРП (Полска обединена работническа партия), които мислеха за бъдещето на своята държава. У нас, впрочем, също имаше – разговарял съм с партийни дейци в Шумен, които смятаха, че бъдещето ни е в социалдемокрацията. Но Лилов и Луканов просто отрязаха главата на Дертлиев и това е.

Какъв модел обаче дойде от Полша? Балцерович с неговата шокова терапия…

Преходът в България, Полша, Германия, Чехословакия беше политически. Икономическата основа, за която говореше Балцерович, в България я нямаше, защото нашият износ на 90% беше за страните от някогашния СИВ. А 40% от полския износ отиваше към европейските страни. 80% от полската селскостопанска продукция пък беше дело на частни стопанства.

А и шоковата терапия на Балцерович такава, каквато той я предлагаше, няма нищо общо със съсипалия българската икономика план Ран-Ът. Разбира се, последствията и в Полша от приложението на тази терапия са тъжни. Когато по-късно попаднах в Гданск и видях какво е станало с най-голямата корабостроителница на СИВ там, направо ми се доплака. Никакви поръчки, една лодка нямат за ремонт…

А у нас… Какво да говорим… България имаше 3-4 производствени клона с място в световната икономика, които чисто и просто ги подариха или ги продадоха на безценица. Разправата със селското стопанство пък е направо престъпление…

Виждам обаче, че там, където хората са запазили кооперациите си, нещата са добре. Скоро четох за успехите на такава кооперация в едно пазарджишко село и това ме радва.

В Испания кооперативите са доста развити и популярни, нали?

В Испания има над 2000 успешно работещи кооперативи, включително най-големият в света – „Мондрагон”, чийто успешен опит дори се изучава от икономистите в различни страни.

Кооперативите са стара, изпитана форма, били са развити още през 19 век. Неслучайно Енгелс се опира на тях, когато прави анализите си. Само нашите ръководители кой знае защо така не съумяха да разберат колко е важно кооперирането на силите… Хем колко поговорки имаме за това, като се почне от сговорната дружина, която планина повдига…

На фона на всичко, за което си говорим, оптимист или песимист си за развитието на света?

Светът не е толкова лош, колкото го четем, гледаме, слушаме. Технологичната революция и по-конкретно комуникационната, информационната, сякаш нагнетява повече песимизъм у хората. А той не е основателен. Често това е съвсем манипулативно.

Аз се чувствам оптимист, като виждам по цял свят възраждане на движенията за социална промяна, за опазване на околната среда, за равноправие, против социалното неравенство, което се задълбочава. Дори доста от големите милиардери, показващи донякъде социално мислене, също забелязват, че последният спасителен пояс на капиталистическата система е да се намали поне малко социалното неравенство, да се увеличи справедливостта при преразпределението.

Не се поддавам на песимизъм, но винаги има по някоя лъжичка катран в кацата с мед. Изумява ме заяждането с Грета Тунберг, което засенчва големия проблем за опазването на околната среда. Момичето е просто символ, който да привлича вниманието към тревожните факти – как например за 10 години изчезват 75% от птиците или как след 10 години в океаните няма да има риба. Ето това е страшното, а не какви гримаси прави Грета…

Многохилядно шествие в Барселона на 27 септември т. г. – в деня на световния протест за борба с климатичните промени. Снимка: Antena3

Или пък темата за равноправието на жените – за някои това бил измислен проблем… Как измислен, като в САЩ за една и съща работа американската получава 25% по-малко от мъжа! У нас може и да не се усеща, защото още върви инерцията от социализма, когато имаше реално равноправие. Но ако сега не се борим, след 10 години ще имаме реално неравноправие – както е в Испания, Германия, Великобритания…

Често се поставя въпросът дали тези социални движения трябва да бъдат облечени в партийни форми. Докато демокрацията е в сегашния си вид, ще има нужда и от партии. А нататък ще видим.

Лошото е, че България изостава и по линия на социалните движения. Случих се на площад „Славейков“ пред Столична библиотека в един от „петъците за промяна”. Бяха се събрали само 18 ученици… Ако бях в Мадрид или Барселона, щяха да са 18 000… Но все пак нещо се движи. Догодина ще са повече.

Вероятно на българския фон (чета статистиките за заплатите, пенсиите, бедността, неравенството, корупцията) оптимизмът ми е неудачен. Но виждам всекидневните политически дискусии в испанските културни центрове и клубове. Слушам идеите на интелектуалци, студенти и ученици, синдикалисти, обикновени хора. Присъствам на постоянните демонстрации, митинги, събрания на граждански сдружения, настояващи за повече права. Чувам тътена на обществената вълна, която излиза из коритата на традиционните партийни реки. Убеден съм, че по-скоро рано, отколкото късно и у нас ще се появи този търсещ, бунтарски дух. Не забравям, че България е страната на Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Вапцаров. Да не би тяхното време да е било „по-спокойно“ от сегашното? Промените в родината, в Европа и в света са неизбежни. Мисля, че с тях върви, все още неуверено, но в оптимистична посока, и човекът на XXI век – испанец, българин, американец, руснак…

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар